Карл Сейгън
Контакт (23)

Глава 23
Препрограмиране

… не като следвахме хитро измислени басни, а като станахме очевидци…

Второ съборно послание на св. Петър, 1, 16.

Гледай и помни. Погледни към небето.

Погледни дълбоко, дълбоко в чистия морски въздух,

към безкрая, в края на молитвата.

Проговори веднага, проговори в този пуст купол.

Какво чуваш? Какво ти отговарят небесата?

Раят е зает. Твоят дом не е там.

КАРЛ ДЖЕЙ ШАПИРО^[1]

„Пътеводител за изгнаници“

Телефонните връзки бяха възстановени, пътищата изчистени от снега и на внимателно подбрани представители на световната преса бе разрешено да разгледат набързо комплекса. Неколцина репортери и фотографи бяха заведени през отворите в бензелите, през люка и вътре в додекаедъра. Направиха се записи на телевизионни коментари с репортери, седнали в креслата, заемани преди от Петимата, разказващи на света за провала на този пръв смел опит за активиране на Машината. Ели и колегите й бяха снимани от разстояние, за да се види, че са живи и здрави, но засега те не даваха интервюта. Проектът „Машина“ си поемаше дъх и обмисляше по-нататъшното си бъдеще. Тунелът между Хоншу и Хокайдо отново беше отворен, но коридорът от Земята до Вега бе закрит. Тази възможност всъщност още не я бяха пробвали. Ели се чудеше, дали когато Петимата най-сетне напуснат обекта, проектът няма да се опита отново да завърти бензелите. Но вярваше на онова, което й бяха казали: Машината повече нямаше да проработи; повече достъп на земните същества до тунелите нямаше да има. Можем да си драскаме във време-пространството колкото си искаме — това изобщо няма да ни помогне, ако някой не се закачи от другата страна. Просто ни хвърлиха поглед, прецени тя, след което ни оставиха да се спасяваме сами. Ако можем.

Най-накрая разрешиха на Петимата да поговорят помежду си. Ели поред си взе сбогом с всички. Никой не я обвини за празните касети.

— Тези снимки на касетите са върху магнитна повърхност, на ленти — напомни й Виджи. — На бензелите се бе акумулирало силно електрическо поле и те, разбира се, през цялото време са се движели. Движещо се във времето електрическо поле предизвиква магнитно поле. Уравненията на Максуел. Мисля, че това е причината лентите ти да се изтрият. Не е по твоя вина.

Разпитите на Виджи го бяха изтощили. Не го бяха обвинили пряко, но бяха изказали предположение, че е станал част от антисъветски заговор, който включва западни учени.

— Знаеш ли, Ели, единственият открит въпрос, който остава пред мен, е дали има разумен живот в Политбюро.

— Както и в Белия дом. Не мога да повярвам, че президентът ни би позволила на Киц да се измъкне след тази история. Тя се бе посветила на проекта.

— Планетата ни се управлява от луди. Помисли си само какво е коствало на всички тях, за да се доберат до постовете си. Тяхната перспектива е толкова тясна, толкова… къса. Няколко години. В най-добрия случай — няколко десетилетия. Тях ги е грижа само за времето, докато са на власт.

Ели се сети за Лебед А.

— Но те не са сигурни, че нашият разказ е лъжа — продължи Луначарски. — Не могат да го докажат. Следователно, ние трябва да ги убедим. Вътре в душите си те се чудят: „Възможно ли е всичко това да е вярно?“ На някои от тях дори им се иска да е вярно. Но тази истина е рискована. Те имат нужда от нещо по-убедително… И вероятно ние можем да им го осигурим. Можем да усъвършенстваме теорията за гравитацията. Можем да предприемем нови астрономически наблюдения, които да потвърдят онова, което ни беше казано — особено за галактическия център и за Лебед А. Те няма да спрат астрономическите изследвания. Освен това можем да изследваме додека, ако ни осигурят достъп. Ели, трябва да променим мисленето им.

Няма да е лесно, ако всички са луди, помисли си тя.

— Не виждам как правителствата могат да убедят хората, че е било измама.

— Нима? — отвърна той. — Помисли в какво само не са ги убеждавали. Та те ни убедиха, че ще бъде най-безопасно за нас, ако харчим цялото си богатство за това, да може населението на Земята да бъде убито за един миг — тогава, когато правителствата решат. Бих си помислил, че ще им е трудно да убедят хората в нещо толкова глупаво. Не, Ели, в убеждаването те са добри. Достатъчно е да кажат, че Машината не работи и че ние сме малко побъркани.

— Не смятам, че ще изглеждаме толкова побъркани, ако разкажем нашата история едновременно. Може би първо трябва да се опитаме да намерим някакво доказателство. Виджи, с теб всичко наред ли ще бъде, когато се… върнеш?

— Че какво могат да ми направят? Да ме изселят в Горки? Това мога да го преживея. Нали си имах своя ден на плажа… Не, с мен всичко ще бъде наред. Между теб и мен има договор за взаимна сигурност, Ели. Докато ти си жива, те имат нужда от мен. И обратното, разбира се. Ако историята ни се окаже вярна, ще се радват, че е имало и съветски свидетел. Сигурно ще го прогърмят до небесата. А както и твоите хора, ще търсят от това някакви военни и икономически изгоди.

Няма значение как ще постъпят с нас. Важното е да останем живи. После ще разкажем историята си. Всичките петима — дискретно, разбира се. Първо — само на тези хора, на които се доверяваме. Те ще я разкажат на други. Мълвата ще тръгне. Никой няма да може да я спре. Рано или късно, правителствата ще признаят какво точно се е случило с нас в додекаедъра. А дотогава ние ще бъдем застрахователни полици един за друг. Ели, много съм щастлив от нашето преживяване. Това е най-великото нещо, което ми се е случвало.

— Целуни Нина от мен — каза му тя, преди да е тръгнал с нощния полет за Москва.

* * *

На закуската, Ели запита Ши дали е разочарован.

— Разочарован? Да отида там — той вдигна очи към небето, — да видя тях и да съм разочарован? Аз съм сирак от Великия поход. Преживях Културната революция. Опитвах се шест години да отглеждам картофи и захарно цвекло в сянката на Великата китайска стена. Целият ми живот е минал в катаклизми. Познавам разочарованието.

Бил си на пиршество и когато се връщаш в селцето си, където близките ти хора гладуват, да се разочароваш, че не празнуват завръщането ти? Това не е разочарование. Загубили сме само едно малко сражение. Виж само… разположението на силите.

Скоро той щеше да замине за Китай, след като бе обещал, че няма да прави никакви публични изявления какво се е случило в Машината. Но в замяна на това щеше да се върне към работата си като главен ръководител на разкопките в Шиан. Гробницата на Кин го очакваше. Той нямаше търпение да види доколко императорът прилича на своята симулация от другия край на тунелите.

— Прощавай. Знам, че ще прозвучи нахално и невъзпитано — започна Ели след малка пауза. — Но фактът, че от всички нас само ти се срещна с… в целия ти живот нямало ли е някой, когото да си обичал?

Съжали, че не успя да формулира въпроса си по-добре.

— Всеки, когото съм обичал, ми е бил отнеман. Изтриван от паметта ми. Виждал съм императорите на двайсети век да идват и да си отиват — отвърна той. — Търсех някой, който да не бъде ревизиран или реабилитиран, или преправян. Има само няколко исторически фигури, които не могат да бъдат изтрити.

Беше се загледал в ръба на масата и пръстите му си играеха с чаената лъжичка.

— Посветих живота си на Революцията и не съжалявам. Но не знам почти нищо за майка ми и баща ми. Нямам спомен за тях. Майка ти е все още жива. Ти си спомняш баща си и го срещна. Никога не забравяй колко си щастлива.

* * *

У Деви Ели усети тъга, каквато досега не беше забелязвала. Реши, че сигурно е от скептицизма, с който директоратът на Проекта, както и правителствата, бяха посрещнали разказа им за случилото се. Но Деви поклати глава.

— Дали ще повярват не е толкова важно за мен. Важно е самото преживяване. То ме промени. Ели, всичко се случи наистина. Беше реално. Знаеш ли, първата нощ, след като се върнахме тук, в Хокайдо, сънувах, че пътешествието ни е било сън. Но не беше. Не беше.

Да, тъжна съм. Моята тъга е… Знаеш ли, там, когато срещнах отново Суриндар, се задоволи едно мое желание, което бях изпитвала цял живот. Той беше точно такъв, какъвто го помня, точно такъв, какъвто го бях сънувала. Но когато го видях, когато видях тази негова съвършена симулация, разбрах: тази любов беше толкова ценна за мен, защото бях лишена от нея, защото бях пожертвала толкова много, за да се оженя за него. Нищо повече. Този човек беше глупак. Десет години да бях поживяла с него и щяхме да се разведем. А може би само пет. Бях толкова млада и глупава.

— Наистина съжалявам — каза Ели. — Почти не съм изпитвала тъга от загубена любов.

— Ели — отвърна Деви. — Не ме разбра. За пръв път, откакто съм възрастна, аз не тъгувам за Суриндар. Тъгувам за своето семейство, което изоставих заради него.

Сухавати се връщаше в Бомбай за няколко дена, след което щеше да посети родното си село в Тамил Наду.

— Възможно е да се окаже лесно — промълви тя — да се убедим сами, че е било само илюзия. Всяка сутрин, когато се събуждаме, преживяното ще ни изглежда все по-далечно, все по-приличащо на сън. Би било по-добре за нас да останем заедно, да укрепваме взаимно спомените си. Те разбират тази опасност. Точно затова ни заведоха на морски бряг, нещо, наподобяващо нашата планета, една реалност, която можеш да докоснеш. Няма да позволя на никого да омаловажи онова, което преживяхме. Помни го. То наистина се случи. Не беше сън. Ели, не го забравяй.

* * *

При всичките тези обстоятелства Еда изглеждаше твърде спокоен. Тя скоро разбра защо. Докато тя и Виджи бяха подложени на дълги разпити, той бе изчислявал.

— Мисля, че тунелите представляват мостове на Айнщайн-Розен — каза той. — Общата теория на относителността допуска един клас решения, наречени „дупки от червеи“, подобни на черни дупки, но не причинени от еволюцията — не могат да възникнат, както черните дупки, от гравитационен колапс на звезда. Но обикновеният тип червеева дупка, след като възникне, започва да се разширява и свива, преди нещо да може да премине през нея. Изразходва убийствени приливни сили и от гледна точка на външния наблюдател изисква безкрайно много време, за да премине нещо през него.

Ели не разбра доколко това обяснение предлага някакъв напредък и го помоли да й изясни. Ключовият проблем беше как да се задържи дупката на червея отворена. Еда бе намерил клас от решения с полеви уравнения и бе предложил ново макроскопично поле, някакъв вид напрежение, което би могло да се използва, за да се предпази червеевата дупка от пълното й свиване. Такава червеева дупка не би създавала другите проблеми, характерни за черните дупки. Би имала много по-малки приливни вълни, двустранен достъп, бърз срок на преход от гледна точка на външния наблюдател и неунищожително вътрешно радиоактивно поле.

— Не знам дали тунелът е стабилен срещу малки пертурбации — продължи той. — Ако не е, те би трябвало да изградят доста сложна поддържаща система, която да следи и коригира колебанията. Още не съм съвсем сигурен в това. Но най-малкото, ако тунелите могат да бъдат мостове на Айнщайн-Розен, то ние ще сме в състояние да дадем някакъв отговор, когато ни твърдят, че сме халюцинирали.

Еда очакваше с нетърпение да се върне в Лагос и тя забеляза зеления самолетен билет на Нигерийските авиолинии, стърчащ от джоба на якето му. Той се надяваше да успее да довърши новата си физическа теория, предполагана от това, което бяха преживели. Но й призна, че не се чувства достатъчно достоен за такава трудна задача, особено, както се изрази, поради това, че бил прекалено стар за теоретична физика. Беше на тридесет и осем години. Но преди всичко, сподели той с Ели, гори от нетърпение да се събере с жена си и децата.

Тя го прегърна. Каза му, че се гордее, че го е познавала.

— Защо в минало време? — попита я Еда. — Разбира се, че ще се видим отново. И, Ели — добави той, сякаш току-що се бе сетил. — Би ли направила нещо за мен? Спомни си всичко, което се случи. Всяка подробност. Напиши го. И ми го изпрати. Нашият опит предлага експериментални данни. Някой от нас може да е забелязал нещо, което да е убягнало на останалите. Нещо, което да се окаже съществено за разбирането на това, което се случи. Напиши го и ми го изпрати. Помолих и останалите да направят същото.

Той й махна с ръка, взе изтъркания си куфар и влезе в чакащата го кола на проекта.

Тръгваха си, всеки за своята страна, и Ели се чувстваше, сякаш собственото й семейство се разделяше, пръскаше, разпадаше. За нея преживяното също се бе оказало трансформиращо. И как не? Един демон бе изтръгнат от душата й. Не един, няколко. И тъкмо когато се бе почувствала по-способна да обича от всякога, разбра, че е останала сама.

* * *

Откараха я от комплекса с хеликоптер. По време на дългия полет до Вашингтон, в правителствения самолет, бе заспала толкова дълбоко, че я разтърсиха да се събуди, когато хората от Белия дом се качиха на борда — след краткото приземяване на една изолирана писта в Хикъм Фийлд, Хавай.

Бяха сключили споразумение. Тя щеше да се върне в „Аргус“, макар и не като директор, и й позволяваха да се занимава с какъвто пожелае научен проект. Ако поискаше, можеше да се занимава там с науката си до края на живота си.

— Не можеш да отречеш, че сме благоразумни — беше й казал Киц, след като се съгласиха на компромиса. — Стига да ни представиш солидни доказателства, нещо наистина убедително, и ние ще те подкрепим да направиш изявление. Ще кажем, че сме те помолили да премълчиш разказа си, докато не сме абсолютно сигурни. В рамките на разумното ще подкрепим всякакво изследване, с което би се заловила. Но ако съобщим твоя разказ сега, отначало ще последва вълна от ентусиазъм, а после скептицизмът ще почне да се трупа. Това ще отчая и теб, и нас. Много по-добре ще е да събереш доказателства, ако успееш.

Сигурно президентът му бе повлияла да промени мнението си. Изглеждаше й невероятно Киц да е толкова зарадван на компромиса.

Но в замяна тя трябваше да не казва на никого за това, което се беше случило на борда на Машината. Петимата са седнали в креслата, поговорили са си малко и после са излезли. Ако изтървеше и една думичка повече, смущаващото й психиатрично досие щеше да излезе на бял свят в медиите и, за съжаление, щяха да я освободят от работа.

Ели се зачуди дали бяха успели да купят мълчанието на Валириън, или на Виджи, или на Абонема. Не разбираше как — освен ако не застреляха разпитващите екипи на петте държави и Световния консорциум за Машината — се надяваха да запазят вечно всичко това в тайна. Беше само въпрос на време. Значи просто печелеха време.

Изненада се колко умерени бяха предвидените наказания, с които я заплашваха. Но нарушението на споразумението, ако се случеше, нямаше да се стовари на главата на Киц. Той скоро се уволняваше. След година, поради правилата на конституцията, недопускащи повече от два мандата, администрацията на Ласкър щеше да напусне кабинетите си. Той бе приел да сътрудничи на една адвокатска фирма във Вашингтон, известна с клиентелата си, работеща във военнопромишления комплекс.

Ели смяташе, че Киц няма да се спре дотук. Той не изглеждаше притеснен от това, което по нейни твърдения им се бе случило в галактическия център. Това, което истински го ужасяваше, бе възможността тунелите наистина да са отворени, ако не от Земята, то към нея. Сигурно комплексът в Хокайдо скоро щеше да бъде демонтиран. Техническите лица щяха да се завърнат в своите институти и университети. Какво ли щяха да разказват? Може би додекаедърът щеше да бъде изложен в Научното градче в Цукуба. После, след приличен срок, когато вниманието на света бъде отвлечено от някакъв друг проблем, може би в района на Машината щеше да последва експлозия — ядрена, ако Киц успееше да намери удовлетворително обяснение. Ако е ядрена експлозия, радиоактивното замърсяване щеше да послужи като подходящ повод цялата околна зона да бъде поставена под карантина. Това щеше да предпази обекта от любопитни и най-малкото щеше да поразклати „мундщука“ на тунела. Може би чувствителността на японците към ядрените експлозии, дори и подземни, щеше да накара Киц да заложи на конвенционален взрив. Щяха да я прикрият като поредна авария в каменовъглените мини в Хокайдо. Но Ели се съмняваше дали изобщо някаква експлозия — конвенционална или ядрена — ще успее да откачи Земята от тунела.

Но може пък Киц изобщо да не възнамерява да прави подобно нещо. Може би просто го подценяваше. В края на краищата, той също бе повлиян от Пътя на Машината, Машиндо. Би трябвало да има семейство, приятели, някой, когото обича. Не може никога да не го е лъхнало това чувство.

* * *

На другия ден президентът я награди с „Държавен медал на свободата“, на публична церемония в Белия дом. В камината край една мраморна бяла стена горяха цепеници. Президентът бе вложила огромен политически и обикновен капитал в цялото начинание и беше решена да го представи във възможно най-добра светлина пред нацията и пред света. В словото й се изтъкваше, че средствата, вложени от САЩ и останалите държави в Проекта, са се изплатили щедро. Разцъфтели са нови технологии и индустрии, които предлагат на обикновените хора облаги, сравними с тези от изобретенията на Томас Едисон. Открихме, че не сме сами във вселената, че там, в далечния космос, съществува разум, много по-напреднал от нашата цивилизация. Те промениха завинаги нашето собствено разбиране за себе си, заяви президентът. Лично за нея — но също така, според нея, и за повечето американци — откритието е укрепило вярата й в Бога, който сега е разкрил, че твори живот и разум на много светове, заключение, което по дълбоко убеждение на президента ще се окаже в хармония с всички религии. Но най-голямото благо, което Машината ни даде, подчерта президентът, бе духът, който тя донесе на Земята — нарастващото взаимно разбирателство сред човешката общност, всеобщо споделеното усещане, че всички ние сме пътници в едно опасно пътешествие в пространството и времето, стремежът към едно всеобщо, изпълнено с предначертание единение, — станал известен по цялата планета с названието Машиндо.

Президентът представи Ели на пресата и телевизионните камери, изтъкна нейната последователност като учен в продължение на дванадесет дълги години, нейния гений в засичането и дешифрирането на Посланието и нейния кураж да се качи на борда на Машината. Никой не беше наясно какво ще направи Машината. Доктор Ароуей доброволно бе рискувала живота си. Не е виновна доктор Ароуей за това, че след активирането на Машината не е станало нищо. Тя е направила всичко, което е в човешките възможности. Заслужила е благодарността на всички американци и на всички останали хора по Земята. Ели е много деликатна личност. Въпреки присъщата й мълчаливост, винаги, когато се е налагало, тя е разяснявала смисъла на Посланието и на Машината пред широката общественост. Тя действително е проявила търпеливост към пресата, от която президентът искрено се възхищава. Сега доктор Ароуей трябва да бъде оставена насаме, за да може да продължи своята научна кариера. В замяна на това имаше изявления пред пресата, брифинги и интервюта със секретаря по отбраната Киц и с президентския научен съветник дер Хеер. Президентът се надява пресата да прояви уважение към желанието на доктор Ароуей да не дава пресконференции. Съществува обаче възможност да й се направят снимки.

Ели напусна Вашингтон, без да разбере в каква степен президентът беше информирана.

* * *

Откараха я с малък самолет на военновъздушните сили и се съгласиха да се отбият в Джейнсвил. Майка й беше облечена в старата си, поизтъркана роба. Някой й бе поставил малко грим по бузите. Ели опря лице във възглавницата до майка си. Освен, че си бе възвърнала частично говорните способности, старата жена бе възстановила в достатъчна степен дясната си ръка и можа да я потупа леко по рамото.

— Мамо, имам да ти кажа нещо. Нещо страхотно. Но се опитай да запазиш спокойствие. Не искам да те обезпокоя. Мамо… аз видях татко. Видях го. Той ми каза да ти предам обичта му.

— Да… — старицата кимна бавно. — Беше тук вчера.

Ели знаеше, че Джон Стотън бе посетил старческия пансион предния ден. Той помоли Ели да не настоява да я придружи днес, като се оправда с много работа, но изглежда просто не искаше да се натрапва в такъв момент. Все едно, тя долови в гласа си известно раздразнение, като каза:

— Не, не. Говоря ти за татко.

— Кажи му… — Старицата се затрудняваше в говора. — Кажи му, шифонената рокля. Да я вземе от химическото… като се връща от магазина.

Явно баща й продължаваше да държи магазина за инструменти в майчината й вселена. И в нейната също.

* * *

Противоциклонната ограда се простираше, вече ненужно, от хоризонт до хоризонт и разваляше безбрежния пейзаж на трънливата пустиня. Радваше се, че отново е тук и може да се залови с нова изследователска програма, макар и с по-скромни мащаби.

За изпълняващ длъжността директор бяха назначили Джак Хибърт и Ели се чувстваше облекчена от бремето на административните отговорности. След като сигналът от Вега бе прекъснал, се беше освободило голямо количество машинно време за дълго протакани под-дисциплини на радиоастрономията. Никой от колегите й не направи и намек в подкрепа на мнението на Киц, че всичко е било шашма. Чудеше се какво ли разправят дер Хеер и Валириън на своите приятели за Посланието и Машината.

Ели се съмняваше, че Киц е промълвил и думичка по въпроса извън кабинета си в Пентагона, който скоро щеше да напусне. Веднъж го бе посетила. Един флотски офицер, с кожен кобур и прибрани отзад ръце беше охранявал портала в поза „мирно“, да не би някой минаващ по лабиринта от концентрични коридори да се поддаде на ирационален импулс.

Уили лично бе докарал нейния „Тъндърбърд“ от Уайоминг и колата я чакаше. По споразумение Ели имаше право да я кара само в границите на комплекса, за обикновена разходка. Нямаше да ги има вече пейзажите на западен Тексас, почетната охрана и шофирането из планината, за да погледне към една южна звезда. Това беше май единствената страна на уединението, за която съжаляваше. Но все едно, през зимата го няма шпалирът от диви зайчета.

Отначало в зоната се изсипа голяма тълпа папараци и журналисти, които се надяваха да й изкрещят някой сензационен въпрос или да я щракнат зад обектива на телескопа. Но тя запази хладнокръвие и остана в изолация. Новоназначеният персонал, отговарящ за връзките с медиите, се оказа достатъчно ефективен, дори малко безцеремонен, в обезкуражаването на натрапниците от пресата. В края на краищата самият президент беше помолила да осигурят спокойствието на доктор Ароуей.

В следващите седмици и месеци батальонът от журналисти намаля до рота, а после до взвод. Сега бе останало само едно отделение от най-упоритите репортери, предимно от „Уърлд Холограм“ и други сензационни жълти издания, хилиастични списания и един самотен представител на някакво периодично издание, което се наричаше „Наука и Бог“. Никой не знаеше на коя секта принадлежи, а и самият репортер не казваше.

Когато репортажите им бяха публикувани, във всички тях се говореше за дванадесетте години, посветени на работа, кулминиращи в мигновеното, триумфално дешифриране на Посланието и последвалото го строителство на Машината. В самия разгар на велики очаквания по целия свят, за съжаление, тя бе отказала да заработи. Машината не бе заминала никъде. Естествено, разсъждаваха те, доктор Ароуей е разочарована, дори малко потисната.

В много редакторски рубрики се коментираше, че тази пауза сигурно е за добро. Скоростта, с която се бе появило новото откритие, и очевидната необходимост от значителни философски и религиозни преоценки предизвикваше такава умопомрачителна смесица от проблеми, че забавянето и спокойното преосмисляне бе просто наложително. Вероятно Земята все още не е готова за контакт с чужди цивилизации. Социолози и образователни експерти твърдяха, че самият факт на съществуване на извънземни цивилизации, по-напреднали от нас, изисква няколко поколения, докато бъде правилно осмислен. Този факт бе нанесъл съкрушителен удар над досегашната самооценка на човека. Блюдото ни вече е достатъчно претрупано. След няколко десетилетия ще се разберат по-добре принципите, залегнали в основата на Машината. Ще разберем къде сме допуснали грешка и тогава ще се смеем какво тривиално недоразумение е попречило тя да се задейства при първия опит, в края на 1999 година.

Някои религиозни коментатори твърдяха, че провалът на Машината е наказание заради греха на гордостта, заради човешката арогантност. Ранкин заяви в национално обръщение по телевизията, че Посланието всъщност е дошло от ад, наречен Вега, и че резултатът от него е в пълна съгласие със собствените му възгледи по въпроса. Посланието и Машината, заяви той, представлявали последно въплъщение на Вавилонската кула. Хората глупаво и трагично са се домогвали да се доберат до Трона Господен. Имало е един град преди хиляди години, град на разврат и сквернословие, наречен Вавилон, който Бог унищожил. В наше време имало също такъв град, със същото име. Посветените на Словото Божие изпълнили и по отношение на него волята Му. Посланието и Машината предлагали друго порочно оскърбление към праведните и боящите се от Бога. Но и тук демоничните рвения били спрени — в Уайоминг с боговдъхновената катастрофа, в безбожна Русия с провала на комунистическите учени пред Божията благодат.

Но въпреки тези явни предупреждения за волята Божия, продължи Ранкин, хората за трети път се опитали да построят Машината. Бог ги оставил. А след това лекичко, скрито, попречил Машината да се задейства, отклонил демоничния стремеж, с което още веднъж се проявила грижата Му и любовта Му към непослушните и грешни — да го кажем направо, недостойни — негови земни чада. Вече било време да се поучим от уроците на нашата греховност и мерзост и преди настъпващото начало на новото Хилядолетие, истинското Хилядолетие, което ще започне на първи януари 2001 година, да препосветим нашата планета и себе си на Господа.

Машините трябвало да бъдат унищожени. До последната, до най-малката им частичка. Претенцията на земните хора да застанат от дясната страна на Бога със строителство на машини, вместо с очищение на душите си, трябвало да бъде осъдена и изтръгната из корен, преди да е станало твърде късно.

В малкия си апартамент Ели изслуша словото на Ранкин до края, изключи телевизора и поднови програмирането си.

Единственото място, до което й бе позволено да се обажда, беше до Джейнсвил, Уисконсин. Всички входни обаждания, с изключение на тези от Джейнсвил, се прекъсваха. След като се извиняваха учтиво на търсещите я. Писмата от дер Хеер, Валириън и от състудентката й от университета, Беки Елънбогън, остави неразпечатани. Имаше много писма, доставени експресно по пощата и след това донесени с куриер от Южна Каролина, от Палмър Джос. Ели беше много по-изкусена да прочете тях, но не го направи. Написа му кратка бележка, която гласеше: „Скъпи Палмър, все още не. Ели.“ Пусна я без обратен адрес. Нямаше как да разбере дали ще я получи.

Един телевизионен репортаж за нея, направен без съгласието й, я представяше като много по-затворена от Нийл Армстронг или от Грета Гарбо. Тя прие всичко това усмихнато и с равнодушие. Тъй или иначе, беше достатъчно заета. Всъщност работеше почти денонощно.

Ограниченията във връзките й с външния свят не се простираха върху научната й комуникация и по една открита телевизионна мрежа тя организира с Виджи дългосрочна изследователска програма. Сред обектите, които трябваше да се изследват, бяха околността на Стрелец А в центъра на галактиката, както и мощният извънгалактически радиоизточник, Лебед А. Телескопите на „Аргус“ се включваха като част от фазова поредица, свързана със съветските телескопи в Самарканд. Обединена, американо-съветската система действаше като единен радиотелескоп с размерите на Земята. Действайки на дължина на вълната от няколко сантиметра, те можеха да различат сигнали на радиоизлъчване с размери на слънчева система от центъра на галактиката.

Ели се притесняваше, че това няма да е достатъчно, че двете кръжащи една около друга в орбита черни дупки са значително по-малки. Това, от което действително имаха нужда, смяташе тя, бе радиотелескоп, изпратен на космически съд от другата страна на Слънцето, работещ в тандем с телескопите на Земята. Така хората щяха да създадат телескоп с размерите на земната орбита. С него, пресметна Ели, щяха да могат да засекат нещо с размерите на Земята в центъра на Галактиката. Или може би с размерите на Станцията.

Повечето й време минаваше в писане, в модифициране на съществуващи програми за „Крей 21“ и във възможно най-подробно описание на премълчаните събития в продължение на двадесетте минути земно време след активирането на Машината. Някъде по средата тя се усети, че всъщност пише „самиздат“. Технологията на пишещата машинка и листите индиго. Заключи оригинала и две копия в сейфа си — до пожълтялото копие на съдебното решение срещу Хадън, — а третото копие скри зад един хлабав капак, който покриваше електронното оборудване на телескоп 49. След което изгори листовете индиго. Димът беше черен и лютив. След шест седмици беше приключила с препрограмирането и тъкмо когато отново се сети за Палмър Джос, той се появи пред портала на комплекса „Аргус“.

Пътят му бе разчистен след няколко телефонни обаждания до специалния съветник на президента, с когото той бездруго се познаваше от години. Дори тук, в Юга, където цареше небрежна мода, Палмър се появи безукорен, както винаги, в сако, бяла риза и вратовръзка. Ели му връчи палмовия лист, благодари му за златното украшение и въпреки предупрежденията на Киц да не споделя налудничавия си опит с никого, му разказа всичко.

Приложиха практиката на съветските й колеги, които всеки път, щом се наложеше да обсъдят нещо, което е политически неортодоксално, се разхождаха по градинските алеи. От време на време той поспираше и някой външен наблюдател би решил, че се надвесва над нея. Всеки път тя го хващаше подръка и го повеждаше отново.

Слушаше я със симпатия, интелигентно и много добронамерено — особено за човек, помисли си Ели, чието религиозно учение би се разклатило в основите си от нейния разказ… стига изобщо да вярваше в него. След цялата му съпротива по време на първото засичане на Посланието, тя най-после можеше да му покаже „Аргус“. Държеше се приятелски и Ели се почувства щастлива, че е с него. Направо съжали, че беше толкова заета, когато се видяха за последен път във Вашингтон.

Съвсем случайно двамата се изкачиха по тясната метална стълба, водеща към основата на телескоп 49. Гледката на 130-те телескопа, повечето от които се придвижваха по самостоятелна програма върху железопътните релси, не приличаше на нищо друго на Земята. В електронния отсек Ели издърпа капака и измъкна дебелия пакет, адресиран до Джос. Той го пъхна във вътрешния си джоб и сакото му видимо се изду.

— Доста време отнема, e, дори с компютър от класа на „Крей“, да се изчисли „пи“ с точност от порядъка на десет на двайсета степен. А и не знаем дали това, което търсим, е в „пи“. Те сякаш казаха, че не е. Може да е в „е“. Може да е в една от групите трансцендентни числа, за които са говорили с Виджи. Може да е в някое съвсем различно число. Тъй че подобен простодушен и груб подход — просто да се изчисляват вечно няколко трансцендентни числа, взети напосоки — може да се окаже пълно губене на време. Но тук, в „Аргус“, разполагаме с доста сложни дешифриращи алгоритми, предназначени да засичат шаблони в сигнал, предназначени да измъкнат и покажат всичко, което не прилича на случайно. Така че пренаписах програмите…

От изражението му си даде сметка, че не се изразява понятно. Отклони се малко от монолога си.

— Нямам предвид да пресмята цифрите в едно число като „пи“, да ги разпечатва и да ги поднася за оглед. За такова нещо няма време. Вместо това програмата тича през цифрите в пи и се спира да поразмисли, само когато се появи някаква аномална последователност от нули и единици. Разбираш ли какво имам предвид? Нещо, което да не изглежда случайно. В порядъка на случайността, разбира се, ще има нули и единици. Десет процента от цифрите ще бъдат нули и други десет — единици. Средно. През колкото повече цифри преминава, толкова повече последователности от чисти нули и единици ще се срещат случайно. Програмата знае какво се очаква статистически и обръща внимание само на неочаквано дълга последователност от нули и единици. При това не търси само в десетичната система.

— Не разбирам. Нали ако прегледаш достатъчно дълга поредица от числа, ще видиш какъвто си искаш шаблон, който е предмет на чиста случайност?

— Така е. Но може да се изчисли вероятността. Ако се натъкна на много сложно съобщение прекалено рано, ще знаем, че това не е случайно. И така, всяка сутрин в ранните часове компютърът работи над тази задача. В него не постъпват никакви данни от външния свят. А засега и от него не излизат никакви данни навън. Просто продължава безкрайното делене на пи и следи отминаващите цифри. Върши си работата сам. Освен ако не се натъкне на нещо, не проговаря, докато не му наредиш. Все едно, че съзерцава пъпа си.

— Не съм математик, Господ знае това. Но все пак би ли ми дала пример?

— Разбира се.

Тя затърси лист хартия из джобовете на работния си комбинезон, но не намери. Помисли си да бръкне във вътрешния му джоб, да извади плика и да пише върху него, но реши, че е твърде рисковано тук, на открито. След миг Джос разбра проблема й и й подаде малък бележник.

— Благодаря. Пи започва с 3,1415926… Виждаш, че цифрите варират твърде случайно. Наистина, единицата се повтаря два пъти в началото, но след като човек продължи да смята нататък, се изравнява. Всяка цифра — 0, 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9 — се появява почти точно в десет процента от случаите, ако натрупаш достатъчно цифри. От време на време се натъкваш на няколко последователни еднакви цифри — 4444, например, — но не повече от това, което се очаква статистически. А сега представи си, че си прескачаш весело през цифрите и изведнъж се натъкваш на зона, в която няма нищо друго, освен четворки. Стотици четворки в едни редица. Това все още не би могло да носи информация, но не може да е и статистически закономерно. Можеш да изчислиш стойността на пи с дължина, колкото е стара вселената, и пак да не намериш сто повтарящи се последователно четворки.

— Нещо подобно на вашето проучване на Посланието. С тези радиотелескопи тук.

— Да. И в двата случая търсим сигнал, който е извън шума, нещо, което не може да е статистическа случайност.

— Но не е задължително да са сто четворки, вали? Това нещо може да ни говори?

— Разбира се. Представи си, че след известно време се натъкнем на дълга последователност от нули и единици. След което, точно както постъпихме с Посланието, можем да измъкнем от нея някакво изображение — стига да е вложено такова. Нали разбираш, може да е каквото си иска.

— Искаш да кажеш, че е възможно да декодираш картина, скрита в числото пи, и тя да представлява смесица от еврейски букви?

— Разбира се. Големи, черни букви, врязани в камък.

Джос я погледна озадачен.

— Прощавай, Елеанор, но не смяташ ли, че си малко… твърде недиректна? Да не би да се числиш към някой мълчалив орден на будистки монахини? Защо просто не разкажете историята си пред света?

— Палмър, ако разполагах с твърдо доказателство, щях да говоря. Но след като нямам такова, хора като Киц веднага ще кажат, че лъжа. Или че халюцинирам. Ето защо този ръкопис се намира във вътрешния ти джоб. Моля те да го запечаташ, да му сложиш дата, да го завериш при нотариус и да го прибереш в банков сейф. Ако нещо се случи с мен, можеш да го публикуваш. Предоставям ти всички права да постъпиш с него така, както решиш.

— А ако нищо не се случи с теб?

— Ако нищо не се случи с мен? Тогава, след като намерим това, което търсим, този ръкопис ще потвърди нашата версия. Ако намерим доказателства за съществуването на двойна черна дупка в галактическия център или за огромно строителство с изкуствен характер в зоната на Лебед А, или за съобщение, скрито в пи, то това — тя леко го потупа по гърдите — ще бъде моето свидетелство. Тогава ще проговоря. Междувременно, моля те, не го губи.

— Все още не разбирам — призна той. — Знаем, че съществува математически ред във вселената. Законът за гравитацията и всичко останало. С какво би било по-различно това? Е, да речем, че съществува някакъв ред в цифрите на пи. Какво толкова?

— Нима не виждаш? Ще бъде съвсем различно. Не, че просто вселената е започнала с някои точни математически закони, предопределящи физиката и химията. Това ще е послание. Ще докажем че този, който е създал вселената, е скрил послания в трансцендентни числа, които да бъдат разчетени след милиарди години, когато най-накрая се появи разумен живот. Аз критикувах двама ви с Ранкин при първата ни среща, че не разбирате това. Попитах ви: „Ако Бог иска да разберем, че съществува, защо не ни е изпратил недвусмислено послание?“ Спомняш ли си?

— Спомням си много добре. Да не би да смяташ, че Бог е математик?

— Нещо такова. Ако това, което ни казаха, е вярно. Ако не са ни пратили за зелен хайвер. Ако посланието се крие в числото пи, а не в някое друго от безкрайното количество трансцендентни числа. Прекалено много „ако“.

— Ти търсиш Откровението в аритметиката. Аз знам по-добър път.

— Палмър, това е единственият път. Това е единственото, което би могло да убеди някой скептик. Представи си, че намерим нещо. Не е необходимо да е изключително сложно. Просто нещо малко по-подредено от онова, което може да се получи случайно при голямо количество цифри. Това е всичко, което търсим. Тогава математиците по целия свят ще могат да намерят абсолютно същия шаблон или послание, или каквото там се окаже. Няма да има повече сектантски разделения. Всеки ще започне да чете едно и също Писание. Тогава никой няма да твърди, че ключовото чудо в религията е трик на някой мошеник или че по-късните историци са фалшифицирали свидетелствата, или че е просто истерия, лудост или заместител на родителя, когато пораснем. Всеки човек ще стане вярващ.

— Не можеш да си сигурен, че ще намериш каквото и да е. Можеш да останеш тук скрита от околния свят и да смяташ, докато цъфнат налъмите. Мисля че все пак е по-добре да излезеш и да кажеш историята си пред света. Рано или късно ще трябва да избереш.

— Надявам се, че няма да ми се налага да избирам, Палмър. Първо физическите доказателства, след това публичните изявления. Иначе… Не разбираш ли колко уязвими ще се окажем? Нямам предвид само себе си, а…

Джос едва забележимо поклати глава. На устните му се беше изписала лека усмивка. Беше доловил известна ирония в положението, в което се намираха двамата.

— Защо си толкова нетърпелив да разкажа историята си? — попита го тя.

Въпросът й прозвуча донякъде риторично. Във всеки случай той не реагира и Ели продължи:

— Не мислиш ли, че позициите ни странно… се размениха? Ето ме мен, носителка на дълбоко религиозно преживяване, което не мога да докажа — наистина, Палмър, едва го проумявам. Ето те и теб, непоклатимият скептик, опитващ се — по-успешно отколкото аз някога — да бъде мил със суеверните.

— О, не, Елеанор. Аз не съм скептик. Аз съм вярващ.

— Нима? Историята, която трябва да разкажа, не е за Наказание и Награда. В нея не се разказва за Пришествие и за Възнесение. И дума не става за Исус. В част от посланието ми се говори за това, че ние не сме основната съзидателна цел на космоса. Случилото се с мен, прави всички ни твърде дребни.

— Така е. Но също така прави Бог много голям.

Ели го погледна за миг и продължи:

— Макар че Земята се върти около Слънцето, властващите сили в този свят — религиозни, както и светски — някога са държали, че тя изобщо не се движи. Така са могли да властват. Или поне да претендират, че имат всичката власт. А истината ги е карала да изглеждат твърде дребни. Истината ги е плашела. Тя е уязвявала властта им. Затова са я потискали. Тези хора са смятали истината за опасна. Сигурен ли си, че си даваш сметка до какво би довела, ако хората ми повярват?

— Аз търся, Елеанор. След всичките тези години, вярвай ми, познавам истината, когато я видя. Всяка вяра, която изпитва възхита пред истината, която се стреми да опознае Бог, трябва да е достатъчно смела, за да приеме вселената. Искам да кажа, истинската вселена. Всичките тези светлинни години. Всички тези светове. Мисля си за мащабите на твоята вселена, за възможностите, които тя предлага на Създателя, и дъхът ми секва. Така е много по-добре, отколкото да го приковеш към един малък свят. Никога не ми е допадала представата за Земята като за зелена възглавничка за краката на Бога. Тя е прекалено успокоителна, като детска приказка, като… транквилизатор. Но твоята вселена има достатъчно място и достатъчно време за Бог, какъвто аз си го представям.

Сигурен съм, че нямаш нужда от друго доказателство. Вече има достатъчно. Лебед А и всичко останало е само за учените. Ти смяташ, че ще ти е трудно да убедиш обикновените хора, че им казваш истината. Аз пък си мисля, че ще бъде съвсем лесно. Смяташ, че историята ти е твърде странна, твърде чужда. Но аз съм я чувал и преди. Знам я добре. Обзалагам се, че и ти я знаеш.

Той затвори очи и след миг изрецитира:

„И видя сън: ето, стълба изправена на земята, а върхът й стига до небето, и Ангели Божии се качват и слизат по нея… Наистина Господ е на това място, аз пък не знаех… Това не е нищо друго, освен дом Божий, това са врата небесни.“^[2]

Беше се унесъл, сякаш държеше проповед пред многолюдна тълпа вярващи от амвона на голяма катедрала и когато отвори очи, на устните му изгря усмивка, като че ли сам се укоряваше. Тръгнаха по широката алея, оградена от двете страни от яркобелите купи на радиотелескопите, насочени към небето. След няколко крачки проповедникът отново й заговори, с малко по-разговорен тон:

— Твоята история е била предсказана. Случвала се е и по-рано. Някъде вътре в себе си сигурно го знаеш. Подробностите ги няма в книгата Битие. Разбира се, че ги няма. А и как би могло да ги има? Предаденото в Битие е подходящо за времето на Иаков. Така, както твоето свидетелство е подходящо за твоето време, за нашето време.

Хората ще ти повярват, Елеанор. Милиони хора. По целия свят. Знам го със сигурност…

Тя само поклати глава и двамата повървяха още малко в тишина, преди Джос да продължи.

— Е, добре. Мисля, че те разбирам. Разполагаш с толкова време, колкото пожелаеш. Но ако е възможно да се побърза, направи го — заради мен. Остава ни по-малко от година до началото на новото Хилядолетие.

— Аз също те разбирам. Дай ми само още няколко месеца. Ако дотогава с „пи“ не се получи нищо, смятам все пак да оповестя какво се случи с нас там горе. Преди първи януари. Може би Еда и останалите ще се съгласят и те да проговорят. Става ли?

Продължиха да крачат мълчаливо към административната сграда на „Аргус“. Пръскачките навлажняваха изкуствената ливада и сред околната пустош зеленият килим, по който стъпваха, изглеждаше някак чужд, не на място.

— Някога омъжвала ли си се? — попита я той.

— Не, никога. Мисля, че бях твърде заета.

— Не си и обичала? — Въпросът бе зададен пряко, без увъртания.

— Кажи-речи, няколко пъти. Но… — Ели се загледа към най-близкия телескоп — шумът беше толкова силен, че трудно се долавяше сигналът. А ти?

— Никога — отвърна Джос спокойно. И след пауза добави усмихнато: — Но аз имам вяра.

Тя реши да поразсъждава над тази двусмислица по-късно и двамата се заизкачваха по късото стълбище към главния компютър на „Аргус“.