Карл Сейгън
Контакт (22)

Глава 22
Гилгамеш

Това, че никога вече не ще се повтори,

прави живота толкова сладък.

ЕМИЛИ ДИКИНСЪН

Стихотворение, 1741

По това време, огласявано гръмко като зората на Новата ера, погребението в космоса се превръщаше в една скъпа баналност. Достъпна пазарна услуга и предмет на силна конкуренция, то привличаше най-вече хора, които в предишни времена щяха да поискат останките им да бъдат пръснати в родните поля или поне над градчето, където са натрупали първото си състояние. Но сега човек можеше да уреди останките му да обикалят около Земята вечно — или поне близо до вечността, докато тази планета съществува. Трябваше само да се включи една клауза в завещанието. След което — ако приемем, разбира се, че разполагаш с необходимите средства — умираш, кремират те, прахът ти го компресират в миниатюрно ковчеже колкото играчка, върху което гравират името и датите, кратка епитафия и религиозния символ по твой избор (можеш да си избереш един от трите). Заедно със стотици други миниатюрни ковчежета го вдигат горе и го изхвърлят на средна височина, избягвайки както претъпканите коридори на геосинхронната орбита, така и досадния досег с атмосферата на ниска околоземна орбита. Вместо това прахът ти започва триумфално да кръжи над родната ти планета сред радиационните пояси Ван Алън, сред фъртуната от протони, където никой благоразумен спътник не би рискувал да се напъха. Но на праха му е все едно.

На тези висоти Земята започваше постепенно да се обвива с тленни останки на свои изтъкнати граждани и някой невеж посетител от далечен свят с право би решил, че се е натъкнал на мрачен космически некропол. Опасното разположение на този гробищен комплекс би обяснило липсата на заупокойни посещения от страна на скърбящи роднини.

С. Р. Хадън, размишлявайки над този образ, бе изпитал ужас с каква нищожна частица безсмъртие се бяха примирили всички тези заможни покойници. Всичките им органи — мозъци, сърца, всичко, което ги отличаваше като личности — бе превърнато в атоми при тяхната кремация. Нищо от човека не оставаше след кремацията, мислеше той, освен превърнати в пудра кости, които едва ли биха били достатъчни дори и за една много напреднала цивилизация да те възстановят от останките ти. А освен това, на всичкото отгоре, ковчежето ти го напъхваха в поясите Ван Алън, където дори и прахът бавно се пържи.

Колко по-добре щеше да бъде, ако можеха да се съхранят клетките ти. Истински, живи клетки, с неувредена ДНК. Той си представи една корпорация, която може, срещу твърде прилично възнаграждение, да замрази част от епителната ти тъкан и да я отпрати високо — много над поясите Ван Алън, може би и по-високо от геосинхронната орбита. Първо на първо, няма смисъл дори да умираш. Направи го още сега, докато си с ума си. След което, най-малкото, някои чуждоземни молекулярни биолози — или техните земни колеги от далечното бъдеще — ще могат да те реконструират, да те клонират, повече или по-малко от едното нищо. Ще отвориш очи, ще се протегнеш и ще се събудиш в година Десет милионна. Или ако нищо не направят с твоите останки, все пак ще съществуват многобройни копия от твоите генетични инструкции. Ще бъдеш жив по принцип. И в двата случая може да се каже, че би живял вечно.

Но когато Хадън се задълбочи над идеята, и тази схема му се стори твърде скромна. Защото нямаше да бъдеш наистина ти, само с няколкото клетки, изстъргани от петите на крака ти. В най-добрия случай биха реконструирали само физическия ти вид. Но това няма да си самият ти. Ако подходиш по-сериозно, ще трябва да включиш куп семейни снимки, подробно описаната си автобиография, всички книги и звукозаписи, които си харесвал, повече или по-малко целия себе си. Любимия си комплект афтършейв, например, или диетичната кола. Знаеше, че това изглежда изключително егоистично и много му харесваше. В края на краищата, самата епоха бе предизвикала сдържан есхатологичен делириум. Беше напълно естествено да помисли за свършека на самия себе си, след като всички останали разсъждаваха за скорошното изчезване на вида, на планетата или за масовото небесно възнесение на Избраните.

Не можеш да очакваш, че извънземните ще знаят английски. Ако ще те възстановяват, то те трябва да научат твоя език. Значи се налага да включиш някакъв вид превод, проблем, пред който Хадън изпитваше удоволствие. Беше почти противоположен на проблема с дешифрирането на Посланието.

Всичко това изискваше значително място в една космическа капсула, толкова значително, че човек нямаше нужда повече да се ограничава до жалки мостри от своята тъкан. Можеш просто да изпратиш цялото си тяло. Ако успееш достатъчно бързо да се замразиш дълбоко след смъртта си, ще имаш и допълнително предимство. Може би достатъчна част от теб ще се окаже в работещо състояние, така че този, който те намери, ще може да свърши повече, отколкото просто да те реконструира. Сигурно ще успеят да те върнат към живота — е, разбира се, след като понаместят онова, което се е развалило. Но ако повехнеш малко преди да те замразят — защото, да речем, роднините ти не са разбрали навреме, че си починал, — тогава шансовете ти да бъдеш съживен значително намаляват. Това, което наистина има смисъл, прецени той, е да се замрази човек точно преди смъртта му. Това би направило неговото възкресяване много по-вероятно, въпреки че подобна услуга едва ли ще има много клиенти.

Но след като е така, защо точно преди да умре човек? Да предположим, че знаеш, че ти остават само година, две живот. Няма ли да е по-добре да те замразят веднага, размишляваше Хадън — преди месото да се развали? Въпреки това — въздъхна той, — каквато и да е болестта на загниване, тя може да се окаже все така неизлечима, след като те съживят; можеш да се замразиш за цяла геологическа ера и след това да си умреш от меланома или от сърдечен разрив, за които извънземните да не знаят нищо.

Не, заключи той. Има само едно съвършено решение на тази идея. Някой в цветущо здраве би трябвало да бъде изстрелян в еднопосочно пътешествие към звездите. В най-лошия случай ще си спестиш унижението от болестта и старческата възраст. Далеч отвъд вътрешните предели на Слънчевата система твоята равновесна температура ще спадне до само няколко градуса над абсолютната нула. По-нататъшно замразяване няма да ти е нужно. Вечното обслужване ще ти е осигурено. Безплатно.

По тази логика той стигна до окончателния извод: ако са необходими няколко години, за да се добереш до междузвездния студ, то тогава би могъл да останеш буден за шоуто и да се замразиш бързо, когато напускаш слънчевата система. На всичко отгоре това ще намали свръхзависимостта от криогениката.

* * *

Хадън беше взел всички разумни мерки срещу неочаквани медицински проблеми в околоземна орбита, продължаваше официалният отчет. Чак до профилактичното сонарно разбиване на евентуални камъни в жлъчката и бъбреците, още преди да се качи на своята небесна вила. След което взел, че умрял от анафилактичен шок. Някаква пчела изхвърчала сърдито и го ужилила, от букет фрезии, изпратени му на „Нарния“ от негова обожателка. Богатият арсенал с лекарства на „Матусал“ кой знае защо небрежно не бил допълнен с подходящия антисерум. Самото насекомо вероятно било обездвижено от ниската температура в товарния отсек на „Нарния“ и не било виновно. Малкото му скършено телце бе изпратено на Земята за изследване от добросъвестни ентомолози. Иронията от това, че един милиардер е поразен от някаква си пчела, не беше пропусната от редакционните коментатори и неделните проповеди.

Но всъщност всичко това беше измама. Нямаше никаква пчела, никакво ухапване и никаква смърт. Хадън си беше жив и здрав. Вместо това, в навечерието на Новата година, девет часа след активирането на Машината, се задействаха ракетните двигатели на едно транспортно средство с доста прилични размери, скачено с „Матусал“. То рязко увеличи скоростта си и се отдели от системата Земя — Луна. Беше го нарекъл „Гилгамеш“.

Хадън бе прекарал целия си живот в трупане на власт и размишления за времето. Беше открил, че колкото повече власт трупа човек, за толкова повече жадува. Между властта и времето съществува връзка, тъй като всички хора са равни в смъртта си. Затова древните царе са издигали монументи в своя чест. Но паметниците рухват, стореното се забравя, самите имена на царете потъват в забвение. И най-важното — те самите са си мъртви като пирони. Не, това беше по-елегантно, по-красиво. По-удовлетворително. Той бе намерил малка пролука в стената на времето.

Ако бе съобщил плановете си пред света, щяха да възникнат известни усложнения. Ако Хадън бъде замразен до четири градуса по Келвин и се озове на десет милиарда километра от Земята, тогава какъв е правният му статут? Кой ще управлява неговите корпорации? По-този начин нещата ставаха много по-чисти. В една малка клауза на подробното му завещание той бе оставил на своите наследници и правоприемници нова корпорация, специализирана в строителство на ракетни съоръжения и криогеника, която щеше да бъде наречена „Безсмъртие ООД“. Но това вече нямаше да бъде негова грижа.

На борда на „Гилгамеш“ липсваше радио. Той не желаеше повече да знае какво се е случило с Петимата. Не искаше да слуша повече вести от Земята. Никакви радостни вести, нищо, което би могло да го развълнува, нищо от безсмислените вълнения, които му бяха толкова познати. Единствено самота, възвишени мисли… и тишина. Ако в следващите няколко години възникнеше някаква опасност, криогениката на „Гилгамеш“ щеше да се включи с едно натискане на копчето. Дотогава той щеше да разполага с любимата си библиотека с музика, литература и видеозаписи. Нямаше да е самотен. Никога не бе имал кой знае каква нужда от компания. Ямагиши бе размислил дали да тръгне с него, но най-накрая се отказа. Заяви, че без „персонал“ щял да се чувства загубен. А за подобно пътуване липсваха достатъчно съблазни, както и пространство за персонал на борда. Монотонността на храната и ограничените удобства може би щяха да се сторят притеснителни за някой друг, но Хадън знаеше, че е човек на мечтите. За него удобствата не означаваха нищо.

След две години този летящ саркофаг щеше да попадне в гравитационния кладенец на Юпитер, извън радиоактивния пояс. Щеше да се завърти около планетата и след това да изхвърчи в междузвездното пространство. В продължение на едно денонощие той щеше да се наслади на гледка далеч по-прекрасна от тази на борда на „Матусал“ — мътните многоцветни облаци на Юпитер, най-голямата планета. Ако беше въпрос само за гледката, Хадън би предпочел Сатурн и пръстените му. Предпочиташе пръстените. Но Сатурн се намираше поне на четири години отстояние от Земята, а това, съдейки по всичко, означаваше известен риск. Ако се стремиш към безсмъртие, трябва да си много внимателен.

При тези скорости на човек му трябват поне десет хиляди години, за да пропътува разстоянието дори до най-близката звезда. Но когато си замразен до четири градуса над абсолютната нула, разполагаш с достатъчно много време. И един чудесен ден — Хадън беше сигурен в това, дори този ден да настъпеше след милион години — „Гилгамеш“ щеше случайно да нахлуе в нечия слънчева система. Или неговата погребална ладия щеше да бъде засечена сред мрака на междузвездното пространство и други същества — много напреднали, много далекогледи — щяха да вземат саркофага му на борда си и щяха да знаят какво да направят с него. Никой не беше опитвал това досега. Никой, живял на Земята, не се бе приближавал толкова до истинското безсмъртие.

Убеден, че неговият край ще се превърне в новото му начало, той пробно затвори очи и скръсти ръце на гърдите си, когато двигателите изреваха отново, този път по-кратко, и обгореният корпус на малкия му космически съд плавно се понесе в дългото си пътешествие към звездите.

Бог знае какво щеше да се случи със Земята след хиляди години. Това не беше негов проблем. И никога не бе бил. Но той самият, той щеше да заспи, дълбоко замразен, великолепно запазен. Саркофагът му щеше да се носи сред междузвездното пространство, надминавайки фараоните, побеждавайки Александър, засенчвайки Кин. Беше постигнал собственото си Възкресение.