Карл Сейгън
Контакт (18)

Глава 18
Свръхунификация

Бурно море!

Проснат над Садо

Млечният път.

МАЦУО БАШО.

(1644–1694)

„Поема“

Сигурно бяха избрали Хокайдо заради суровостта, с която се славеше. Климатът тук изискваше необичайна дори за японските стандарти строителна техника, а островът освен това бе дом на айну, космати туземци, към които повечето японци все още изпитваха презрение. Зимата тук беше сурова като в Минесота или Уайоминг. Хокайдо създаваше известни транспортни затруднения, но бе отдалечен в случай на катастрофа, тъй като е физически отделен от останалите японски острови. Но съвсем не беше изолиран след построяването на петдесет и един километровия транспортен тунел, който го свърза с Хоншу: най-дългия тунел под морето в света.

Хокайдо изглеждаше достатъчно безопасен за изпитание на отделните компоненти на Машината. Но бе изразена загриженост за същинското сглобяване на Машината там. Както красноречиво показваха планините, които обграждаха комплекса, районът вреше от прясна вулканична дейност. Едно от възвишенията нарастваше с по метър дневно. Дори руснаците — остров Сахалин се намираше само на четиридесет и три километра разстояние, отвъд Соя или протока Ла Перуз — изказаха някои опасения по този повод. Но доколкото изобщо знаеха, ако Машината се взривеше при активиране, тя би могла да пръсне Земята, дори да я построят и на обратната страна на Луната. При оценката на рисковете, ключов фактор се оказа самото решение Машината да се построи — къде точно щеше да стане това, бе въпрос от второстепенно значение.

В началото на юли Машината отново започна да придобива очертания. В Америка проектът все още се раздираше от политически и сектантски противоречия. От друга страна съветската Машина се натъкваше на сериозни технически затруднения. Но тук, в много по-скромния комплекс от този в Уайоминг, щифтовете бяха монтирани и додекаедърът сглобен, без да се вдига много шум. Древните питагорейци, които първи открили додекаедъра, обявили самото му съществуване за тайна и наказанията за нейното разкриване били сурови. Така че може би беше уместно този додекаедър с размери на къща, на половин свят разстояние и 2600 години по-късно, да е известен едва на малцина.

Директорът на японския проект бе обявил няколкодневна почивка за всички. Най-близкият по-значим град беше Обихиро, разположен в една красива местност при сливането на реките Юбецу и Токачи. Някои отидоха да покарат ски по покритите със сняг склонове на планината Асахи. Други предпочетоха да се къпят във вировете на термалните извори с изкуствена скална стена, затопляни от отлагането на радиоактивни елементи от експлозията на свръхновата звезда преди милиарди години. Неколцина от персонала на проекта отидоха да погледат надбягванията в Бамба, на които едри товарни коне теглеха тежки, натоварени шейни върху успоредни коловози по орна земя. Но за да отпразнуват по-сериозно, петимата от екипажа отлетяха с хеликоптер до Сапоро, най-големия град на Хокайдо, отстоящ на по-малко от 200 километра разстояние.

За щастие пристигнаха тъкмо навреме за празника Танабата. Рискът за сигурността се смяташе за малък, тъй като за успеха на проекта Машината беше много по-съществена от тези петима души. Не бяха минавали през някаква специална тренировка, освен внимателното проучване на Посланието, на Машината и на няколкото миниатюризирани инструмента, които щяха да вземат със себе си. Ако светът е малко по-рационален, мислеше Ели, можеха лесно да бъдат заменени, въпреки че политическите усложнения при подбора на пет човешки същества, приемливи за всички страни-членки на Световния консорциум за Машината, щяха да бъдат значителни.

Ши и Виджи заявиха, че имали „недовършена работа“, която едва ли щеше да се довърши, освен над чашка саке. Така тя, Деви Сухавати и Абонеба Еда се оказаха в обкръжението на японските си домакини по малките улички на пешеходната зона Одори, крачещи под изящно изработени хартиени балони и фенери, изображения на листа, костенурки и великани, и красиви анимирани рисунки на млад мъж и девойка в средновековни костюми. На едно огромно платно от коприна, изпънато между две здания, бе нарисувана феерична паунска опашка.

Ели погледна крадешком към Еда, с неговата свободно падаща, бродирана с гайтани ленена роба и висока шапка, и към Сухавати с поредното й зашеметяващо копринено сари. Компанията й харесваше. Японската Машина междувременно бе преминала през предписаните изпитания и сред членовете на Консорциума цареше съгласие, че екипажът не само представлява населението на планетата, макар и в общи линии, но че включва истински индивидуалности, необременени от ограниченията на националната си кухня. Всеки от тях беше по своему бунтовник.

Еда, например. Ето го, велик физик, откривателят на така наречената „свръхунификация“ — елегантна теория, включваща специалните случаи във физиката, в диапазона от гравитацията до кварките. Беше постижение, съпоставимо с откритията на Исак Нютон и на Алберт Айнщайн, и Еда го сравняваха и с двамата. Бе роден мюсюлманин в Нигерия, не толкова необичаен факт сам по себе си, но бе издънка на неортодоксална ислямска фракция, наречена суфити. Суфитите, „Ахмадиях“, обясни й той след срещата с игумена Уцуми, са за исляма това, което са дзен за будизма. Ахмадиях проповядвал „джихад на перото, не на меча“.

Въпреки кроткия си, спокоен нрав, Еда се бе превърнал в яростен противник на по-конвенционалното мюсюлманско понятие за джихад, „свещена война“ и вместо него препоръчваше на по-горещите глави свободен обмен на идеи. С това той предизвикваше смут сред по-консервативните ислямски среди и няколко ислямски държави се противопоставиха на неговото участие в екипажа на Машината. При това съвсем не бяха сами. Един чернокож нобелов лауреат — за когото между другото се твърдеше, че е най-умната личност на планетата — идваше твърде много за онези, които прикриваха расизма си, отстъпвайки пред новите социални повеи. Когато Еда посети преди четири години затворения лидер на ИРА, това предизвика гордостта на чернокожите американци и той се превърна в пример за подражание на младежите. Еда предизвикваше най-лошото у расистите и най-доброто у всички останали.

— Времето, необходимо да се занимаваш с физика, е лукс — говореше той на Ели. — Има толкова много хора, които могат да направят същото, стига да им бъде дадена възможност. Но ако ти се налага да обикаляш по улиците за храна, няма да ти остава достатъчна време за физика. Моят дълг е да подобря условията на живот за младите учени в страната ми.

Докато бавно се превръщаше в национален герой на Нигерия, той все по-често открито се изказваше против корупцията, против незаслуженото раздаване на титли, за необходимостта от честност в науката, както и във всички житейски сфери, за това колко велика би могла да стане Нигерия. Подчертаваше, че населението й е колкото САЩ в двадесетте години. Страната е богата на ресурси, а многобройните й култури са нейната сила. Ако Нигерия успее да преодолее проблемите си, твърдеше той, тя би могла да се превърне в маяк за останалия свят. Търсейки изолация във всички други неща, по тези проблеми той се изказваше открито. Мнозина нигерийски мъже и жени — мюсюлмани, християни и анимисти — приемаха възгледите му съвсем насериозно.

От всички черти в характера на Еда вероятно най-забележителна беше скромността му. Рядко споделяше мнението си. Отговорите му на най-преките въпроси бяха лаконични. Само в трудовете му — или в откритите му изказвания, след като човек го опознаеше добре — можеше да се усети дълбочината на ума му. Сред всичките спекулативни разсъждения за смисъла на Посланието и на Машината, и какво ще стане, след като тя бъде активирана, Еда бе споделил единствено следния коментар: в Мозамбик имало поговорка, че маймуните не говорят, защото знаят, че ако промълвят една дума, веднага ще дойде някой човек и ще ги накара да заработят.

При толкова словоохотлив екипаж беше странно, че сред тях бе такъв мълчаливец като Еда. Както и мнозина други, Еда беше особено внимателен и при най-безобидните си изказвания. По-ранната, частично успешна версия на теорията си за свръхунификацията определяше като „куп глупави грешки“. Беше около тридесет и пет годишен и по единодушното мнение на двете дами, Ели и Деви — опустошително привлекателен. Освен това имаше щастлив брак с една жена. Тя, с децата им, в момента се намираше в Лагос.

Една платформа, изградена от стръкове бамбук, специално отглеждан за подобни цели, бе украсена, окичена и просто отрупана с безброй гирлянди от разноцветна хартия. Непрекъснато прииждаха млади мъже и жени и трупаха странната украса. Празникът Танабата е уникален японски ритуал в чест на любовта. По многобройните, окачени по улиците платна, както и на открита сцена, се показваха главните епизоди на легендата: влюбили се две звезди, но били разделени от Млечния път. Само веднъж в годината, на седмия ден от седмия месец по лунния календар, двамата влюбени могат да се срещнат — и то, ако не вали дъжд. Ели погледна към кристалната синева на това алпийско небе и пожела щастие на влюбените. Звездата-младеж, според легендата, бе японски пастир и се символизираше от звездата-джудже А7 от съзвездието Алтаир. Девойката била тъкачка и се представяше от Вега. За Ели бе забавно съвпадение това, че Вега е централен персонаж на японския празник няколко месеца преди Машината да се активира. Легендата бе с китайски произход и Ши беше споменал тъкмо за нея преди години, на първата конференция на Световния консорциум за Посланието в Париж.

В повечето големи градове празникът Танабата отмираше. Уговорените бракове отдавна бяха престанали да бъдат норма и приказката за мъката на разделените влюбени не дърпаше вече чувствителна струна, както някога. Но на няколко места — в Сапоро, Сендай и още някои — празникът с всяка година ставаше все по-популярен. В Сапоро той се изживяваше с особена горчивина, заради все още разпространената неприязън към бракове между японци и хора от народността айну. Тук, на острова, се вихреше същинска домашна индустрия с услуги на детективи, които срещу скромно заплащане проучваха родословието на евентуалните годеници на децата. Произходът от айну се смяташе принципно за неприемлив. Упрекът на Деви, която все още помнеше младия си съпруг отпреди толкова години, бе унищожителен. Еда несъмнено също се бе натъквал на подобни предразсъдъци в живота си, но си мълчеше.

Празникът Танабата в Сендай на остров Хоншу бе в момента основната тема по японската телевизия, сега, когато хората рядко можеха да видят с просто око Алтаир или Вега. Тя се чудеше дали веганците ще продължат да излъчват Посланието към Земята вечно. Отчасти и затова, че Машината се довършваше в Япония, телевизионните коментатори отделяха специално внимание на темата, в контекста на празника Танабата. Но „Петимата“, както ги наричаха напоследък, не трябваше да се явяват по японската телевизия и пребиваването им тук, в Сапоро, не беше станало публично известно. Въпреки това хората бързо разпознаваха Еда, Сухавати и нея. Докато крачеха обратно по алеята Обори, минувачите наоколо ги поздравяваха с аплаузи. Тук и там ги посрещаха с поклон. Тонколоните пред един музикален магазин гърмяха рок парче, познато на Ели. Казваше се „Искам да отлетя от теб“, изпълняваше се от група чернокожи, наречена „Бял шум“. Под следобедното слънце край алеята се излежаваше старо куче с влажни очи. Когато тя го приближи, умореният пес лениво й махна с опашка.

Японските коментатори говореха за „Машиндо“, Пътя на Машината — все по-силно завладяващата човешкото съзнание перспектива за Земята като единна планета и за всички човешки същества, споделящи един и същ залог за нейното бъдеще. Нещо подобно се провъзгласяваше и в някои религии, макар и далеч не всички. Проповедниците на подобни религии разбираемо негодуваха за това, че този възглед се приписва на чуждопланетна Машина. Ако приемането на новия възглед за нашата роля във вселената, разсъждаваше Ели, означава покръстване във вярата, то на Земята се разгръщаше същинска богословска революция. Дори американските и европейски хилиасти бяха повлияни от възгледа за Машиндо. Но ако Машината не проработи и Посланието прекъсне, колко ли дълго ще се съхрани този възглед? Дори да сме допуснали грешка в тълкуването и в конструирането, мислеше тя, дори никога да не разберем нищо повече за веганците, то самото Послание без сянка съмнение доказва, че във вселената има други същества и че те са много по-развити от нас. Само това би трябвало да запази човечеството единно за доста време, смяташе тя.

Ели попита Еда дали някога е изпитвал чувство на религиозно превращение.

— Да — отвърна той.

— Кога? — настоя тя. Понякога човек трябваше да измъква думите му като с ченгел.

— Когато за пръв път схванах Евклид. Също, когато за пръв път разбрах нютоновата гравитация. И уравненията на Максуел, както и общата теория на относителността. И докато работех над свръхунификацията. Имал съм късмет да изпитам много пъти религиозното чувство.

— Не — отвърна тя. — Знаеш какво имам предвид. Извън науката.

— Никога — отвърна той моментално. — Никога извън науката.

Разказа й накратко за религията, в чието лоно се е родил. Никога не се е чувствал обвързан с всички тези догми, поясни той, но не ги смяташе за осъдителни. Можели да свършат много добро. Беше сравнително нова секта — възникнала едновременно с християнската сциентология и със Свидетелите на Йехова. Основана е от Мизра Гулам Ахмад в Пенджаб. Деви беше чувала за последователите на учението Ахмадиах като за прозелитистка секта. Принципите на тази религия бяха есхатологични. Ахмад се бе провъзгласил за „Махди“, божествената фигура, която според мохамеданите ще се появи в края на света. Той също така бе твърдял, че е завърналият се на Земята Христос, въплъщението на Кришна и буруз, дошлият отново Мохамед. Напоследък християнското хилиастично схващане за свършека на света бе повлияло на ахмадийството и според повечето правоверни, неговата поява бе неизбежна. 2008 година, столетният юбилей от смъртта на Ахмад, се смяташе за годината на неговото Окончателно завръщане като Махди. Бъбривата месианска треска се разрастваше в глобални мащаби. Ели сподели своята загриженост за ирационалните увлечения на човешката раса.

— На един празник на Любовта — прекъсна я Деви — не бива да си такава песимистка.

* * *

В Сапоро бе паднал обилен снеговалеж и местният обичай да се правят статуи от сняг и лед се бе възобновил. Старателно бяха издялали додекаедър с огромни размери и редовно го показваха в телевизионните новини като икона. След необичайното няколкодневно затопляне ледените скулптори се разшетаха да стържат и изрязват, поправяйки щетите, които топлината бе нанесла на творбата им.

Тревогите, че активирането на Машината може по един или друг начин да предизвика апокалипсис, отново се разраснаха. Проекта „Машина“ реагира с уверени гаранции пред обществеността, препоръки към правителствата да се запази спокойствие и с решение точната дата на активирането да се запази в тайна. Някои учени препоръчваха датата 17 ноември, на която се очакваше най-зрелищния метеоритен дъжд на столетието. Един приемлив символизъм, казваха те. Но Валириън възрази, че ако Машината ще трябва да напусне Земята, необходимостта да преминава през облак кометни отломъци щеше да представлява допълнителен и ненужен риск. Затова активирането бе отложено с няколко седмици, до края на последния месец на хиляда деветстотин и прочие. Въпреки че тази дата не бе буквалния Край на Хилядолетието, а една година по-рано, навсякъде по света хора, които не се стараеха да вникнат в календарните тънкости или които просто желаеха да отпразнуват настъпването на Третото хилядолетие в два последователни месеца декември, се подготвяха за пищни празненства.

Въпреки че извънземните нямаше как да знаят точното тегло на всеки член от екипажа, те бяха определили съвсем точно масата на всеки машинен компонент и цялата допустима маса. Оставаше твърде малко за екипировка от земен произход. Този факт преди няколко години бе изтъкван като аргумент екипажът да се състави само от жени, за да може да се увеличи допустимото тегло на екипировката. Но това предложение бе отхвърлено като фриволно.

Място за космически скафандри нямаше. Можеха само да се надяват, че веганците не са забравили за склонността на човешките същества да дишат кислород. При фактическата липса на екипировка, с техните културни различия и неизвестното направление на пътешествието, бе ясно, че мисията е заредена с огромен риск. Световната преса често обсъждаше този проблем. Самите Петима — никога.

Настояваха екипажът да вземе със себе си всевъзможни миниатюрни камери, спектрометри, свръхпроводникови свръхкомпютри и микрофилмови библиотеки. Във всичко това имаше и нямаше смисъл. На борда на Машината липсваха каквито и да е принадлежности за спане, за готвене или за тоалет. Можеха да си вземат едва минимално количество провизии, натъпкани из джобовете на пилотските им комбинезони. Деви трябваше да носи със себе си куфарче с най-необходими медицински принадлежности. Що се отнася до самата нея, Ели не смяташе да си носи четка за зъби или допълнителен чифт бельо. Ако могат да ме откарат на един стол до Вега, смяташе тя, сигурно ще бъдат в състояние да ми осигурят каквото е необходимо. Ако й потрябва камера, отвърна Ели на ръководителите на проекта, просто ще помоли веганците да й услужат с някоя.

Неколцина изразиха сериозно мнение, че петимата трябва да пътуват голи; след като облеклото не беше предписано, не трябвало да се включва, защото можело по някакъв начин да увреди на функционирането на Машината. Това развесели Ели и Деви, както и останалите. Изтъкнаха, че няма изрично предписание против облеклото, широко застъпен човешки обичай, както беше видно от репортажа на Олимпийските игри. Веганците знаят, че носим дрехи, протестираха Ши и Виджи. Единствените ограничения се отнасяха до общата маса. Ами тогава да си махнем ли и зъбните мостове и да си оставим очилата, питаха те. Мнението на екипажа надделя, отчасти защото толкова много нации, свързани с проекта, не желаеха той да завърши толкова неестетично. Но спорът предизвика изблици на вулгарен хумор в пресата, сред техниците и Петимата.

— Между другото — подхвърли Луначарски, — не е изрично указано, че трябва да отидат човешки същества. Сигурно могат да намерят и пет шимпанзета да им свършат работата.

Казваха й, че дори една двуизмерна снимка на чуждопланетна машина може да се окаже безценна. А я си представи снимка на самите чуждопланетни? Нека все пак да премисли и да вземе камера. Дер Хеер, който сега се намираше в Хокайдо начело на голяма американска делегация, й каза да се държи по-сериозно. Залогът е прекалено голям за… Но тя го сряза с толкова убийствен поглед, че той прекъсна изречението си по средата. Знаеше какво щеше да добави — за детенщини. Удивително, но самият дер Хеер се държеше така, сякаш той беше уязвената страна в личната им връзка. Сподели всичко това с Деви, която в случая не изпита пълна симпатия към нея. Дер Хеер, каза тя, бил „много сладък“. В края на краищата Ели се съгласи да вземе свръхминиатюризирана видеокамера.

В списъка на предметите, който проектът изискваше да попълни, в графата „лични вещи“ тя вписа: „Палмов лист един брой — 0,811 кг“.

Накараха дер Хеер да я вразуми.

— Знаеш, че има великолепна система за инфрачервено снимане, която можеш да вземеш, тежи само седемстотин грама. Защо държиш да мъкнеш клон от дърво?

— Лист. Палмов лист. Знам, че си отрасъл в Ню Йорк, но би трябвало да знаеш какво е палма. От „Айвънхоу“. Не си ли го чел в училище? По времето на кръстоносците поклонниците, когато са се отправяли на далечен път към Светите земи, на връщане са си вземали по един палмов лист, за да докажат, че са били там. Искам го, за да поддържам духа си. Не ме интересува колко са напреднали. Земята е моята Свята земя. Ще им занеса палмов лист, за да им покажа откъде идвам.

Дер Хеер само поклати глава. Но когато обясни основанията си пред Виджи, той каза:

— Това напълно го разбирам.

Ели помнеше притеснението на Виджи, споделено в Париж за дрожката, изпратена в затънтеното селце. Но не това бе тревогата й. Знаеше, че палмовото листо й е нужно за друго. Трябваше й нещо, което да й напомня за Земята. Боеше се, че може да се изкуши да не се върне.

* * *

В деня преди активирането на Машината получи малък пакет, доставен в апартамента й в базата в Уайоминг и донесен спешно от куриер. Липсваше обратен адрес, както и бележка или подпис вътре. Пакетът съдържаше златен медальон на верижка. Евентуално можеше да се използва като махало. На двете му страни имаше гравирани надписи, с дребен, но четлив шрифт. Единият гласеше:

Хера, царица Върховна

в златни одежди

над Аргус командва,

чийто взор многоок

света пробожда.

На обратната страна прочете:

Ето какво отговарят защитниците на Спарта на военачалника на римската армия: „Ако си бог, не ще нараниш онези, които не са ти причинили зло. Ако си човек, тръгни в атака — и ще срещнеш мъже, равни на теб по сила.“ И жени.

Разбра кой й го е изпратил.

* * *

На другия ден, Деня на активирането, проведоха анкета със старшия състав на проекта какво смятат, че ще се случи. Повечето смятаха, че няма да се случи нищо, Машината няма да се задейства. Малцина мислеха, че Петимата някак много бързо ще се озоват в системата на Вега, въпреки всякаква теория на относителността. Други предполагаха какво ли не — че Машината е транспортно средство за изследване на слънчевата система, че е най-скъпо струващата играчка-шега в човешката история, че е класна стая, машина на времето или галактическа телефонна будка. Един учен написа; „На тяхно място в столовете бавно ще се материализират пет гадни чудовища със зелени люспи и остри зъби.“ От всички отговори този беше най-близо до сценария за Троянския кон. Само един написа: „Адска машина“.

Имаше нещо като церемония. Произнесоха се слова. Поднесоха храна и напитки. Хората се прегръщаха. Някои плачеха тихо. Скептиците бяха малко. Долавяше се, че ако изобщо нещо се случи при Активирането, откликът щеше да бъде гръмотевичен. Стаена радост бе изписана на лицата на мнозина от изпращачите.

Ели успя да се свърже със санаториума, за да каже довиждане на майка си. Произнасяше думите в слушалката в Хокайдо, а в Уисконсин се генерираше същият звук. Но отговор не последва. Сестрата й обясни, че майка й възстановява някои двигателни функции на поразената от удара страна. Скоро щяла да може да произнася по няколко думи. След обаждането Ели се почувства почти обнадеждена.

Японските техници си бяха сложили на главите хачимаки, памучни ленти, с които традиционно се превързват челата преди умствено, физическо или духовно усилие, особено преди битка. Върху лентите беше отпечатана проекция на земния глобус. Никоя нация нямаше доминираща позиция.

Липсваха помпозни изявления на държавни глави. Слава Богу, доколкото можеше да прецени, никой не размахваше байраци. Държавни глави изпратиха кратки изявления на видеокасети. Според Ели, обръщението на президента беше много хубаво:

„Това не е реч, нито думи за сбогом. Просто «до скоро». Всеки от вас предприема това пътуване от името на един милиард човешки души. Вие представлявате всички хора на планетата Земя. Ако бъдете прехвърлени на някакво друго място, гледайте заради всички нас — не само като учени, а всичко, което можете да научите. Вие представлявате целия човешки вид, неговото минало, настояще, бъдеще. Каквото и да се случи, мястото ви в историята е сигурно. Вие сте герои на нашата планета. Говорете от името на всички нас. Бъдете мъдри. И… се върнете.“

Няколко часа по-късно, за пръв път, те влязоха в Машината — един по един, през малък люк. Вътре светнаха съвсем приглушени светлини. Дори след като Машината бе окончателно сглобена и преминала през всички предписани изпитания, имаше опасения да не би Петимата да влязат преждевременно. Част от персонала на проекта се бояха, че само като седнат в креслата, Машината ще се задейства, въпреки че бензелите са неподвижни. Но ето ги, вече седяха, а сега засега не ставаше нищо необичайно. За пръв път тя се облегна, малко предпазливо, в меката пластмасова тапицерия. Искаше й се да е кретон. Кретоновата тапицерия щеше да стои чудесно на тези кресла. Но дори това щеше да бъде форма на национално изтъкване. Пластмасата изглеждаше по-модерно, по-научно, по-сериозно.

Знаейки навика на Виджи да пуши безразборно, бяха решили на борда на Машината да не се внасят никакви цигари. Луначарски бе изредил порой ругатни на десет езика. Сега той влезе след останалите, довършвайки последната си цигара „Лъки Страйк“. Изхриптя съвсем леко, преди да седне до нея. В описанието, извлечено от Посланието, липсваха предпазни колани, затова и в Машината нямаше такива. Част от персонала твърдеше, че е пълна глупост да не се поставят.

* * *

Машината отива за някъде, мислеше си тя. Беше средство за пренасяне, вход към някъде другаде… или някога, в друго време. Товарен влак, който трака и вие в нощта. Ако се качиш на него, ще те откара далеч от малкото провинциално градче на твоето ученическо детство, към големите кристални градове. Беше откритие, изход, край на самотата. Всяко логистично забавяне в конструирането, всеки спор над вярното тълкуване на някой нищожен елемент в инструкциите я беше хвърлял в отчаяние. Не търсеше слава… не преди всичко, не кой знае колко чакаше свободата.

Беше маниакално пристрастена към чудесата. Представяше си, че е дивак от планинско племе, изправил се с увиснала челюст пред истинската Порта на Ищар в древния Вавилон; че е Дороти, която вижда за пръв път сводовете на Изумрудения град Оз; че е хлапе от мрачния Бруклин, прокраднало се в Коридора на нациите на Световния панаир от 1939 година, и Трилонът и Перисферата я мамят в далечината. Беше Покахонтас, плаваща нагоре през устието на Темза, и Лондон се разгръща пред нея от хоризонт до хоризонт.

Сърцето й пееше от възторг. Предстоеше й да открие, сигурна бе в това, какво още е възможно, какво може да е постигнато от други същества, велики същества, които, най-вероятно, вече са пътували между сред звездите, още когато нейните далечни предци са подскачали от клон на клон сред сумрачния слънчев зрак под балдахина на девствения лес.

Дръмлин, както и мнозина други, които бе познавала през всичките тези години, я бе наричал непоправима романтичка. И тя отново се улови, че се чуди защо толкова много хора смятат романтиката за досаден недостатък. Собственият й романтизъм бе движещата сила в живота й и извор на толкова радости. Защитница и изповядваща култ към романтиката, сега Ели тръгваше, за да се срещне с Вълшебника.

* * *

По радиото до слуха им стигна рапортът за предстартовата обстановка. Не се забелязваха явни неизправности, доколкото такива можеха да се засекат от контролната апаратура, инсталирана извън Машината. Очакваха изпразването на пространството между трите бензела. Необичайно ефективна система изпомпваше въздуха и създаваше най-високата степен на вакуум, постиган някога на Земята. Ели провери грижливо дали миниатюрната видеокамера е добре закрепена и погали палмовия лист. От външната страна на додекаедъра грейнаха ярки прожектори. Две от сферичните раковини вече се въртяха до критичната, според Посланието, точка. В очите на външните наблюдатели те вече представляваха шеметен вихър. Третият бензел щеше да стартира след минута. Около тях се натрупваше огромен електрически заряд. Когато и трите сферични обвивки наберяха определена скорост, всяка в своята взаимно перпендикулярна ос на въртене, тогава Машината щеше да се активира. Поне така твърдеше Посланието.

По лицето на Ши, така й се стори, бе изписана сурова решителност. Луначарски беше отпуснат и спокоен. Очите на Сухавати бяха широко отворени. Еда излъчваше само напрегнато внимание. Деви улови погледа й и се усмихна.

Жалко, че си нямаше дете. Това бе последната й мисъл в мига, в който стените замигаха и станаха прозрачни, и сякаш Земята под тях се разтвори, за да ги погълне.