Карл Сейгън
Контакт (3)

Глава 3
Бял шум

Тъй сладки са мелодиите чути,

ала нечутите

по-сладки са.

ДЖОН КИЙТС^[1]

„Ода за една гръцка урна“ (1820)

Най-жестоките лъжи често се изричат мълчаливо.

РОБЪРТ ЛУИС СТИВЪНСЪН^[2]

„Към девойките и младежите“ (1881)

Импулсите бяха пътували в продължение на години през непроницаемия междузвезден мрак. От време на време се натъкваха на случаен облак от газ и прах, и малка част от енергията им се губеше или разсейваше. После продължаваха в първоначалната си посока. Пред тях примигваше слаба жълтеникава светлинка, чиято яркост бавно нарастваше на фона на останалите неразличими светлини. Сега, въпреки че в очите на някой човек все още би приличала на точка, тя се превърна в най-яркия обект сред черното небе наоколо. Импулсите нахлуваха сред рой от гигантски снежни топки.

Пред входа на административната сграда на „Аргус“^[3] стоеше грациозна жена, около четиридесетте. Очите й, големи и раздалечени, омекотяваха скулестото й, изпито лице. Дългата тъмна коса бе леко пристегната на тила с шнола от морска костенурка. Облечена небрежно с лека блуза и пола в цвят каки, тя закрачи по коридора на първия етаж и се спря пред врата с табела: „Д-р Ароуей, директор“. Докато махаше палеца си от фотоиндикатора на ключалката, някой страничен наблюдател би могъл да забележи на дясната й ръка пръстен със странен млечночервен, непрофесионално вграден камък. Жената включи настолната лампа на бюрото си и зарови ръка в чекмеджето, след което извади оттам чифт слушалки. Смътно осветен, на стената зад бюрото се четеше цитат от „Параболи“ на Франц Кафка:

Сега сирените разполагат с още по-фатално оръжие

от своята песен, а именно с мълчанието си…

Някой може и да се е спасил

от песента им,

но от мълчанието им — никога.

С махване на ръка угаси лампата и тръгна през полутъмния кабинет към вратата.

Вече в контролната зала, тя бързо провери дали всичко е наред. През прозореца се виждаха няколко от 131-те радиотелескопа, разположени върху десетки километри сред полупустинята на Ню Мексико, като някакви странни механични цветя, устремили венчелистчета към небесата. Беше ранен следобед, а снощи тя си бе легнала късно. Радиоастрономичните наблюдения могат да се правят и на дневна светлина, защото въздухът не разсейва излъчваните от Слънцето радиовълни, както става с видимата светлина. За един радиотелескоп, насочен в която и да е посока, стига да не е много близо до Слънцето, небето си остава катранено черно. Но не и източниците на радиовълни.

Отвъд земната атмосфера, от другата страна на небето, съществува цяла вселена, гъмжаща от радиоемисии. Като изследва радиовълните, човек може да научи много за различни планети, звезди и галактики, за струпвания на огромни облаци от органични молекули, реещи се сред звездите, за произхода, еволюцията и съдбата на самата вселена. Но всички тези радиоемисии имат естествен произход — породени са от физически процеси. Електрони, завихрени спираловидно сред галактичното магнитно поле, или междузвездни молекули, блъскащи се една в друга, или далечният отзвук на Великия взрив в червеното изместване на гама-лъчите. От възникването на вселената до укротените и студени радиовълни, които изпълват пространството в съвременната ни епоха.

В последните десетилетия, откакто хората се занимават с радиоастрономия, от глъбините на пространството все още не е долетял истински сигнал — нещо произведено, изкуствено, плод на замисъл, на нечий извънземен разум. Имало е фалшиви тревоги. Регулярната времева вариация в радиоемисиите от квазари и особено от пулсари са били вземани, неуверено, трепетно, за сигнал от някого, за съобщение от друга цивилизация или може би за радионавигационен маяк на екзотичен звездолет, порещ космическите пространства. Но неизменно се оказваха нещо друго — може би не по-малко екзотично от сигнали на други същества в нощното небе. Изглежда квазарите бяха мощни източници на енергия, вероятно свързани с масивни черни дупки в центровете на галактики, като много от тях показваха картина отпреди половината време от възникването на вселената до сега. Пулсарите представляваха шеметно въртящи се атомни ядра с размери на голям град. А освен това се засичаха и други сложни и загадъчни съобщения, които до голяма степен имаха разумен произход, но далеч не извънземен. Сега небесата бяха осеяни със секретни военни радарни системи и радиокомуникационни спътници, въпреки отчаяните молби на шепата цивилни радиоастрономи. Не липсваха и истински престъпници, които нарушаваха международните телекомуникационни споразумения. Нямаше средства за пресичане на такива нарушения, нито пък санкции. Държавите обикновено отказваха да поемат отговорност. Но извънземен сигнал така и не беше засечен.

И въпреки това, в наше време възникването на живот и на други светове изглеждаше толкова лесно. Съществуваха толкова много планетни системи, толкова много светове и толкова милиарди години на разположение за биологична еволюция. Трудно бе да се повярва, че галактиката не гъмжи от живот и разум. Проектът „Аргус“ представляваше най-голямото съоръжение в света, посветено на радиопроучванията за наличие на извънземен разум. Радиовълните пътуваха със скоростта на светлината. А това, както се смяташе, беше по-бързо от всичко. Лесно се предизвикваха и лесно се засичаха. Дори много изостанали цивилизации, като земната, щяха да се сблъскат с радиото още в началото на опознаването на физическия свят. Дори сега, само няколко десетилетия след изобретяването на радиотелескопа, колкото и да е оскъдна наличната радиотехнология, изглеждаше почти възможно да се общува с аналогична цивилизация, чак в центъра на галактиката. Но имаше толкова участъци в небето за изследване и толкова много честоти, на които една чужда цивилизация можеше да излъчва, че това изискваше програма за търпеливо и системно наблюдение. Повече от четири години „Аргус“ действаше на пълна мощност. Явяваха се грешки, случайни поводи за паника, предизвикващи трепет призрачни сигнали, лъжливи тревоги. Но посланието го нямаше.

* * *

— Здравейте, д-р Ароуей.

Единственият инженер в помещението й се усмихна учтиво и тя му кимна. Компютърна мрежа контролираше всичките 131 телескопа на проекта „Аргус“. Системата сама бавно сканираше небето. Проверяваше за механични и електронни повреди. Сравняваше данните от различните елементи на дългата редица телескопи. Ели погледна към анализатора на милиарди канали, цяла стена от натъпкан с електроника контролен пулт — и към видеодисплея на спектрометъра.

Докато системата от телескопи сама обхождаше небето, сектор по сектор, в продължение на години, астрономите и техниците почти нямаше какво да правят. Ако засечеше нещо интересно, тя сама щеше да даде знак за тревога и да вдигне посред нощ учените, който работеха по проекта. Ако се наложеше. В такива случаи Ароуей включваше на скорост, за да разбере дали поредният сигнал не е от някаква повреда в системата или от засекретен американски или съветски космически „призрак“. С помощта на инженерния екип успяваше да повиши чувствителността на апаратурата. Да засече съдържа ли емисията нещо регулярно, някакъв шаблон? Понякога насочваше част от радиотелескопите към екзотични астрономически обекти, открити наскоро от други обсерватории. Съдействаше на постоянния състав и на външни лица по проекти, несвързани със SETI. Прескачаше до Вашингтон, за да поддържа интереса на Националната научна фондация, агенцията която осигуряваше средствата. Изнасяше по някоя и друга публична лекция за проекта „Аргус“ — в Ротарианския клуб в Сокоро или в Университета на Ню Мексико в Албъкърк — и посрещаше по някой ентусиазиран репортер, осмелил се да дойде, понякога без предизвестие, в най-затънтения край на Ню Мексико.

Ели трябваше да внимава да не потъне в досадата на скучното си ежедневие. Не че колегите й бяха неприятни. Напротив. Но дори ако оставим настрана несъвместимостта между възможна лична връзка и регламентираните отношения на служебна субординация, тя не изпитваше особено влечение към истински интимно обвързване. Беше имала няколко краткотрайни, бурни, но общо взето неангажиращи връзки с тукашни мъже, извън проекта „Аргус“. В този аспект от живота си също изпитваше някаква досада и отегчение.

Седна пред един от екраните и включи слушалките. Съзнаваше, че е безполезна проява на самомнителност да си въобразява, че именно тя самата, заслушана в някой и друг канал, ще засече шаблон. След като мощната компютърна система, която изследваше милиарди канали, не можеше да го направи. Но това й създаваше скромната илюзия, че с нещо е полезна. Облегна се назад, с притворени очи, почти като в полусън. Тода изражение омекотяваше резките черти на лицето й. Наистина е хубава, помисли си неволно техникът.

Както обикновено, чу някакво пращене, непрекъснат ек от случайни шумове. Веднъж, когато прослушваше небесния сектор около звездата AC+79 3888 в съзвездието Касиопея, й се стори, че долавя нечия песен, заглъхваща неравномерно, ту по-силно, ту по-слабо, без да е в състояние да прецени дали там наистина има нещо. Тъкмо към тази звезда предстоеше да полети космическият апарат „Вояджър 1“, сега намиращ се в близост до орбитата на Нептун. Апаратът носеше златна плоча с отпечатани на нея поздрави, картини и песни от Земята. Дали пък те не ни изпращаха музиката със скоростта на светлината, докато ние им изпращахме нашата десет хиляди пъти по-бавно? Друг път, както сега, когато в статичния шум не можеше да се долови никаква подреденост, си спомняше известната фраза на Шанън^[4] за информатиката, че най-ефикасно кодираното послание е неразличимо от шума, освен ако предварително не разполагаш с ключа за неговото дешифриране. Тя рязко натисна няколко ключа на конзолата пред себе си и събра тесночестотните ленти една към друга, свързани с всяка от двете й слушалки. Нищо. Слушаше в две поляризационни радиочестоти. След това се вслуша в контраста между линеарната и кръговата поляризация. Имаше възможност да избира между един милиард канали. Така може да ти мине целият живот, в опити да надминеш компютъра, вслушвайки се с отчайващо ограничения си човешки мозък и слух, в търсене на някакъв модел.

Хората ги биваше в различаването на едва забележими шаблони, когато наистина съществуваха, но също така бяха способни да си въобразяват, че ги чуват, когато всъщност ги нямаше. Щеше да последва някаква поредица от импулси, която прозвучава за миг като синкопиран ритъм или създава илюзията за къса мелодия. Ели превключи на чифт радиотелескопи, които прослушваха известен галактически радиоизточник, наречен „свирача“, заради разсейването на радиовълните от електродните на редкия космически газ, изпълващ пространството между радиоизточника и Земята. Толкова по-отчетливо беше глисандото, колкото повече електрони срещнеха по пътя си и колкото по-отдалечен от Земята беше източникът на радиовълните. Правила го бе толкова често, че само като доловеше радиосвирача, можеше отведнъж да прецени точно разстоянието, на което се намираше. Този, по нейна преценка, се намираше на около хиляда светлинни години разстояние, твърде далече от околното звездно пространство, но все пак в границите на огромната наша галактика, наречена Млечен път.

Ели включи обичайния режим за изследване на пространството на проекта „Аргус“. Отново никакъв шаблон. Като музикант, който се вслушва в тътена на далечни гръмотевици. Случайните, нищожни признаци за шаблон я преследваха и се загнездваха в паметта й с такава настойчивост, че понякога се връщаше към цикъл записи на изследване, за да провери не съдържат ли нещо, което умът й е засякъл, а компютрите са пропуснали.

През целия й живот сънищата й бяха приятели. Обикновено бяха подробни, добре подредени, цветни. В тях тя, например, се вглеждаше в лицето на баща си или в капака на стария радиоприемник и те, сънищата, покорно й предлагаха визуални подробности. Винаги помнеше сънищата си, до най-тънкия детайл, освен когато беше много напрегната. Например, след защитата на докторската степен или след като скъса с Джеси. Но сега й беше трудно да си спомни образите. И започна да сънува звуци, някак хаотично — като хората, които са слепи по рождение. В ранните утринни часове подсъзнанието й произвеждаше мелодийки, които никога не беше чувала. Събуждаше се, подаваше гласова команда на нощната лампа на тоалетната масичка до леглото, взимаше писалката, оставена там нарочно, разчертаваше нотни линии и нахвърляше мелодията върху листа. Понякога, след дълъг ден, Ели изсвирваше мелодията на звукозаписното си устройство и се чудеше дали я е чула от съзвездието Дракон или от Козирог. Признаваше си разкаяна, че е подведена от електроните и енергийните дупки из схемите на приемниците и усилвателите, и от заредените частици и магнитните полета на студения фин газ сред примигващите далечни звезди.

Една повтаряща се нота. Висока и дрезгава в началото и края. Нужен й беше цял миг, преди да я разпознае. Сигурна бе, че не я е чувала от тридесет и пет години насам. Металната макара на простора. Стенеше всеки път, когато майка й издърпваше телта, за да простре току-що изпраното пране да съхне под лъчите на слънцето. Като дете обичаше тези изпънати в редици телове за пране. И когато наоколо нямаше никой, заравяше лице в прясно изсъхналите чаршафи. Нима това сега беше полъх от онова усещане? Спомняше си как се разсмя, отдръпвайки лице от чаршафите, когато веднъж майка й, с широк жест, я повдигна нагоре — сякаш към небето и я понесе, обгърнала я с ръка, сякаш беше малка купчина изсушени чаршафи, които трябва да се подредят старателно в чекмеджетата на спалнята.

* * *

— Доктор Ароуей? Доктор Ароуей?

Техникът гледаше потръпващите й мигли и лекото й дишане. Тя примигна, свали слушалките и му се усмихна извинително. Понякога колегите трябваше да й говорят много високо, ако искаха да ги чуе през усиления космически радиошум. В отговор Ели викаше силно, за да компенсира силата на шума. Мразеше да си сваля слушалките. Когато беше достатъчно заета, небрежната и дори сърдечна размяна на любезности можеше да се стори на някой неопитен външен наблюдател като част от яростен и непредизвикан от нищо спор, избухнал неочаквано сред тишината на огромния радиокомплекс. Но сега тя промълви тихо:

— Извинявай. Май съм задрямала.

— На телефона е доктор Дръмлин. Той е в офиса на Джак и каза, че има среща с вас.

— О, Господи. Бях го забравила.

През изминалите години Дръмлин бе запазил свеж разсъдъка си, но се проявиха много допълнителни странности в характера му, които не се забелязваха по времето, когато Ели беше негов дипломант в „Кал Тех“. Сега, например, бе придобил навика безразборно да проверява дали копчелъкът му не е разкопчан, когато смяташе, че никой не го наблюдава. С годините ставаше все по-убеден, че извънземните не съществуват или че най-малкото са прекалено нарядко, твърде отдалечени, за да бъдат засечени. Беше дошъл в „Аргус“, за да проведе седмичния научен колоквиум. Но, както тя разбра, имаше и друг повод за посещението му. Бе написал писмо до Националната научна фондация, в което ги убеждаваше, че „Аргус“ трябва да прекрати търсенето на извънземен разум и да се посвети изцяло на по-конвенционалната радиоастрономия. Той извади писмото си от един вътрешен джоб и настоя Ели да го прочете.

— Но ние се занимаваме с това само от четири години и половина. Огледали сме едва една трета от северното полукълбо на небето. Това е първото наблюдение, което може да ограничи радиошума в минимални честотни прагове. Защо настояваш да спрем точно сега?

— Остави, Ели. Това ще продължи безкрайно. И след дванадесет години няма да си открила никаква следа. Ще започнеш да настояваш, че е нужен друг комплекс като „Аргус“, на стойност стотици милиони долари, някъде в Австралия или Аржентина, за да изследва южната небесна полусфера. А когато и това се провали, ще поискаш да ти построят някакъв параболоид за свободен полет в околоземна орбита, за да можеш да прихващаш и милиметровите вълни. Винаги ще искаш някакъв нов вид наблюдение. Всеки път ще измисляш някакво обяснение защо извънземните предпочитат да излъчват точно в този обсег, който не сме изследвали.

— О, Дейв, това сме го обсъждали стотици пъти. Ако се провалим, ще научим нещо за това каква рядкост е разумният живот — или поне разумният живот, който мисли като нас и който иска да общува с изостанали цивилизации като нашата. А ако успеем, тогава ще ударим космическия джакпот. Какво по-голямо откритие от това бихме могли да си представим?

— Има първокласни проекти, които не могат да се доберат до машинното време на телескопите. Има толкова работа по квазарната еволюция, двойните пулсари, хромосферите на близките звезди. Та дори да вземем и тези налудничави междузвездни протеини. И всички тези проекти чакат на опашка, защото този комплекс — най-добра синхронизираната засега система от телескопи в света — се използва почти изцяло за SETI.

— Седемдесет и пет процента за SETI, Дейв, и двадесет и пет за рутинната радиоастрономия.

— Не я наричай рутинна. Получихме възможност да надникнем назад във времето, когато са се оформяли галактиките, а може би и преди това. Можем да наблюдаваме ядрата на гигантски молекулярни облаци и черните дупки в центровете на други галактики. Предстои същинска революция в астрономията, а ти заставаш на пътя й.

— Дейв, не го приемай лично. „Аргус“ изобщо нямаше да бъде построен, ако не беше обществената подкрепа за SETI. Идеята за „Аргус“ не е моя. Знаеш, че ме назначиха за директор, когато последните четиридесет чинии все още се монтираха. Националната научна фондация стои изцяло зад…

— Не изцяло. Не и ако аз си кажа думата. Това си е чиста проба парадиране. Угаждате на всякакви НЛО-кукувци, любители на комикси и празноглави младежи.

Междувременно Дръмлин направо се разкрещя и Ели изпита непреодолимо желание да се пресегне и да го изключи. Поради характера на работата и сравнително високото й положение в йерархията, непрекъснато имаше ситуации, в които тя беше единствената жена, ако се изключат стенографките и секретарките с кафето, беше тя. Въпреки неимоверните усилия, които бе полагала през целия си живот, все още се срещаха купища учени от мъжки пол, които или разговаряха само помежду си, или настойчиво я прекъсваха и пренебрегваха, когато им се удадеше. Рядко се срещаха такива като Дръмлин, които проявяваха, така да се каже, позитивна антипатия. Но той поне се отнасяше с нея така, както и с мнозина мъже. В избухванията при посещенията си в научните бази си беше все един и същ, независимо от пола на събеседниците си. Почти всичките й колеги мъже несръчно променяха обичайното си поведение в нейно присъствие. Помисли си, че би трябвало да прекарва повече време с тях. С хора като Кенет дер Хеер, молекулярен биолог от института „Солк“^[5], назначен наскоро за научен съветник в Президентството. И Питър Валириън, разбира се.

Тя знаеше, че мнозина астрономи споделят нетърпението на Дръмлин във връзка с „Аргус“. След първите две години екипът на обсерваторията изпадна в меланхолия. В кафетерията или по време на дългите и скучни наблюдения спореха страстно за намеренията на предполагаемите извънземни. Не сме в състояние дори да предполагаме колко различни от нас може да са те. Достатъчно трудно е да прозрем намеренията дори на своите избраници във Вашингтон. Какво да кажем за фундаментално различни от нас разумни видове, живеещи на физически различни от нашия светове, на стотици или хиляди светлинни години разстояние от нас? Някои смятаха, че евентуалният им сигнал изобщо не би трябвало да се излъчва в радиоспектъра, а по-скоро в инфрачервения обхват, във видимия спектър или дори сред гама-лъчите. Или пък: добре, изпращат щедро сигнали, но с технология, до която ние няма да сме се добрали и след хиляда години.

Астрономи от други институти правеха забележителни открития сред звезди и галактики, улавяйки обекти, които, кой знае по какъв механизъм, пораждаха интензивни радиовълни. Други радиоастрономи публикуваха доклади, участваха в научни срещи, усещането за прогрес и цел в живота ги караше да се чувстват приповдигнато. Астрономите от „Аргус“ обикновено не публикуваха и по правило ги пренебрегваха при поканите за участие в годишната конференция на Американското астрономическо общество или в пленарните сесии на Международния астрономически съюз, веднъж на три години. По тази причина и със съгласието на Националната научна фондация, ръководството на „Аргус“ бе заделило двадесет и пет процента от времето за наблюдения по проекти извън търсенето на неземен разум. Бяха направени някои важни открития: на извънгалактическите обекти, които, изглежда, парадоксално се движеха със скорост, по-бърза от светлината; на повърхностната температура на Тритон, голямата луна на Нептун; както и на тъмната материя във външните предели на близки галактики, където не се виждаха никакви звезди. Настроението започна да се приповдига. Съставът на „Аргус“ доби самочувствие от своя принос по острия ръб на астрономическите открития. Времето за пълно изследване на северната небесна полусфера трябваше да се удължи. Наистина. Но професионалната им кариера придоби известна сигурност. Ако не успеят в търсенето на извънземен разум, можеха да измъкват други тайни от природата.

Търсенето на извънземен разум — наричано навсякъде по света SETI, освен от онези, които говореха, някак по-оптимистично, за общуване с извънземен разум (CETI^[6]) — по същество представляваше рутинно наблюдение, суровината, заради която бе изграден целият комплекс. Но една четвърт от времето на най-мощната система от телескопи на Земята бе заделено за други проекти. Беше достатъчно да изпълниш досадната част от задълженията си. Малко количество време бе запазено и за астрономи от други институти. Докато духът в обсерваторията видимо се подобряваше, мнозина от екипа споделяха възгледа на Дръмлин. Те поглеждаха с копнеж към технологичното чудо на „Аргус“ с неговите сто и тридесет разгънати в редици радиотелескопи и си представяха как ги използват за собствените си, несъмнено приносни програми. Ели ту спореше с Дейв, ту се опитваше спокойно да го убеди в правотата си. Но изглежда нито едното, нито другото помагаше. Настроението му съвсем не беше миролюбиво.

Колоквиумът на Дръмлин отчасти целеше да докаже, че не съществуват извънземни. Ако ние само след няколко хиляди години човешка цивилизация сме постигнали толкова много във високите технологии, то на какво ли би трябвало да са способни наистина напредналите видове разум, питаше той? Би трябвало да могат да местят звезди, да преустройват галактики. И въпреки това, в цялата астрономия няма нито едно явление, което да не може да се обясни с естествени процеси, за което да ни се налага да викаме на помощ намесата на извънземни. Защо до този момент „Аргус“ не е засякъл никакъв сигнал? Нима си мислят, че в цялото небе има само един радиоизлъчвател? Нима не разбират колко милиарди звезди вече са изследвани? Този експеримент си струваше, но вече трябва да се прекрати. Няма нужда да се проучва останалата част от небето. Отговорът е налице. Нито в най-големите дълбини на пространството, нито близо до Земята съществува някакъв знак за извънземни. Такива просто няма.

Когато дойде време за въпросите, един астроном от „Аргус“ го попита за хипотезата за „Зоопарка“. Според тази хипотеза, извънземните може и да са тук наоколо, но без да издават присъствието си, за да скрият от хората факта, че в космоса съществуват други разумни същества. Точно както човек, изучаващ живота на приматите, може да поиска да наблюдава стадо шимпанзета сред храсталаците, но да не се намесва в техните занимания. В отговор Дръмлин зададе друг въпрос — възможно ли е при един милион цивилизации в галактиката — това число, както се изрази, било „подхвърлено“ именно в „Аргус“ — да не се намери нито един бракониер? Как става така, че всички цивилизации в галактиката се подчиняват на етиката на ненамеса? И да не се намери нито един, който да си пъхне носа в земните неща?

— Но на Земята — намеси се Ели — бракониери и лесничеи разполагат, в общи линии, с едно и също технологично ниво. Ако лесничеят е с една крачка по-напред — да речем, с радар и хеликоптери, — тогава на бракониерите им е спукана работата.

Част от персонала на „Аргус“ прие топло забележката й, но Дръмлин само каза:

— Впечатляваш ме, Ели. Впечатляваш ме.

* * *

Когато имаше нужда да прочисти мозъка си, мяташе се на грижливо поддържания „Тъндърбърд“, модел 1957 година, със сгъваем покрив и малки стъклени амбразури, фланкиращи задната седалка — единствената й проява на екстравагантност — и изминаваше дълги разстояния сама. Често нощем потегляше от дома си, със свалени прозорци надуваше газта през обраслата с трънаци пустиня и тъмната й коса се вееше зад нея. С времето бе научила всяко бедно градче, всеки хълм и плато в околността и се бе запознала с всички щатски полицейски патрули по магистралата в югоизточно Ню Мексико. След нощно бдение в обсерваторията тя с удоволствие пришпорваше мотора на колата край охранителната станция на „Аргус“ (преди да издигнат противоциклонното ограждение), сменяйки рязко скорости, и потегляше на север. Някъде около Санта Фе бледите отблясъци на зората докосваха върховете на планините Сангре де Кристо. (Защо, питаше се Ели, религията назовава светите си места на кръвта и тялото, на сърцето и панкреаса на най-почитаната си фигура? Защо не на мозъка или на други не по-малко забележителни, но така и неувековечени органи?)

Този път потегли на юг, към планините Сакраменто. Дали пък Дейв не беше прав? Възможно ли бе SETI и „Аргус“ да се окажат колективна заблуда на шепа недостатъчно трезвомислещи астрономи? Наистина ли, ако годините минаваха, без да са получили така жадуваното послание, тя щеше да се стреми да продължи проекта, измисляйки всеки път ново основание за стратегията на излъчване на предполагаемите извънземни и все по-нов и скъп инструментариум? Кой можеше да бъде убедителният знак за провал? Кога и тя самата ще приеме да се предаде? Да се насочи към нещо далеч по-сигурно, в което резултатите са в много по-голяма степен гарантирани? Обсерваторията Нобеяма в Япония току-що бе съобщила за откриването на аденозин, сложна органична молекула, градивен елемент на ДНК, кротуваща си нейде там, сред гъст молекулярен облак. Положително можеше да се посвети изцяло, и успешно, на търсене на свързани с живота молекули в космическото пространство, дори ако се наложеше да се откаже от издирването на извънземен разум.

Високо в планината тя погледна към южния хоризонт и мерна съзвездието Центавър. В тази звездна комбинация древните гърци са видели едно химерно същество, получовек, полукон, учил Зевс на мъдрост. Но Ели не виждаше в нея какъвто и да е образ, който макар и в малка степен да напомняше за кентавър. Това, което наистина й харесваше, беше Алфа Центавър, най-ярката звезда в съзвездието. Беше най-близо, едва на четири и четвърт светлинни години разстояние. Всъщност Алфа Центавър представляваше тройна система, с две слънца, в близка орбита едно до друго и трета звезда, по-отдалечена, кръжаща около двете. Гледани от Земята, трите звезди се сливаха в една светеща точка. В особено светли нощи, като тази, тя я виждаше надвиснала някъде над Мексико. Понякога, когато въздухът бе изпълнен с пустинен прах след няколко последователни пясъчни бури, Ели се качваше с колата горе в планините, за да спечели малко височина и атмосферна прозрачност, излизаше от колата и се взираше в най-близката звездна система. Може би там имаше планети, въпреки че беше много трудно да се засекат. Възможно бе някои от тях да кръжат в близки орбити около едно от трите слънца. По-интересна орбита, при наличие на голяма небесна механична стабилност, беше осморката, лъкатушеща между двете вътрешни слънца. Ели се чудеше как ли би изглеждал животът с три слънца на небето. Сигурно щеше да е много по-горещо, отколкото в Ню Мексико.

* * *

Ели забеляза с лек трепет, че магистралата е обкръжена от диви зайци. Беше ги срещала и преди, особено когато разходките й с колата я отвеждаха чак до западен Тексас. Стояха на четири крака по краищата на пътните платна. Но всеки път, когато новите кварцови фарове на нейния „Тъндърбърд“ осветяваха някой от тях, той се изправяше, зашеметен, на двата си задни крака, отпуснал предните лапички. Струваше й се, че по протежение на десетки километри почетен ескорт от диви зайчета я поздравява в нощта. Те поглеждаха нагоре, хиляда розови нослета потрепваха, две хиляди очи проблясваха в мрака, докато това странно явление се носеше към тях.

Може би е някакъв вид религиозно усещане, мислеше си Ели. Изглеждаха предимно млади зайци. Сигурно никога досега не бяха виждали автомобилни фарове. За тях трябва да е съвсем удивително, двата ярки лъча, носещи се със сто и тридесет километра в час. Въпреки хилядите зайци край пътя, нямаше нито един, застанал по средата, близо до осевата линия. Никога не видя някой уплашен да притичва на платното или пък премазано мъртво тяло с уши, прострени на асфалта. Защо въобще стърчаха там, подредени край пътя? Може да има нещо общо с температурата на асфалта, помисли си. Или може би просто пасат оскъдната растителност наоколо и проявяват любопитство към приближаващите светлини. Но съществува ли разумна причина, поради която никой от тях да не прекоси платното на няколко скока, за да отиде на гости на братовчедите си от другата страна? Какво ли означаваше шосето в техните представи? Някакво чуждо присъствие в средата им, с непонятно предназначение, построено от същества, за които малцина от тях изобщо подозираха, че съществуват? Съмняваше се, че на някой заек това изобщо би му хрумнало.

Свистенето на гумите по шосето беше вид бял шум. Тя усети, че неволно — както и сега — бе привикнала да се вслушва, за да долови подреденост. Бе започнала да се вслушва в какви ли не източници на бял шум: в мотора на хладилника, който започваше да ръмжи посред нощ. Във водата, течаща в банята. В пералнята, подхванала дрехите й в пералното помещение до кухнята. В рева на океана, по време на кратък излет за гмуркане с шнорхели до остров Козумел в Юкатан, който тя бързо бе прекратила, нетърпелива да се върне на работа. Вслушваше се в тези ежедневни източници на случаен шум и се опитваше да определи дали в тях се долавят по-малко явни шаблони, отколкото в статичния междузвезден шум.

Миналия август се озова в Ню Йорк на една конференция на МНРС (Международния научен радио съюз), с френското му съкращение URSI. В метрото е опасно, я бяха предупредили. Но белият шум се оказа неустоим. Стори й се, че в непрекъснатото трака-трак на тази подземна железопътна линия долавя решение на задачата и Ели реши да пропусне половин ден от заседанията, за да попътува от Тридесет и четвърта улица до Кони Айлънд, обратно до централен Манхатън, после по друга линия до отдалечения Куинс. Смени влаковете на една станция в квартал Ямайка, след което се прибра, малко зачервена и останала без дъх — в края на краищата, беше горещ августовски ден — в наетия за участниците в конференцията хотел. Понякога, когато влакът се понасяше по остър завой, осветлението във вагона угасваше и тя виждаше непрекъснат светлинен низ в син електрик, ускоряващ се от двете й страни, сякаш бе попаднала на борда на невъобразим хипер-релативистичен междузвезден кораб, носещ се през грозд от млади, сини свръхгигантски звезди. После влакът навлизаше в права отсечка, вътрешното осветление отново се включваше и Ели отново усещаше смъдящата миризма на човешка пот, полюшването на кожените дръжки, присъствието на миниатюрните наблюдателни камери (затворени в защитни клетки и напръскани от някого със заслепяващ спрей), стилизираната многоцветна карта, показваща пълната подземна транспортна система на град Ню Йорк и високочестотното скърцане на спирачките при всяко приближаване на поредната станция.

Знаеше, че това преживяване е малко ексцентрично. Но в целия си живот никога не бе потискала въображението си. Е, добре, навикът й да се вслушва в шумовете се беше изострил малко повече от обичайното. Но доколкото разбираше, това не й вредеше особено. Никой наоколо не го забелязваше. Все едно, свързано бе с работата й. Ако беше чак толкова пристрастена, сигурно щеше да стигне дотам, че да приспадне цената на излета си до Козумел от данъка върху дохода си заради шума на спирачките. Е, може би наистина се вманиачаваше.

Изненада се, когато разбра, че се е озовала на станцията при Рокфелеровия център. Докато пристъпваше бързо към вратата през купчина захвърлени по пода на вагона вестници, едно заглавие от „Нюз Поуст“ привлече погледа й: „ПАРТИЗАНИ ПРЕВЗЕМАТ РАДИО ДЖОУБЪРГ“. Щом ни харесват, са „борци за свобода“, помисли си тя. Ако не ни харесват, са „терористи“. В по-редките случаи, докато още не сме решили дали са добри, или лоши, временно си остават „партизани“. В друга колона на смачкания вестник се виждаше снимка на червендалест, самоуверен мъж. Под снимката — заглавие: „КАК ЩЕ НАСТЪПИ КРАЯ НА СВЕТА. ИЗВАДКИ ОТ НОВАТА КНИГА НА ПРЕПОДОБНИЯ ДЖО РАНКИН. САМО ТАЗИ СЕДМИЦА В НЮЗ ПОУСТ“. Погледът й мерна заглавията само за миг и тя се постара да ги забрави веднага. Забърза се сред шумната тълпа към хотела на конференцията, надявайки се все още, че няма да пропусне доклада на Фуджита за конструирането на новия хомоморфен радиотелескоп.

* * *

На фона на непрекъснатото свистене на гумите периодично се чуваше тупване от фугите между участъците на настилката, полагани и обновявани от различни пътни бригади в Ню Мексико в различни етапи. Ами ако проекта „Аргус“ всъщност приемаше междузвездно послание, само че много бавно? Да речем, по един бит информация на всеки час? Или на всяка седмица? Или дори на всяко десетилетие? Ами ако в пространството се носеше някакво много старо, много търпеливо мърморене на предаваща цивилизация, която няма как да знае, че ние бързо губим търпение при разпознаването на шаблони, само след секунди или след минути? Да предположим, че те живеят десетки хиляди години. И говоррррррррррррррррррррррррррят мноооооооооооооого баввввввввввввввввввввввввввввввно. „Аргус“ никога не би могъл да ги разбере. Възможно ли е да има толкова дълголетни същества? Може ли историята на вселената да разполага с достатъчно време за същества, които се възпроизвеждат много бавно, докато еволюират до висш разум? Няма ли статистическото прекъсване на химическите връзки, разграждането на сложната структура на телата им, съгласно Втория закон на термодинамиката, да ги принуди да се възпроизвеждат толкова често, колкото хората? И продължителността на живота им да е близка до нашата? Възможно ли е те да обитават някакъв стар и студен свят, където дори молекулярните сблъсъци се случват изключително бавно, по една група на ден? Тя смътно си представи радиопредавател с разпознаваема и позната конструкция, разположен на стръмен бряг, скован от заледен метан, немощно осветен от далечно червено джудже, а там долу амонячен океан се блъска неуморно в брега — генерирайки бял шум, неразличим от този на вълните край Козумел.

Обратното също бе възможно: бързо говорещи, маниакални дребни същества, може би. Щъкащи. С бързи и резки движения, които излъчват пълно радиопослание с обем, равен на стотици страници английски текст — за една наносекунда. Разбира се, ако твоят приемник разполага с прекалено тесен лентов канал и можеш да слушаш само тънък обхват от честоти, си принуден да приемеш дългата време-константа. Никога няма да можеш да засечеш рязка модулация. Това е просто следствие от Интегралната теорема на Фурие^[7] и е пряко свързано с Принципа на несигурността на Хайзенберг^[8]. Така например, ако разполагаш с лентов канал от един килохерц, не можеш да засечеш сигнал с по-бърза модулация от една милисекунда. Ще го възприемеш като сонична мъгла. Лентовите канали на „Аргус“ бяха по-тесни от един херц, така че, за да бъдат засечени, предавателите би трябвало да модулират много бавно, по-бавно от един бит информация в секунда. Още по-бавни модулации — да речем по-дълги от часове — могат лесно да се засекат, стига да пожелаеш да фиксираш телескоп към предполагаемия източник за съответното време и да си изключително търпелив. А има толкова много късчета по небето, които трябва да прегледаш, толкова стотици милиарди звезди, които трябва да претърсиш. Не можеш да си похабиш цялото време само над шепа от тях. Притесни я това, че в нетърпението си да изследват цялото небе за по-малко от един човешки живот време, да прослушат цялото небе, и то на милиард честоти, те бяха забравили както за „бъбривците“, така и за възможните крайно лаконични и мудни събеседници.

Но те със сигурност, уверяваше се Ели, би трябвало да знаят по-добре кои модулационни честоти са приемливи. Би трябвало да са натрупали опит в междузведното общуване и да си дават сметка за възможностите на по-младите цивилизации. Ако съществува широк обхват от възможни импулсни скорости, които приемащите цивилизации биха могли да възприемат, то предаващите цивилизации биха използвали тъкмо такъв обхват. Ще модулират сигнала си в микросекунди. Ще модулират в часове. Какво би им струвало? Почти всички те би трябвало да разполагат с по-мощни машини и с огромни енергийни ресурси, според земните стандарти. Ако искат да общуват с нас, редно е да го направят лесно за нас. Ще изпратят сигнали в много различни честоти. Ще използват много и различни скали на времева модулация. Ще си дадат сметка колко сме изостанали. Просто ще ни съжалят.

Тогава защо все още не сме получили сигнал? Възможно ли е Дейв да е прав? Да няма никъде никакви извънземни цивилизации? Всички тези милиарди светове да линеят, безжизнени и ялови? И единствено в нашия затънтен край на невъобразимо голямата вселена да виреят разумни същества? Колкото и сърцато да се опитваше, Ели не можеше да приеме на сериозно подобна възможност. Тя чудесно прилягаше на човешките страхове и претенции, на недоказаните доктрини за живот след смъртта, на такива псевдонауки като астрологията. Те бяха съвременните превъплъщения на геоцентричния солипсизъм, заблудата, пленила нашите предци, възгледът, че ние сме центъра на Вселената. Аргументът на Дръмлин беше мислим само на тези основания. Ужасно ни се иска да вярваме в тази своя уникалност.

Почакай малко, каза си тя. Та ние все още не сме изследвали напълно Северната небесна полусфера със системата „Аргус“. След седем-осем години, ако все още не сме чули нищо, вече ще можем да се безпокоим. Едва е настъпил моментът в човешката история, когато е станало възможно да издирваме обитатели на други светове. Ако се провалим, значи ще сме проверили нещо, свързано с рядкостта и високата цена на живота на нашата планета — факт, който сам по себе си, ако е така, си струва да бъде научен. А ако успеем, ще променим историята на нашия вид, ще счупим прангите на своя провинциализъм. При толкова висок залог трябва да си готова да поемеш някои малки професионални рискове, каза си тя. Спря на отбивката на пътя, рязко зави, смени два пъти скоростта и даде газ обратно към обсерваторията „Аргус“. Зайците, все още подредени в шпалир покрай шосето, но сега порозовели от лъчите на утрото, проследиха с протегнати вратове отдалечаването й.