Карл Сейгън
Контакт (2)

Глава 2
Кохерентна светлина

Още от мига, в който осъзнах великата полза от Разума, склонността ми към учението стана толкова неудържима и силна, че нито упреците на другите около мен… нито собствените ми задръжки… можеха да ме спрат да следвам този естествен импулс, с който Бог ме одари. Единствен Той би трябвало да знае защо; и Той също така знае, че съм се молила да ми отнеме светлината на моите прозрения, като ми остави само толкова, колкото е нужно, за да спазвам Закона Му, защото всичко друго е извънмерно за една жена.

А другите твърдят, че дори е вредно.

ХУАНА ИНЕС ДЕ ЛА КРУЗ

„Отговор пред епископа на Пуебла“ (1691), който я е обвинил заради научните й занимания, неподходящи за една жена.

Позволявам си да предложа на милостивото читателско внимание един възглед, който, опасявам се, може да прозвучи ужасно парадоксално и подвеждащо. Въпросният възглед се състои в следното: Нежелателно е да се вярва на твърдение, за което не съществуват абсолютно никакви основания да се смята, че е вярно.

Длъжен съм, разбира се, да призная, че ако този възглед бъде възприет, той би могъл радикално да преобрази нашия социален живот и политическата ни система. Доколкото в момента те са непогрешими, един такъв възглед би натежал над тяхната непогрешимост.

БЪРТРАНД РЪСЕЛ

„Есета на един скептик“,

Първа част (1928 г.)

Огромен пръстен кръжащи в орбита късове материя обграждаше бледосинята звезда в екваториалната й равнина. Скали и лед, метални парчета и органична материя — червеникави в периферията и синкави, колкото по-близо до звездата се намираше орбитата им. Полиедърът с размери на планета потъна в пролуката на орбиталните пръстени и изплува от другата страна. Докато се намираше в плоскостта на пръстена, той периодично беше засенчван от ледени блокове и търкалящи се в празното пространство канари. Но сега, когато продължаваше по траекторията си към точка над противоположния полюс на звездата, слънчевите лъчи се отразиха от милионите му, прилични на купести раковини издатини. Ако човек се вгледаше внимателно, можеше да види как някои от тях едва забележимо се завъртат, сякаш се настройват. Но не можеше да забележи бликащите от него радиовълни, които се разнасяха в космическата пустош.

 

 

За всички човешки общности по Земята нощното небе винаги е било спътник и извор на вдъхновение. Звездите създават уют. Те сякаш показват, че небесата са сътворени за благото на човешките същества. И за да ги напътстват. Този емоционален възглед се е превърнал в част от обичайната мъдрост навсякъде по света. Няма култура, в която да отсъства. Някои хора са намирали в звездите подстъп към религиозното чувство. Мнозина са изпитвали смътна боязън и нищожност пред величествените мащаби на мирозданието. Други са извличали от техния блясък вдъхновение за най-екстравагантни полети на въображението.

Веднага, щом хората осъзнаха мащабите на Вселената и разбраха, че и най-неудържимата фантазия е нищожна в сравнение с истинските размери дори само на нашата галактика, Млечния път, взеха мерки да не позволят на своите потомци изобщо да виждат звездите. В продължение на милиони години хората живееха, съпътствани ежедневно от съкровено съзнание за небесните глъбини. В последните няколко хиляди години те започнаха да строят големи градове и да се стичат към тях. В последните няколко десетилетия по-голямата част от човечеството изостави селския живот, близо до природата. С развитието на технологията градовете се замърсяваха все повече и нощите ставаха беззвездни. Израстваха нови поколения, без никаква представа за небето, поразявало някога предците им и вдъхновило съвременната ера на наука и технология. Без дори да забележат, тъкмо когато астрономията навлизаше в своя Златен век, повечето хора се бяха откъснали от небето в един космически изолационизъм, приключил едва със зората на космическите изследвания.

* * *

Ели често се заглеждаше към Венера и си представяше, че тя е свят, подобен на Земята — населен с растения, животни и цивилизации, напълно различни от тукашните. Извън града, малко след залез, тя наблюдаваше нощното небе и впиваше поглед в ярката немигаща точица светлина. Сравнена с близките облаци, точно над нея, все още осветени от слънцето, Венера изглеждаше леко жълтеникава. Ели се опитваше да си представи какво ли става на повърхността й. Повдигаше се на пръсти и се взираше към планетата. Понякога беше почти убедена, че наистина я вижда: воалът от жълта мъгла сякаш изведнъж се повдигаше и за миг пред очите й изникваше огромен град, блестящ като наниз скъпоценни камъни с въздушни коли, носещи се шеметно по кристални спирали. Понякога си представяше, че се вглежда в едно от тези возила и за миг вижда един от тях. Или пък някое младо същество, което се взира в яркосинята светлинка на неговото небе, изправено на пръсти и мислещо за обитателите на Земята. Тази представа беше неустоима: знойна планета с тропически климат, гъмжаща от разумен живот, и то само на една ръка разстояние.

Съгласяваше се да наизустява уроците си, но разбираше, че в най-добрия случай това е кухата черупка на истинското образование. Извършваше минимума необходима работа, за да вървят бележките й добре и й оставаше време за куп други занимания. Успя да се вреди в свободните часове между предметите, а понякога и след училище, да посещава така наречената „работилница“ един опушен и порутен цех, оборудван след решението на училищното настоятелство да се отдели повече внимание на „професионалното образование“. Под „професионално образование“ се разбираше преди всичко да се научиш да майсториш нещо с ръцете си. Вътре имаше стругове, свредели, преси и всевъзможни други машини, до които й беше забранено да пристъпва, защото колкото и да бе способна, все пак си беше „момиче“. Макар и с неохота, позволиха й да изпълни свои проекти в електронния участък на „работилницата“. Тя можеше да сглобява радиоприемници, дето се казва, от едното нищо. После се прехвърли на много по-интересна тема.

Конструира кодираща машина. Беше много груба, но действаше. Можеше да поеме всякакво съобщение на английски език и да го преобразува чрез прост заместващ шифър в нещо, което изглеждаше съвсем неразбираемо. Но виж, да се построи машина, която да прави обратното — да превръща шифровано съобщение в разбираемо, без да са й известни правилата на заместване, — това бе много по-трудна задача. Или трябваше да накараш машината да изпробва всички възможни комбинации на заместване (A замества B, A замества C, A замества D…), или да съобразиш, че някои букви в английския се използват по-често от останалите. Можеш да добиеш някаква представа за честотата на буквите, като надникнеш в съседната печатарска работилница да видиш кои са най-големите сандъчета. „ETAOIN SHRDLU“ казваха момчетата, които се учеха на печатарски занаят. Това беше доста близко до реда на дванадесетте най-често употребявани букви в английския език. Следователно, при едно дълго кодирано съобщение най-срещаната буква вероятно ще бъде Е. Ели откри, че някои съгласни най-често вървят заедно, докато гласните се разпределят повече или по-малко случайно. Най-често срещаната трибуквена дума в езика беше определителният член „the“. Ако в рамките на една дума имаш буква, намираща се между T и E, тя почти сигурно бе H. Ако не, можеше да се обзаложиш, че е или K, или гласна. Ели изведе сама и други правила, след което прекара много часове в преброяване честотата на буквите в различни учебници, преди да установи, че такива честотни таблици вече са съставени и публикувани. Нейната дешифрираща машина можеше да послужи само за лично забавление. Нямаше възможност да я използва, за да предава тайни съобщения до свои приятели. Не беше сигурна с кого би могла безопасно да сподели тези свои електронни и криптографски интереси. Момчетата ставаха нервни и се дразнеха, а момичетата я гледаха озадачено.

* * *

В едно далечно място, Виетнам, воюваха войници на Съединените щати. Изглежда всеки месец прибираха все повече млади мъже от улицата или от фермата и ги изпращаха във Виетнам. Колкото повече разбираше причините за тази война и колкото повече се вслушваше в публичните изявления на държавните ръководители, толкова по-голям гняв изпитваше. Президентът и Конгресът лъжеха и убиваха, смяташе тя, а почти всички останали приемаха безропотно всичко това. Фактът, че вторият съпруг на майка й споделяше официалните позиции за договорни задължения, теориите за политическото домино и за наглата комунистическа агресия, само укрепваше решимостта й. Започна да посещава събрания и митинги в съседния колеж. Хората, с които се срещаше там, й се струваха много по-интелигентни, по-приятелски настроени, по-живи от нейните недодялани и безлични съученици в средното училище. Джон Стотън отначало само я предупреди, а след това й забрани да си губи времето със студентите от колежа. Те нямало да я уважават, казваше й той. Щели само да се възползват от нея. Тя си придавала задълбоченост, каквато нито притежавала, нито щяла някога да притежава. Ето, дори стилът й на обличане деградирал. Военните проблеми били крайно неподходящи за едно момиче и всички, който твърдели, че се противопоставят на американската намеса в Югоизточна Азия, били двулични лицемери.

Като изключим целомъдрените призиви към Ели и Стотън да не се „карат“, майка й почти не взимаше участие в техните спорове. Насаме умоляваше Ели да слуша втория си баща, да бъде „мила“. Ели вече подозираше, че Стотън се бе оженил за майка й заради бащината й застраховка „живот“ — за какво друго? Той определено не проявяваше никакви признаци на обич към нея — и тъкмо той не беше никак склонен да бъде „мил“. Един ден, видимо развълнувана, майка й я помоли да направи нещо за всички тях: да изкара курс по Библия. Докато баща й, резервиран към всяко проповядване на религията, беше жив, никога не бе ставало дума за курс по Библия. Как можа майка й да се омъжи за Стотън? Въпросът изплува в съзнанието й може би за хиляден път. Курсът по Библия, продължи майка й, щял да й помогне да възпита у себе си общоприетите добродетели. А още по-важно, това щяло да покаже на Стотън, че Ели има желание да се приспособи към нормалния свят. От любов и съжаление към майка си тя отстъпи.

И така, всеки неделен ден, в продължение на почти цяла учебна година, Ели трябваше да посещава редовната дискусионна сбирка в една съседна църква. Беше от сериозните протестантски деноминации, неповлияна от безразборния евангелизъм. Групата включваше неколцина ученици от горните класове, много възрастни — предимно жени на средна възраст — водещата, съпругата на свещеника. Преди това Ели никога не беше чела сериозно Библията и бе склонна да приеме може би нетактичната преценка на своя баща, че тя съдържала „наполовина варварска история, наполовина детски приказки“. Ето защо, седмица преди първото си посещение на курса, тя седна и внимателно изчете най-важните части от Стария завет, мъчейки се да вникне в тях без предубеждение. Веднага установи, че в първите две глави на Битие се съдържат две различни и взаимно противоречащи си версии за Сътворението. Не можеше да проумее как така е имало светлина и дни, преди да бъде създадено Стънцето. И така и не разбра за кого точно се е оженил Каин. Когато прочете разказите за Лот и неговите дъщери, за Авраам и Сара в Египет, за обручението на Дина, за Иаков и Исав, беше напълно удивена. Тя разбираше, че малодушието и подлостта съществуват в реалния свят — че синове могат да измамят и ограбят престарелия си баща, че е възможно един мъж мерзко да се съгласи жена му да бъде прелъстена от Царя и дори да подкрепи обезчестяването на собствените му дъщери. Но в тази свята книга не се срещаше дори и намек на протест срещу подобни издевателства. Напротив, изглежда в нея престъпленията се одобряваха, дори се възхваляваха.

Когато курсът започна, Ели изгаряше от нетърпение да обсъди с останалите тези смущаващи несъответствия, за да може без усилие да се посвети на Божия промисъл. Или най-малкото да й обяснят защо тези престъпления не са осъдени от автора, или Автора. Но само се разочарова. Жената на свещеника несръчно се опитваше да печели време. По неясни причини тъкмо тези разкази никога не се обсъждаха сериозно. Когато Ели попита как слугините на дъщерята на Фараона са могли само с един поглед да разберат, че бебето сред тръстиките е еврейче, учителката се изчерви и помоли Ели да не задава неприлични въпроси. Тогава отговорът я осени веднага.

Щом стигнаха до Новия завет, вълнението на Ели се усили. Матей и Лука бяха изредили родословието на Иисус до цар Давид. Но според Матей между Давид и Иисус имаше двадесет и осем поколения. За Лука те бяха четиридесет и две. Имената в двата списъка почти не съвпадаха. Как тогава беше възможно и Матей, и Лука едновременно да представляват Словото Божие? Противоречивите генеалогии, според нея, бяха прозрачен опит да се постигне съвпадение с пророчествата на Исайя, след като събитието беше станало. В химическата лаборатория това се наричаше „преваряване на данните“. Тя дълбоко се развълнува от Словото на планината, силно се разочарова от заръката да даваш Кесаревото Кесарю и насълзена се развика, когато водещата курса на два пъти отклони въпросите й относно значението на „Не ви нося мир, а меч“. След всичко това заяви на отчаяната си майка, че е направила каквото е било по силите й, но повече и диви коне не могат да я завлекат на курс по Библия.

* * *

Лежеше на леглото си. Беше гореща лятна нощ. По радиото Елвис пееше „Една нощ с теб, само това те моля“. Момчетата от прогимназията й се струваха ужасно инфантилни, а беше трудно — особено при стриктните забрани и полицейския час, наложен от втория й баща — да завърже някаква по-сериозна връзка с някой от колежаните, които познаваше от сказки и митинги. Неохотно си призна, че Джон Стотън се оказа прав поне в едно — младите мъже, почти без изключение, бяха склонни към сексуална експлоатация. Същевременно й се струваха много по-уязвими емоционално, отколкото очакваше. Може би едното беше следствие от другото.

Въпреки че беше решена на всяка цена да напусне дома, Ели почти се бе примирила с мисълта, че няма да продължи образованието си в колеж. Стотън нямаше да плати за обучението й на друго място. А плахата намеса на майка й беше напълно безполезна. Но се справи забележително със стандартните за всички колежи приемни изпити и за нейна изненада учителите й казаха, че най-вероятно ще получи предложение за стипендия от изтъкнати университети. На повечето въпроси от типа множествен избор бе отговорила по предположение. И това я караше да смята успеха си за чиста случайност. Ако знаеш съвсем малко, само толкова, че да изключиш всичко, освен двата най-вероятни отговора, а след това наслука подчертаеш по един от тях, шансът да улучиш отговора и на десетте въпроса е около едно на хиляда. При двадесет преки въпроса вариантите ставаха един милион. Но сигурно този тест се полагаше от около милион деца. Едно от тях ще извади късмет.

Кеймбридж и Масачузетс изглеждаха достатъчно далече, за да е изключено вмешателството на Джон Стотън и достатъчно близо, за да може да идва при майка си през ваканцията. За майка й такова уреждане на нещата изглеждаше труден компромис между необходимостта да изостави дъщеря си и нарастващото раздразнение на съпруга й. Ели сама се изненада, като избра Харвард пред Масачузетския технологичен институт.

Тя пристигна за началния ориентиращ курс. Симпатично тъмнокосо младо момиче със среден ръст, нервна усмивка и изпълнено с нетърпение да научи всичко. Зае се да разшири кръга си от познания, като се записа във възможно най-много курсове, извън основните й интереси към математиката, физиката и инженерството. Но в основните курсове възникна проблем. Установи, че й е трудно да обсъжда проблеми на физиката, камо ли да спори с колегите си, повечето от които бяха мъже. Отначало те проявяваха преднамерено безразличие към нейните забележки. Правеха малка пауза, след което продължаваха разговора си, сякаш тя изобщо не се беше обадила. Понякога обръщаха внимание на забележката й, дори изказваха похвала, но после продължаваха невъзмутимо. Ели имаше основание да смята, че забележките й не бяха съвсем глупави и не желаеше да бъде пренебрегвана. Още по-малко, когато ту я пренебрегваха, ту се държаха покровителствено с нея. Разбираше, че отчасти — но само отчасти — това отношение се дължеше на мека интонация. Затова с тренировки си изработи присъщия на физиците професионален тон: демонстрация на яснота, компетентност и много децибели над нормалното. При този тон бе много важно да е права. Трябваше внимателно да подбира своя миг. Беше й много трудно да го поддържа дълго, защото се боеше, че ще я досмешее. Затова започна да залага на бързи, понякога резки намеси в разговора, които обикновено привличаха вниманието на околните. След това известно време продължаваше с тон, по-близък до обичайния й. Всеки път, когато се озовеше сред нова група събеседници, й се налагаше пак да си проправя път, само за да потопи гребла в дискусията. Момчетата дори не си даваха сметка за този й проблем.

Понякога, по време на лабораторни упражнения или семинар, преподавателят се обръщаше към тях с: „Да продължим, господа“. И при вида на леко намръщената Ели обикновено добавяше: „Извинете, госпожице Ароуей, но аз просто ви възприемам като едно от момчетата“. Най-големият комплимент, на който бяха способни, бе да й признаят, че не гледат съвсем на нея като на лице от женски пол.

Принуди се отново да се бори със себе си, за да не се превърне във войнстващ мизантроп. Изведнъж й проблясна. „Мизантроп“ означаваше човек, който мрази всички, не само мъжете. Съществуваше и дума „мизогин“, тоест женомразец. Но лексикографите, явно от мъжки пол, кой знае защо бяха пропуснали да изковат дума за омраза към мъжете. Всички те навярно бяха изключително мъже, реши тя, и не са могли да предположат, че в езика има нужда и от такава дума.

Тя се оказа най-обременена от всички поради родителските ограничения. Откритите наскоро от нея форми на свобода — интелектуални, социални, сексуални — я освежаваха. По времето, когато връстниците й предпочитаха безформеното облекло, заличаващо разликите между двата пола, тя се стремеше да се облича просто и елегантно, и ползваше грим, който разстройваше ограничения й бюджет. Реши, че има и по-ефикасни начини да се изяви човек. Създаде си няколко по-близки приятелства, но и много врагове, които не я харесваха било заради облеклото й, било заради политическите й и религиозни възгледи, или заради енергията, с която отстояваше мнението си. Нейната компетентност и привързаност към точните науки се приемаха с насмешка от немалко иначе способни млади жени. Но известна група колеги гледаха на нея като на това, което в математическите среди наричат екзистентна теорема — доказателство, че една жена несъмнено е в състояние да се отдаде на науката. Дори я приемаха като ролеви модел.

В разгара на сексуалната революция тя правеше въодушевени опити да експериментира, но скоро разбра, че събужда у кандидат-любовниците си боязън. Интимните й връзки продължаваха по някой и друг месец. Понякога и по-малко. Алтернативата изглежда беше да прикрива интересите си и да премълчава възгледите си, което тя решително отказваше да прави още в прогимназията. Представата за майка й, самообрекла се на примирено и покорно затворничество, често спохождаше мислите й. Ели се замисли дали да не се насочи към мъже извън академичните и научни среди.

Изглежда имаше жени, толкова наивни, че разкриваха чувствата си без дори да размислят. Други прилагаха направо военни стратегии, като замисляха цели сериали от уж непредвидени обстоятелства и отстъпки, само и само да „спипат“ желателния мъж. „Желателен“, ето това беше. Нещастникът дори не бе желан, а само „желателен“ — един от многото приемливи обекти на желание в представите на останалите, за чиято сметка се разиграваше жалката шарада. Повечето жени, по нейна преценка, стояха нейде по средата, като гледаха да съчетаят своите страсти с очакванията си за дълготрайни изгоди. Може би между любовта и егоизма имаше някаква връзка, изплъзваща се от съзнателното наблюдение. Но цялата тази работа с пресметливо заложения капан караше Ели да потръпва. В това отношение предпочитам спонтанността, реши тя. Точно тогава срещна Джеси.

* * *

Гаджето й я заведе в една винарска изба на площад „Кенмор“. Джеси пееше „ритъм-енд-блус“ и свиреше соло китара. От начина, по който пееше и се движеше, Ели разбра какво й липсваше. На другата вечер отиде сама. Седна на най-близката маса и прикова поглед в него. Два месеца по-късно живееха заедно.

Само когато ангажиментите му го отвеждаха в Хартфорд или Бангор, тя успяваше да свърши нещо свое. Дните й минаваха в компанията на другите студенти, момчета от последното поколение на логаритмичните линийки, окачени като трофеи на коланите им. Момчета с пластмасови калъфи за писалки в джобовете. Изискани, наперени момчета, които се смееха нервно. Сериозни момчета, които мислеха как един ден ще станат учени, дори когато се разхождаха. Погълнати от желанието да се научат как да потънат в дълбините на тайните на природата, те бяха безпомощни в нещата от живота, където въпреки всичките си знания, се оказваха жалки и повърхностни. Може би отдадеността им на науката беше така всепоглъщаща, така непреодолима, че не им оставаше време да изградят от себе си завършени човешки същества. Или пък невъзможността да се оправят в обществото ги беше довела до области, в които това не бе належащо. Извън науката не ставаха за нищо.

А нощем — Джеси, скачащ и виещ, като неистова природна сила, обладала напълно живота й. За едната година, през която бяха заедно, Ели не помнеше веднъж да й е предложил да легнат и да спят. Хал хабер си нямаше от физика и математика, но беше живо същество сред вселената и, за известно време, тя също.

Мечтаеше си да съчетае своите два свята. Стремеше се към хармонична съгласуваност между физици и хора на изкуството. Но купоните, организирани от нея, все се оказваха вяли и приключваха рано.

Един ден той й каза, че иска да си имат бебе. Щял да стане сериозен, да се отдаде на нормален живот, да си намери постоянна работа. Дори бил готов да поговорят за евентуален брак.

— Бебе ли? — попита го тя изненадана. — Но аз трябва да завърша образованието си. Остават ми години дотогава. Ако родя бебе, никога повече няма да се върна в университета.

— М-да — отвърна той. — Но пък ще имаме бебе. Няма да завършиш, но ще имаш нещо друго.

— Джеси, аз трябва да завърша — заяви тя.

Той само вдигна рамене и Ели усети как целият им съвместен живот се изсипа от раменете му и се стопи. Тази история продължи още няколко месеца, но всичко беше предрешено от онзи кратък разговор. Целунаха се за сбогом и той замина някъде за Калифорния. Повече не го видя.

* * *

В края на шестдесетте години Съветският съюз успя да приземи космически апарати на повърхността на Венера. Това бяха първите работещи космически устройства, изпратени от човешката цивилизация на друга планета. Повече от десет години по-рано американски радиоастрономи, без да напускат Земята, бяха открили, че Венера представлява интензивен източник на радиоизлъчване. Най-разпространеното обяснение на този факт беше, че дебелият атмосферен слой на Венера задържа топлината с планетарен парников ефект. Според този възглед, повърхността на планетата бе много гореща, прекалено гореща за кристални градове и разхождащи се там венерианци. Ели потърси други обяснения. Опита се безуспешно да си представи биха ли могли такива радиоизлъчвания да идват от някой по-умерен венериански климат. Някои астрономи в Харвард и МИТ^[1] твърдяха, че няма алтернативи на една нажежена Венера, които да обяснят радиоданните. Представата за парников ефект в такива мащаби се струваше на Ели неприемлива и някак отблъскваща. Как бе възможно една планета да го допусне? Но когато космическият апарат „Венера“ се приземи и от неговия корпус изпълзя термометър, температурата, която показваше, беше достатъчна за втечняване на калай и олово. Ели си представи топящи се кристални градове (въпреки че Венера не беше чак толкова гореща) и повърхност, покрита със силикатни сълзи. Беше романтичка. Отдавна си го знаеше.

Но в същото време се възхити от мощта на радиоастрономията. Астрономите си стояха вкъщи, с насочени радиотелескопи към Венера, и бяха изчислили повърхностната й температура почти толкова точно, колкото сондите на „Венера“, при това след цели тринадесет години. Откакто се помнеше, тя изпитваше възхита към електричеството и електрониката. Но тогава за пръв път се впечатли дълбоко от възможностите на радиоастрономията. Стоиш си безопасно на собствената си планета и само настройваш електронния си телескоп. Информацията за другите светове потича по веригата. Тази представа я изпълваше с истинско възхищение.

Ели започна да посещава скромния университетски радиотелескоп в близкия до Харвард Масачузетс. Понякога я канеха и да помогне в наблюденията и анализа на данни. През лятото я приеха като хоноруван асистент в Националната радиоастрономическа обсерватория в Грийн Бенк, Западна Вирджиния. Когато пристигна, онемя, захласната пред оригиналния радиотелескоп на Гроут Ребър, конструиран в задния му двор в Хюитън, щата Илинойс, още през 1938 г. Сега той служеше за илюстрация на това, което може да постигне посветен на порива си любител. Ребър бе успял да засече радиоизлъчване от центъра на галактиката по време, когато коли почти не е имало, а уличният топлопровод все още не е бил измислен. Вярно, галактическият център е бил къде по-мощен, но топлопроводът е бил много по-близо.

За Ели атмосферата на търпеливо изследване и инцидентното удовлетворение от някое скромно откритие се оказаха напълно приемливи. Колкото по-дълбоко в пространството проникваха, толкова повече количеството далечни, извънгалактични радиоизточници се увеличаваше. Опитваха се да измерят тази зависимост. Тя започна да мисли за по-съвършени средства за засичане на слаби радиосигнали. Междувременно завърши Харвард с отличен и започна дипломна работа в другия край на страната, в Калифорнийския технологичен институт.

* * *

В продължение на година работи под ръководството на Дейвид Дръмлин. Той си беше спечелил световна слава с две неща: интелигентност и непоносимост към глупаците. Но по душа беше един от онези хора по върховете на всяка професионална кариера, които неприкрито се страхуват, че някой може да се окаже по-умен от тях. От Дръмлин Ели научи до голяма степен същината на предмета, особено теоретичните постановки. Макар за него да се говореше, че бил страшно привлекателен, Ели го намираше за много свадлив и самовлюбен. Харесваше му да я скастри, че е прекалено романтична. Според неговите възгледи, вселената била строго подредена. Ставало въпрос да разсъждаваш как точно действа вселената, а не да й пробутваш романтични предположения (момичешки копнежи, както веднъж се изрази). Всичко, което не е забранено от законите на природата, уверяваше той, цитирайки един колега в залата, е задължително. Но, продължаваше, почти всичко е забранено. Докато им говореше, тя го наблюдаваше и се опитваше да проумее странната комбинация от личностни характеристики у този човек. Виждаше мъж във великолепна физическа форма. Преждевременно посивяла коса, сардонична усмивка, полукръгли очила за четене, кацнали на върха на носа му, папионка, квадратна челюст и следи от носовото наречие на щата Монтана.

Неговата представа за приятно прекарано време се изразяваше в това, да покани на вечеря дипломанти и младши сътрудници от факултета (за разлика от втория й баща, който обичаше студентския антураж, но смяташе, че да ги кани на вечеря би било проява на екстравагантност). Дръмлин защитаваше ревностно интелектуалния си периметър, като винаги прехвърляше разговора към теми, по които смяташе, че е всепризнат капацитет и ловко отклоняваше всяко противоречащо му мнение. След вечерята обикновено им прожектираше диапозитиви със самия себе си, д-р Ди, който се гмурка с шнорхел в Козумел или Тобаго, или на Големия бариерен риф. Винаги усмихнат и махащ пред камерата, дори при снимки под вода. На някои от диапозитивите се появяваше и д-р Хелга Борк, неговата асистентка, в подводен силует. (На тези диапозитиви съпругата на Дръмлин възразяваше, с пълно основание, че преобладаващата част от публиката ги беше виждала на предишните вечери. Всъщност публиката вече бе виждала всичките диапозитиви. На това Дръмлин отговаряше, като подчертаваше добродетелите на атлетически сложената д-р Борк, от което жена му се чувстваше още по-унизена.) Повечето студенти приемаха риска да го следват в търсене на нещо ново сред подобните на мозък корали и виещите се морски таралежи. Малцина се свиваха от неудобство или се заемаха съсредоточено да изгребват кората на авокадото.

За някои от неговите дипломанти беше особено вдъхновяващо да ги покани някой следобед, по двама-трима, да го закарат на любима крайбрежна канара край Тихоокеанските прегради. Небрежно увиснал на делтапланера си, Дръмлин скачаше в бездната към спокойния океан, разстлан на сто метра под тях. Дипломантите имаха задачата да карат по крайбрежието и да го издърпат обратно. После, сияещ и тържествуващ, той се спускаше с планера си над тях. Някои получаваха поканата да се присъединят към него. Малцина приемаха. Той се състезаваше с тях и разполагаше с всички предимства. Това му доставяше удоволствие. Беше си чиста демонстрация. Други негови колеги гледаха на дипломантите си като на бъдещ ресурс, като на носители на собствения им факел към идните поколения. Но гледната точка на Дръмлин беше различна. За него дипломантите бяха потенциални противници във въоръжен двубой. Как да предвидиш кой и кога ще те предизвика, за да ти оспори царствената титла „най-бързия пистолет на Запада“? Трябваше да ги държи изкъсо. Времето минаваше, а той не я закачаше. Но рано или късно, щеше да дойде и нейният ред. Сигурна бе в това.

Когато беше втора година в „Кал Тех“, Калифорнийския технически, след творческа командировка в чужбина в университетското градче се върна Питър Валириън. За разлика от мнозина, той не беше груб и самовлюбен. Никой не го смяташе за особено интелигентен. Най-малко той самият. Въпреки това, в биографията му на учен имаше значителни приноси в областта на радиоастрономията, тъй като, както сам обясняваше, когато го притиснеха, „просто държа на нея“. Имаше само един момент, който леко уронваше научния му престиж. Беше обладан от идеята за извънземен разум. Изглежда всеки сътрудник от факултета си имаше по някоя странност: Дръмлин висеше с планера си над океанското крайбрежие, а Валириън вярваше, че има живот в други светове. Някои се бяха посветили на безкрайните лостове, на месоядните растения или на нещо, което наричаха трансцендентална медитация. За извънземния разум, накратко ИТИ^[2], Валириън мислеше отдавна и с много по-голяма всеотдайност и загриженост от всички останали. След като го опозна повече, на Ели започна да й се струва, че темата за ИТИ му придава известен чар и романтичност, които рязко контрастираха с досадните задължения на ежедневието му. Размишленията върху извънземния разум за него не бяха работа, а игра. Повод да даде простор на въображението си.

Ели обичаше да го слуша. Сякаш пристъпваше в Страната на чудесата или в Изумрудения град. Беше дори по-хубаво, защото в заключение на разсъжденията му оставаше допускането, че всичко това може и да се окаже вярно, може действително да се случи. Някой ден, мислеше си тя, може би наистина, а не въображаемо, някой от големите радиотелескопи ще засече послание. Но в едно отношение беше по-лошо: подобно на Дръмлин по други поводи, Валириън непрестанно подчертаваше, че теоретичните разсъждения трябва да се съпоставят с трезвата физическа реалност. Като сито, отделящо редките късчета полезни разсъждения от потока безсмислици. Извънземните и цялата им технология трябва да се подчиняват стриктно на природните закони. А този факт не оставяше място за илюзорни надежди. Но ако все пак едно такова сито пропуснеше нещо, което да устои и на най-скрупульозния физически или астрономичен анализ, то можеше да се окаже вярно. Човек, разбира се, нямаше как да е сигурен. Винаги съществуваше възможност да е пропуснал нещо, за което някои по-умни един ден ще се досетят.

Валириън изтъкваше колко всички сме впримчени в капана на нашето време, на нашата култура и биология, колко сме ограничени по дефиниция в представите си за фундаментално различни от нас същества и цивилизации. А щом те са еволюирали на съвсем различни светове, би следвало да са коренно различни от хората. Възможно е да има същества, много по-напреднали от нас, които да разполагат с невъобразими технологии — това всъщност е почти сигурно — и дори да са открили неизвестни нам закони на физиката. Би било безнадеждна проява на тесногръдие, твърдеше той, да си представяме, че всички значими закони на физиката са открити, тъкмо когато нашето поколение се е заело с проблема. Ще има физика на двадесет и първи век, на двадесет и втори век и дори физика на четвъртото хилядолетие. Сигурно сме смешно далече от истината в способността да си представим как една съвсем различна в технологично отношение цивилизация би могла да осъществява контакт.

Но в такъв случай, разсъждаваше той на глас, те би трябвало да си дават сметка за нашата изостаналост. Ако бяхме по-напреднали, щяха вече да знаят за нас. Ние току-що сме се изправили на два крака, открили сме огъня едва миналата сряда, а вчера с препъване сме се добрали до нютоновата динамика, до уравненията на Максуел, до радиотелескопите и до някои намеци за Свръхединството на физическите закони. Валириън беше убеден, че те не могат да са толкова сурови към нас. Би трябвало да се опитват да улеснят нещата. Защото ако искат да общуват с тъпаци, трябва да са готови на някаква отстъпка за тъпаците. Затова, смяташе той, ако изобщо някога бъде засечено послание, то би му предоставило изключителна възможност. Неговото предимство се изразяваше в липсата на интелигентност. Валириън знаеше как разсъждават тъпаците. Бе убеден в това.

Като тема за докторска дисертация Ели избра, със съгласието на факултета, усъвършенстване чувствителността на датчиците в радиотелескопите. Избраната тема бе съобразена с таланта й в областта на електрониката, освобождаваше я от главно теоретизиращия Дръмлин и й позволяваше да продължи беседите си с Валириън — без обаче да й се налага да предприема професионално опасната стъпка да се обвързва с въпроса за извънземния разум. Подобна тема щеше да изглежда прекалено спекулативна за докторска дисертация. Вторият й баща отхвърляше разнообразните й интереси ту като нереалистично амбициозни, ту като ужасно тривиални. Когато дочу за избраната от нея тема за дисертация (в този момент тя изобщо не говореше на него), той я пропусна покрай ушите си като случаен минувач.

Ели работеше върху рубинения мазер. Рубинът е съставен главно от двуалуминиев триокис, който е почти съвършено прозрачен. Червеният му цвят се дължи на нищожен хромов примес по повърхността на кристала. Когато рубинът се подложи на силно магнитно влияние, хромовите атоми увеличават енергията си или, както обичат да се изразяват физиците, изпадат във възбудено състояние. На нея й доставяше удоволствие да си представя всичките тези малки хромови атоми, призвани да работят трескаво във всеки усилвател, ревностно устремени към нещо полезно — усилването на слаб радиосигнал. Колкото по-силно беше магнитното поле, толкова по-възбудени ставаха хромовите атоми. Това позволяваше мазерът да бъде настроен така, че да стане изключително чувствителен към избрана радиочестота. Тя откри как да създаде рубини с добавка на лантани към хромовите атоми, така че мазерът да се настрои на по-тесен честотен обхват и да засича много по-слаб сигнал от предишните мазери. Детекторът й работеше в среда от течен хелий. След това инсталира новото устройство в радиотелескопите на „Кал Тех“ в долината Оуънс и успя да засече, в съвсем нови честоти, нещо, което астрономите наричаха тристепенна фонрадиация на черното тяло — останки от радиоспектъра на огромната експлозия, създала тази вселена. Великия взрив.

— Я да видим, схващам ли добре? — повтаряше си тя. — Значи, взимам аз един инертен газ, който се намира във въздуха, втечнявам го, добавям няколко примеса на един рубин, прилагам му магнит и в миг засичам огъня на Сътворението.

След което удивено поклащаше глава. За всеки несведущ в стоящите зад това физични закони то сигурно изглеждаше като арогантна и претенциозна проява на некромания. Как можеш да го обясниш например и на най-добрите учени отпреди хиляда години? Те са знаели за въздуха, за рубините и за парчетата руда. Но за течния хелий, за стимулираното излъчване или свръхпроводимите енергийни помпи? За тези неща не са знаели нищо. Всъщност, припомни си Ели, те не са имали и най-смътна представа за радиоспектъра. Дори видимия спектър са си го представяли съвсем бегло — от наблюдението на небесната дъга. Та те дори не са знаели, че светлината представлява вълни. Как можем да очакваме, че ще разберем науката на една цивилизация, която ни е изпреварила с хиляда години?

Трябваше да прави рубини в големи количества, защото много малко от тях отговаряха на необходимите изисквания. Имаше и камъчета, подходящи за бижута. Повечето бяха прекалено малки. Но тя си слагаше някои от по-големите. Стояха добре на тъмния фон на тоалета и косата й. Дори внимателно шлифован, камъкът показваше известни аномалии, поставен в пръстен или на брошка. Например странния начин, по който улавяше светлината под определени ъгли, рязкото отразяване във вътрешността си или това розово проблясване посред рубиненото червено. Приличаше на учения, който пръв открил биохимичните принципи на фотосинтезата при зелените растения и оттогава насетне вечно носел борови иглички или стръкче магданоз на ревера си. Колегите й, при цялото си уважение към нейния напредък, смятаха това за проява на известна маниерност.

* * *

Големите радиотелескопи по света са построени в отдалечени райони по същата причина, поради която Пол Гоген отплавал за Таити: работят добре само далече от цивилизацията. С увеличаването на гражданския и военен радиотрафик на радиотелескопите им се налага да се крият — скътани, да речем, в някоя тъмна долина на Пуерто Рико или изгнани в обрасла с шубраци пустиня на Ню Мексико или Казахстан. Увеличаването на радиоинтерференцията все повече налага да се строят телескопи извън Земята. Учените, които работят в такива откъснати от света обсерватории, обикновено са упорит и твърдоглав народ. Съпругите им ги зарязват, децата напускат домовете им при първа възможност, но астрономите остават по местата си. Рядко някой от тях се смята за мечтател. Обикновено постоянният научен състав на тези обсерватории се състои от прагматични хора, хора на експеримента, специалисти, които разбират много от антени и анализ на данни, и почти нищо от квазари и пулсари. Най-общо казано, като деца те не са мечтали за звездите, а по-скоро са бърникали в повредения карбуратор на семейния автомобил.

След защитата на доктората си Ели прие предложеното й място за изследовател в Обсерваторията Аресибо — огромна купа със сечение 305 м., монтирана върху склона на карстова долина сред планините в северозападната част на Пуерто Рико. Тя изгаряше от нетърпение да включи своите мазерни детектори към най-големия радиотелескоп на планетата и с тяхна помощ да погледне към колкото може повече различни астрономически обекти — близки планети и звезди, центъра на галактиката, пулсари и квазари. Като редовен сътрудник на Обсерваторията щеше да разполага със значително време за наблюдения. Достъпът до големите радиотелескопи по света е предмет на люта конкуренция, при наличието на толкова значими изследователски проекти, които трудно могат да се вместят. Затова времето за ползване на телескопа, резервирано за постоянния изследователски състав, е безценна привилегия. Това е единствената причина мнозина астрономи да са готови да прекарат години от живота си в тези забравени от Бога места.

Освен това Ели се надяваше да изследва няколко близки звезди за възможни сигнали с разумен произход. С усъвършенстваната от нея система за прихващане ставаше възможно да се засече радиоизточник от планета, подобна на Земята, дори да се намира на няколко светлинни години разстояние. А едно развито общество, решило да се свърже с нас, несъмнено би било способно на много по-мощно енергийно излъчване, отколкото човечеството. Ако Аресибо, като радарен телескоп, можеше да излъчи един мегават енергия към определен участък в пространството, то тогава една цивилизация, съвсем малко по-напреднала от нас, би могла, мислеше си тя, да излъчва по сто мегавата или повече. Ако те преднамерено излъчваха сигнал към Земята от телескоп с размерите на Аресибо, но със стомегаватов излъчвател, Аресибо щеше да ги засече буквално навсякъде в рамките на Млечния път. Замисляйки се внимателно, Ели с изненада установи, че това, което беше направено в търсенето на извънземен разум, е далеч по-малко от възможното. Струваше й се, че ресурсите, отделени на този въпрос, са нищожни. А лично тя трудно би посочила някой по-значим научен проблем.

Сред местното население радиоастрономическият комплекс Аресибо беше известен като „Ел Радар“. С общо взето неясно предназначение, той осигуряваше над сто работни места, от които тук страшно се нуждаеха. Местните млади жени страняха от мъжете-астрономи, които човек можеше да види почти по всяко време на денонощието, изпълнени с енергия, да крачат нервно по железобетонната пътека, обикаляща периферията на огромната чиния на телескопа. Затова те насочиха цялото си внимание към новопристигналата Ели. И макар в началото това да не й се стори съвсем отблъскващо, скоро започна да й пречи да си прави пълноценно изследванията.

Местността наоколо беше изключително красива. По здрач, през прозорците на контролната кула, зад трите огромни пилона, от които висяха захранващите кабели и инсталираните наскоро нейни мазерни системи, тя се заглеждаше към плъзналите по зъберите около долината буреносни облаци. На върха на всеки пилон нощем примигваше червена светлина, предупреждение за някой заблуден самолет, случайно озовал се в този район, далече от всякакъв въздушен трафик. В четири часа сутринта излизаше да подиша чист въздух и озадачена се вслушваше в мощния хор на хилядите местни сухоземни жаби, наричани „кокуи“ по подражание на жалостивия им вик.

Част от астрономите живееха близо до Обсерваторията, но изолацията, непознаването на испанския език и липсата на опит в контакта с каквато и да е друга култура караше тях и жените им да се чувстват самотни и отчуждени. Друга част бяха решили да живеят във военновъздушната база Рейми, известна с единственото англоезично училище в околността. Но Рейми се намираше на 90 минути път с кола, а това усилваше у тях чувството на изолираност. Заради непрестанните заплахи от страна на пуерториканските сепаратисти, погрешно убедени, че Обсерваторията има някакво важно военно предназначение, се чувстваха на ръба на истерията.

Чак след няколко месеца Валириън ги посети за пръв път. Официалният повод на посещението му беше да изнесе лекция, но Ели разбираше, че част от намеренията му бяха да разбере как се развиват нейните неща и да й осигури един вид психологическа подкрепа. Изследванията й вървяха много добре. Беше открила нещо, наподобяващо междузвезден молекулярен небулозен комплекс, и бе успяла да засече много ясен масив от данни за радиоизлъчването на пулсара в центъра на Мъглявината на Рака. Дори бе успяла да проведе най-прецизното до този момент проучване за сигнали от няколко дузини по-близки звезди, но без положителни резултати. Сред данните се долавяха един-два случая на подозрителна регулярност. Тя отново бе насочила наблюдението си над въпросните звезди, но не можа да открие нищо извън обичайното. Когато наблюдаваш достатъчно количество звезди, земната интерференция или случайно насложилият се шум може на моменти да накара сърцето ти да заподскача. Успокояваш се и проверяваш отново. Ако подозрителният шум не се повтори, приемаш го за лъжлив. Тази дисциплинираност на духа беше от съществено значение, ако искаше да запази душевното си равновесие пред лицето на онова, което търсеше. Решена бе да гледа на този вид проучвания колкото може по-здравомислещо, без при това да я напуска предчувствието за чудо, което я тласкаше към проблема.

От нищожните си запаси в големия общ хладилник Ели успя да приготви повече от скромен обяд за малкия им пикник и Валириън седна до нея на самия ръб на огромната купеста чиния на телескопа. В далечината се виждаха работници по поддръжката, които ремонтираха или подменяха панелите. Те пристъпваха в специални обувки за сняг с широки стъпала, за да не се разкъсат алуминиевите листове под тежестта им и да не пропаднат надолу към земята. Валириън остана доволен от напредъка й. Споделиха обичайните клюки за общи познати и слухове от научните среди. После разговорът им се насочи към темата SETI^[3], както напоследък наричаха търсенето на извънземен разум.

— Мислила ли си някога това да се прави непрекъснато, Ели? — попита той.

— Не много. Но всъщност това не е и възможно, нали? Доколкото знам, никъде по света няма по-голяма инсталация, която да се е посветила изцяло на SETI.

— Не, но може да стане. Има вероятност към ВЛА^[4] да се добавят дузини радарни чинии и целият комплекс да се превърне в обсерватория, посветена на SETI. Разбира се, ще извършват и обичайните радиоастрономически наблюдения. Така системата ще се превърне в мощен интерферометър. Това засега е само вероятност. Скъпо е. Изисква много политическа воля и в най-добрия случай, може да се направи едва след години. Просто тема за размисъл.

— Питър, аз вече изследвах някъде около четиридесет по-близки звезди, чийто спектрален тип в общи линии е сходен с този на Слънцето. Проследих в границите на двадесет и един сантиметровата честота на водорода, за която всички твърдят, че е очевидната възможна честота за един радиомаяк — защото водородът е най-разпространеният атом във вселената и прочие. При това го направих с възможно най-високата чувствителност, която успях да постигна. Липсва и намек от сигнал. Може би там просто няма никой. Може би цялата тази работа си е чиста загуба на време.

— Като живота на Венера ли? Ти просто си обезверена. Венера е напълно неподходящ за живот свят. Но тя е само една планета. В Галактиката има стотици милиарди звезди. Ти си прегледала една шепа от тях. Не мислиш ли, че е малко преждевременно да се предаваме? Засега си решила едва една милиардна част от задачата. Може би дори по-малко, ако отчетеш факта, че съществуват и други честоти.

— Знам, знам. Но не ти ли се струва, че ако те са някъде, би трябвало да са навсякъде? Ако наистина на хиляда светлинни години от нас живеят толкова напреднали приятелчета, не би ли трябвало да поставят някакъв свой преден пост в задния ни двор? Иначе човек може да си работи по SETI, нали се сещаш, цяла вечност, и никога да не е сигурен, че е завършил напълно проучванията.

— О, започваш да говориш като Дейв Дръмлин. Щом не можем да ги намерим, докато той е жив, повече не го интересува. Та ние едва започваме SETI. Ти знаеш колко много възможности се крият в това. Тъкмо сега е моментът да вложим всички сили. Тъкмо сега настъпва час за оптимизъм. Ако живеехме в някоя предишна епоха от човешката история, щяхме цял живот само да си мислим за тези неща, без да сме в състояние да направим каквото и да е, за да потърсим отговора. Но нашето време е уникално. Едва сега за пръв път човекът е в състояние да търси извънземен разум. Ето, ти създаде детектор, с който да издирваш цивилизации по планетите на милиони други звезди. Няма гаранция за успех. Но можеш ли да измислиш някой по-важен въпрос? Представи си ги, някъде там, пращат ни сигнали, а никой на Земята не ги слуша. Та това би било направо нелепо. Пълна пародия. Няма ли да те е срам за твоята цивилизация, ако се окаже, че сме били в състояние да ги чуем, а не ни е стигнал куражът да го направим?

* * *

Двеста петдесет и шест изображения на левия свят се отнесоха наляво. Двеста петдесет и шест изображения на десния свят се плъзнаха надясно. Тя съедини всичките 512 изображения в панорамна гледка на обграждащото я пространство. Беше затънала сред гора от листа, някои зелени, други повехнали и всичките — много по-големи от нея. Но тя без особена трудност се изкатерваше по тях, прекосяваше ги, като от време на време предпазливо се задържаше на ръба на някой наклонен лист и падаше върху меката постелка на нападалите долу листа, след което невъзмутимо продължаваше по пътя си. Сигурна бе, че върви по следата. Беше възбуждащо прясна. Следата я водеше натам и тя не можеше да мисли за нищо друго. Нямаше време да преценява мащабите на поредното препятствие, сигурно сто или хиляда пъти по-високо от нея. Не й трябваха нито метални спайкове, нито въжета. Беше напълно екипирана. Повърхността пред нея ухаеше силно от наскоро поставения феромонен маркер, със сигурност от някой разузнавач от нейното племе. Щеше да я отведе до храна — почти винаги ставаше така. Храната се появяваше ненадейно. Разузнавачите я откриваха и маркираха следата. Тя и приятелките й трябваше да я отнесат у дома. Понякога храната се оказваше същество, подобно на нея. Друг път представляваше безформена или кристална бучка. Понякога беше прекалено голяма и бяха нужни общите усилия на много нейни съплеменнички, които я избутваха и търкаляха по прегънатите листа, докато я приберат у дама. Тя нетърпеливо изтрака с челюсти.

* * *

— Това, което най-много ме безпокои — продължи Ели, — е по-скоро обратното. Вероятността те да не се опитват. Представи си че биха могли да общуват с нас, но не го правят, защото не виждат смисъл. Все едно… — тя погледна към ръба на покривката, просната върху тревата. — Като мравките. Те обитават същото пространство като нас. Имат си куп работа, неща, които напълно поглъщат времето им. На някакво равнище те много добре познават околната среда. Но ние не се опитваме да общуваме с тях. Затова не мисля, че имат и най-смътна представа за нашето съществуване.

Една голяма мравка, по-храбра от останалите си спътнички, се бе осмелила да се изкатери на покривката и сега отривисто маршируваше по диагонала на един от червено-белите квадрати. Потискайки мигновения пристъп на погнуса, Ели внимателно я избута обратно на тревата — където й беше мястото.