Карл Сейгън
Контакт (16)

Глава 16
Озоновите стареи

Богът, когото науката признава, трябва да е изключително Бог на универсалните закони, Бог, който твори целостта на нещата, а не се занимава с дреболии. Той не може да приспособи мащаба на своята дейност към удобството на отделни индивиди.

УИЛЯМ ДЖЕЙМС^[1]

„Многообразието на религиозния опит“ (1902)

На няколкостотин километра височина Земята изпълва половината небосвод и синята лента, простираща се от Минданао до Бомбай, която очите ти обгръщат с един поглед, може да ти разбие сърцето със своята хубост. Домът, мислиш си. Домът. Това е моят свят. Оттам съм дошъл. Всеки, когото познавам, всеки, за когото съм чувал, е отрасъл там долу, под тази неустоимо прелестна синева.

Поемаш на изток, от хоризонт към хоризонт, от зарево към зарево, обикаляйки планетата само за час и половина. След време я опознаваш, научаваш нейните особености и аномалии. Толкова неща можеш да видиш с невъоръжено око. Флорида скоро ще влезе в полезрението ти. Дали онзи тропически буреносен масив, който забеляза в миналата орбита, вече е достигнал Форт Лодърдейл? Дали това лято по върховете на Хиндукуш снегът се е стопил? Възхищават те аквамаринените рифове в Коралово море. Вглеждаш се в Ледения парк на западна Антарктида и се чудиш дали тяхното разтопяване наистина би могло да потопи всички крайбрежни градове по планетата.

На дневна светлина е трудно да се забележат каквито и да е следи от човешка дейност. Но нощем, като изключим полярното сияние, всичко, което виждаш, се дължи на хората, жужащи и намигащи по цялата планета. Ето онази ивица светлина е източна Северна Америка, от Бостън до Вашингтон, същински мегалополис, макар и неназован. От другата страна горят отдушниците на природен газ в Либия. Зашеметяващите фарове на японския риболовен флот са се придвижили към Южнокитайско море. При всяка своя орбита Земята ти разказва нови неща. Виждаш избухващ вулкан в Камчатка, пясъчна буря, завихрила се от Сахара и наближаваща Бразилия, преждевременния студ над Нова Зеландия. Започваш да мислиш за Земята като за организъм, като за живо същество. Изпълва те тревога и грижа за нея, започваш да й желаеш доброто. Държавните граници са толкова невидими, колкото меридианите или тропиците на Рака и Козирога. Границите са условни. Планетата е истинска.

Ето защо космическият полет е нещо пагубно. Ако са имали достатъчно късмет да се озоват в околоземна орбита, повечето хора, след малко размишления, започват да мислят по един и същи начин. Държавите, осъществили космическия полет, са го направили преди всичко в интерес на своята нация. Иронията е в това, че почти всички, които са се оказвали в откритото пространство, придобиват изненадващ възглед за една транснационална перспектива, за Земята като единен свят.

Не беше трудно да си представи човек времето, когато човекът ще изпитва лоялност преди всичко към този син свят или дори към грозда от светове, тътрещи се около близката звезда — жълто джудже, към която хората, веднага щом проумяха, че всяка звезда е слънце, прибавиха определителен член: Слънце-то. Едва сега, когато много хора можеха да проникнат в пространството за по-дълго време и можеха да си позволят малко време за размишления, започна да се усеща силата на планетарната перспектива. Оказа се, че значителна част от тези хора, летящи на ниска орбита около Земята, бяха твърде влиятелни долу на Земята.

От самото начало, преди самите хора да нахлуят в космоса, бяха изпращали животни. Амеби, плодови мушици, плъхове, кучета и маймуни се бяха превърнали в дръзки космически първооткриватели. След като все по-дългите космически полети станаха възможни, се установи нещо неочаквано. То нямаше никакъв ефект върху микроорганизмите и съвсем малък върху плодовите мушици. Но при бозайниците, изглежда, нулевата гравитация увеличаваше продължителността на живота. С десет или двадесет процента. Ако живееш при нула g, твоето тяло използва по-малко енергия, за да се бори с гравитацията. Клетките ти се окисляват по-бавно и ще живееш по-дълго. Някои лекари твърдяха, че този ефект ще се окаже много по-отчетлив при хората, отколкото при плъховете. Във въздуха се понесе лек аромат на безсмъртие.

Процентът на нови ракови заболявания сред изнесените в орбита животни беше 80% по-нисък от съответната контролна група на Земята. Левкемията и лимфатичните карциноми бяха с 90% по-малко. Появиха се дори свидетелства, макар и не толкова значими статистически, че процентът на спонтанно оздравяване на кожни заболявания е много по-висок при нулева гравитация. Германският химик Ото Варбург, половин век преди това, бе изказал предположението, че окисляването е причината за много видове ракови заболявания. По-ниското ниво на клетъчно кислородно поглъщане в условията на безтегловност изведнъж се оказа твърде привлекателно. Хора, които в по-ранните десетилетия биха се отправили на поклонничество в Мексико за лаетрил^[2], сега вдигаха врява да получат билет за космоса. Но цената беше умопомрачителна. Било за профилактика или за клинично лечение, космическият полет бе достъпен само за малцина.

Изведнъж се появиха нечувани доскоро суми за инвестиране в граждански орбитални станции. Към края на Второто хилядолетие се появиха прототипи на санаториуми, на няколко стотин километра височина. Освен високата цена, това си имаше и недостатъци: прогресивно остеологично или васкуларно заболяване можеше да направи невъзможно човек да се върне в гравитационното поле на повърхността на Земята. Но за някои от богатите старци това не представляваше особена пречка. Срещу още десет години живот те бяха щастливи да се оттеглят в небесата и евентуално да умрат там.

Съществуваха среди, които се тревожеха, че това бе недискретна инвестиция от страна на крайно ограничения кръг супербогати на планетата; имаше толкова спешни нужди и справедливи протести от страна на бедните и безсилните, че такива огромни суми се харчат за подменяне на памперсите на богаташите и хората с власт. Безумие е, казваха те, да се позволи на елитната класа да емигрира в космоса, а масите да останат на Земята — планета, предала се в ръцете на същите тези безотговорни господари. Други пророкуваха, че това е Божа работа: владетелите на планетата се събираха на тумби и напускаха; там горе те не можеха да натворят толкова бели, колкото тук долу.

Но едва ли някой си даваше сметка за основния резултат, за това, че тези, които бяха в състояние да сторят най-голямото добро, бяха обладавани от жива планетарна перспектива. След няколко години в околоземна орбита сред тях почти не останаха хора с националистични предразсъдъци. Глобалната ядрена конфронтация създава сериозни проблеми пред обладаните от мания за безсмъртие.

Сред тези хора се срещаха японски индустриалци, едри гръцки корабовладелци, един бивш генерален секретар на партия, китайски криминален барон и оттеглил се крал на хероина. На Запад, с изключение на малкото специални покани заради политически заслуги, съществуваше само един критерий за пребиваване в околоземна орбита: трябваше да можеш да си платиш. В съветския космически хотел нещата бяха по-различни: наричаха го „космическа станция“ и за бившия генерален секретар се казваше, че бил там за „геронтологични изследвания“. Като цяло, масите не проявяваха особено възмущение. Представяха си, че един ден и те ще отидат там.

Тези, които бяха в околоземна орбита, обикновено се държаха благоразумно, предпазливо, кротко. Семействата и персоналът им притежаваха сходни лични качества. Те бяха във фокуса на дискретно внимание от страна на други богати и влиятелни хора, които все още се намираха на Земята. Не правеха публични изявления, но възгледите им постепенно се просмукваха в мисленето на световните политически водачи. Продължаващото намаляване на ядреното въоръжение от страна на петте ядрени сили бе едно от нещата, които преподобните в орбита поддържаха. Тихомълком, те бяха подкрепили строителството на Машината заради потенциалната възможност то да обедини света. Понякога националистически организации пишеха за мащабен заговор в околоземна орбита, подтикващ благодетелите да продават своите отечества. Публикувани бяха брошури, за които се твърдеше, че представляват стенографски записи на заседание на борда на „Матусал“, в който участвали представители от други частни космически станции, прехвърлени със совалки специално за тази цел. Привеждаше се „списък на предстоящи действия“, предназначен да внуши ужас в главата на всеки горещ патриот. Според „Таймс Уийк“ тези брошури бяха фалшификат. Нарекоха ги „Протоколи на озоновите стареи“.

* * *

В дните непосредствено преди заминаването тя се опита да прекара известно време — обикновено призори — на Кокосовия плаж. Ели бе наела апартамент с изглед към плажа и Атлантическия океан. Носеше трохи хляб и ги хвърляше на чайките. Бяха много добри в прихващането на трохи в полет, като извънполеви играчи от Бейзболната лига. Случваше се по двайсет-трийсет чайки да изпърхат във въздуха само на метър от главата й. Пляскаха енергично с криле в стремежа си да се задържат във въздуха, с широко отворени човки, в очакване на чудодейно появилата се храна. Рееха се една след друга в случайни посоки, но цялостният ефект на движенията им напомняше за стационарен шаблон. На връщане намери малък, крехък и съвършен палмов лист, кацнал на края на пясъчната ивица. Вдигна го и си го отнесе в апартамента, като го изчисти грижливо от пясъка с длани.

Хадън я бе поканил в дома си, далече от къщи, в неговата космическа вила. „Матусал“, така я беше нарекъл. Не биваше да казва на никого извън правителството за поканата, поради решимостта на Хадън да остане далеч от вниманието на обществото. Наистина почти никой не знаеше, че си е наел резиденция в орбита и се е оттеглил в небесата. Хората в правителството, до които се допита, се съгласиха да го посети. Мнението на дер Хеер беше: „Малко смяна на пейзажа ще ти се отрази добре“. Президентът определено беше „за“ и веднага се намери едно свободно място в излитащата скоро совалка, престарялата, но все още функционираща нормално „Интрепид“. Прехвърлянето на орбитална почивна станция обикновено ставаше с търговски превозвач. Много по-големият кораб за еднократен полет преминаваше през последни изпитания, но застаряващата совалка все още се използваше от правителството на САЩ като товарен кон, както за военни, така и за граждански мисии.

— Ще откъртим няколко плочки, като се закачим и после пак ще ги лепнем, преди да тръгнем обратно — обясни й един от астропилотите.

За полета не се изискваше специална физическа кондиция, освен добро здравословно състояние. Търговските полети обикновено излитаха пълни и се връщаха празни. Полетите на совалките, напротив, бяха претъпкани както на излитане, така и на връщане. Преди „Интрепид“ да кацне миналата седмица, беше се срещнала и скачила с „Матусал“, за да върне двама пътника на Земята. Тя ги познаваше по име: единият бе създател на нова тласкателна система, а другият — криобиолог. Ели се зачуди каква работа са имали двамата на „Матусал“.

— Ще видиш — продължи пилотът. — Все едно, че се изтърсваш от дърво. Почти няма човек, на когото да му е неприятно, а на повечето много им харесва.

Хареса й. В обкръжението на пилота, двама души със специална мисия, един военен със здраво стисната устни и един митнически чиновник, тя изпита безукорното издигане и възбудата от първото в живота й попадане в нулева гравитация, по-дълго от високоскоростния асансьор в Световния търговски център в Ню Йорк. След орбита и половина се срещнаха с „Матусал“. Два дни по-късно търговският кораб „Нарния“ щеше да я свали на Земята.

Вилата — Хадън настояваше да я наричат така — се въртеше бавно, един оборот на всеки деветдесет минути, така че една и съща нейна страна винаги се намираше с лице към Земята. От кабинета на Хадън се виждаше величествена панорама на земния глобус — не на телевизионен екран, а през истинско прозрачно прозоречно пано. Фотоните, стигащи до погледа й, бяха отразени преди частици от секундата от заснежените Анди. Освен в периферията на прозореца, където косата ивица през дебелия полимер беше по-дълга, не се забелязваше почти никакво изкривяване на образа.

Ели знаеше, че има много хора, дори религиозни, които се смущават от чувството си на благоговеен трепет. Но човек трябва да е от дърво, за да не го изпита пред този прозорец, помисли си тя. Трябваше да изпращат тук млади поети, композитори, художници, кинорежисьори и дълбоко религиозни хора, необременени от сектантската бюрокрация. Това усещане можеше лесно да се предаде на всеки среден човек на планетата. Колко жалко, че никой не се бе сетил да го приложи сериозно. Чувството беше… нуминозно.

* * *

— Човек свиква с него — й каза Хадън. — Но не му омръзва. От време на време отново те вдъхновява.

Той сдържано й поднесе диетична кола. Беше отказала по-силно питие. Цената на етанола в орбита сигурно беше доста висока.

— Разбира се, тук ти липсват определени неща — дългите разходки, плуването в океана, старите приятели, които ще ти се изсипят вкъщи, без да си ги канил. Но аз и бездруго не си падах много по тези неща. Пък и, както виждате, човек може да си кани приятели на гости.

— На огромна цена — отвърна тя.

— Една жена посещава Ямагиши, съседа ми в другото крило. Всеки втори вторник от месеца, в дъжд и сняг. Ще ви запозная след малко. Много интересен човек. Първокласен престъпник, но само обвинен, нали разбирате, не и осъден.

— И какво ви привлича? — попита Ели. — Нали не смятате, че светът свършва? Защо сте тук?

— Харесва ми гледката. Разбира се, има си и някои правни предимства.

Тя го изгледа озадачено.

— Нали знаете — човек с моето положение. Нови изобретения, нови производства — винаги си на ръба да нарушиш някой и друг закон. Обикновено, защото старите закони не са приспособени към новата технология. Голяма част от времето ти минава в съдебни спорове. Намалява се ефективността. Докато всичко това — той обгърна с широк жест орбиталната си вила и земния глобус зад прозореца — не принадлежи на никоя нация. Тази вила принадлежи на мен, Ямагиши и още неколцина приятели. В снабдяването ни с храна и материални дреболии няма нищо незаконно. За всеки случай обаче си разработваме затворени екологични системи. Не съществува никакъв договор за екстрадиция между тази вила и държавите долу. За мен е по… ефикасно да пребивавам тук горе.

Не искам да мислите, че съм извършил нещо кой знае колко незаконно. Но ние правим толкова много неща, че просто е по-разумно човек да вземе предпазни мерки. Например, има хора, които смятат, че аз съм организирал саботажа на Машината, след като изразходвам толкова много собствени пари, за да помогна за строителството й. Освен това знаеш какво сториха с Вавилон. Моите застрахователни агенти смятат, че едни и същи хора стоят зад инцидента във Вавилон и Тер Хот. Изглежда имам доста врагове. Не разбирам защо. Струва ми се, че съм направил много добри неща за хората. Все едно, тъй или иначе, за мен е по-добре да съм тук…

Всъщност искам да поговоря с вас за Машината. Тази катастрофа в Уайоминг с ербиевия щифт беше ужасна. Наистина съжалявам за Дръмлин. Той беше един упорит стар пикльо. А този инцидент сигурно е бил голям шок за вас. Сигурна ли сте, че не искате нещо за пиене?

Стигаше й само да гледа Земята и да го слуша.

— Ако аз не съм обезсърчен за Машината, не разбирам защо вие трябва да сте. Сигурно се тревожите, че никога няма да има американска Машина, че твърде много хора желаят проекта да се провали. Президентът също се тревожи. А тези цехове, които построихме, не са поточни линии. Ние произвеждахме изделия по поръчка на клиента. Ще бъде много скъпо да се заместят счупените части. Но това, което сигурно си мислите, е, че по начало идеята е била погрешна. Че може би е било глупаво да се бърза толкова. Следователно всичко трябва да се огледа много внимателно и дълго. Ако вие не смятате така, президентът — със сигурност.

Но ако не го направим бързо, не вярвам, че изобщо ще го направим. Има и още нещо: аз не мисля, че тази покана е в сила вечно.

— Странно, че тъкмо вие го казвате. Точно за това си говорехме с Валириън и Дръмлин преди аварията. Тоест, преди саботажа — поправи се тя. — Моля, продължете.

— Виждате ли, хората на религията — повечето от тях — мислят за тази планета като за експеримент. В крайна сметка техните вери се свеждат до това. Един или друг бог току преправя нещо, пъха се тук и там, спи с жените на търговците, раздава таблички на Планината, кара те да си изколиш децата, учи хората какви думи да казват и какво да не произнасят, кара ги да се чувстват виновни, че правят неща, които им харесват и тям подобни. Защо тия богове просто не вземат да ни оставят на мира? Всички подобни божи намеси намирисват на некомпетентност. Ако Бог не е искал жената на Лот да поглежда назад, защо просто не я е направил послушна, та да постъпи така, както мъжът й нарежда? Или ако не беше направил Лот такъв тъпанар, сигурно жена му щеше да го слуша по-внимателно? Ако Бог е всеможещ и всезнаещ, защо преди всичко не е сътворил вселената така, че да се получи точно онова, което му се иска? Защо непрекъснато я преправя и се оплаква? Не, има нещо, което Библията разкрива пределно ясно: библейският Бог е един мърляв занаятчия. Хич го няма, нито в замисъла, нито в изпълнението. Ако е имал конкуренция, щял е да изхвърчи от бизнеса.

Точно затова аз не вярвам, че сме експеримент. Във вселената сигурно има много експериментални планети, където боговете-чираци ходят да си пробват уменията. Какъв срам, че Ранкин и Джос не са се родили на подобна планета. Но на тази планета — той отново махна с ръка към прозореца — няма и най-малка намеса. Боговете не прескачат насам, когато оплескаме работата. Вижте човешката история и ще се уверите, че през цялото време сме си били оставени сами.

— До този момент — напомни Ели. — „Деус екс махина“? За това ли мислите? Смятате, че боговете най-сетне са ни съжалили и са ни пратили Машината?

— По-скоро „Махина екс део“ или както е там на латински. Не, не мисля, че ние сме експериментът. Мисля, че сме мярка за сравнение, планетата, от която никой не се е интересувал, мястото, където никой изобщо не се е намесвал. Отбран за контролна мярка свят. Ето какво се получава, когато не се намесват. Земята представлява лошият пример за боговете-чираци. Казват им: „Ето какво ще се получи, ако се издъните. Ще натворите нещо като Земята“. Но, разбира се, си е чиста загуба да се унищожи един иначе хубав свят. Затова от време на време ни хвърлят по едно око, просто за всеки случай. Сигурно от време на време водят насам по-калпавите си богове. Последният път са ни видели да щъкаме из саваната, опитвайки се да надбягаме антилопите. „Е, няма страшно — казали са си те. — Тия тъпаци няма да ни създадат проблеми. Ще трябва да ги погледнем след десетина милиона години. Но за всеки случай, преслушвайте ги по радиочестотите.“

Но ето ти един ден — тревога. Съобщение от Земята. „Какво? Тия вече си имат телевизия? Я да ги видим какви ги вършат?“ Олимпийски стадион. Национални знамена. Граблива птица. Адолф Хитлер. Хиляди поздравяващи го хора. „Ох-ох“, казват си те. Различават тревожните знаци. Светкавично ни казват: „Ей, наште, я стига. Вижте каква хубава планетка си имате. Малко е сбъркана, но върши работа. Я, вместо да се занимавате с глупости, вземете, че постройте тая Машина“. Разтревожени са за нас. Виждат, че се пързаляме надолу по склона. Смятат, че трябва да побързаме да си ремонтираме къщата. И аз мисля същото. Ние трябва да построим Машината.

Ели знаеше какво би ли помислил Дръмлин за подобни аргументи. Въпреки че много от думите на Хадън съвпадаха с нейните представи, тя лично се отегчаваше от тези подлъгващо убедителни спекулации на тема „какво мислят веганците“. Искаше проектът да продължи, Машината да се довърши и активира, да започне нов етап в човешката история. Все още не се доверяваше на своите мотиви, все още бе предпазлива, дори когато я споменаха като вероятен член на екипажа на завършената Машина. Така че забавянето на подновеното строителство я устройваше. Осигуряваше й време да се справи със собствените си проблеми.

— Ще вечеряме с Ямагиши. Той ще ви хареса. Но малко се тревожим за него. Поддържа толкова ниско парциалното кислородно налягане нощем.

— Какво имате предвид?

— Ами, колкото по-ниско е съдържанието на кислород във въздуха, толкова по-дълго живееш. Поне така казват докторите. Така че коригираме кислородното налягане в стаите си. Денем не можеш да го оставиш много под двайсет процента, защото ставаш гроги. Ниският процент пречи на умствената дейност. Но нощем, когато все едно човек спи, можеш да понамалиш частичното кислородно налягане. Има опасност, разбира се. Да не го намалиш прекалено. Ямагиши напоследък е стигнал до четиринайсет процента, защото иска да живее вечно. В резултат на това до обед не е съвсем в ред.

— Аз съм си такава откакто се помня, при пълни двайсет процента — засмя се Ели.

— Напоследък опитва с ноотропни вещества, за да компенсира виенето на свят. Сещаш се, от рода на пирацетама. Определено подобряват паметта. Не знам дали всъщност правят човек по-умен, но така казват. Затова Ямагиши гълта ужасно количество ноотропици и не диша достатъчно кислород нощем.

— Да не би да се държи като куку?

— Като куку ли? Не знам. Не познавам толкова много деветдесет и две годишни първокласни военнопрестъпници.

— Ето защо всеки експеримент трябва да е под контрол — каза тя.

Хадън се засмя.

* * *

Дори в тази напреднала възраст Ямагиши беше съхранил изправената стойка, придобита през дългогодишната му служба в Имперската армия. Беше дребен човек, съвсем оплешивял, с тънки бели мустачки и невъзмутимо добродушно изражение на лицето.

— Тук съм заради бедра — обясни той. — Знам за рак, за дълъг живот, но съм тук заради бедра. На моя възраст кости чупят лесно. Барон Цукума умря като пада от негов футон на татами. Половин метър пада. Половин метър. И кости чупят. На нула g кости не чупят.

Звучеше съвсем смислено.

Имаше някои кулинарни компромиси, но вечерята се оказа изненадващо елегантна. Безтегловното хранене бе наложило известни технологични въведения. Блюдата бяха с капаци, а чашите за вино — запечатани и със сламки. Храни като фъстъци и сух корнфлейк тук бяха забранени.

Ямагиши я подкани да си вземе от хайвера. Това бе една от малкото западняшки храни, чиято цена на Земята е по-скъпа от цената на пренасянето й в орбита. Сцеплението между отделните зрънца на хайвера беше щастливо обстоятелство, прецени Ели. Представи си флотилия от зрънца, летящи всяко в самостоятелна орбита из коридорите на орбиталния санаториум. Изведнъж се сети, че собствената й майка също се намираше в санаториум, няколко нива в скалата по-скромен от този. Ориентирайки се по Великите езера, които сега се виждаха през прозореца, всъщност тя можеше точно да посочи къде се намира майка й в момента. Значи можеше да прекара две денонощия в околоземна орбита, дърдорейки си с двама лоши милиардери, а не можеше да намери петнадесет минутки време да звънне на майка си? Закле се да й се обади веднага, щом се върне край Кокосовия плаж. Едно комюнике от околоземна орбита щеше да бъде прекалена новост, прецени тя, за старческия санаториум в Джейнсвил, Уисконсин.

Ямагиши прекъсна нишката на мисълта й, за да я информира, че е най-старият индивид в космоса. Изобщо. Дори бившият китайски вицепремиер бил по-млад. Той свали сакото си, нави десния ръкав, стегна бицепс и я покани да опипа мускула му, След това се впусна в колоритни и подробни описания на съществените прояви на благотворителност, в които е бил главен дарител.

Ели се мъчеше да поддържа учтив разговор.

— Тук е доста мирно и тихо. Това ваше оттегляне трябва да е приятно.

Бе адресирала тази неангажираща реплика към Ямагиши, но й отговори Хадън.

— Не минава съвсем без събития. От време на време възниква криза и трябва да действаме бързо.

— Слънчево изригване. Много лошо. Прави човек стерилен — намеси се Ямагиши.

— М-да. Когато телескопът засече по-голямо слънчево изригване, разполагаме с три дена, преди заредените частици да стигнат до вилата. Постоянните обитатели, като Ямагиши сан и моя милост, се скриваме във ветровала. Укритието е много спартанско, много тясно. Но противорадиационната защита е достатъчна. Остава малко вторична радиация, разбира се. Работата е в това, че сменящият се персонал и гостите трябва да напуснат в тридневен срок. При подобна тревога понякога викаме търговския флот. Някой път се налага да прибегнем до НАСА или до руснаците, за да спасим хората. Нямате си представа какви хора трябва да разкарваме извън станцията при аварийна ситуация — мафиози, глави на разузнавателни агенции, красиви мъже и жени…

— Защо имам чувството, че сексът е сред приоритетните стоки, които внасяте от Земята? — попита тя с известна неохота.

— О, да, така е — съгласи се веднага Хедън. — Има много причини. Клиентелата, мястото. Но главната причина е в нулевата гравитация. При нулево g човек на осемдесет години може да прави неща, които не би могъл да направи на двайсет. Трябва да дойдете някой път тук с приятеля си на почивка. Приемете го за официална покана.

— Деветдесет — каза Ямагиши.

— Моля?

— Можеш на деветдесет години правиш неща, за които и не сънувал на двайсет. Това казва Ямагиши сан. Затов всички напират да дойдат тук.

След кафето Хадън се върна към темата за Машината.

— Ямагиши сан и аз сме партньори, с още няколко души. Той е почетен председател на управителния съвет на „Ямагиши Индъстриз“. Както знаете, те са основният изпълнител на тестовете на машинните компоненти в Хокайдо. А сега представете си нашия проблем. Ще ви дам само един пример. Имаме три големи сферични черупки, една в друга. Направени са от ниобиева сплав, в тях са инкрустирани странни матрици и очевидно са предназначени да се въртят във взаимно перпендикулярни посоки с много голяма скорост, във вакуум. Бензели, така ги нарекоха. Всичко това ви е познато. Но какво ще стане, ако се направи мащабен макет на тези три бензела и ги завъртите много бързо? Какво ще стане? Всички по-вещи физици смятат, че нищо няма да се случи. Но, разбира се, никой не е извършил експеримента. Точно този експеримент. Така че всъщност никой не знае. Да допуснем, че нещо наистина се случи, когато напълно сглобената Машина се активира. Дали зависи от скоростта на въртене? Дали зависи от сплавта, от която са излети бензелите? Или от врязаните матрици? Дали е въпрос на мащаб? Затова правехме тези неща и ги подлагахме на изпитание — както в умален мащаб, така и в реални размери. Искаме да завъртим нашата версия на големите бензели тези, които ще бъдат монтирани в двете Машини. Да приемем, че и тогава нищо няма да се случи. После искаме да монтираме допълнителните компоненти, един по един. Ще ги добавяме постепенно чрез системно интегриране, стъпка по стъпка, после може би ще дойде момент, в който ще включим някой от компонентите, не последния, след което току-виж Машината направи нещо и ни срита яко. Просто искаме да разберем как действа Машината. Разбирате ли накъде клоня?

— Искате да кажете, че тайно сглобявате още една машина в Япония?

— Е, не съвсем тайно. Просто изпитваме отделните компоненти. Никой не е казал, че трябва да ги изпитваме всеки поотделно. Така че Ямагиши сан и моя милост предлагаме: да променим графика на изпитанията в Хокайдо. Сега извършваме пълната системна интеграция, а ако не задейства, след това започваме изпитанията на компонентите поотделно. Все едно, парите са осигурени.

Смятаме, че ще минат месеци — може би години — преди американското усилие отново да тръгне по пистата. И не допускаме, че руснаците ще го постигнат дотогава. Япония се оказва единствената възможност. Не е необходимо да го обявяваме веднага. Не е необходимо да обявяваме веднага, че активираме Машината. Просто извършваме изпитания на компонентите.

— И можете ли сами да вземете такова решение?

— О, всичко това е напълно в границите на така наречените ни възложени отговорности. Смятаме, че за шест месеца можем да стигнем до етапа, в който се намираше Машината в Уайоминг преди аварията. Трябва, разбира се, да бъдем много внимателни да не допуснем саботаж. Но ако компонентите са в ред, смятам, че и Машината ще е в ред. В Хокайдо е доста трудно да се проникне. След това, когато всичко е готово, можем да предложим на Световния консорциум за Машината да направим опит. Ако екипажът желае, обзалагам се, че Консорциумът ще е за. Как смятате, Ямагиши сан?

Ямагиши не го слушаше в момента. Той тихо си тананикаше „Свободно падане“. Това беше последният музикален хит, в който се описваше живо как човек се отдава на страстта в околоземна орбита. Когато му повториха въпроса, каза, че не знаел всички думи.

Хадън продължи без притеснение:

— Разбира се, някои от компонентите ще трябва да се повъртят, похвърлят от високо или каквото е там. Но тъй или иначе трябва да минат предписаните им изпитания. Смятам, че тези подробности няма да ви изплашат. Лично, имам предвид.

— Лично? Откъде сте сигурен, че заминавам? Първо, никой още не ме е поканил официално, а освен това има много нови фактори.

— Вероятността Комисията по избора да ви покани е много висока, а президентът ще подкрепи кандидатурата ви. И то с ентусиазъм. Е, хайде — ухили се той. — Нали не искате да прекарате остатъка от живота си в глухата провинция?

Над Скандинавия и Северно море беше облачно, а Ламанш бе покрит с тънка, почти прозрачна паяжина мъгла.

— Да, вие отивате. — Ямагиши, изправен на крака и с изпънати край хълбоците си ръце, й направи дълбок поклон. — От името на двайсет и два милиона служители в корпорациите, които са под мой контрол, радвам се, че се запознахме.

* * *

Дремеше на пресекулки в спалната кабинка, която й отредиха. Беше привързана хлабаво за две от стените, за да не може, ако се обърне насън при нула g, да се удари в нещо. Събуди се, когато всички изглежда още спяха и с помощта на няколко ръкохватки се добра до големия прозорец. Бяха над нощната страна. Земята бе потънала в мрак, с изключение на тънки плетеници от светлина, блед опит на човешката раса да превъзмогне тъмнината, когато планетата й е извърнала гръб към Слънцето. След двадесет минути, когато Слънцето изгря, тя вече бе решила, че ако я поканят, ще каже „да“.

Хадън се бе озовал зад нея и леко я стресна.

— Изглежда страхотно, признавам. Тук съм от години и все още ми се струва страхотно. Но не ви ли дразни това, че около вас има космически кораб? Разбирате ли, съществува едно усещане, което никой не е изпитал досега. Ти си в космически скафандър. Няма никакви кабели, никакъв кораб наблизо. Да речем, Слънцето е зад теб и отвсякъде си обкръжен от звезди. Примерно, Земята е под теб. Или някоя друга планета. Аз бих предпочел приказния пръстен на Сатурн. Ти си там, носиш се в пространството, наистина сам с космоса. Космическите костюми днес могат да ти осигурят достатъчно консумативи за няколко часа. Корабът, който те е пуснал, отдавна си е заминал. Може би ще се срещнат с теб след час. Може би не.

Най-добре би било, ако корабът никога не се върне. Последните ти часове, заобиколен от космос, звезди и светове. Ако имахте неизлечима болест или бяхте решила да си подарите наистина изискано опрощение, бихте ли го пропуснала?

— Сериозно ли говорите? Искате да… продадете тази схема на пазара?

— Е, за пазара може и да е малко рано. Може би още не е готова. Да речем, че й правя тест за пригодност.

Бе решила да не казва на Хадън за решението си, а и той не я попита. По-късно, когато „Нарния“ започна маневрите си за скачване с „Матусал“, Хадън я отведе настрана.

— Говорехме, че Ямагиши е най-старият човек тук. Значи, ако става дума за постоянно пребиваващите — нямам предвид персонала, астронавтите и танцуващите момиченца, — аз съм най-младият тук. Знам, че съм крайно заинтересован от отговора, но действително съществува вероятност нулевата гравитация да ме запази жив в продължение на векове. Разбирате ли, подложил съм се на изпитание за безсмъртие.

Знайте, че не го правя от самолюбие. Правя го по практически причини. Ако ние тук търсим средства да увеличим продължителността на живота, помислете си само какво са постигнали съществата на Вега. Вероятно те наистина са безсмъртни или поне твърде близо до безсмъртието. Аз съм практичен човек и вече съм обмислил доста неща за безсмъртието. Може би съм мислил по този въпрос по-дълго и по-сериозно от който и да е друг. И мога да ви кажа нещо, което със сигурност е в сила при безсмъртните: те са много предпазливи. Не оставят нещата в ръцете на случайността. Инвестирали са твърде много усилия, за да станат безсмъртни. Не знам как изглеждат, не знам какво ще поискат от вас, но ако изобщо се срещнете с тях, ще ви дам ето този практичен съвет: ако вие самата смятате нещо за изключително безопасно, за тях то ще изглежда като неприемлив риск. Ако там някъде се стигне до някакви преговори, не забравяйте какво съм ви казал.