Карл Сейгън
Контакт (13)

Глава 13
Вавилон

С моите пренедостойни спътници,

аз крачех по улиците на Вавилон.

АВГУСТИН

„Изповеди“, II, 3

Главният компютър КРЕЙ 21 в „Аргус“ беше инструктиран да съпоставя ежедневната жътва на данни от Вега с по-ранните записи от Трето ниво на палимпсеста. Всъщност дълга и неразбираема последователност от нули и единици се сравняваше автоматично с друга, по-ранна подобна последователност. Това представляваше част от масивната статистическа вътрешна съпоставка на различните откъси от все още недешифрирания текст. Съществуваха едни и същи кратки низове от нули и единици — наричани с надежда от аналитиците „думи“, — които многократно се повтаряха. Много последователности се появяваха само по веднъж на хиляди страници текст. Статистическият подход към дешифрирането на съобщение беше познат на Ели още от прогимназията. Но скритите зад рутинния анализ подпрограми, осигурени от специалистите от Националната агенция за сигурност — едва след личното указание на президента и придружени с команди да се самоунищожават в случай, че някой се опита да ги разгледа отблизо, — бяха направо гениални.

Какви ли изумителни способности на човешката изобретателност, мислеше си Ели, бяха посветени на изкуството да се четат чужди писма. Глобалната конфронтация между Съединените щати и Съветския съюз — напоследък, разбира се, малко поотслабнала — все още изяждаше световния ресурс. Не ставаше въпрос само за финансовите ресурси, посветени на военните кръгове във всички държави. Сумата беше почти два трилиона долара годишно и сама по себе си главозамайващо висока, при положение, че съществуваха толкова много неотложни човешки потребности. Още по-лошо беше това, че на военните цели бе посветено огромно интелектуално усилие.

Беше изчислено, че почти половината от учените на планетата работеха за едно или друго от близо двестата по-големи военни ведомства по света. И това съвсем не беше утайката от докторските програми по физика и математика. Някои от колегите й се успокояваха с тази мисъл, когато възникнеше досадният проблем какво да кажат на някой доскорошен кандидат за докторат, привлечен да работи, да речем, в някоя от оръжейните лаборатории. „Ако имаше капка талант, щяха да му предложат поне асистентско място в Станфорд“, беше казал веднъж Дръмлин при подобен повод. Не, към военното приложение на естествените науки и математиката се привличаха хора с определена умствена нагласа и характер — хора, които си падаха, например, по големи експлозии; такива, на които липсваше вкус към личното съревнование и които, за да си отмъстят за преживяна обида в училище жадуваха за военна власт; или неуморими в решаването на пъзели, които жадуваха да дешифрират и най-сложното чуждо съобщение. Понякога подтикът им имаше политическа основа, предизвикан от международни спорове, имиграционна политика, преживени от войната ужаси, полицейска бруталност или от националната пропаганда на една или друга държава отпреди десетилетия. Мнозина подобни учени, Ели знаеше това, наистина притежаваха големи способности, колкото и да изпитваше резерви към техните мотиви. Опитваше се да си представи какво би могло да допринесе това огромно количество талант, ако се посветеше на добруването на човешкия вид и на планетата.

Тя се зарови в изследванията, натрупали се по време на отсъствието й. Все още нямаше никакъв напредък в дешифрирането на Посланието, въпреки че статистическият анализ бе изпълнил куп хартия с височина един метър. Това беше твърде обезкуражаващо.

Искаше й се в „Аргус“ да има някоя особено близка приятелка, с която да сподели болката и яда си от поведението на Кен. Но такава нямаше, а Ели не беше склонна да използва телефона за подобна цел. Наистина прекара един уикенд с колежката си Беки Еленбоген в Остин, но Беки, чиито обичайни коментари за мъже обикновено бяха сурови и пълни с жлъч, този път се отнесе с учудващо умерен критицизъм.

— Той е научният съветник на президента, а това е най-удивителното откритие в историята на човечеството. Не бъди толкова груба към него — настоя Беки. — Ще се обади.

Беки беше една от онези, които намираха Кен за „чаровен“ (беше се запознала веднъж с него по време на откриването на Националната неутринна обсерватория) и освен това изглежда бе склонна да се примирява с чуждата власт. Ако дер Хеер се бе отнесъл с Ели по този унизителен начин, докато беше само някакъв си забутан професор по микробиология, Беки сигурно щеше да го маринова и опече на шиш.

След като се върна от Париж, дер Хеер се осмели да приложи обичайната тактика, извинявайки се с огромната си заетост. Бил претоварен, каза й той, затрупан с толкова много отговорности, в това число трудни и непознати дотогава политически проблеми. Положението му на ръководител на американската делегация и на съпредседател на пленарните заседания можело да се сметне за не особено ефективно, ако връзката му с Ели станела публично достояние. Киц бил безмилостен. Кен прекарал толкова нощи само с по някой и друг час сън. Ели прецени, че обясненията му са прекалено многословни. Но реши все пак да не прекъсва връзката си.

* * *

Когато се случи, първият човек, който го забеляза, този път в самия край на нощната смяна, отново беше Уили. Впоследствие Уили беше склонен да припише откритието по-скоро на новите чипове „Хадън“ за контекстно разпознаване, отколкото на свръхпроводящия компютър и на програмите на Националната агенция за сигурност. Така или иначе, Вега се намираше ниско на небосклона, час преди настъпването на зората, когато компютърът включи алармената система. Обезпокоен, Уили остави четивото си — новия учебник по Бърза трансхормационна спектроскопия на Фурие — и забеляза следния текст, изписан на екрана:

ПОВТ. ТЕКСТ СТР. 41617–41619: НЕСЪВП. БИТ 0/2271. КОРЕЛАЦИОНЕН КОЕФИЦИЕНТ 0,99+

Докато наблюдаваше, 41619 стана 41620 и след това 41621. Цифрите след тирето нарастваха бързо. И броят на страниците, и корелационният коефициент, измерващ степента на вероятност корелацията да не е случайна, растяха пред смаяния му поглед. Извъртяха се още две страници, преди да вдигне слушалката и да се обади на Ели по пряката линия в апартамента й.

Беше заспала дълбоко и в първия миг се почувства зашеметена. Но бързо включи нощната лампа и даде указания да съберат старшия персонал на „Аргус“. Каза им, че сама ще намери дер Хеер, който се намирал някъде из комплекса. Не беше трудно. Разтърси го за рамото.

— Кен, ставай. Обадиха ми се, че ни повтарят.

— Какво?

— Посланието зацикля. Поне така казва Уили. Отивам там. Защо не почакаш десетина минути, за да се престорим, че си бил в хотела за гости?

Вече беше при вратата, когато той й извика:

— Как може да зацикли? Та ние още не сме получили буквара!

По екраните бързо тичаха успоредни ивици от нули и единици, съпоставка в реално време на данните, които току-що се получаваха и получените в „Аргус“ отпреди година. Програмата щеше да засече всяка разлика. Досега такава нямаше. Това ги увери, че нямаше грешка в първоначалния запис, че няма явни грешки в приемането, и ако някой малък гъст междузвезден облак между Вега и Земята бе изял по някоя нула или единица, подобни случаи бяха твърде редки. „Аргус“ междувременно влезе в комуникация в реално време с десетки други телескопи, част от Световния консорциум за Посланието и новината за рециклирането се препредаваше към наблюдаващите обсерватории в западна посока, към Калифорния, Хаваите и „Маршал Неделин“, плаващ в Тихия океан, после към Сидни. Ако откритието беше направено, когато Вега се намираше над някой от останалите телескопи в мрежата, „Аргус“ също щеше да бъде уведомен незабавно.

Липсата на буквар предизвикваше болезнено разочарование, но това не бе единствената изненада. Номерата на страниците на Посланието бяха прескочили рязко от 40 000 на 10 000, откъдето назад липсваше повторение. Очевидно в „Аргус“ бяха открили предаването почти в мига, в който то бе достигнало до Земята. Сигналът беше изключително силен и можеше да се засече дори от малки многопосочни телескопи. Но това, че предаването бе стигнало до Земята, тъкмо когато „Аргус“ се бе насочил към Вега, представляваше изненадващо съвпадение. Освен това, какво означаваше фактът, че текстът започва едва от страница 10 000? Да не би да липсваха 10 000 страници? Дали навикът на провинциалната Земя страниците на една книга да започват с 1 не беше старомоден? Да не би тези номера да не бяха номера на страници, а нещо друго? Или — и това тревожеше Ели най-много — съществуваше някаква фундаментална и неочаквана разлика между човешките представи за нещата и начинът на мислене на извънземните? Ако бе така, това щеше да доведе до мъчителни усложнения за способността на Консорциума да разбере Посланието, със или без буквар.

Посланието се повтаряше точно, липсващите звена се попълваха, а никой така и не можеше да разбере и дума от него. Не беше допустимо една високо развита цивилизация, толкова педантична във всяко друго отношение, да пропусне да предвиди необходимостта от буквар. Най-малкото Олимпийската програма и вътрешният план на Машината създаваха впечатлението, че то е предназначено специално за хората. Едва ли биха си създали толкова грижи да замислят и излъчат Посланието, без да осигурят някакво средство за хората да го разчетат. Следователно, самите хора бяха пропуснали нещо. Скоро се възприе мнението, че някъде се съдържа четвърти слой на палимпсеста. Но къде?

Диаграмите бяха публикувани в осемтомен „настолен“ комплект и скоро препечатани по целия свят. По цялата планета най-различни хора се опитваха да разгадаят изображенията. Додекаедърът и квазибиологичните форми бяха особено примамливи. От страна на многобройната читателска публика постъпваха умни предложения, внимателно пресявани от екипа на „Аргус“. Срещаха се и какви ли не налудничави интерпретации, главно в седмичните издания. Развиваха се цели нови индустрии — безспорно непредвиждани от авторите на Посланието — използващи Посланието, за да измъкват парите на публиката. Учреден бе Древният мистичен орден на Додекаедъра. Машината бе обявена за НЛО. Машината беше „Колелото на Иезекиил“. Някакъв ангел разкрил значението на Посланието и диаграмите на един бразилски бизнесмен, който разпространи — първоначално на собствени разноски — своята интерпретация по целия свят. При толкова много загадъчни диаграми, които трябваше да намерят своето тълкувание, бе неизбежно много религии да разпознаят елементи от своята иконография в Посланието от звездите. Основното сечение на Машината наподобяваше малко на хризантема, което хвърли японците в луд възторг. Ако сред всички диаграми имаше и човешко лице, месианската треска щеше да лумне като пожар.

Междувременно, изненадващо количество хора бяха сложили край на земните си дела, подготвяйки се за Пришествието. Световното промишлено производство започна да запада. Мнозина бяха раздали цялото си имущество на бедните, но след като краят на света започна да се отлага, се принудиха да потърсят помощта на благотворителните организации или на държавата. Тъй като подобни дарения съставляваха по-голямата част от фондовете на благотворителните институции, някои от тези филантропи в края на краищата прибягнаха до помощта на собствените си дарения. Всевъзможни делегации обсаждаха правителствени лица да ги убеждават да се избърза с Пришествието, за да се сложи край, например, на схистосомиазиса или на световния глад. Други, по-умерени, споделяха мнението си, че ако в началото на пътя идва десетилетие на истинска световна лудост, то някъде по-нататък това сигурно ще доведе до значителни монетарни или национални предимства.

Някои твърдяха, че не съществува буквар, че цялото упражнение е било предназначено да научи хората на кротост или просто да ни побърка. Вестниците публикуваха редакционни статии как изобщо не сме толкова умни, колкото се мислим и пълни с презрение към учените, които, след като бяха получили толкова голяма поддръжка от правителствата, ни проваляха, тъкмо когато сме в такава нужда. Или че хората просто са се оказали по-тъпи, отколкото веганците са предполагали. Че може би съществува някакъв възлов принцип, който е напълно ясен на всички други цивилизации, с които е установен контакт по подобен начин, нещо, което никой в историята на галактиката досега не е пропускал. Шепа коментатори споделяха тази перспектива за космическото ни унижение с нескрит ентусиазъм. Тя просто доказваше всичко, което тези песимисти от край време бяха говорили по адрес на хората. След известно колебание, Ели реши, че има нужда от помощ.

* * *

Влязоха потайно през Портата на Енлил с придружителите, изпратени от Собственика. Общата система за сигурност беше ненатрапваща се, въпреки — или може би заради — допълнителната защита.

Макар слънцето отляво все още да светеше, мръсните улици бяха осветени от мангали, светилници и тук-там по някой примигващ факел. Две амфори в човешки ръст фланкираха входа към склада за продажба на зехтин. Рекламата бе изписана с клинообразно писмо. На фасадата на съседната обществена сграда се виждаше величествен барелеф на лъв, убит при царуването на Асурбанипал. Когато се приближиха до Храма на Асур, тълпата се размърда и нейният ескорт й отвори широка пътека. Сега към нея се откри гледка към Зикурата, надолу по осветената с факли широка улица. Гледката беше по-секваща дъха, отколкото онова, което бе виждала на картини. Отнякъде се разнесе войнствен сигнал, изсвирен на непознат духов инструмент. По камъните край нея изчаткаха нозете на трима мъже и един кон, колесничарят бе с фригийска гугла. Като в някакъв средновековен поучителен разказ от книгата за Сътворението, върхът на Зикурата бе обвит от ниски, мрачни облаци. Напуснаха Пътя на Ищар и се озоваха в Зикурата през една странична уличка. В частния асансьор придружителят й натисна копчето за последния етаж. „Четиридесети“ — пишеше на него. Никакви числа. Просто дума. А след това, за да не остане и сянка на съмнение, стъкленият панел просветна: „Боговете“.

Господин Хадън скоро щял да дойде при нея. Би ли желала да пийне нещо, докато го чака? Отчитайки репутацията на това място, Ели отказа. Под нея се простираше Вавилон — величествен, както разправяха, в своята реконструкция, на друго място, след хиляди години. През часовете на деня, в който бе отворен за обикновени посетители, пред Портата на Ищар се изсипваха препълнени автобуси от музеи, много малко училища и туристически агенции, гостите навличаха подходящо облекло и се впускаха в своя път назад във времето. Хадън мъдро даряваше всичките си приходи от дневната клиентела на благотворителни организации в Ню Йорк Сити и Лонг Айлънд. Дневните туристически разходки тук бяха изключително популярни, отчасти защото това представляваше възможност мястото да се разгледа от онези, които не биха и мечтали да посетят Вавилон нощем. Е, сигурно биха мечтали.

По тъмно Вавилон се наричаше „парк за забавления на възрастни“. Беше изграден с такъв замах, мащаб и въображение, че караше подобни увеселителни места като Ренербан в Хамбург, например, да приличат на джуджета. Засега това беше най-голямата туристическа атракция в зоната на Нюйоркския метрополитен и с най-големи приходи. Беше добре известно как Хадън бе успял да убеди първенците за Вавилон, Ню Йорк, и как бе лобирал за „смекчаването“ на местните и щатски закони за проституцията. Портата на Ищар се намираше само на половин час път от центъра на Манхатън. Ели бе настояла да вземат този влак, въпреки възраженията на охраната й, и бе установила, че близо една трета от посетителите бяха жени. По линията не се виждаха графити, опасността да те оберат беше малка, но се долавяше много по-подмолен бял шум, в сравнение с обичайните транспортни средства из Ню Йорк.

Въпреки че Хадън беше член на Националната техническа академия, той не бе участвал в нито една научна среща, доколкото Ели знаеше, и тя не го бе виждала никога досега. Външният му вид беше станал добре известен на милиони американци преди години, в резултат на кампанията на Съвета на рекламодателите срещу него: „Антиамериканецът“ — пишеше неизменно под неласкателния портрет на Хадън. Все пак Ели стреснато отстъпи назад, когато унеса й до матовата стъклена стена бе прекъснат от дребна, дебела, кимаща й персона.

— Ох. Извинете. Така и не разбрах защо толкова много плаша хората.

Гласът му се оказа изненадващо мелодичен. Сякаш й говореше в петтонов лад. Не беше сметнал за необходимо да се представя и отново кимна към вратата, която бе оставил притворена. Трудно беше да се повярва, че ще я сполети някаква насилствена проява на страст при тези обстоятелства и тя безмълвно пристъпи в съседното помещение.

Той я доведе до старателно подреден на масата макет на друг древен град, с не толкова претенциозен вид, колкото Вавилон.

— Помпей — поясни той. — Ключът тук е стадиона. След ограниченията в бокса, в Америка не остана спорт със здравословно проливане на кръв. Много важно. Пролятата кръв изцежда отровата от националната кръвоносна система. Всичко е планирано, разрешенията са получени и сега — ето ти това.

— Какво е „това“?

— Не на гладиаторските игри. Току-що получих отговор от Сакраменто. Законодателството на Калифорния забранявало гладиаторските игри. Прекалено жестоко, казват. Иначе при всяко разрешаване на нов небостъргач знаят, че някой и друг строител ще загине. Знаят го профсъюзите, знаят го самите строители и всичко това — само за да се осигурят офиси на петролни компании или за адвокатите на Бевърли Хилс. Разбира се, ще има жертви. Но ние наблягаме повече на тризъбеца и мрежата, отколкото на късия меч. Тези законодатели не знаят къде са приоритетите.

Той я изгледа с поглед на сова и й предложи питие, но Ели отново отказа.

— Значи вие искате да ми поговорите за Машината, а аз също искам да ви поговоря за Машината. Първо вие. Интересува ви къде е букварът ли?

— Търсим помощта на няколко ключови фигури, които може да са прозрели нещо. Решихме, че при изобретателността, с която сте толкова известен — и особено след като вашият чип за контекстно разпознаване помогна веднага да се открие, че е започнало повтаряне, бихте могъл да се поставите на мястото на веганците и да помислите, къде вие бихте поставил буквара. Знаем, че сте твърде зает и съжалявам, ако…

— О, не. Всичко е наред. Аз наистина съм зает. Опитвам се да уредя нещата си, тъй като възнамерявам да осъществя голяма промяна в живота си…

— За Хилядолетието?

Тя се опита да си го представи как раздава „С. Р. Хадън и съдружие“, брокерската си къща на Уолстрийт, Дженетик Енджиниъринг Инкорпорейтид, Хадън Кибернетикс и Вавилон на бедните.

— Не точно. Не. Смешно е да си го помислиш. Приятно ми е, че ме попитахте за това. Разгледах диаграмите. — Той махна с ръка към осемте тома, пръснати безредно на работната му маса. — Вътре има великолепни неща, но не мисля, че букварът се крие там. Не и в диаграмите. Не знам защо мислите, че букварът трябва да се намира вътре в Посланието. Може да са го оставили на Марс или Плутон, или в кометния облак Оорт и ние да го открием едва след няколко века. Сега-засега знаем, че съществува тази чудесна Машина със схеми за нейното конструиране и трийсет хиляди страници обяснителен текст. Но не знаем дали ще съумеем да построим това нещо, дори да успеем да го разчетем. Затова изчакваме няколко века, подобряваме своята технология, знаейки, че рано или късно трябва да сме готови да я построим. Непритежаването на буквара ни обвързва със следващите поколения. На човешките същества е изпратена задача, чието решаване изисква труда на няколко поколения. Аз лично не смятам, че това е толкова лошо. Може да се окаже твърде здравословно. Може би грешите, като търсите буквар. Може би е по-добре да не го намерите.

— Не, аз искам да намеря буквара сега. Не знаем дали ще ни чакат вечно. Ако те прекъснат линията, защото никой не отговаря, ще бъде по-лошо, отколкото ако изобщо не се бяха обаждали.

— Е, може би имате основание. Все едно, аз обмислих какви ли не варианти. Ще ви предложа две тривиални възможности и след това една нетривиална. Първо тривиалните.

Букварът се съдържа вътре в Посланието, но в съвсем друга скорост на данните. Представете си, че вътре се крие друго съобщение, със скорост един бит информация в час — бихте ли могли да го засечете?

— Абсолютно. Все едно, редовно проверяваме дългосрочна вълна на приемане. Но освен това, при скорост един бит на час се получава — да пресметна — едва десет по двайсет хиляди бита, преди Посланието да зацикли.

— Значи това има смисъл, само ако букварът е много по-лесен от Посланието. Вие смятате, че не е. Аз смятам, че не е. Сега, какво ще кажете за много по-висока скорост на битовете? Какво бихте казала, ако под всеки бит от вашето машинно Послание се крият милиони битове информация за буквара?

— Невъзможно. Това би довело до чудовищна лентова ширина. Щяхме да го забележим веднага.

— Добре, представете си, че имате от време на време купища от компресирани данни. Нещо като микрофилм. Някакви малки точици микрофилм, разположени на повтарящи се участъци от Посланието. Аз лично си представям една малка кутийка, която казва на обичайния ви език: „Аз съм букварът“. И след нея идва точицата. А в тази точица се съдържат сто милиона бита, много бързи. Проверете дали няма кутийки.

— Повярвайте ми, щяхме да ги забележим.

— Окей, а какво ще кажете за фазова модулация. Използваме я в радарната и космическата телеметрия и тя изобщо не се смесва със спектъра. Включвахте ли фазов корелатор?

— Не. Това е полезна идея. Ще я проверя.

— А сега, нетривиалната ми идея е следната: ако Машината изобщо се построи, ако нашите хора седнат в нея, някой ще натисне копче и тогава тези петима ще отидат някъде. Все едно къде. Значи възниква интересният въпрос, дали тези петима ще се върнат. Може би не. На мен ми харесва идеята, че цялата тази Машина е изобретена от някакви крадци на тела на Вега. Нали се сещате, техните студенти по медицина, антрополози или каквито са там. Трябват им няколко човешки тела. Да се идва чак до Земята е голямо главоболие — трябва ти разрешение, виза от транзитните власти — абе, неприятностите просто не си струват. Но с малко усилие можеш да пратиш едно Послание и след това земните буболечки сами ще се погрижат да ти изпратят пет тела.

Все едно че събираш пощенски марки. Като дете го правех. Пращаш писмо до някого в друга страна и в повечето случаи ти отговарят. Няма значение какво ти пишат, теб те интересува само марката върху плика. Та ето какво си представям: на Вега живеят няколко събирачи на марки. Когато им хрумне, разпращат писма и телата пристигат при тях от целия космос. Искате ли да ви покажа колекцията си?

Той й се усмихна, след което продължи:

— Добре. И какво общо има това с откриването на буквара? Нищо. Идеята за буквара е уместна само в случай, че не съм прав. Ако моето предположение е невярно, ако петимата се връщат на Земята, тогава ще ни бъде от голяма полза, да сме изобретили космическия полет. Колкото и да са умни веганците, ще им бъде много трудно да приземят обратно Машината. Прекалено много неща ще са в движение. Бог знае каква е двигателната им система. Ако я приземят от космоса на няколко метра под земята, край. А какво са няколко метра в сравнение с двайсет и шест светлинни години? Прекалено е рисковано. Когато Машината се върне, тя ще кацне — или каквото там ще направи — в космоса, някъде близо до Земята, но не върху нея, нито вътре в нея. Затова те трябва да са сигурни, че разполагаме с космически кораб, за да бъдат спасени петте човешки същества от космоса. Но веганците бързат и не могат да седят на задниците си, докато вечерните новини от 1957 година достигнат до Вега. И какво правят? Правят така, че част от Посланието да може да се прихване само от космоса. Коя част е това? Букварът. Ако си засякъл буквара, значи имаш космически полети и можеш да се върнеш обратно у дома в безопасност. Значи представете си, че букварът е изпратен на честотата на кислородното поглъщане в микровълновия спектър или над инфрачервения — някаква част от спектъра, която не можеш да засечеш, преди да си излязъл извън земната атмосфера…

— Телескопът Хъбъл наблюдава Вега в ултравиолетовия, видимия и над-инфрачервения спектри. Няма и намек за нещо. Руснаците поправиха орбиталния си микровълнов телескоп и той едва ли гледа нещо друго, освен Вега. Но те също така не са прихванали нищо. Разбира се, ще продължим да търсим. Други възможности?

— Сигурна ли сте, че не желаете да пийнете нещо? Аз лично не пия, но мнозина го правят. — Ели отново отклони поканата. — Не, няма други възможности. Сега е мой ред, нали?

Вижте, искам да ви помоля за нещо. Въпреки че не съм много добър в молбите. Никога не съм молил. Публичният ми имидж е на богат, безскрупулен ексцентрик — на човек, който търси слабостите на системата, за да направи бърз удар. И не ми отговаряйте, че не вярвате на всичко това. Всеки го вярва, поне отчасти. Сигурно сте чувала и преди част от това, което ще ви кажа, но дайте ми десет минути, за да ви опиша как започна всичко. Искам да знаете нещо за мен.

Тя се отпусна в креслото си, зачудена какво ли можеше да поиска от нея, изтривайки от съзнанието си бегли фантазии, включващи Храма на Ищар, Хадън и може би някой и друг колесничар за компания.

Преди години той бе изобретил модул, който, с появата на телевизионна реклама, можеше автоматически да изключва звука. Първоначално това не беше устройство за разпознаване на контекст. Просто следеше амплитудата на носещата вълна. Продуцентите на телевизионни реклами ги пускаха по-гръмко и при по-малък звуков шум от фоновите програми. Вестта за модула на Хадън се разпространи устно. Хората споделяха облекчението си, че са се отървали от огромно бреме, дори чувство на радост, че са ги освободили от рекламния боклук, заливащ ги в продължение на седем, осем часа всеки ден, времето, прекарвано от средния американец пред телевизора. Преди телевизионната рекламна индустрия да предприеме някакви координирани ответни действия, така нареченият „Реклъц“ стана изключително популярен. Това принуди рекламодателите и телевизионните мрежи да прибегнат до нови варианти на стратегия за носеща вълна, всяка от които Хадън преодоляваше с ново изобретение. Понякога изобретяваше платки, сразяващи стратегии, които рекламните агенции и телевизионните мрежи все още не бяха измислили. Заявяваше, че им спестява труда да правят изобретения, така или иначе осъдени на провал, за сметка на своите акционери. Докато продажбите на неговите модули се увеличаваха, той намаляваше цените им. Беше един вид като електронна война. И Хадън печелеше.

Опитаха се да го осъдят — нещо от сорта на заговор за ограничаване свободата на търговията. Приложиха силен политически натиск, за да бъде отхвърлен иска му за пълно оправдаване, но влиянието им не беше достатъчно за спечелване на делото. Хадън се бе принудил да проучи съответните закони и правни прецеденти. Скоро той отправи предложения, чрез добре известна агенция на Медисън Авеню, на която междувременно беше станал основен привилегирован съдружник, да рекламира собствения си продукт по частни телевизионни канали. След няколкоседмични спорове рекламите му бяха отказани. Хадън осъди и трите телевизионни мрежи и тъкмо в този процес успя да докаже наличие на заговор за ограничаване свободата на търговията. Получи огромно обезщетение, което за времето си представляваше рекорд за подобни казуси и което само по себе си допринесе за краха на съответните телевизионни мрежи.

Винаги е имало хора, които си падат по рекламите и които, разбира се, нямаха нужда от „Реклъц“. Но те бяха жалко малцинство. Хадън натрупа огромно състояние с изтърбушването на рекламите по телевизията. Създаде си и много врагове.

Когато чиповете за контекстно разпознаване излязоха на пазара, той вече бе готов с „Пропоклъц“, под-модул, който можеше да се включи към „Реклъц“. Той просто превключваше канали, в случай че неволно зрителят включеше някоя доктринерска религиозно-проповедническа програма. Можеш просто да избереш няколко ключови думи, от сорта на „Второ пришествие“ и „Възнесение“, и да режеш на снопове през наличните програми. „Пропоклъц“ беше истински божи дар за отдавна страдащото, но значително малцинство телевизионни зрители. Заговори се, полунасериозно, че следващият под-модул на Хадън щял да бъде „Презиклъц“, който щял да се задейства само при публични изявления на президенти и премиери.

Когато след това той се зае с доразвиването на чиповете си за контекстно разпознаване, стана му ясно, че те имат много по-широко приложение — от образованието, науката и медицината до военното разузнаване и икономическия шпионаж. Тъкмо по този повод бяха изписани редовете от прословутото дело „Съединените щати срещу Хадън Кибернетикс“. Един от чиповете на Хадън се бе оказал твърде добър за гражданско приложение и по препоръка на Националната агенция за сигурност производствените звена и ключовият персонал в продукцията на този чип бяха иззети от правителството. Просто се оказа твърде важно да се чете руската поща. Бог знае, му бяха казали, какво може да стане, ако руснаците се научат да четат нашата поща.

Хадън отказа да сътрудничи при тази конфискация и си даде обет да специализира в дейности, които не могат по никой начин да се свържат с националната сигурност. Властта просто национализира индустрията, казваше той. Само твърдят, че са капиталисти, но като ги бутнеш леко, веднага им лъсва социалистическата физиономия. Той бе открил една незадоволена обществена потребност и бе приложил съществуваща и законна нова технология, за да осигури на хората това, от което се нуждаеха. Но имаше много трезвомислещи капиталисти, които твърдяха, че със своя „Реклъц“ е отишъл твърде далече. Че е поставил под истинска угроза американския начин на живот. В сурова редакционна статия, подписана от някой си В. Петров, „Правда“ го посочи като конкретен пример за противоречията на капитализма. „Уолстрийт Джърнъл“ контрира, може би малко по допирателната, като припомни на „Правда“, което на руски означава „истина“, конкретен пример за противоречията при комунизма.

Хадън подозираше, че конфискацията е само повод, че истинското му „престъпление“ е в атаката му срещу търговските реклами и телевизионния евангелизъм. „Реклъц“ и „Пропоклъц“ бяха есенцията на капиталистическото предприемачество, твърдеше той непрестанно. Нали уж смисълът на капитализма е да предлага на хората алтернативи.

— Е, значи липсата на реклама е една алтернатива, казвах им аз. Имаш огромен бюджет за реклама само тогава, когато няма никаква разлика между продуктите. Ако продуктите наистина се различават, хората биха купували този продукт, който е по-добър. Рекламата приучва хората да не се доверяват на собствените си преценки. Рекламата приучва хората към тъпота. Една силна държава се нуждае от умни хора. Затова „Реклъц“ е проява на патриотизъм. Производителите могат да използват своите бюджети за реклама, за да подобрят качеството на своята продукция. От това консуматорът ще се облагодетелства. Списанията, вестниците и бизнесът по пощата ще процъфти, а това ще облекчи и проблемите на рекламните агенции. Не виждам какъв е проблемът.

„Реклъц“, в много по-голяма степен от неизброимото количество съдебни дела за клевета срещу тогавашните частни търговски телевизионни компании, доведе пряко до техния крах. За известно време се сформира цяла малка армия от безработни бивши рекламни чиновници, бивши телевизионни продуценти и бедни богослови, които си даваха кръвни клетви, че ще отмъстят на Хадън. А освен това броят на много по-мощните му противници нарастваше. Несъмнено, помисли си Ели, Хадън беше доста интересна личност.

— Ето защо смятам, че е време да предприема нещо. Натрупах прекалено много пари, за да знам какво да правя с тях, жена ми не може да ме понася, имам врагове навсякъде. Искам да направя нещо важно, нещо, което си заслужава. Искам да направя нещо такова, че след стотици години хората да обръщат поглед назад и да са благодарни, че ме е имало.

— Вие искате…

— Искам да построя Машината. Напълно съм подходящ за това. Разполагам с най-добрата експертиза в кибернетиката, в практическата кибернетика — по-добра от Карнеги-Мелън, по-добра от МИТ, по-добра от Станфорд, по-добра от Санта Барбара. И доколкото е ясно от тези схеми, това не е работа за някой старомоден майстор. А освен това ще ви трябва и нещо от областта на генетичното инженерство. Едва ли може да се намери някой по-посветен в тази материя. Ще го направя на каквато и да е цена.

— Повярвайте, господин Хадън, кой ще строи Машината, ако изобщо се стигне до това, не зависи от мен. Това е въпрос на международно решение. Намесени са всякакви аспекти на политиката. В Париж все още спорят дали да се строи това нещо, ако и когато дешифрираме Посланието.

— Не допускате ли, че вече знам това? Аз също използвам обичайните канали на влияние и корупция. Просто искам да се каже една свястна дума за мен, по основателни причини, от страна на „ангелите“. Като говорим за ангели, вие наистина успяхте да разклатите нервите на Палмър Джос и Били Джо Ранкин. Не бях ги виждал толкова раздразнени, откакто ги сполетя онази беда с родилната течност на Дева Мария. Ранкин дъвчеше, че съзнателно го цитирали погрешно, че поддържал Машината. Боже, боже.

Той поклати глава в подигравателен ужас. Че съществуваше отдавнашна лична вражда между тези активни ловци на поклонници и изобретателя на „Пропоклъц“ беше съвсем понятно, но по неясни причини Ели се почувства задължена да ги защити.

— Те двамата са много по-интелигентни, отколкото си мислите. А Палмър Джос… е, в него има нещо истинско. Той не е мошеник.

— Сигурна ли сте, че не е поредната маска? Извинете ме, но много е важно хората да осъзнаят чувствата си по този въпрос. Твърде важно е, за да не го направят. Познавам тези клоуни. Под маската, като ги поразтърсиш малко повече, се оказват чакали. Мнозина намират религията за привлекателна — нали се сещате, лично, сексуално. Трябва да видите какво става в Храма на Ищар.

Тя потисна леката тръпка на отвращение.

— Мисля, че ще се съглася на това питие — каза.

Погледна през заслона и видя спираловидните пътеки на Зикурата, покрити с цветя, някои изкуствени, други естествени, в зависимост от сезона. Представляваше реконструкция на Висящите градини на Вавилон, едно от Седемте чудеса на Древния свят. Удивително, беше така устроен, че ни най-малко не приличаше на хотел „Хият“. Далече долу забеляза осветена от факли процесия, простираща се от Зикурата до Портата на Енлил. Предвождаше се от някаква носилка, носена от яки мъже, голи до кръста. Не можа да различи кой или какво лежеше в нея.

— Това е церемония в чест на Гилгамеш, един от древните шумерски културни герои.

— Да. Чувала съм за него.

— Неговият бизнес е бил безсмъртието.

Каза го между другото, като пояснение и погледна часовника си.

— На самия връх на Зикурата, знаете, царете ще се изкачат, за да получат инструкции от боговете. И специално от Ану, небесния бог. Между другото, проверих как са наричали Вега. Името й е било Тиранна, „Животът на Небесата“. Странно.

— А вие получихте ли някакви инструкции?

— Не. Те стигнаха до вас, не до мен. Между другото, в девет часа ще има друга процесия на Гилгамеш.

— Страхувам се, че няма да мога да изчакам толкова. Но позволете ми да ви попитам нещо. Защо Вавилон? — попита тя. — И Помпей. Ето, вие сте един от най-изобретателните хора. Създадохте няколко вида основни индустрии, разгромихте рекламната индустрия на собствения й терен. Да, удариха ви с тази история със сигурността, с чипа за контекстно разпознаване. Но имаше толкова други неща, които можехте да направите. Защо… това?

Далече долу, процесията бе стигнала до храма на Асур.

— Защо не нещо по… ценно? — уточни той. — Просто се опитвам да задоволя някои социални нужди, които управниците пренебрегват или не забелязват. Това е капитализъм. Напълно законно. Прави много хора щастливи. И мисля, че е добър отдушник за част от лудите, които обществото ни непрекъснато произвежда.

Но не съм мислил за всичко това през цялото време. Много е просто. Съвсем точно си спомням мига, когато ми хрумна за Вавилон. Бях в „Света на Уолт Дисни“ и се возех на малко параходче по Мисисипи със своя внук, Джейсън. Джейсън беше около четиригодишен, може би пет. Мислех си колко умни бяха хората на Дисни, които бяха премахнали билетчетата за всяко возене и вместо това предлагаха целодневна карта, която ти позволява да правиш всичко. Спестяваха известно количество заплати — за тези, които трябва да късат билетите, например. Но което беше по-важно, хората са склонни да надценяват апетита си да се возят на разни неща. Плащат премия, за да им се позволи да опитат от всичко, а след това се оказва, че са доволни от много по-малко.

Та до мен и Джейсън имаше едно осемгодишно момче, с разсеян поглед. Не съм сигурен за възрастта му. Може да е било и десетгодишно. Баща му го питаше нещо, а то отговаряше едносрично. Момчето галеше цевта на детска пушка, която бе опряло на седалката. Играчката беше между краката му. Искаше само да бъде оставено на мира и да гали пушката си. Зад него се виждаха кулите и знамената на Вълшебното кралство и изведнъж всичко си дойде на мястото. Разбирате ли за какво говоря?

Той си напълни водна чаша с диетична кола и я чукна в нейната.

— Объркване за враговете — весело вдигна тост Хадън. — Ще ги накарам да ви изведат през Портата на Ищар. Процесията ще задръсти пътя към Портата на Енлил.

Двамата придружители чудодейно се появиха и стана ясно, че я освобождават. Не изпитваше особено желание да се задържа.

— Не забравяйте фазовата модулация и да прегледате кислородните линии. Но дори и да греша къде е букварът, не забравяйте: аз съм единственият, който може да построи Машината.

Прожектори ярко осветяваха Портата на Ищар. Беше покрита с бляскаво изображение на някакъв звяр. Археолозите го наричаха дракон.