Робърт Хайнлайн
Луната е наставница сурова (9)

9

Последваха дълги дни, през които можехме и да забравим за нещо толкова невероятно като революцията, само че непрекъснато се занимавахме с дреболиите около нея. Първата ни цел беше да останем незабелязани. А далечната цел — да влошим положението, доколкото бе възможно.

Да, точно така, да го влошим. Никога, дори напоследък, когато всички лунатици искаха да се отърват от Управата, не го желаеха достатъчно силно, та да се разбунтуват. Всички те презираха Надзирателя и мамеха подлата Управа. Но това не означаваше, че бяха готови да се бият до смърт. Ако подхвърлехте думата „патриотизъм“ пред някого, щеше да ви изгледа умно — или да си помисли, че говорите за родната му част от Земята. Имахме депортирани французи, чиито сърца принадлежаха на La Belle Patrie^[1], бивши немци, верни на своята Vaterland^[2], руснаци, които още обичаха Святая матушка Русь… Ами Луната? Луната бе Скала, място за изгнание, което не заслужаваше любов.

Бяхме най-аполитичният народ, създаван някога от историята. Знам, защото бях безчувствен към политиката, докато обстоятелствата не ме набутаха там. Уайоминг се занимаваше с нея, понеже мразеше Управата по лични причини, Проф — защото презираше всякаква власт със своето особено интелигентско безпристрастие, а Майк — тъй като беше една самотна скучаеща машина и за него това оставаше единственото забавление в града. Не бихте могли да ни обвините в прекомерен патриотизъм. Аз май най-много се доближавах до типа трето поколение без капка привързаност към някое местенце на Земята. Бях там, не ми хареса и изпитвах неприязън към онези ходещи червеи. Ето кое ме правеше по-голям патриот от повечето други!

Средният лунатик се интересуваше от бира, залагания, жени и работа — по реда на изброяването. Дамите понякога се качваха до второ място, но едва ли до първо, колкото и да ги обичахме. Лунатиците си бяха научили урока, че жените никога не стигаха. Които изоставаха в учението, загиваха, защото и най-собственически настроеният мъж не може да бъде нащрек през всяка минута от битието си. Както казва Проф: едно общество или се приспособява към фактите, или не оцелява. Лунатиците се приспособяваха към безмилостните факти, а които не успяваха, се прощаваха с живота. Ала патриотизмът не беше важен за оцеляването.

Старите жълтурковци обичат китайската поговорка, че рибата не се сещала за водата, в която плува. И аз не се сещах за нищо подобно преди първото си пътуване до Земята, пък и сетне не разбирах какво бяло петно представлява за лунатиците думата „патриотизъм“, докато не ми се наложи да участвам в опитите нейният смисъл да бъде задействан. Уайо и нейните другари бяха натискали докрай това копче, без да стигат доникъде — дълги години усилия, няколко хиляди души в организацията (по-малко от един процент от населението), а и сред тях десет на сто бяха платени куки на главния копой!

Проф ни намести мозъците: по-лесно бихме накарали хората да мразят, отколкото да обичат.

За късмет шефът на сигурността Алварес ни удари рамо. Онези девет убити стражари бяха заместени от деветдесет, защото Управата се почувства подтикната да направи нещо, което не желаеше — по-точно да похарчи пари за нас. А първата глупост винаги води към втора.

Даже в най-ранните дни телохранителите на Надзирателя не са били многобройни. Затворническата охрана в земния смисъл тук не бе необходима и това се явяваше една от привлекателните страни на далечната наказателна колония — евтинията. Е, Надзирателят и заместникът му се нуждаеха от жълтодрешковци, както и гостуващите висши началници, но самият затвор беше без стража. Дори спрели да пазят кацащите кораби, щом разбрали колко е безсмислено, и пред май 2075 година телохранителите бяха сведени до най-евтиния възможен минимум, изцяло подбран между депортираните новаци.

Ала загубата на деветимата за една нощ уплаши някого. Ние знаехме, че уплашеният е Алварес. Записа копия от своите молби за помощ във файла „Зебра“ и Майк ги прочете. Този пандизчия бил полицейски офицер на Земята, преди да го осъдят, а после телохранител през всичките си години на лунна територия. Той сигурно бе най-самотният и стреснат човек на Скалата. Настояваше за по-голяма и по-надеждна подкрепа, заплашвайки да напусне гражданския пост, щом не я получи — обикновен блъф, и Управата би го надушила, стига да познаваше наистина Луната. Ако Алварес си бе показал носа, щеше да диша само докато го идентифицират.

Получи своите стражарски попълнения. Така и не открихме кой издаде заповедта за това нашествие. Чвора Морт никога не проявяваше склонност към подобни изхвърляния и през цялата си служба остана „невидимият цар“. Вероятно Алварес, който наскоро пое палката на главен копой, искаше да се издокара — може би от амбиция да стане Надзирател. Но най-правдоподобното обяснение бе, че отчетите на Морт за подривна дейност накараха шефовете от Управата на Земята да заповядат прочистване.

И първата нескопосана грешка повлече следващата. Вместо да подберат новите телохранители между каторжниците, пратиха елитна част за усмиряване — „Драгуните на мира“ от Федералните нации.

Бяха гадни и зли, не им се идваше тук, а скоро се сетиха, че временната полицейска задача се превръща в еднопосочен билет. Мразеха Луната и лунатиците, като смятаха, че ние сме причината за всичките им беди.

Щом Алварес ги получи, сложи денонощни постове на всяка станция от подземката между зайчарниците и въведе паспорти плюс паспортен контрол. Щеше да е незаконно, ако въобще имахме закони на Луната — на теория 95 процента от нас бяха свободни или по рождение, или поради изтекла присъда. В самите градове този процент беше още по-голям, защото неосвободените каторжници живееха в казармените зайчарници в Комплекса и идваха в града само два дни месечно, когато ползваха почивка. И това ставаше рядко, нямаха пари, но се случваше да видите как бродят наоколо с надеждата някой да ги почерпи.

Паспортната система обаче не беше незаконна, понеже разпоредбите на Надзирателя бяха единствените писани закони. Обявиха я във вестниците, дадоха ни седмица да си извадим документи и една сутрин в 8.00 системата влезе в действие. Някои лунатици почти не пътуваха, на други им се налагаше да се придвижват периодично, трети пък редовно идваха от външните зайчарници или дори сновяха между Луна Сити и Новилен. Добрите послушни момченца си подадоха молбите, внесоха си таксите, снимаха се и си получиха паспортите. Проф ме посъветва аз също да стана такова изпълнително момченце, та платих за тескерето и го сложих при пропуска за работа в Комплекса.

Ех, малцина бяха тия добри послушни момченца! Лунатиците не можеха да повярват. Паспорти ли? Някой да е чувал подобно нещо?

Онази сутрин на Южната станция имаше войник, ала в жълта дрешка на телохранител вместо униформа и му личеше, че мрази и службата, и нас. Не отивах никъде, облегнах се в едно ъгълче и зазяпах.

Обявиха капсулата на Новилен, повече от тридесет човечета се упътиха към изхода. Жълта дрешка поиска паспорта на първия. Лунатикът се заяде. Вторият ги изблъска, за да мине. Стражарят се обърна и кресна, но още трима-четирима си пробиха път край него. Той посегна към кобура на хълбока, някакъв тип го сграбчи за лакътя и оръжието гръмна — не беше лазер, ами пистолет с куршуми, шумна играчка.

Куршумът удари в пода и изсвири нанякъде. Сниших се. Имаше ранен — същият онзи копой. Когато първата вълна пътници налетя надолу по рампата, той лежеше възнак и не мърдаше.

Никой не му обърна внимание. Заобиколиха го или прекрачваха, освен една жена с бебе на ръце, която спря, го ритна старателно в лицето и продължи нататък. Може и да е бил вече мъртъв, но не изчаках да се уверя. Доколкото разбрах, тялото си лежало, докато дошла смяната.

На следващия ден там киснеше половин взвод. Капсулата за Новилен потегли празна.

Всичко си тръгна по реда. Който трябваше да пътува — оформи си паспорт, а твърдоглавците си останаха вкъщи. Постът при изхода за перона намаля на двама души: единият проверяваше гражданите, другият стоеше по-назад с готов за стрелба пистолет. Онзи, дето преглеждаше документите, не се престараваше и това беше добре, понеже повечето бяха самодейни и отначало доста грубичко изработени. Ала скоро откраднаха от оригиналната хартия и сега фалшификатите изглеждаха истински, колкото официалните, дори по-скъпи, но лунатиците предпочитаха паспортите на свободната инициатива.

Нашата организация не правеше фалшификати, само ги насърчавахме — и знаехме кой имаше от тях, а кой не, защото в архивите на Майк бяха и списъците с легално издадените. Това ни помагаше да отделим козите от овцете във файловете, които попълвахме лека-полека. Тях също съхранявахме при Майк, обаче в „Превземането на Бастилията“. Смятахме, че човек с фалшив паспорт е на половината път към нас. Пуснахме нареждане надолу по групите във все по-разрастващата се организация — да не приемат хора с истински паспорти. Щом вербовчикът не бе сигурен, просто питаше нагоре и получаваше отговор.

Но с това неприятностите на стражарите не свършваха. Нито достойнството, нито спокойствието на един копой остават непокътнати, ако пред него или зад гърба му дечица правят маймунджилъци на всяко негово движение или търчат напред-назад, крещят мръсотии, хилят се и показват пръсти по начин, който всеки разбира. Поне за наемниците бе обидно.

Някакъв от тях халосал с опакото на ръката си малко момченце и му избил няколко зъба. Резултатът — двама стражари мъртви, един лунатик също.

После копоите престанаха да забелязват децата.

Не беше нужно ние да се намесваме, просто подтикнахме събитията. Не бихте си помислили, че мила възрастна дама като моята най-старша съпруга би окуражавала хлапетата към лошо поведение. Но тя го вършеше.

И други неща разстройват мъжете, ако са далеч от дома — едно от тях подклаждахме ние. Тези „Драгуни на мира“ бяха пратени на Скалата без съответното отделение за разтуха.

Сред нашите жени имаше страхотни красавици, някои започнаха да се навъртат по станциите, облечени по-леко от обичайното, ала с повечко парфюми по себе си: аромати със солидна мощ и далекобойност. Нито заговаряха жълтодрешковците, нито ги поглеждаха, просто минаваха пред очите им, кършейки тела, както само лунните мадами умеят да го правят. (Жена на Земята не може да ходи така, надолу я дърпа шест пъти по-голяма тежест.)

Естествено това привличаше и мъжка публика — от зрели типове до момчетии, още нестигнали до пубертета. Следваха щастливи свиркания и приветствия за чаровницата, гаден смях за жълтурковеца. Първите момичета бяха от сексмашинките, но толкова скоро се появиха доброволки, че Проф настоя да не харчим повече пари. Прав беше. Дори свенливата като котенце Людмила желаеше да опита и не го направи само защото Мами й забрани. Обаче Леноре, с десет години по-възрастна и най-хубавата в семейството, също реши да се пробва, а мами не я сгълча. Върна се розова от вълнение и доволна от себе си, гореше от мерак пак да измъчва врага. Сама поиска, по онова време тя не подозираше, че се мъти революция.

Тогава рядко се виждахме с Проф, но никога на многолюдни места. Поддържахме връзка по телефона. Отначало възникна мъчнотия, нашата ферма разполагаше с едничък телефон за двайсет и пет човека — повечето младоци, които биха го яхнали с часове, ако не бъдат изгонени. Да, Мами бе строга. Хлапетата имаха разрешение за по един външен разговор на ден, най-много за деветдесет секунди, като за всяко нарушение наказанията растяха. И все пак меката й душа допускаше изключения. Разбира се, допълнителните разговори биваха придружавани от съответната лекция на Мами:

— Когато дойдох на Луната, нямахме частни телефони. Вие, децата, не знаете колко сте разглезени…

Бяхме сред последните от преуспяващите, които си сложихме телефон. Все още бе новост в дома, когато ме приеха. А преуспявахме, защото никога не купувахме нищо, което можехме да си произведем във фермата. Мами не харесваше телефона, понеже таксите за Кооперативната комуникационна компания — Луна Сити, се преливаха най-вече при Управата. Жена ми въобще не пожела да разбере защо аз („Мили Мануел, нали знаеш всичко за тези неща?“) не смогвам да крада телефонни услуги толкова лесно, колкото отмъквахме електроенергия. Не я интересуваше, че това е просто апарат, който трябва да бъде свързан със системата.

Ех, след време започнах да крада. Проблемът с нелегалния телефон е как да приемате обажданията отвън. Щом името ви не е в указателя, дори да кажете на някого да ви звънне, самата система ви няма в списъците си и й липсва сигнал, за да ви свърже с друг номер.

Когато Майк се присъедини към конспирацията, туй вече не беше проблем. В склада имах повечето необходими неща. Купих още някои, махнах други. Направих дупчица от работилницата до телефонния шкаф и втора към стаята на другарката. Срещнах недокосната скала, дебела към един метър, но лазерна сонда, смалена до размерите на молив, я проби доста бързо. Откачих регистрирания телефон, монтирах допълнителната връзка към линията в неговата кутия и я замаскирах. При Уайо останаха скрити сдвоени микрофони и високоговорител. Същото сторих и в работилницата, заедно със схема, вдигаща честотата над слуховия диапазон (за да не се чува нищо по абонатната линия Дейвис), и още една за снижаване обратно до намален звук.

Трудно беше да се справя самичък, без някой да ме види, ала Мами командваше операцията.

Всичко останало бе работа на Майк. Не използвахме никакви приспособления за установяване на връзка и оттогава набирах MYCROFTXXX само от външни телефони. Компютърът слушаше през цялото време в стаята на Уайо и в работилницата. Ако чуеше моя или нейния глас да произнася „Майк“, отговаряше, но не и на други хора. За него гласовите особености се различаваха като отпечатъците на пръсти, никога не бъркаше.

Наложиха се още дреболии: звукоизолация за вратата на Уайо, каквато вече имаше в работилницата, превключвател към нейния или към моя апарат, сигнали при мен дали е сама и дали се е заключила, същото и при нея. Така предвидихме всичко, за да бъдем сигурни, когато си бъбрим с Майк, един с друг или пък сядаме на раздумка тримата и Проф. Майк се обаждаше на професора, където и да беше, а той отговаряше или отиваше при някой по-усамотен телефон. Понякога се налагаше да намери Уайо или мен. Всички внимавахме машината по всяко време да знае къде сме.

По моя контрабанден телефон не можех да набирам, но чрез него се свързвах с всекиго на Луната — повиквах Майк и исках „Шерлок“ до когото и да е, без да му казвам отсрещния номер. Приятелчето имаше всякакви указатели и ги преравяше далеч по-бързо от мен.

Вече виждахме безкрайните възможности на тази жива телефонна система, минала на наша страна. Получих от Майк друг нерегистриран номер, който дадох на Мами, за да се обръща към компютъра, щом й потрябвам аз. Тя се сдружи с него, представяйки си, че той е човек. Това плъзна по цялото семейство. Един ден влязох вкъщи и Сидрис ми каза:

— Мани, миличък, обади се твоят приятел с хубавия глас. Майк Холмс. Иска ти да му звъннеш.

— Благодаря, котенце. Ще го направя.

— Ман, а кога ще го поканиш на вечеря? Стори ми се голям симпатяга.

Съобщих й, че господин Холмс има лош дъх, целият е покрит с гъста козина и мрази жените.

Понеже Мами не можеше да я чуе, тя изтърси мръсна думичка.

— Страх те е да ми го покажеш. Шубе те е да не избягам при него.

Потупах я и признах, че е така. Казах на Майк и Проф. Сетне компютърът започна да флиртува още по-запалено с моите жени, а Проф се умисли.

Постепенно научавах похватите на конспирацията и оцених мнението на професора за революцията като изкуство. Не забравях, нито дори се усъмних в предсказанието на Майк, че на Луната й остават само седем години до бедата. Но не размишлявах за това, ами за очарователните хитроумни подробности на занаята.

Де ла Пас все наблягаше, че най-опасното в нелегалната организация са комуникациите и сигурността и че те си противоречат (по-лесни комуникации — по-голям риск), а при прекомерно затегнатата сигурност делото може да се парализира от предпазливите мерки. Обясняваше, че системата на групите била компромисно решение.

Приех тази система, защото бе нужно да ограничим загубите от шпиони. Даже Уайо призна, че организацията няма да работи, без да бъде разделена на части. Това стана, след като красавицата узна колко тъпкано с куки е било предишното движение.

Но не ми харесваха спънатите връзки в груповата структура — точно както при древните динозаври отиваше много време на вятъра, докато сигналът се добере от главата до опашката и обратно.

Затова си поприказвахме с Майк.

Зарязахме каналите за множествени връзки, които предложих на Проф. Запазихме груповата система, ала заложихме сигурността и съобщенията върху великолепните способности на нашия истински мислител.

За комуникациите създадохме разклоняващо се на три дърво от партийни имена.

Председател — господин Адам Селене (Майк).

Ръководна група — Борк (аз), Бети (Уайо), Бил (Проф).

Група на Борк — Каси (Мами), Колин, Чанг.

Група на Бети — Калвин (Грег), Цецилия (Сидрис), Клейтън.

Група на Бил — Корнуел (Фин Нилсен), Каролин, Котър.

… и така нататък. На седмо равнище Джордж ръководи Хърбърт, Хенри и Хали. За да стигне до това равнище, са ви нужни 2187 имена с X, но прехвърляте тая задача на акъллия компютър, който ги намира или ги измисля. Всеки привлечен получава нелегално име и телефонен номер за спешни случаи. И този номер, вместо да минава по цялата верига, го свързва с Адам Селене — тоест Майк.

Сигурността ни се основаваше на двоен принцип. На нито едно човешко същество не може да се вярва за нищо… обаче на Майк може да се разчита за всичко.

Мрачната първа половина не подлежи на обсъждане. С химикали и разни други гнусни методи всеки би могъл да бъде пречупен. Единствената защита е самоубийството, ала понякога е невъзможно. О, има всякакви „кухи зъби“ — класически и съвременни, някои почти безпогрешни. Проф се погрижи аз и Уайо да бъдем снабдени. Така и не научих какво ми беше дал за „последен приятел“ и тъй като не се наложи да го използвам, няма нужда да се занимаваме с подробности, които развалят апетита. А и не съм сигурен дали щях да се самоубия, просто не съм подходящ за мъчение.

Но Майк въобще нямаше да опре до самоубийство, нищо не би успяло да го упои, пък и не усещаше болка. Всичко, отнасящо се до нас, той съхраняваше в отделна памет с парола, програмирана само за нашите три гласа. И понеже плътта е слаба, добавихме сигнал, с който при издънка всеки можеше да спре достъпа на станалите двама. Според мен, дето съм най-печеният компютърджия на Луната, Майк не би успял да премахне блокиращия сигнал, щом веднъж бе заложен в него. А най-доброто от всичко беше, че никой не би попитал главния компютър за този файл, защото никой не знаеше за съществуването му, нито подозираше за ролята на приятелчето. Каква по-голяма безопасност от това?

Едничкият риск — на пробудената машина не й липсваха приумици. Майк все проявяваше непредвидими способности. Вероятно би му стигнал умът да заобиколи някак блокировката, ако бе пожелал.

Имах доверие на Майк. В този живот на Луната се налага да рискуваме, а при такъв залог аз бих хвърлил всичко.

Така че изградихме сигурността, като се облегнахме изцяло на компютъра и всеки от нас знаеше само онова, което трябваше да знае. Да вземем за пример дървото от хора и номера. Разполагах с нелегалните именца на своите люде от групата и на тримата, които ръководех пряко — нищо повече. Единствено от това имах нужда, Майк измисляше списъка с истинските имена, всяко свързано с нелегалното. Да речем, че членът на организацията Даниел (когото не можех да познавам, защото Д беше на две равнища надолу) привлича Фриц Шулц. Даниел съобщава нагоре въпросния факт, но не и името. Адам Селене се обажда на Даниел, определя за Шулц нелегалното прозвище Ембрук, после се свързва с Шулц чрез цифрите, получени от Даниел, дава му паролата и телефонен номер за спешни случаи, като този номер е различен за всеки.

Даже ръководителят на групата на Ембрук нямаше представа от неговия телефон за свръзка. Каквото не знаеш, не можеш да издадеш нито с наркотици, нито с мъчения, с нищо. Нито дори от безгрижие.

Е, сега да речем, че трябва да се чуя с тоя Ембрук. Не съм наясно кой е, може да живее в Хонконг или да държи магазинче в съседния коридор. Вместо да пускам съобщението надолу с надеждата да стигне до човечето, звънкам на Майк. Той веднага ме съединява през „Шерлок“, без да ми подава съответния номер.

Ами ако е необходимо да говоря с някой другар, който рисува карикатура, а ние се каним да я залепим във всяка пивница на Луната? Не го познавам. Но искам да приказвам с него, нещо се е случило.

Обаждам се на Майк (нали знае всичко) и отново се свързвам бързо. Онзи разбира, че положението е о’кей, защото връзката минава през Адам Селене. „Говори Борк! — той също не ме познава, обаче първата буква му подсказва, че съм от шефовете. — Трябва да променим това и това. Сигнализирай на ръководителя на твоята група, нека провери, ако желае, но ти действай.“

Дреболии: едни нямаха телефони, други бяха на линия само в определени часове, а с някои от отдалечените зайчарници въобще липсваше телефонна връзка. Както и да е, Майк знаеше всичко; останалите не знаеха нищо, което би застрашило някого освен хората, с които работехме лично.

Щом решихме, че компютърът ще говори с когото и да било в известни ситуации, наложи се той да има повече гласове. Трябваше да му придадем плът, да го направим триизмерен, да създадем Адам Селене — председателя на Временния комитет на Свободната Луна.

Нуждата на Майк от повечко гласове се коренеше във факта, че притежаваше само един водер-вокодер, докато мозъкът му бе способен да поддържа едновременно десетина разговора или сто (не знам точно колко) като гросмайстор, който играе срещу петдесет противници, но още по-добре.

Това щеше да стане слабо място с разрастването на организацията: обажданията на Адам Селене щяха да зачестят и можеха да се окажат решаващи, ако доживеехме да преминем към действия.

Освен да му дам повече гласове, исках да заглуша и онзи, който вече имаше. Някой от така наречените компютърджии би могъл да нахълта в машинната зала, докато говорехме по телефона с Майк. Дори тия слабоумници биха се учудили, ако заварят главната машина да бъбри уж сама със себе си.

Водер-вокодерът е много старо устройство. Човешкият глас представлява бръмчене и съскане, смесени по различен начин. Вокодерът ги анализира и превръща в такива структури, каквито компютър (или опитно око) спокойно разчита. Водерът е малка кутийка, която умее да бръмчи и съска и има управление за разни комбинации от тези съставки, които да съвпаднат със структурите. Човек може да „свири“ на водер и да създава изкуствен говор. Правилно програмиран компютър прави това тъй бързо, толкова леко и ясно, колкото говорите и вие.

Обаче гласовете в телефонния кабел не са звукови вълни, а електрически сигнали. На Майк не му трябваше аудиото на водер-вокодера, за да общува по телефона. Звуковите вълни бяха нужни единствено на лунатика от другата страна на линията. Можехме да минем и без приказки в залата на приятелчето, разположена в Комплекса на Управата, затова имах намерение да ги махна и заедно с тях — опасността някой да забележи.

Първо побачках вкъщи, почти само с ръка номер три. Получи се миниатюрна кутийка, приютила двайсет водер-вокодерни схеми без аудиото. После се обадих на Майк и му нашепнах да се „разболее“ така, че да поздрави Надзирателя. Зачаках.

Този пиниз с „разболяването“ го бяхме правили и преди. Върнах се на работа, щом научихме, че съм чист. Бе срядата на същата седмица, когато Алварес вкара във файла „Зебра“ отчет за касапницата в зала „Стиляги“. Неговата версия изброяваше стотина човека (от около триста), включително Дребосъка Мкрум, Уайо, Проф, Фин Нилсен, но не и мен — явно куките ме бяха пропуснали. По-нататък разказваше как деветима полицаи, всеки от тях упълномощен от Надзирателя да охранява реда, били хладнокръвно застреляни. Споменаваха се също трима от нашите убити.

В допълнението седмица по-късно той заяви, че „широко известната подбудителка Уайоминг Нот от лунния Хонконг, чиято подстрекателска реч в понеделник, 13 май, предизвика безредиците, отнели живота на девет храбри служители, не е арестувана досега в Луна Сити и не се е върнала в постоянното си жилище. Така че вече я смятаме за загинала в масовите убийства, до които доведе собственото й поведение“. Това допълнение признаваше пропуснатото в предишния отчет — труповете липсваха и не бе ясен конкретният брой на убитите.

Но пък послесловът уточни две неща: Уайо не можеше да си отиде у дома, нито отново да стане блондинка.

Не бях белязан и се върнах към обичайните си занимания. Имах клиенти през седмицата, наглеждах машините и четящите устройства в библиотека „Карнеги“, прекарах доста време с Майк, който ме посвещаваше във файла „Зебра“ и другите специални програми — правех го в стая L на „Рафълз“, защото още нямах собствен телефон. През тази седмица компютърът ми досаждаше като нетърпеливо дете (каквото си беше) искаше да знае кога ще отида да взема нова порция шегички. Щом не успя да ме накара, пожела да ми ги каже по телефона.

Раздразних се и трябваше да си напомням, че за Майк анализирането на хумора бе също толкова важно, колкото освобождаването на Луната — а не бива да нарушаваме обещанията, дадени на едно дете.

Освен това ме засърбя да проверя дали мога да вляза в комплекса, без никой да ми сложи лапа на рамото. Разбирахме, че Проф е затънал и затуй спеше в „Рафълз“. Все пак те знаеха, че е бил на събранието, знаеха къде да го намерят през деня, но не направиха дори един опит да го гушнат на топло. Когато научихме, че са искали да арестуват Уайо, засърбя ме още повече. Чист ли бях? Или чакаха сгоден случай да ме приберат без много шум? Трябваше да се информирам.

Обадих се на Майк и му рекох да го заболи „коремчето“. Послуша ме, повикаха ме — никакви неприятности. Освен че си показах паспорта първо на стража в станцията, сетне на новия копой пред Комплекса, всичко си беше както винаги. Побъбрих си с Майк, взех хиляда вица (споразумяхме се на всеки три-четири дни да му съобщаваме мнението си за поредните сто), разреших му да оздравее и се върнах в Л-Сити, като само минах да представя сметка на главния инженер за работно време, пътни, амортизация на инструментите, материали, специални операции и за каквото още ми хрумна.

Оттогава се виждахме с Майк веднъж седмично. Беше безопасно, никога не отивах там, без те да ме викнат заради повреда, която била извън възможностите на техните хора. Аз пък редовно я „поправях“, понякога бързо, понякога след цял ден и множество тестове. Внимавах да оставям следи от инструменти по капаците, имах и разпечатки от направените тестове — те показваха кое не е било наред, как съм го анализирал, какво съм сторил. Подир всяко мое идване Майк винаги работеше безупречно, станах незаменим.

Затова, щом приготвих новата му водер-вокодерна приставка, без бавене го посъветвах да се „разболее“. Извикаха ме след трийсетина минути. Приятелчето бе съчинило нещо превъзходно, „болестта“ му се състоеше в дивашки колебания на условията в личната резиденция на Надзирателя. Първо я загряваше, после я охлаждаше в цикли по единайсет минути, а въздушното налягане променяше с по две стотни от атмосферата в секунда — достатъчно да нервира до ужас всекиго, а и може би да го заболят ушите.

Грижите на жизнената среда в отделното жилище не би трябвало да минават през главния компютър! В тунелите „Дейвис“ поддържахме дома и фермата с „идиотски“ контролни уреди, за всяко помещение имахме обратна връзка с аларми и всеки можеше да стане от леглото, да мине на ръчно управление и да открие кое не е наред. Ако при кравите застудееше, растенията нямаше да пострадат. Ако пък осветлението при житото угаснеше, това не би засегнало зеленчуците. Щом Майк успя да превърне стаите на Надзирателя в ад и никой не се сещаше какво да направи, ясно е защо не бива всичко да се струпва в един компютър.

Той преливаше от щастие. На този вид хумор му беше хванал цаката. И на мен ми хареса, окуражих го да продължава и да се повесели — пръснах наоколо инструментите и извадих малката черна кутийка.

Точно тогава дежурният компютърджия започна да тропа и да звъни на вратата. Помотах се, преди да отворя, носех ръка номер пет в дясната, за да се вижда отрязаната. На някои хора им се гади от гледката, на всички им става неприятно.

— По дяволите, човече, ти пък какво искаш? — попитах го.

— Слушай, Надзирателят вдигна страшна пушилка! Не откри ли повредата?

— Моите уважения на Надзирателя. Кажи му, че ръчно ще наглася скъпоценните му удобства, щом намеря скапаната схема, стига никой да не ми губи времето с тъпи въпроси. Тъй ли ще стоиш при отворена врата, та да влиза прах? Не загряваш ли, че съм свалил защитните капаци? Ако така си решил, можеш после ти да оправяш машините, когато пощуреят от запрашаването. Аз няма да стана от топлото легълце, за да ви помагам. Съобщи това и на твоя проклет Надзирател.

— Мери си приказките, приятелче.

— Ти също, пандизчия. Ще затвориш ли най-сетне? Или да си ходя в Л-Сити?

И вдигнах номер пет като тояга.

Той затвори вратата. Не ми беше приятно да обиждам нещастника. Ала добавих още една тухличка в стратегията да правим всеки лунатик възможно най-кисел. Човекът и бездруго смяташе работата си при Надзирателя за трудна, исках да му се стори непоносима.

— Да засиля ли колебанията? — настоя Майк.

— Хм, задръж така десет минутки, после спри отведнъж. Но все пак продължавай с нещо около час — да речем, с въздушното налягане. На нередовни интервали, ама блъскай яко. Знаеш ли какво е звуков удар?

— Разбира се. Това е…

— Спести ми определенията. Щом прекратиш главните неприятности, раздрусвай въздухопроводите на няколко минути, колкото можеш по-близо до звуков удар. Сетне му остави някакъв траен спомен. Хммм… Майк, ще успееш ли да подкараш на обратно водата в клозета му?

— Естествено! Във всички ли?

— Че той колко има?

— Шест.

— Ами… напомпай ги всичките здраво, та да му подгизнат килимите. Но ако знаеш кой е най-близо до спалнята, изстреляй го на фонтанче чак до тавана. Става ли?

— Програмата задействана!

— Добре. А сега ето ти подаръка, хубавецо.

Мястото в аудиокутията стигна да го скрия, прекарах четирийсетина минути с ръка номер три в настаняването му. Направихме тест през водер-вокодера, после му казах да се обади на Уайо и да провери всяка схема.

Настъпи десетминутно мълчание, през това време бележех с инструменти капака, който трябваше да отстраня, ако наистина имаше повреда. Прибрах си нещата, сложих си ръка номер шест и взех купчината вицове, дето ме чакаха на разпечатка. Реших, че не е нужно да прекъсвам аудиото на вокодера — Майк бе помислил по въпроса преди мен и винаги го изключваше, щом някой докоснеше вратата. И понеже рефлексите му бяха поне хиляда пъти по-добри от моите, забравих тази грижа.

Накрая той рече:

— И двадесетте схеми са о’кей. Мога да ги превключвам по средата на думата и Уайо не забелязва никаква пауза. Звъннах на Проф да му кажа „здрасти“, поговорих с Мами по домашния ви телефон и всичко това едновременно.

— Значи влизаме в бизнеса. Какво обяснение измисли за Мами?

— Помолих да ти предаде, че трябва да ми се обадиш, тоест на Адам Селене. После си бъбрихме. Тя е очарователен събеседник. Обсъдихме проповедта на Грег от миналия вторник.

— Я, как така?

— Ман, обясних й, че съм слушал в църквата, и цитирах един много поетичен откъс.

— Ох, Майк!

— Не се тревожи, Ман. Внуших й, че съм седял отзад, а сетне съм се измъкнал незабелязано при последния псалм. Тя не е любопитна — знае, че не желая да ме виждат.

По-точно казано, Мами е най-любопитната жена на Луната.

— Ами сигурно така е разумно. Но не го прави повече. Хм… Направѝ го пак. Нали ходиш… слушаш де… събрания, лекции, концерти и какво ли още не?

— Освен когато някой интригант ми изключи рецепторите! Ман, не мога да контролирам тези микрофони, както се справям с телефоните.

— Превключвателят е твърде опростен. Иска се груба сила, не е неподвижен тригер с две състояния.

— Това е варварство. И не е честно.

— Майк, почти всичко е нечестно. Щом не бягаш…

— … ще те впрягат. Ман, тоя лаф беше от смешните веднъж.

— Извинявай. Тогава да го променим — ако не можем да подобрим нещо, изхвърляхме го и слагаме по-свястното на негово място. Което и ще направим. Какви ни бяха шансовете при последното ти пресмятане?

— Приблизително един от девет, друже.

— Става по-зле, а?

— Ман, ще става по-зле месеци наред. Не сме стигнали до кризата.

— Пък и „Янките“ се смъкнаха надолу в таблицата. Е, нейсе. Да се върнем на друг въпрос. Отсега нататък, когато говориш с някого и той е ходил на лекция или нещо подобно, а ти също си бил там — доказвай му това, припомни му някакъв детайл.

— Отбелязах си. Защо, Ман?

— Чел ли си „Аленото огнивче“? Може би го има в обществената библиотека.

— Да. И какво, да го прочета ли отново?

— Не, не! Ти си нашето Алено огнивче, нашият Джон Голт, нашата Блатна лисица, нашият човек-загадка. Ти присъстваш навсякъде, знаеш всичко, изсулваш се от града и се прибираш без паспорт. Винаги си редом, но никой не може да те зърне.

Светлинките му примигнаха на вълнички, чу се приглушен кикот:

— Охо, това е забавно. Смешно веднъж, смешно втори път, може би смешно во веки веков.

— Абсолютно. Кога прекрати тази gymkhana^[3] при Надзирателя?

— Преди четиридесет и три минути, с изключение на звукови удари.

— Хващам се на бас, че вече го болят зъбите! Сервирай му още четвърт час. След това ще съобщя, че съм си свършил работата.

— Прието. Ман, Уайо току-що предаде вест за тебе. Каза да ти напомня за рождения ден на Били.

— Олеле! Спирай всичко, тръгвам си. Чао!

Излязох припряно. Майката на Били е Ана. Вероятно той е последното й дете, а тя добре се постара за семейството — осем хлапета, три от тях още живееха при нас. Внимавам не по-малко от Мами да не показвам предпочитания… но пък Били е страхотно момченце и аз го научих да чете. Може би прилича на мен.

Минах през офиса на главния инженер да оставя сметка и настоях да се срещна с него. Пуснаха ме, беше настроен войнствено. Надзирателят му бе спретнал скандалче.

— Задръж — предупредих го. — Един от синовете ми има рожден ден и нямам намерение да закъснявам. Обаче се налага да ти покажа нещо.

Извадих пликче от куфара с инструментите и го метнах на бюрото — труп на домашна муха, който обгорих с нажежен тел и донесох с мен. В тунелите „Дейвис“ не търпим мухи, ала се случва някоя да прилети при открехнати шлюзове. Тази се пъхна в работилницата ми точно навреме.

— Това виждаш ли го? Я познай къде го намерих.

Фалшивото доказателство ми даде повод за лекция какви грижи са необходими за деликатните машини, обясних му да отворените врати, оплаках се от дежурния.

— И прахът може да съсипе компютъра, пък за насекомите няма прошка! А твоите дежурни си влизат и излизат, сякаш са в станция на подземката. Днес и двете врати зееха, докато този идиот плещеше глупости. Ако открия още следи, че някой от тия типове с копита вместо ръце е ровил и е позволил вътре да хвърчат мухи — да знаеш, главен, оставям те да се оправяш сам. Затрупан съм с работа до ушите, хамалувам ви тук, защото обичам хубавите машини. Не търпя да се отнасят небрежно с тях! Довиждане.

— Почакай. И аз искам да ти кажа нещичко…

— Жалко, ама трябва да си ходя. Прави каквото щеш, обаче не съм се цанил да изтребвам насекоми. Аз съм компютърджия.

Нищо не опъва нервите на човека повече от туй да му отнемеш думата. С малко късмет и помощ от Надзирателя нашият инженер щеше да отвори някоя язва до Коледа.

Все едно, закъснях и смирено се извиних на Били. Алварес бе измислил нова досада: подробно претърсване на излизане от Комплекса. Понесох го, без да изтърва груба дума на драгуните, които ми ровичкаха из вещите, — нали бързах да се прибера? Само че хилядата вица ги притесниха.

— Какво е това? — заяде се единият.

— Компютърната разпечатка — казах му. — Работни тестове.

И приятелчето му дойде при нас. Не ми се вярва да бяха грамотни. Искаха да ми конфискуват хартиите, затова настоях да се обадят на главния инженер. Пуснаха ме. Не бях недоволен, когато си тръгвах: колкото повече такива истории, толкова повече щяха да намразват стражарите с всеки изминал ден.

Решението да поочовечим Майк възникна от необходимостта всички членове на организацията да му звънят при нужда. Съветът ми за концертите и пиесите беше просто подробност. По телефона гласът на компютъра имаше чудатост, която не забелязвах, докато си приказвахме само в комплекса. Когато говорите с някого, винаги чувате страничен шум. Дишане, понякога пулс, движения на тялото, макар че рядко се замисляте за тях. Освен това, дори да е спуснато покривалото, звуците наоколо проникват достатъчно, за да запълнят пространството и да направят от говорещия тяло с атмосфера около него.

При Майк нямаше нищо подобно.

По онова време неговият глас стана човешки по тембър и особености, запомняше се. Отговаряше с баритон, имаше северноамериканско произношение с австралийски остатъци, а в ролята на Мишел той (или тя?) използваше леко сопрано и френски акцент. Развиваше се и личността на Майк. Когато за пръв път го запознах с Уайо и Проф, приличаше на педантично дете. За броени седмици нашият другар направо разцъфна и вече си представях, че е мъж горе-долу на моите години.

След пробуждането речта му бе неясна и писклива, трудно се разбираше. Сега звучеше отчетливо, показвайки логика в подбора на думите и изразите — с мен разговорен, с Проф образован, галантен с Уайо — точно разликата, която очаквате от порасналите хора.

Но фонът беше мъртвешки. Дълбока тишина.

Запълнихме я. Само с няколко подсказвания за Майк. Не направи дишането си шумно (обикновено то не се забелязваше). Ала почна да внася оттенъци. „Извинявай, приятелю, хвана ме тъкмо когато се къпех“ — и позволяваше да чуете характерни звуци. Или „Хранех се, чакай да преглътна хапката.“ Вмъкваше това дори в разговори с мен, щом пожела да стане „човешко тяло“.

Всички заедно съчинявахме Адам Селене, обсъждахме го в „Рафълз“. На колко години беше? Как изглеждаше? Женен или ерген? Къде живееше? С какво се занимаваше? Какви му бяха интересите?

Решихме, че Адам бе около четирийсетте, здрав и жизнен, солидно образован, запознат с разни науки и изкуства и особено добре подкован в историята, страхотен шахматист, но нямаше време да играе често. Брак от най-обичайния тип — тройка, в която той е старшият съпруг. С четири деца. Доколкото си представяхме, жена му и младшият съпруг не се занимаваха с политика.

Грубовато красив, с къдрава стоманеносива коса, от смесена раса — второ поколение от едната страна, трето от другата. Богат по лунните стандарти, с делови интереси не само в Л-Сити, а и в Новилен и Конгвил. Офисът му се намираше в Луна Сити: външна канцелария с десетина служители и вътрешен кабинет с неговия заместник и секретарката.

Уайо искаше да знае дали той се въргаля с тази секретарка. Казах й да не си пъха носа в лични работи. Тя възмутено заяви, че не е досадница, ама нали сме се опитвали да създадем пълноценен човек?

Настанихме офиса в Стария купол, на трето равнище от южната страна, в сърцето на финансовия квартал. Ако познавате Луна Сити, ще си спомните, че в купола някои стаи имат прозорци към пространството над самата основа. Исках да е така заради звуковите ефекти.

Начертахме план и ако този офис съществуваше, щеше да се приютява между „Лунна Етна“ и „Грийнбърг&Сие“. Сложих регистратора в чантичката си, за да запиша тамошните шумове на място. Майк ги обогати с прослушване на телефоните.

Оттогава, щом звъннете на Адам Селене, вече липсваше мъртвешкия фон. Ако секретарката Урсула приемаше обаждането, чувахте:

— Дружество „Селене“. Луната ще бъде свободна! — Би могла да добави: — Бихте ли изчакали? Господинът говори по другия телефон.

Случваше се да пуснат вода в клозета и вие разбирахте, че дамата е изръсила малка лъжа, съшита с бели конци. Или пък уцелвахте самия шеф:

— Тук Адам Селене. Свободна Луна. Един момент да спра видеото.

Понякога се обаждаше заместникът:

— С вас говори Албърт Гинвалла, доверен помощник на господин Селене. Свободна Луна. Ако го търсите по проблеми на организацията, а аз стигнах до тоя извод, понеже използвахте нелегалния си псевдоним — моля ви, не се колебайте. Занимавам се и с тези неща от името на председателя.

Последното беше капан, защото всеки член получаваше указания да се доверява само на Адам Селене. Не четяхме конско на хората, които захапваха стръвта, но до ръководителя на групата стигаше предупреждението да не възлага нищо съществено на такъв човек.

Ехото долиташе при нас. „Свободна Луна!“ и „Луната ще бъде свободна!“ пуснаха корен сред младоците, после и сред солидните граждани. Първия път, когато чух това при делови разговор, едва не си глътнах зъбите. Дръннах на Майк и попитах дали човекът е член на организацията. Не беше. Препоръчах на компютъра да проследи разклоненията и да види може ли някой да го вербува.

Най-интересно събитието отекваше във файла „Зебра“. Адам Селене се появи в досиетата на главния копой по-малко от лунен месец след създаването си със забележката, че това име е прикритие за ръководителя на нова нелегална организация.

Шпионите на Алварес бъхтеха здраво около нашия Селене. Месеците минаваха, а досието му в „Зебра“ набъбваше. Мъж, възраст 35–45 години, офисът му се намира в южната част на Стария купол, обикновено е там между 9.00 и 18.00 по Гринуич освен в събота, но обажданията се прехвърлят към него и в другите часове на денонощието. Има жилище в района на централната градска точка на налягането, така че никога не пътува повече от 17 минути. В дома му има деца. Деловата му дейност обхваща брокерски операции с ценни книжа и дялове във ферми. Посещава театрални постановки, концерти и т.н. Вероятно е член на шахматен клуб — Луна Сити, и на Luna Association d’Echecs^[4]. Играе тенис, занимава се и с други тежко натоварващи спортове в обедната почивка, може би в Атлетичен клуб — Л-Сити. Обича изтънчените ястия, ала контролира теглото си. Забележителни памет и математически способности. Типичен ръководител с дарба за бързи решения.

Един измежду куките беше убеден, че е говорил с Адам в антракта на наново поставения от Градската трупа „Хамлет“. Шефът Алварес добави описанието — съвпадаше напълно с нашата измислица, ако не смятаме къдравата коса!

Обаче главният копой пощуряваше от друго: съобщаваха му телефонни номерца на Адам и те все се оказваха грешни. (Несъществуващите свършиха и Майк избираше каквото и да е, стига в момента да не се използваше, постоянно прехвърляйки комбинациите, когато нови абонати получаваха от неговите.) Алварес се опита да проследи дружество „Селене“, като допусна, че някой от знаците в номера е сбъркан. Научихме това, защото Майк слухтеше на служебния му телефон и чу заповедта. Компютърът се възползва, за да изиграе поредния си трик — подчиненият, който набираше с по един променен знак, неизменно попадаше на личната резиденция на Надзирателя. Така че Надзирателят извика Алварес и направо го сдъвка.

Душа не ми даваше да се скарам на Майк, но го предупредих, че на всеки досетливец би му светнало: някой си играе с компютъра. Отговори ми, че наоколо не се намирали такива досетливци.

Единственото постижение на Алварес беше, че щом получеше някакъв номер на Адам, ние засичахме поредната кука — нова кука, защото предишните не узнаваха как да се свържат по телефона с господин Селене. Вместо това ги привличахме в мила групичка, където си гонеха опашките и доносничеха един за друг. С помощта на Алварес откривахме почти мигновено всеки негов шпионин. Според мен шефът се чувстваше много нещастен, че вербува такива шпиони. Двама изчезнаха и нашата организация, която вече наброяваше над шест хиляди души, така и не успя да ги намери. Елиминирани или умрели при разпит.

Дружество „Селене“ не беше единствената фиктивна фирма, която основахме. „ЛуНоХоКо“ бе къде по-голяма, също толкова фиктивна, но не и призрачна. Администрацията й се настани в Хонконг, с клонове в Нови Ленинград и Луна Сити, постепенно нае на работа стотици служители, като повечето от тях не членуват в организацията — оказа се най-трудната ни операция.

Стратегическият план на Майк включваше изтощителна поредица от проблеми, които непременно трябваше да разплетем. Между тях и финансовите. И как да предпазим катапулта от космическата атака.

Проф се питаше дали да не обира банки, после се отказа с голямо нежелание. Ала след време вече обирахме банкови сейфове, фирми и самата Управа. Майк го измисли, доизпипаха го заедно с Де ла Пас. Отначало на компютъра не му беше ясно за какво са ни пари. За тази движеща сила, караща хората да пробиват с нокти и зъби, той знаеше не повече, отколкото за секса. Майк боравеше с милиони долари и не виждаше никакви затруднения. Започна с предложението да ни издаде управленски чек за каквато сума поискаме.

Професорът изтръпна от ужас. Сетне обясни на приятелчето рисковете в опита да осребрим чек за, да речем, 10 000 000 управленски долара.

Захванаха се с това, обаче на дребно, с множество имена и места по цялата Луна. От всяка банка, фирма, магазин, агенция, включително и Управата, на която Майк водеше сметките, потече ручейче към фондовете на организацията. Пирамидално построено мошеничество, основаващо се на факт, неизвестен за мен, но познат на Проф и съдържащ се в огромните знания на компютъра — повечето пари съществуват само като счетоводство.

Ето ви пример, който можете да умножите по стотици такива. Синът на моето семейство Сергей, член на организацията, е помолен да си открие сметка в Дружеството за взаимно застраховане. Внася и тегли. Всеки път стават дребни грешки. Депозитът се увеличава с повече, отколкото внася, и намалява с по-малко, отколкото изтегля. След няколко месеца Сергей си намира работа извън града и прехвърля своя влог в Акционерна каса — Долен Тихо. Придвижените средства надвишават трикратно и без това вече надутия депозит. Скоро прибира почти всичко в брой и го дава на ръководителя на своята група. Майк знае сумата, която моят син трябва да предаде, но (понеже двамата не подозират, че Адам Селене и компютърният счетоводител на банката са едно и също) всеки получава указания да съобщи за прехвърлянето на Адам — така хората оставаха честни, макар че в цялата операция нямаше нищо почтено.

И тъй, умножете кражбата на 3000 хонконгски долара по стотици горе-долу подобни.

Не мога да опиша далаверите, с които Майк поддържаше счетоводния баланс и прикриваше хилядите липси. Ала не забравяйте: всеки ревизор приема предварително, че машините са лоялни. Ще пусне тестове, за да се увери, че автоматиката е в изправност, но въобще няма да му хрумне, че тези тестове нищо не доказват, защото самите машинки играят мръсно. Кражбите на Майк никога не нарастваха достатъчно, та да объркат икономиката. Точно като източен половин литър кръв, който не стига да навреди на кръводарителя. Трудно ми е да пресметна кой какво загуби, доларите изтичаха по най-различни начини. Но цялата схема ме тревожеше, бях възпитан в честност освен към Управата. Проф твърдеше, че само създаваме лека инфлацийка поради факта, че връщаме парите обратно в системата, ама да не съм забравял, че Майк водел отчетността и всичко щяло да бъде възстановено след революцията — при това лесно, защото тогава Лунната управа нямало да ни смуче силиците.

Казах на съвестта си да ляга и да заспива. Беше нищожно убождане в сравнение с изявите на всяко правителство в досегашната история на войните, а нима революцията не е всъщност война?

Тези пари, след множество прехвърляния от ръце в ръце (винаги с прираст от Майк), свършваха пътя си като основен финансов източник за компанията „ЛуНоХо“. Беше смесена фирма: и кооперативна, и акционерна. „Джентълмените на късмета“, които гарантираха акциите, трупаха доларчетата на свое име. Майк управляваше всичко, значи не се е промъкнала и следа от честност.

Независимо от това нейните акции се търгуваха на борсата в лунния Хонконг, бяха в борсовите списъци на Цюрих, Лондон и Ню Йорк. „Уол Стрийт Джърнъл“ писа на тези „привлекателни инвестиции на принципа големи рискове — голяма възвращаемост, със значителен потенциал за развитие“.

„ЛуНоХоКо“ беше инженерно-проучвателска фирма, участваше в многобройни начинания, повечето от тях съвсем законни. Но главната й задача бе скришом да изгради втори катапулт.

Самата операция не можеше да се запази в тайна. Просто няма чалъм да купите или построите термоядрена централа за целта и да останете в сянка. (Отхвърлихме използването на слънчева енергия по очевидни причини.) Поръчахме частите от Питсбърг, стандартно оборудване от „Юни-Калиф“, с радост плащахме надценките им, за да получим най-доброто. Пък и не можете да спретнете статора за дълго километри индукционно поле, без да ви забележат. Ала най-важното е, че няма как да се впуснете в капитално строителство, да наемете цели тълпи от хора и да не се набиете в очи. Вярно, катапултите се състоят предимно от вакуум. И в изстрелващия край статорните пръстени не са много нагъсто. Но управленското устройство, даващо ускорение 3G, се проточваше на стотина километра. Бе не само астронавигационен ориентир, отбелязан на всяка карта, ами и с такива размери, че от Земята се виждаше с не особено мощен телескоп. А на радарните екрани изпъкваше чудесно.

Правехме още по-къс катапулт с 10 G, но дори и той достигаше към трийсетина километра — прекалено голям, за да го потулим.

Затова го скрихме по метода на „Откраднатото писмо“^[5].

Понякога се чудех на Майк, че чете безспир, питах се какви ли идеи намира в художествената литература. Обаче се оказа, че по-добре схваща човешкия живот от съчинените истории, отколкото от фактите. Литературата му даваше gestalt^[6] на битието, което хората смятат за нещо подразбиращо се, защото го живеят. Освен това очовечаване, заместващо на Майк житейския опит, хрумваха му различни модели от тези „неистинни факти“, както ги наричаше. И ето че господин По му подсказа какво да направи с катапулта.

Скрихме го буквално, като го разположихме под повърхността, та стана невидим и за око, и за радар. Да, замаскирахме го твърде изкусно — селенографското й местоположение се превърна в наша тайна.

Но как постигнахме това с подобно чудовище, по което работеха толкова хора? Ще го обясня така. Да предположим, че вие живеете в Новилен. Знаете ли къде е Луна Сити? Естествено, в източния край на Mare Crisium. Е, и? На каква ширина и дължина? Ха де! Погледнете в справочника! Е, и? Щом не помните къде точно е, как го намерихте миналата седмица?… Стига си изкуквал, човече, взех подземката, прекачих се в Торичели и проспах времето, а капсулата просто си вървеше по пътя.

Светна ли ви? Забравили сте координатите на Луна Сити! Направо излизате на перона, когато подземката пристигне на Южната станция.

Та ето как скрихме и катапулта.

Той е в района на Mare Undarum^[7], „всички го знаят“. Но къде беше и къде казвахме, че е, се разминаваха със стотина километра на север и юг, на изток и запад или пък в комбинация от тези посоки.

Днес можете да откриете неговите координати в справочниците — и да намерите същия лъжовен отговор. Мястото на този катапулт е все така най-добре опазената тайна на Луната.

Както споменах, не се вижда от космоса нито с просто око, нито с радар. Всичко е заровено освен точката на излитане, а тя е голяма черна безформена дупка като още десет хиляди такива и е нависоко в неприветлива планина, където няма място и една ракета да кацне.

Все пак доста хора бяха там по време на строителството и след това. Дори надзирателят ни посети и моят съсъпруг Грег го водеше насам-натам. Надзирателят отиде с пощенски курс, когато на онова място беше лунен ден, и неговият киборг получи координати. Имаше и радарен лъч, по който да се ориентират. Всъщност стигнаха немного далеч от катапулта. Ала по-нататък се наложи да пътуват с ролигон, а нашите машини не приличаха на някогашните пътнически бусове от Ендсвил до Белутихачи — бяха товарни камиони без обзорни илюминатори. Трасето пък бе толкова лошо, че хората трябваше да се пристягат с предпазни колани. Надзирателят искаше да се повози горе в кабината, обаче… съжаляваме, господине, има място едва за шофьора и помощника му, двамата с мъка се справят.

Три часа по-късно не го интересувало нищо, само мънкал да се прибира. Останал един час и не любопитствал в разговора за целта на цялото това копане, нито за стойността на още неоткритите залежи.

Не толкоз важните хора (работници и други) пътуваха със сондите за търсене на лед, двойно по-лесен начин да загубиш представа къде си. Ако някой носеше в багажа си инерционен трасьор, можеше да засече координатите, но охраната си гледаше работата. Някакъв образ опитал и скафандърът му се повредил. Вещите му бяха върнати в Л-Сити, а уредът му показваше каквото трябва — тоест каквато ние искахме, защото набързо преодолях разстоянието дотам, като взех и ръка номер три. Можете да отговорите трасьор и пак да го запечатате, ако бачкате в среда от чист азот. Аз си сложих кислородна маска със слабо повишено налягане и не се притеснявах.

Приемахме и важни клечки от Земята, някои от тях на високи постове в Управата. Минаваха по по-лекия подземен път, предполагам, че Надзирателят ги предупреждаваше. Ама и по този маршрут имаше трийсеткилометрова отсечка с ролигон. Един от земяните ни се стори подозрителен — доктор Дориан, физик и инженер. Камионът му се преобърна. Глупавият шофьор искал да цепи напряко, отникъде не ги виждали, а радиомаякът им се разбил на парченца. Горкият доктор Дориан прекарал три денонощия в нехерметизирано иглу, направено от блокове пемза. После се наложило да го върнат в Л-Сити болен от хипоксия^[8] и прекомерна доза облъчване въпреки усилията на двамата шофьори — членове на организацията — да му помогнат някак.

Може би нищо нямаше да стане, ако бе разгледал. Може би нямаше да усети, че го пързалят в обясненията, не би забелязал и грешката в координатите. Малцина наблюдават небето, когато са пъхнати в скафандри, дори ако слънцето не прави безплодни усилията им да видят нещо. Още по-малко са ония, които умеят да се ориентират по звездите — а на лунната повърхност никой не може да го стори без чужда помощ, освен ако има инструменти, знае как да борави с тях и разполага с таблици и много точен хронометър. За най-груби резултати минимумът е октант, таблици и добър часовник. Посетителите даже бяха канени да излизат на повърхността, но ако някой от тях си носеше октант или съвременен заместител, току-виж го сполетяла злополука.

На шпионите не уреждахме нещастни случаи. Позволявахме им да живуркат, скъсвахме ги от работа и Майк четеше донесенията им. Един например съобщаваше, че било сигурно — открили сме уранова руда, нещо непознато на Луната по онова време (проектът „Сонда-център“ започна доста по-късно).

Към март 2076 година катапултът бе кажи-речи готов, оставаше само да се инсталират сегментите на статора. Централата беше монтирана заедно с коаксиалните кабели по цялото идеално право трийсеткилометрово трасе. Работният екип бе сведен до минимум, почти сто на сто от членове на организацията. Но запазихме една кука, за да си получава Алварес редовните доноси: не искахме да се безпокои, защото ставаше подозрителен. Вместо това му създадохме грижи в зайчарниците.