Робърт Хайнлайн
Луната е наставница сурова (2)

2

Качих се на подземката Транс-Кризиум^[1] до Л-Сити, но не си отидох вкъщи. Майк ме попита за някакво събиране в зала „Стиляги“^[2] от 21.00. Той наблюдаваше концерти, срещи и така нататък, а някой бе изключил ръчно „ушичките и оченцата“ му в споменатата зала. Според мен се чувстваше отблъснат.

Досещах се защо са ги изключили. Политика — оказа се протестно сборище. Не виждах смисъл да пречат на Майк да им слуша лафовете и можех да се хвана на железен бас, че в тълпата ще има куки на Надзирателя. Не че се очакваха опити да забрани събирането, нито пък затягането на шайбите за онези още неосвободени каторжници, които искаха да вдигнат врява. Не беше нужно.

Дядо ми Каменния разправяше, че Луната била единственият открит затвор в историята. Без решетки, без стражари, без правила — и без никаква потребност от тях. Казваше, че по-рано, в началото, преди да се изясни, че каторгата означавала доживотна присъда, отделни пандизчии пробвали да се чупят. С кораб, разбира се, а тъй като масата на кораба е измерена едва ли не до последното грамче, трябвало да подкупят някой офицер.

Чувал съм, че имало такива опити. Но нямало избягали. Ако човек вземе деньги, не следва непременно, че той е подкупен, нали? Спомням си как изглеждаше един, след като го елиминираха през Източния шлюз. Не си мислете, че изхвърлените в орбита трупове са по-приятни за окото.

Та затова надзирателите не се тормозеха заради протестни събрания. Политиката беше: „Нека си джафкат.“ Джавкането имаше значение колкото писукането на новородени котенца в сандъчето им. Е, някои копои се заслушваха, а други опитваха да потискат подобни занимания, ала все дотам стигаха — нулева програма.

Когато Чвора Морт пое службицата през 2068 година, изнесе ни проповед как нещата щели да станат различни на Луната под неговото управление. Вдигна шумотевица за „един всекидневен рай, създаден със собствените ни силни ръце“, как „Ще се трудим рамо до рамо в дух на братство“ и „Нека забравим грешките на миналото, за да обърнем лица към светлата нова зора“. Слушах го при Мама Грубиянката в „Торбичката на гладника“, докато душех миризмите на ирландски варива и пийвах литър от австралийската й биричка. Помня, че Мама забеляза:

— Бива го по сладките приказки, а?

Нейният коментар си остана единственият по-реален резултат. Бяха подадени няколко молби, а телохранителите на Надзирателя започнаха да носят нов тип пушки, други промени нямаше. След като постоя при нас, той престана да се появява дори по видеото.

Отидох на сбирчицата само защото Майк беше любопитен. Оставих си скафандъра и инструментите в станцията на подземката при Западния шлюз, взех тестов регистратор и го пъхнах в чантето на колана, та компютърът да има пълен отчет даже да заспя.

Замалко обаче да не вляза. Качих се от равнище 7-А, после се запътих през страничния вход, където ме спря един стиляга — клинче с подплънки, кори на слабините и на прасците, торсът му лъснат и напръскан със „звезден“ прах. Не че се заглеждам какво носят хората, аз също бях с клин (без подплънки) и понякога си мажа за блясък горната половина на тялото при светски срещи.

Но не използвам козметика и косата ми бе твърде къса, за да я вдигам на черепа си като кок. А този младеж си беше обръснал главата отстрани и кичурите на темето му бяха закрепени във формата на петльов гребен. Най-отгоре се мъдреше червената шапка с издутина отпред.

Шапката на свободата — за пръв път виждах такава. Тръгнах да минавам покрай него, той ми препречи пътя с ръка и си напъха лицето в моето:

— Билетчето!

— Извинявай — казах му. — Не знаех. Къде да си купя?

— Няма да стане.

— Я повтори. Нещо ми се губиш.

— Никой — изръмжа той — не влиза без поръчителство! Ти кой си?

— Аз — отговорих му внимателно — съм Мануел Гарсия О’Кели и всички стари дружки ме знаят. Ами ти кой си?

— Това не е твоя работа! Покажи ми билет с нужния печат или се разкарай!

Зачудих се колко ли ще продължи животът му. Туристите често отбелязват вежливостта на всички лунатици, премълчавайки убеждението си, че един затвор не би трябвало да е толкова цивилизован. След като бях на Земята и знаех какви неща те понасят безропотно, ясно ми е що за извод си правят. Но беше безпредметно да им казвам, че сме такива, защото, който играе лошо, не живее дълго — поне на Луната.

Е, нямах намерение да се бия, колкото и да се държеше това момченце като невеж новак. Единствено си помислих как ли би изглеждало лицето му, ако го перна с ръка номер седем през устата.

Да, само си го помислих и тъкмо да му отговоря учтиво, зърнах вътре Дребосъка Мкрум. Дребосъка бе голям черен мъжага, висок към два метра, изпратен горе на Скалата за убийство и всъщност най-симпатичният и услужлив човек, с когото съм работил — учех го на лазерно сондиране, преди да си изгоря ръката.

— Дребосък!

Видя ме и се ухили като някакъв псих.

— Здрасти, Мани! — Тръгна към нас. — Радвам се, че дойде, Ман!

— Не съм много сигурен дали съм дошъл — казах му. — Линията е блокирана.

— Няма билет — обади се младежът на вратата.

Дребосъка бръкна в чантичката си и ми пъхна един в шепата.

— Вече има. Хайде, Мани.

— Покажи ми печата — настояваше портиерът.

— Това е моят печат — меко обясни Мкрум. — О’кей, товарищ?

Никой не спореше с Дребосъка, въобще не ми влиза в главата как се е забъркал в убийство. Слязохме надолу към предните редици, запазени за тузовете.

— Искам да се запознаеш с едно мило малко девойче — подхвърли Мкрум Дребосъка.

Беше малко само за него. Аз не се броя за нисък — 1,75 съм, но девойката бе по-висока. Както научих после: 180 сантиметра, подплатени със 70 килограма, всичките в съблазнителни извивки, и беше толкова руса, колкото пък черен Дребосъка. Реших, че е депортирана, понеже цветовете рядко оставаха така чисти след първото поколение. Приятно, дори доста хубавичко лице и куп златистожълти къдрици, качени над туй дълго, плътно, прелестно изваяние.

Спрях на три крачки от нея да я изгледам от горе до долу и да подсвирна. Тя зае съответна поза, сетне кимна да ми благодари, ала отсечено — явно комплиментите й бяха омръзнали. Дребосъка изчака да минем през любезностите и каза тихо:

— Уайо, това е другарят Мани, най-добрият сондьор, който някога се е носил по местните тунели. Мани, това девойче е Уайоминг Нот и измина целия път от Платон^[3] дотук, за да ни съобщи какво става в Хонконг. Нали е много мило?

Докоснахме си ръцете.

— Казвай ми Уай, Мани, но е и Ай-ай.

Почти ми беше на езика, обаче се овладях:

— О’кей, Уай.

Тя продължи, загледана в непокритата ми глава:

— Значи си миньор. Дребосък, къде му е шапката? Мислех си, че подземните тук са организирани.

Красавицата и Дребосъка носеха малки червени шапки като онзи на вратата — така бяха пременени към една трета от лунатиците в тълпата.

— Вече не съм миньор — обясних. — Беше, преди да си загубя ей това крилце.

Вдигнах лявата ръка, за да види къде се съединява протезата с плътта (нямам нищо против да привличам вниманието на жените към недъга си: някои отблъсква, но пък буди майчинско чувство у други, тъй че нещата се уравновесяват).

— Сега съм компютърджия.

— Значи слухтиш за Управата? — остро попита тя.

Даже днес, когато дамите на Луната са горе-долу колкото мъжете, аз съм твърде старомоден, за да се отнасям грубо с тях, каквото и да сторят — те притежават толкова много от онова, което ни липсва. Обаче Уай ме засегна на болно място и отговорих почти рязко:

— Не съм на служба при Надзирателя. Въртя бизнес с Управата като частник на договор.

— Аха, добре — каза тя отново с топъл глас. — Всички го правим, не можем да избягаме от обстоятелствата и тук ни е проблемът. Тъкмо това ще променим.

„Значи ще го променим, а? — помислих си. — И как? Всеки си има бизнес с Лунната управа по същата причина, по която всеки си има бизнес и със закона за всеобщото привличане. И него ли ще променяте?“ Но запазих тези разсъждения за себе си, не исках да се пререкавам с дама.

— Мани е о’кей — спокойно отбеляза Дребосъка. — Отлично момче, гарантирам за него. Ето му и шапката — добави той, като бръкна в чантичката си.

Зае се да я нагласява върху косата ми. Уайоминг му я отне.

— Доколкото схванах, ти си му поръчител.

— Точно това казах.

— Чудесно, ето как постъпваме ние в Хонконг.

Тя застана пред мен, сложи шапката на главата ми и силно ме целуна по устните.

Въобще не бързаше. Да те целуне Уайоминг Нот беше нещо къде по-осезателно от брака с повечето жени. Ако бях Майк, всичките ми лампички щяха да засияят отведнъж. Усещах се като киборг с включен център на удоволствията.

Най-после осъзнах, че е свършило, а хората свиркаха. Примигнах и рекох:

— Радвам се, че съм приет. Но в какво съм приет?

— Не знаеш ли? — кимна красавицата.

Дребосъка се намеси:

— Събранието започва, сам ще разбере. Сядай, Ман. Уайо, моля те, настанявай се.

Така и сторихме, а един мъж заудря с председателското чукче. С него и надут до дупка усилвател накара всички да го чуят.

— Затворете вратите! — извика. — Това е закрито събрание! Проверете човека пред вас, зад вас, отстрани: ако не го познавате и никой от вашите познати не гарантира за него, изхвърлете го!

— Как пък не — изхвърлете го! — отговориха му от залата. — Елиминирайте го през най-близкия шлюз!

— Тишина моля! Някой ден и това ще направим.

Наоколо започна шетня и боричкане, в което дръпнаха червената шапка от главата на някакъв образ, метнаха го навън, той полетя по чудна дъга и още се издигаше, когато мина през вратата. Съмнявам се нещо да е усетил, май беше в несвяст. Една жена беше учтиво избутана — според нея, неучтиво; тя отправи груби забележки по адрес на онези, дето я избутаха. Притесних се.

Накрая затвориха вратите. Отекна музика, над сцената се развя знаме с надпис „СВОБОДА! РАВЕНСТВО! БРАТСТВО!“. Всички свиркаха, ентусиазиран лунатик запя гръмко и фалшиво „На крак, о, парии презрени…“. Не бих казал, че някой ми се стори особено презрян. Изведнъж си спомних, че не съм хапвал нищичко от 14.00, защото се надявах събранието да не продължи много дълго, а това пък ме подсети, че моят регистратор щеше да изкара само два часа. Съответно се попитах какво ли биха направили, ако знаеха за него? Биха ли ме запратили през въздуха, за да се приземя с болезнено пльосване? Или биха ме елиминирали? Но не се тревожех. Сглобих този регистратор сам с помощта на ръка номер три и никой освен микромеханик не би се досетил за какво точно служи.

Последваха речи.

Семантичното им съдържание се движеше от ниско към отрицателно. Едно човече предложи да тръгнем с маршова стъпка „рамо до рамо“ към резиденцията на Надзирателя и да настояваме за правата си. Я си представете как отиваме с капсулите на подземката и се измъкваме от тях един по един на частната му станция. А какво правят яките телохранители? Или си навличаме скафандрите и се мъкнем по повърхността към неговия горен шлюз. С лазерни сонди и неограничено захранване можете да отворите всеки шлюз, ами как ще стигнете по-надолу? Асансьорът действа ли? Измайсторявате аварийна лебедка и някак слизате, после разбивате следващата преграда…

Не, въобще не ми харесва такава работа при нулево налягане. Конфузиите със скафандри са постоянно бедствие — особено когато някой ти го уреди. Едно от първите неща за Луната, научени още от първите кораби с осъдени, е, че нулевото налягане е място, изискващо добро възпитание. Никой бригадир нервак не е изкарвал повече от няколко смени, понеже го връхлита „злополука“, а големите шефове отдавна не си пъхат носа в нещастните случаи, иначе и тях ги сполетява също. Загубите достигали 70 процента през ранните години, но пък, които оцелели, били приятни хора. Не дресирани, нито меки — тук не е за такива. Обаче се държали прилично.

Струваше ми се, че всяка буйна глава на Луната бе в зала „Стиляги“ онази вечер. Подсвиркваха и викаха одобрително на тая шумотевица за „рамо до рамо“.

След като беше открито обсъждането, се чуха и по-разумни приказки. Обади се срамежлив нисък човек с кръвясали очи на отколешен сондьор:

— Аз съм ледокопач. Научих занаята, докато избивах присъдата при Надзирателя, както и повечето от нас. Сам съм си господар от трийсетина години и се оправям добре. Отгледах осем хлапета. Всички те станаха хора — никой не беше елиминиран, нито се забърка в нещо сериозно. Трябваше да кажа, че всъщност досега се оправях добре… Защото днес по принуда се ослушвате надълбоко или по-надалеч, за да намерите ледени запаси. Ех, така е, в Скалата се крие още ледче и свестният миньор очаква да получи пари от него. Но Управата го плаща на същата цена, както преди четвърт век. А това, разбира се, не е гот. Има и по-лошо: управленските долари вече си загубиха силата. Помня времето, когато хонконгските се разменяха едно към едно с управленските. Сега ти трябват три управленски за един хонконгски. Аз поне не знам какво да правя… ама знам, че за да вървят нещата по зайчарниците и фермите, е нужен лед.

Седна си на мястото с натъжено лице. Никой не подсвиркваше, но всички искаха да говорят. Следващият тип изтъкна, че вода могла да се получи и от други скали. Хм, че туй да не е новост? Някои камънаци съдържат до 6 процента, ала се срещат изключително рядко. Защо хората не си правят простите сметки?

Неколцина фермери се вайкаха и един житар беше типичен случай:

— Вие чухте какво ви каза Фред Хаузер за леда, Фред, Лунната управа не го отпуска на фермерите по тия ниски цени. Започнах почти по същото време като теб, разработвайки двукилометров тунел под наем от Управата. С най-големия ми син го запушихме и го докарахме до налягане, имахме гнездо лед и отгледахме първата реколта само с банков заем за захранващите и светлинните устройства, за семената и химикалите. После разширявахме още тунели, купувахме светлина, засявахме все по-добро семе и днес получаваме от хектар девет пъти колкото най-процъфтяващите стопанства на открито долу, на Земята. Но какви сме сега? Богаташи ли? Фред, сега дължим повече, отколкото в деня, когато станахме частници! Ако разпродам всичко, стига да се намери глупак да го плати, ще фалирам. И защо? Защото съм длъжен да пазарувам вода от Лунната управа и да й продавам зърното си — така никога не мога да запуша дупката. Преди двайсет години вземах градски отпадъчни води, сам ги стерилизирах и изкарвах печалба. Ала като купувам днес същото, ми искат пари за дестилация, че и надбавка за твърдите вещества! А цената на тон зърно при товарене на катапулта си е, както преди тези двайсет години. Фред, нали заяви, че не знаеш какво да правиш? Аз ще ти кажа! Да разкараме Управата!

Подсвиркваха му. „Чудничка идея — помислих си, — ама кой ще си сложи главата в торбата?“

Явно туй беше Уайоминг Нот. Председателят се дръпна и позволи на Дребосъка да я представи като „смело малко девойче, дошло чак от лунния Хонконг да ни съобщи как нашите другари жълтурковци^[4] се оправят с положението“, и думите, които подбра, подсказваха, че никога не е бил там… Ех, нямаше нищо особено в това. Към 2075 година подземката от Л-Хонконг свършваше в Ендсвил и оставаха хиляда километра гадно тръскане с ролигон-бус през Mare Serenitatis и част от Mare Tranguillitatis^[5] — хем скъпо, хем опасно. Бях ходил нататък, но по договор, с пощенската ракета.

Преди пътуванията да поевтинеят, мнозина в Луна Сити и Новилен^[6] си мислеха, че в лунния Хонконг има само жълтурковци. Ала той бе не по-малко смес от нас. Велики Китай буташе там всичко, от което искаше да се отърве: най-напред от стария Хонконг и Сингапур, после австралийци и новозеландци, черни, малайци, тамили и каквото още се сетите. Дори бивши болшевики от Владивосток, Харбин и Улан Батор. Уай приличаше на svenska^[7] и носеше британско второ име със северноамериканско първо, но би могла да бъде и русская. Бога ми, лунатикът тогава рядко си знаеше бащата и ако бе отгледан в ясли, можеше да не му е ясно и за майката.

Мислех си, че Уайоминг ще се смути прекомерно, за да говори. Стоеше там с уплашен вид и наистина изглеждаше малка до Дребосъка, извисяващ се над нея като грамадна черна планина. Изчака да затихнат възхитените свирукания. По онова време в Луна Сити мъжете бяха две към едно спрямо жените, а пък на събранието — десет към едно. Можеше да издекламира азбуката и пак щяха да й ръкопляскат.

И тогава тя ги сръфа:

— Ей, ти! Ти си житар и си разорен. Знаеш ли колко плаща една индийска домакиня за кило брашънце от твоето зърно? Ами колко струва тон от същото зърно на бомбайския пазар? А колко нищожни са разходите на Управата за транспорта с катапулта до индийския океан? Все надолу, по целия път! Само спомагателни ракети с твърдо гориво, за да убият скоростта — и къде ги правят? Тук! Добре, ти какво получаваш насреща? Малко кораби с лъскави стоки, собственост на Надзирателя и с високи цени, защото са importado — аз никога не се и докосвам до importado! Ако не си го произвеждаме сами в Хонконг, не го използвам. Какво друго получаваш за зърното? Привилегията да продаваш лед на Лунната управа, да го купуваш обратно като питейна вода и сетне да я даваш пак на Управата. После я пазаруваш втори път като вода за канализацията, отново я връщаш с добавени важни твърди вещества, след това я вземаш за трети път на още по-висока цена за земеделие, после продаваш твоето зърно по управленски разценки и се снабдяваш с енергия от Управата, за да го отглеждаш все на нейната цена! Ами лунната енергия? Нито киловат не идва нагоре от Земята. Идва от лунен лед и стомана или от слънчевите лъчи, падащи върху местната повърхност, и всичко се прави от лунатици! Ех, вие, каменни чутури такива, действително заслужавате да гладувате!

Настъпилото мълчание беше по-уважително и от свиркането. Накрай се обади заядлив глас:

— А вие какво очаквате от нас, мадам? Да мятаме камъни по Надзирателя ли?

Уайо се усмихна.

— Ами да, можем и камъни са мятаме. Решението е толкова просто, че всички го знаете. Тук на Луната сме богати. Три милиона упорити, умни майстори с достатъчно вода, с изобилие от всичко, с безкрайно много енергия и безкрайни кубици за прокопаване. Обаче… нямаме свободен пазар. Трябва да се отървем от Управата!

— Да, но как?

— Със солидарност. Ние в Хонконг се учим. Лунната управа взема прекалено скъпо за водата — не купувайте. Плаща твърде малко за леда — не продавайте. Държи монопола върху износа — не изнасяйте. Долу в Бомбай искат зърно. Ако то не пристигне, ще дойде ден, когато брокерите ще се качат при нас да наддават за него — на тройни цени над сегашните и даже повече!

— А какво е правим дотогава? Да пукнем от глад ли?

Същият заядливец… Уайоминг го нацели, завъртайки глава с отколешния жест на лунните жени „Много си тлъст за мен!“, и каза:

— На тебе, приятел, няма да ти навреди.

Кикотенето го накара да замлъкне. Уайо продължи:

— Не е нужно никой да гладува. Фред Хаузер, докарай си сондата в Л-Хонконг. Управата не притежава водата и въздушната ни система и ние плащаме за леда колкото струва. Ти с разорената ферма — ако ти стиска да признаеш, че са те съсипали, — ела в Хонконг и започни отначало. Винаги имаме недостиг от работни ръце; който бачка здраво, не гладува. — Тя се озърна и добави: — Достатъчно наговорих. Вие си решавайте.

Слезе от сцената, за да седне между мен и Дребосъка.

Трепереше. Дребосъка я потупа по ръката, а Уай го погледна с благодарност и ми прошепна:

— Как се справих?

— Чудесно! — уверих я. — Страхотно!

Тя сякаш се успокои.

Но не бях честен. Да, беше великолепна във влиянието си над тълпата. Обаче красноречието е нулева програма. Че бяхме роби, туй цял живот съм го знаел — и нищо не можеше да се промени. Вярно, не ни купуваха и не ни продаваха, ала докато Управата държеше монопола над онова, което трябваше да имаме и което трябваше да даваме, за да си го набавим, ставахме роби.

Е, какво да сторим? Надзирателят не ни притежаваше. Ако беше така, все щяхме да измислим как да го елиминираме. Но Лунната управа не се намираше на Луната, ами на Земята — ние не разполагахме с нито един кораб, с нито една скромна водородна бомба. Тук нямаше даже лично оръжие, макар че не знам за какво щеше да ни послужи. Може би да се стреляме взаимно.

Три милиона, невъоръжени и безпомощни, а те бяха единадесет милиарда… с кораби, бомби и всякакви оръжия. Да, можехме да им досадим малко, обаче колко време му трябва на татенцето, за да напляска бебчо?

Не се впечатлих. Както е казано в Библията, Бог се сражава на страната на онези с тежката артилерия.

А лунатиците отново забръщолевиха какво да правят, как да се организират и пак изслушахме дърдоренето за „рамо до рамо“, налагаше се председателят да тряска с чукчето и мен ме хвана съклет.

Но се посъвзех, когато чух познат глас:

— Господин председател! Ще прояви ли събранието благоволение да ми отдели пет минути?

Завъртях глава. Професор Бернардо де ла Пас — можех да се досетя от този старомоден стил дори ако не помнех гласа. Бележит човек с вълниста бяла коса, трапчинки на бузите и тембър, в който звучеше усмивка… Не знам на колко години беше тогава, ала още като се запознах с него, бях момче, а той — старец.

Депортирали го, преди да се родя, но не спадаше към криминалните. Бе политически изгнаник като Чвора Морт, само че се занимавал с подривна дейност и вместо да получи сладка надзирателска службица, зарязали го да се оправя както може или да умира от глад.

Не се съмнявам, че е могъл да си намери работа във всяко училище на Л-Сити, ала не го сторил. Мил чинии някое време, както съм чувал, станал детегледач, развил бизнес в забавачница, накрая в цяла ясла. Когато го срещнах, той я управляваше, заедно с пансион и школа за приходящи — от предучилищна подготовка през началото до основно и средно образование, наемаше на договор трийсетина учители и вече организираше колежанско обучение. Никога не съм бил пансионер при него, но му станах ученик. Бях избран четиринайсетгодишен и новото ми семейство ме прати на даскал, защото дотогава бях ходил само три години, а после се занимавах на пресекулки. Най-възрастната ми съпруга беше строга жена — принуди ме отново да седна на чина.

Харесвах Проф^[8]. Готов бе да учи на всичко без значение какво знае сам. Ако ученикът поискаше, той се усмихваше, казваше цената, намираше материали и винаги оставаше няколко урока напред. Щом се затрудняваше, не правеше дори това: никога не се преструваше, че е многознайко. Заех се с алгебра при него и когато се добрахме до кубичните уравнения, поправях решенията му не по-рядко, отколкото той моите, обаче професорът весело се втурваше във всеки урок.

Захванах се с електроника пак под неговото ръководство и скоро аз го обучавах. Престана да ми взема пари и продължихме заедно, докато намери инженер, който искаше да изкара нещо допълнително — така че и двамата плащахме на новия си учител, а Проф се стараеше да не изостава от мен, сричаше и напредваше полека, но с удоволствие си упражняваше ума.

Председателят удари по масата:

— Ще се радваме да дадем на професор Де ла Пас толкова време, колкото пожелае. Ей, вие, аверчетата на последните редове, смъквайте ръцете! Да не прасна някого по тиквата с чука!

Проф излезе отпред и всички лунатици се умълчаха според силите си. Уважаваха го.

— Няма да говоря дълго — започна. Спря да устои Уайоминг с погледа от горе до долу и подсвирването. — Прекрасна сеньорита, ще простите ли на горкия човек пред вас? За мен е болезнена необходимост да не се съглася с вашия красноречиво поднесен манифест.

Уайо се наежи:

— С какво не сте съгласен? Казах истината!

— Моля ви! Разминаваме се само в една точка. Мога ли да продължа?

— Уф… ами давайте нататък.

— Вярно е, че Управата трябва да си иде. Смешно е — дори гибелно и нетърпимо — да бъдем управлявани от безотговорен диктатор в най-основното човешко право: правото да се договаряш на свободния пазар. Но при цялото ми уважение към вас, грешите в твърдението си, че трябва да продаваме зърно на Земята (или ориз, или друга храна) на каквато и да било цена. Не бива да изнасяме храни!

Прекъсна го житарят:

— Ами аз какво ще правя с всичкото зърно?

— Моля ви! Би било нормално да пращаме продоволствия на Земята… ако връщат тон за тон. Във вид на вода, нитрати, фосфати. Тон за тон. Иначе никоя цена не е достатъчно висока.

Уайоминг се обърна към фермера:

— Почакай минутка — и каза на Проф: — Това е невъзможно и вие го знаете. Евтино е да се транспортират товари надолу, обаче нагоре е скъпо. Пък и ние нямаме потребност от вода и химикали за растенията, нужни са ни къде по-малко масивни неща. Инструменти. Лекарства. Технологии. Някои машини. Контролни програми. Сър, много сили хвърлих в проучването на тези проблеми. Ако успеем да получим добри цени на свободния пазар…

— Госпожице, моля ви! Мога ли да продължа?

— Карайте. Иска ми се да ви опровергая.

— Фред Хаузер ни каза, че вече по-трудно се намира лед. За съжаление това е вярно — и което за нас е лоша новина, за внуците ни означава бедствие. Луна Сити би следвало да използва същия воден запас отпреди двадесет години… плюс достатъчен добив на лед, за да покрием прираста на населението. Но ние употребяваме водата веднъж: един пълен цикъл, три различни начина. После я пращаме в Индия. Като зърно. Въпреки че зърното минава през вакуумна обработка, то съдържа вода. Защо да я товарим за Индия? Те имат целия Индийски океан! А остатъкът от зърнената маса е още по-катастрофално скъп — хранителни вещества за реколтата, които се намират далеч по-мъчно, макар да ги извличаме от скалите. Другари мои, вслушайте се в думите ми! Всеки товар, дето пращате навън, осъжда вашите внуци на бавна смърт. Чудото на фотосинтезата, на растително-животинския цикъл е в неговата затвореност. Вие сте го творили и кръвта на вашия живот се стича надолу към Земята. Не от по-високи цени има смисъл, човек не може да си яде парите! Нужно ви е, на всички нас е нужно да сложим край на тези загуби. Ембарго, пълно и абсолютно. Луната трябва да се самозадоволява!

Дузина хора се разкрещяха, за да ги чуят, други също се разприказваха, а председателят удряше по масата. Така че пропуснах момента, в който ни прекъснаха, и чак когато изпищя жена, се огледах.

Сега всички врати бяха отворени и до най-близката видях трима въоръжени мъже в жълтата униформа на надзирателските телохранители. На главния вход наперен копой говореше през усилвател, заглушавайки шума от тълпата и аудиосистемата.

— ДОБРЕ, ДОБРЕ! — затътна. — ОСТАНЕТЕ ПО МЕСТАТА СИ. АРЕСТУВАНИ СТЕ. НЕ СЕ ДВИЖЕТЕ, ЗАПАЗЕТЕ СПОКОЙСТВИЕ. ИЗНИЗВАЙТЕ СЕ ЕДИН ПО ЕДИН, С ПРАЗНИ РЪЦЕ, ПРОТЕГНАТИ ПРЕД ВАС.

Дребосъка сграбчи мъжа до себе си и го метна към телохранителите, застанали наблизо. Двама паднаха, третият стреля. Някой ревна. Кльощаво, нисичко и червенокосо момиченце на единайсет-дванайсет години се хвърли в коленете на този бабаит и го удари, свито на топка. Той се сгромоляса. Дребосъка бутна Уайоминг Нот зад прикритието на грамадното си туловище, после кресна през рамо:

— Ман, погрижи се за Уайо, не я изоставяй!

Тръгна през тълпата, като размяташе хора наляво и надясно, сякаш бяха дечица.

Отекнаха още писъци. Подуших нещо — помнех вонята от деня, в който си загубих ръката, и ужасен осъзнах, че стреляха не с обикновени пушки, ами с лазерни лъчи. Дребосъка стигна вратата и набара по един копой с всяка от огромните си ръце. Червенокосото хлапе не се мяркаше наоколо, а поваленият от него мъж все още беше на длани и колене. Замахнах с юмрук към лицето му и рамото ми се разтърси, когато му строших челюстите. Трябва да съм се забавил, защото Дребосъка ме блъсна с вика:

— Мърдай по-живо, Ман, измъкни я оттук!

Хванах Уайоминг през кръста и я прехвърлих през вратата над телохранителя, когото усмирих — трудничко ми беше, тя май не искаше да бъде спасявана. Оттатък входа пак спря. Бутнах я силно по задника, като я принудих да се затича, за да не падне.

Дребосъка бе награбил за вратовете още двама и ми се ухили, докато тряскаше главите им една в друга. Те се разпукаха подобно яйца, а той ми кресна:

— Дим да те няма!

Драснах след Уайоминг. Мкрум Дребосъка не се нуждаеше от помощ, пък и никога повече нямаше да му се случи. Не биваше да прахосвам последното му усилие. Видях, че докато убиваше онези копой, стоеше на един крак. Другият липсваше от бедрото надолу.