Робърт Хайнлайн
Луната е наставница сурова (16)

16

Стреснах се, уплашен до оглупяване в непрогледна тъма.

— Мануел!

Не разбирах дали съм с краката нагоре или обратно.

— Мануел! — повикаха ме пак. — Събуди се!

От това малко се опомних. Беше сигналът, предназначен да ме задейства. Сетих се, че лежах опънат на маса в лазарета на Комплекса, гледах към лампите на тавана и слушах нечии глас, докато упойката капеше във вената ми. Но беше преди стотина години — безкрайно време на кошмари, непоносим смут, болка.

Вече знаех защо не схващам как съм разположен, познавах усещането от по-рано. Безтегловност. Намирах се в Космоса.

Какво се бе объркало? Майк ли е преместил накриво някоя десетична запетая? Или се е поддал на детинщините, за да си направи шегичка, без да разбира, че така извършва убийство? Тогава защо, след всичките мъчителни години, още живеех? И наистина ли живеех? Не бяха ли туй нормалните чувства на един призрак, изгубен и самотен в нищото?

— Събуди се, Мануел! Събуди се, Мануел!

— О, я млъквай! — излаях. — Напъхай си това в мръсния задник!

Записът продължаваше и аз престанах да му обръщам внимание. Къде беше този смрадлив ключ за осветлението? Не, не ви отнема цял век да стигнете с 3G скоростта за напускане на лунната орбита, просто така ви се струва. Осемдесет и две секунди, ама в подобен момент човешката нервна система отчита всеки миг. Три G е осемнайсет мрачни пъти повече, отколкото трябва да тежи един лунатик.

Тогава открих, че ония вакуумирани тикви не са ми сложили ръката на мястото. Имаше някаква глупашка причина да ми я свалят, когато ме събличаха за подготовката, но аз бях претъпкан с хапчета „не се тревожи“ и „хайде да спим“ и не протестирах. Да, гнусният ключ бе отляво, а ръкавът на моя скафандър се каза празен.

Следващите десет години уплътних в опити да разкопчая ремъците с една ръка, после изкарах втора двайсетгодишна присъда, плувайки на тъмно, докато отново намеря вдлъбнатината, разбера къде беше мястото за главата и оттам да напипам ключа. Във всяка посока тази дупка нямаше повече от два метра. В безтегловност и плътен мрак излезе, че е по-голяма и от Стария купол. Е, вече разполагахме със светлина.

(И не ме питайте защо в тоя ковчег липсваха поне три осветителни системи, действащи през цялото време. Вероятно по навик. Всяка такава система си има ключ, нали тъй? Направиха нещото за два дни, трябваше да съм благодарен, че въобще можах да запаля лампите.)

Щом се сдобихме със светло, кабинката се сви до истинските си притискащи отвсякъде размери, че и даже десетина процента по-малка, а аз се взрях в Проф.

Наглед беше умрял. При него май нямаше за какво да се захванеш. Завидях му, но сега от мен се очакваше да проверя пулса, дишането и другото, в случай че не е извадил късмет и още се разправя с подобни неприятности. Пак се натъкнах на пречка и не защото бях еднорък. Както обикновено, преди товаренето зърното бе изсушено и подложено на нулево налягане, обаче нашата килийка не следваше да се лишава от него — е, без удобства, само резервоар с въздух. Предполагахме, че скафандрите ще се справят с основните ни нужди като дишането и прочие през двата дни. Но забележете: и най-добрият скафандър е по-удобен при налягане, отколкото във вакуум, освен това ми трябваше достъп до моя пациент.

Нямах. Не беше нужно да си отварям шлема, за да се уверя, че стоманената консерва не остана херметична. Знаех го на момента, по инстинкт, от собственото си състояние. О, носех и лекарства за Проф, стимулатори на сърдечната дейност и така нататък. Бяха в устойчиви ампули и можех да му ги бодна през екипа. Ама как да проверя сърцето и дишането му? Скафандърът му бе от най-евтините, продаваха ги на лунатици, които рядко излизаха от зайчарниците. Затова нямаше външни датчици.

Долната му челюст висеше, очите зяпаха изцъклено. Реших, че е пътник. Защо да удължавам насила мъките на господин Де ла Пас, беше се елиминирал сам. Опитах да проследя пулса на гърлото, попречи ми неговият шлем.

Бяха ни сложили програмиран часовник, много мило от тяхна страна. Показваше, че съм изключил за почти две денонощия, както бе по план, а след три часа ни очакваше страховито спиране, за да се нагласим на орбита около Земята. После, след още два кръга (да речем, нови три часа), трябваше да влезем в програмата за приземяване, стига наземният контрол в Пуна да не промени намеренията в слабоумното си мозъче и да ни остави горе.

Лунатиците не подлагат зърното на вакуум свръх необходимото. То има навика да се превръща в цъфнало жито или царевични пуканки, което не само снижава цената му, но може и да пръсне тези тенекии като зрял пъпеш. Нали щеше да е чудесно? Защо ни натъпкаха при проклетото зърно? Защо не натовариха скали, които не се оплакват от пустотата наоколо?

Разполагах с време да помисля за всичко това и силно да ожаднея. Смукнах от биберона половин глътка, не повече, защото въобще не ми се искаше да поема шест G с пълен мехур. (Не бивало да се безпокоя, сложили ми катетър. Не знаех.)

Щом моментът наближи, казах си, че на Проф няма да му е излишна една инжекция с лекарството, дето уж правеше поносими тежките ускорения. А като се озовем в орбита, да му бодна и сърдечен стимулатор — е, явно вече нищо не можеше да му навреди.

Боцнах му първата доза и прекарах останалите минути в борба с ремъците — с една ръка. Жалко, че не знаех името на услужливото приятелче, щях да го псувам по-сладко.

Десет G ви настаняват в орбита около Земята за някакви си 3,27×10 на седма степен микросекунди, обаче ви се струва значително по-дълго, защото това е шестдесет пъти повече, отколкото нашата крехка торба протоплазма би трябвало да понася. Да ги закръглим на трийсет и три секунди. Честно казано, моята прародителка в Салем сигурно е преживяла доста по-калпава половин минута, когато я накарали да се гърчи в огъня.

Дадох на Проф и сърдечния стимулатор, след което три часа се чудих дали да упоя и себе си за процедурата по кацането. Реших да не го правя. Ето какво постигнаха при мен химикалите по време на катапултирането — просто размениха минутка и половина страдания, сетне два дни скука за цял век ужасяващи сънища. Освен това, ако тези последни мигове щяха да бъдат най-последните за мен, исках да ги изживея. Макар и лоши, те са си мои и не смятах да се отказвам от тях.

Ами да, лоши бяха. При шест G не се чувствах по-добре, отколкото при десет. Липсващите четири не ми донесоха облекчение. После се ударихме още по-силно. И изведнъж за броени секунди отново изпаднах в безтегловност. Накрая цопването, което съвсем не беше „леко“, поехме го с ремъците, а не в тапицерията, защото се гмурнахме с главите напред. Не ми се вярва Майк да се е замислил, че след като се потопим толкова грубо, ще изскочим не по-нежно, преди да заплуваме. Земните червеи на това му викат плуване, ала няма нищо общо с безтегловността, щом е при притегляне, шест пъти над търпимото, да не говорим за страничните движения насам-натам. Хм, твърде чудновати движения… Майк ни уверяваше, че слънчевото време било добро, нямало радиационна опасност във вътрешностите на нашата Желязна дева^[1]. Но не го интересуваше какво именно става в Индийския океан. Прогнозите даваха приемливи условия за кацане на товарачи и според мен той е смятал, че това е достатъчно… аз бих си казал същото на негово място.

Мислех, че стомахът ми е празен. Все пак залях шлема с най-киселата, най-гадната течност, от която бихте направили всичко възможно да останете по-далеч. После се превъртяхме във водата, поля ме по косата, очите, малко влезе и в носа ми. Това земните червеи наричат морска болест и е един от многото ужаси, дето приемат безропотно.

Няма да описвам надълго периода, през който ни дърпаха към пристанището. Само да спомена, че за капак на морската болест и кислородните ми бутилки бяха на път да сдадат багажа. Бяха напълнени за дванайсет часа — достатъчно е за петдесетчасов полет, почти изцяло прекаран в несвяст и без усилена мускулна работа, но не и ако прибавим мудното влачене по вълните. Когато най-сетне товарачът се укроти в неподвижност, вече бях твърде замаян и не ми пукаше ще излезем ли от него.

О, имаше и друг фактор… Прикачиха ни, издърпаха ни и ни оставиха на мира, а аз увиснах с главата надолу. При едно G това въобще не е най-доброто положение на тялото. Просто е невъзможно, ако очакват от вас: а) да се освободите от ремъците; б) да се измъкнете от вдлъбнатината, оформена по очертанията на скафандрите; в) да изтръгнете тежкия чук, закрепен на стената с болтове; г) да удряте със същия по скобите, блокиращи изходящия люк; д) да излезете и е) да пренесете със себе си и старец в солиден скафандър.

Не стигнах по-далеч от първия етап, защото загубих съзнание, пак с главата надолу.

За късмет това беше най-аварийният вариант. Уведомили Стю Лажуайе, преди да стартираме. Новинарските агенции пък научиха малко преди кацането. Опомних се с наведени над мен хора, отново ми причерня, втория път се свестих в болнична стая, проснат по гръб и с усещането за тежест върху гърдите. Но не бях болен, само натъртен, уморен, гладен, жаден, отпуснат. Над леглото бе опъната прозрачна платка, което обясняваше защо дишах свободно.

И веднага ме налетяха, от едната страна мъничка медицинска сестра индийка с грамадни очища, а от другата — Стю. Ухили ми се:

— Здрасти, друже! Как си?

— Ъъ… ами поносимо. Но по дяволите! Що за начин да пътува човек!

— Проф каза, че бил единственият възможен. Държеливо старче е той.

— Я чакай. Проф казал? Че Де ла Пас е мъртвец.

— Не позна. Не е в добра форма, сложихме го на пневматично легло и е под непрекъснато наблюдение, а към него са прикачени повече инструменти, отколкото би повярвал. Обаче е жив и може да си свърши работата. Истина е, че не се оплака от пътешествието, твърди, че нищо не си спомнял. Заспал в една болница, събудил се в друга. Когато ми забрани да пратя кораб за вас, не вярвах да е прав, но сгрешилият съм аз — станахте страхотно известни!

Бавно рекох:

— Значи Проф ти е забранил да изпратиш кораб?

— Трябваше да кажа „председателят Селене“. Мани, не си ли преглеждал кореспонденцията ни?

— Не. — Доста е късно за скандали. — Напоследък бях зает.

— Точно така! Аз също, не помня кога подремнах за последно.

— Говориш като лунатик.

— Аз съм лунатик, Мани, въобще не се съмнявай в това. Я, сестрата вече ме гледа на кръв! — Той я хвана за раменете и я обърна с гръб към нас. Реших, че Стю е още далеч от нашите нрави. Тя обаче не показа да е недоволна. — Скъпа, върви някъде да си играеш, след няколко минути ще ти предам пациента съвсем топъл. — Затвори вратата след нея и се върна до леглото. — Адам беше прав: така не само получихме чудесна разгласа, ами пътувахте и по-безопасно.

— За разгласата вярвам. Но по-безопасно? Хайде да не говорим за това.

— Истина е, старче. Не стреляха по вас. А имаха два часа, през които знаеха точно къде сте — голяма сочна мишена. Не можаха да решат какво да правят, още не са избистрили политиката. Дори не опитаха да нарушат графика на приземяването ви, защото по новините бълваха за вас, пък и аз бях подготвил доста преиначени историйки. В момента не смеят да ви пипнат, вече сте прочути герои. Е, ако бях чакал да наема кораб и да ви взема… Ами не знам. Сигурно щяхме да получим заповед за оставане в орбита. После щяха да отведат вас двамата — вероятно и мен — като арестанти. Никой капитан не рискува ракетна атака, колкото и да му платиш. Собствената кожа е по-мила, приятелче. Сега да те осветля набързо. Ти и професорът сте граждани на Народния директорат на Чад, най-доброто подръка за толкоз кратко време. Освен това Чад призна Луната. Наложи се да купя един министър-председател, двама генерали, няколко племенни вождове и министър на финансите — евтино за такава припряна работа. Не успях да издействам дипломатически имунитет за вас, но се надявам да стане, преди да излезете от болницата. Засега не им стиска даже да ви арестуват, не могат да определят какво именно сте направили. Отвън стоят пазачи, но само заради сигурността ви и това е добре, иначе щяха да те затрупат репортери, пъхащи в устата ти микрофони.

— Хм, какво точно сме сторили, което те да знаят? Незаконна имиграция?

— И това дори няма, Мани. Никога не си бил осъждан, а чрез един от праотците си имаш наследствено панафриканско гражданство, без майтап. В случая с професор Бернардо де ла Пас изровихме доказателства, че е натурализиран гражданин на Чад отпреди четиридесет години, изчакахме мастилото по тях да изсъхне и ги размазахме. Отгоре на всичко даже не сте влезли нелегално в Индия. Те не само собственоръчно ви приземиха, знаейки, че сте в товарача, ами едно офицерче от граничния контрол много любезно и доста евтино удари печат на вашите девствени паспорти. Да добавя, че изгнанието на Проф няма никаква законна сила, защото правителството, което взело решението, отдавна не съществува и правомощен съд се погрижи да го отмени. Е, това ни струваше повече.

Сестрата цъфна пак и се разфуча като наскоро родила котка:

— Лорд Стюарт, трябва да оставите моя пациент на спокойствие!

— Незабавно, ma chere^[2].

— Ти ли си лорд Стюарт? — попитах аз.

— Правилно е comte^[3]. А мога да предявя и съмнителни претенции за принадлежност към Макгрегър^[4]. Синята кръв помага. Тези хора не са щастливи, откакто са се отървали от кралете си.

На излизане я тупна по меките части. Вместо да писне, жената врътна задниче. И се усмихваше, когато застана над мен. Стю трябваше да внимава с подобни истории, щом се върнеше на Луната. Ако се върнеше.

Тя ме попита как се чувствам. Казах й, че добре, но съм гладен.

— Сестро, видяхте ли някакви протези за ръце в нашия багаж?

Видяла и ми стана по-друго с ръка шест на съответното място. Бях подбрал нея, номер две и онази за пред хора, стигаха за пътуването. Номер две май още си лежеше някъде в Комплекса. Надявах се, че все някой ще се погрижи за нея. Обаче шесторката е най-полифункционалната от всички, щях да се оправя с нея и със светската.

След два дни тръгнахме към Агра^[5], за да представим акредитивните си писма във Федерираните нации. Не бях във форма не само заради голямото притегляне. Добре се справях в инвалидна количка и дори можех да ходя по малко, макар да се въздържах пред хора. Болеше ме гърлото, от пневмонията ме предпазваха единствено лекарствата. Страдах от диарията на пътешественика, кожна напаст плъзна по ръцете ми, прехвърли се и на ходилата, точно както при предишните ми идвания в тази прогнила от болести дупка — Земята. Повечето лунатици не знаят какви късметлии са, живеем при свръхстрога карантина, почти без гризачи, а и доколкото имаме, при нужда ги контролираме с вакуум. Може да се каже и че нямаме шанс, защото, когато ни потрябва имунитет, той просто липсва. Все пак не бих сменил мястото — например не бях чувал думата „венерически“, преди да попадна тук, и си мислех, че „простуда“ се отнася само за краката на ледокопачите.

Но не преливах от веселие и заради друго. Стю ни предаде съобщение от Адам Селене, което премълчахме и не споделихме с никого. Известяваше ни за спадане на нашите шансове под едно на сто. Чудех се какъв смисъл имаше да рискуваме с това налудничаво пътешествие, щом така влоши нещата? Нима Майк наистина знаеше какви са ни шансовете? Не проумявах как успява да ги пресметне, с колкото и факти да оперира.

Проф обаче не ми се стори разстроен. Говореше с цели взводове репортери, усмихваше се за безбройни снимки, правеше изявления. Казваше на света какво огромно доверие имал на Федерираните нации и колко сигурен бил, че справедливите ни искания ще бъдат удовлетворени, как желаел да изрази благодарността си към „Приятелите на Свободната Луна“ за чудесната помощ в разкриването на истината за нашата малка, но жизнена нация пред добрите хора от Земята. ПСЛ се състоеше от граф Стю, професионална фирма за създаване на обществено мнение, няколко хиляди маниаци на тема подписване на възвания и грамадни пачки хонконгски долари.

Снимаха и мен, положих усилия да се усмихвам, ала отбягвах въпросите, като сочех гърлото си и хриптях.

В Агра ни настаниха в разкошен апартамент на хотел, който някога бил дворец на махараджа (и още му принадлежеше, макар че на теория Индия бе социалистическа); интервютата и снимките продължаваха. Не смеех да стана от количката дори за да отида до клозета, понеже имах заповед от Проф никога да не ме заварват изправен. Той винаги беше в легло или на носилка — с измиване на място, с подлоги и всичко останало — не само защото се подсигуряваше заради възрастта и защото така бе по-лесно за лунатик, но и за да го снимат. Неговите трапчинки и неговият чар, любезността и убедителността му се появяваха по стотици милиони видеоекрани и на неизброими фотографии.

Обаче личните му достойнства не ни докараха доникъде в Агра. Отнесоха Проф при председателя на Общото събрание (мен ме бутаха в количката), там той се опита да връчи акредитивните си писма като посланик във ФН и кандидат за сенатор от Луната. Препратиха го при генералния секретар, в неговата канцелария ни отдели десет минути един от помощниците му, който си смучеше устните и заяви, че можел да приеме писмата ни „без предубеждения и без поемане на ангажименти“. Бутнаха ги на Комисията по пълномощията, на която заседнаха в гърлата.

Взе да не ме свърта на едно място. Проф четеше Кийтс^[6]. Товарачите със зърно все си пристигаха до Бомбай.

Някак не съжалявах за последното. За да отлетим до Агра, ни събудиха преди зазоряване и ни откараха през града, който тъкмо се разсънваше. Всеки лунатик разполага със собствена дупка, независимо дали се радва на лукс в отдавна създаден дом като тунелите „Дейвис“ или на скала, прясно миришеща на пробойни машини. Кубиците не са проблем и тъй ще бъде още векове.

Бомбай представляваше кошер от хора. Повече от милион (така ми казаха) нямали свое жилище, а само кьоше по тротоарите. Семейството можело да предяви претенции (и да предава правото по наследство, поколение след поколение) към площ два квадратни метра на точно определено място пред даден магазин. Цялата фамилия спи там, да речем, майката, бащата, хлапетата и някоя баба. Да, ако не бях го видял с ей тия очи, нямаше да повярвам. На зазоряване бомбайските тротоари, страничните улички, дори мостовете са покрити с плътен човешки килим. С какво се занимават? Къде работят? Как се изхранват? (Не изглеждаше да го правят. Ребрата им се брояха.)

Ако не залагах на простата аритметика, че не можеш вечно само да пращаш товари надолу, без нищо да се връща обратно, щях да зарежа тази игра. Но… tanstaafl. Безплатен обяд няма нито в Бомбай, нито на Луната.

Накрая ни определиха дата за среща с Комисията за разследване. Проф не искаше това. Той настояваше да бъде изслушан на открито заседание в Сената, с монтирани видеокамери. А стана така, че единствената камера там бе камерното присъствие. Закрито заседание. Ех, не съвсем закрито, носех малък регистратор, ама никакво видео. На професора му стигнаха две минути да установи, че комисията всъщност се състоеше от големите клечки на Лунната управа и техни послушни песове.

Както и да е, поне имаше възможност да говори и Де ла Пас се отнесе към тях, сякаш бяха упълномощени да признаят независимостта на Луната и желаеха да го сторят. А те пък се отнасяха към нас като към смес от палави деца и криминални, заслужаващи присъда.

Позволиха на Проф да направи изявление в началото. Ако махнех украсата, оставаше твърдението, че Луната де факто е суверенна държава, с действащо правителство без опозиция, с граждански мир и порядък, с временен президент и кабинет, изпълняващи необходимите задължения, но стремящи се да се върнат към частния си живот, щом конгресът завърши изработването на конституция. И че ние сме тук, за да поискаме признаването на тези факти и де юре, както и Луната да заеме полагащото й се място в събранията на човечеството като член на Федерираните нации.

Онова, което Проф им каза, имаше само далечно родство с истината, а те не бяха в състояние да надушат несъответствията. Нашият временен президент беше един компютър, кабинетът включваше Уайо, Фин, Клейтън и Терънс Шиън, редактор на „Правда“, плюс Волфганг Корсаков, председател на управителния съвет в „ЛуНоХоКо“ и директор на банката в Хонконг. Но Уайо бе единствената на Луната, която знаеше, че Адам Селене е всъщност прикритие за компютър. Ужасно се притесняваше, че я оставихме сама да удържа крепостта.

Вярно, чудатостта на Адам никога да не се показва освен по видеото постоянно ни затрудняваше. Направихме всичко, за да я превърнем в наложителна мярка за сигурност, като открихме негова приемна — малка стаичка в градския офис на Управата в Луна Сити — и гръмнахме вътре още по-малка бомбичка. След този „опит за покушение“ съратниците, които най-много мърмореха за нежеланието на Адам да ходи сред народа, най-кресливо започнаха да настояват той да не поема никакви рискове. В това им помагаха и редакционните статии.

Докато Проф говореше, аз все размишлявах какво биха казали тия надути човечета, ако знаеха, че нашият президент е сборище от хардуер, собственост на Управата?

А те само седяха и ни гледаха с ледено неодобрение, без да се трогват от красноречието на професора — може би най-свястното представление в целия му живот, като си припомним, че го направи легнал по гръб, говорейки в микрофона без текст пред себе си, и едва ли можеше да види своята публика.

После ни подхванаха. Достопочтеният пратеник на Аржентина — никога не се легитимираха с имената си, не бяхме на тяхното обществено равнище — възропта срещу израза „бившия Надзирател“ в речта на Проф. Това обозначение било остаряло с половин век. Настояваше да го заличат от записа и на негово място да вмъкнат „Управител на Лунните колонии по пълномощия от Лунната управа“ Всеки друг израз оскърбявал достойнството на властите.

Проф поиска думата за реплика, достопочтеният председател му я даде. Де ла Пас меко каза, че приемал поправката, защото Управата можела самостоятелно да определя служителите си, както намери за добре, а той нямал намерение да засяга авторитета на който и да е орган на Федерираните нации… Но с оглед функциите на този пост — бившите функции на този бивш пост — гражданите на държавата Свободна Луна вероятно щели и занапред да мислят за него с традиционното му наименование.

Това накара шестима от тях да врекнат едновременно. Някой възрази срещу употребата на израза „държавата Свободна Луна“. Била просто Луната, земната Луна, спътник на Земята и собственост на ФН, също като Антарктика, а тия заседания били само един фарс.

С последното бях склонен да се съглася. Председателят помоли съответния представител на Северна Америка да се придържа към установения ред, като отправя забележките си чрез него. И да разбираме ли от заключителната реплика на свидетеля, че този така наречен режим де факто смята да се намеси в системата за депортиране?

Проф се хвана за това и му го върна:

— Достопочтени председателю, аз самият бях депортиран, а сега Луната е моята обичана родина. Колегата ми тук, уважаемият заместник-министър на външните работи полковник О’Кели Дейвис — аз? — е роден на Луната и е горд, че произхожда от четирима депортирани. Отхвърлените от вас направиха Луната силна. Дайте ни вашите бедни и безправни, ще ги посрещнем с отворени обятия. Ние имаме място за тях, горе-долу четиридесет милиона квадратни километра (повече от територията на цяла Африка), почти напълно незаети. И още нещо. Тъй като при нашия начин на живот обитаваме не територия, ами пространство, никой ум не би могъл да си въобрази деня, когато лунатиците ще откажат да приютят предния кораб с уморени бездомници…

Председателят вметна:

— Напомням на свидетеля да се въздържа от произнасяне на речи. Смятам, че вашето словоизлияние означава едно — групата, която представяте, е съгласна да приема затворници, както е било и досега.

— Не, сър.

— Моля? Изяснете ни това.

— Днес щом някой имигрант стъпи на Луната, той вече е свободен човек, независимо от предишното си положение, и може да отиде където го зове душата.

— Нима? Тогава какво ще попречи на депортирания да прекоси космодрума, да се качи на друг кораб и да се върне тук? Признавам, че съм озадачен от вашата привидна готовност да ги приемете… но ние не ги искаме. Става дума за нашия хуманен начин да се отървем от непоправимите, които иначе би трябвало да екзекутираме.

(Можех да му изтъкна няколко неща, способни да предотвратят описаната от него картинка. Очевидно не бе стъпвал на Луната. Ако говорим за „непоправимите“, стига наистина да има такива хора, нашите порядки ги елиминират по-бързо, отколкото Земята някога го е правила. Когато бях съвсем млад, пратиха ни някакъв гангстерски бос, май беше от Лос Анджелис. Пристигна с цяла свита лакеи и телохранители, наперен и готов да тури ръка на Луната, както според слуховете се наложил в един затвор накъде долу.

Никой от тях не изкара и две седмици. А гангстерският бос не стигна и до казармите. Не слушал, докато му обяснявали как да си сложи скафандъра.)

— Доколкото зависи от нас, сър — отговори Проф, — нищо не би спряло човека да се върне у дома. Но може би земната полиция би го накарала да се позамисли преди това. Никога не съм чувал за депортиран, който разполага с достатъчно средства да си купи билет за връщане. Нима наистина виждате проблем тук? Корабите са ваши, ние нямаме свой космически флот — и нека добавя, че съжаляваме за отлагането на полета до Луната през юли. Не се оплаквам, че това принуди моя колега и мен — Проф поспря, за да се усмихне — да изберем твърде необичаен метод за пътуване. Просто се надявам, че този случай не е знак за определена политика. Луната няма спорни въпроси с вас, корабите ви са добре дошли, вашите търговци също, ние сме в мирни отношения и така бихме желали да продължи. Моля да отбележите, че всички пратки зърно пристигат по график.

(Професорът винаги си е имал дарба да сменя темата.)

После човъркаха дреболии. Досадникът от Северна Америка искаше да знае какво всъщност се е случило с Над… спря се. С Управителя. Със сенатора Хобарт. Проф отвърна, че прекарал инсулт (значи „преврат“ означавало „инсулт“) и вече не можел да изпълнява задълженията си, но инак бил относително добре и за него се полагали денонощни медицински грижи. Сетне добави замислено, че от известно време подозирал отслабване на способностите у възрастния джентълмен. Особено с оглед на неблагоразумните му постъпки през последната година… най-вече многобройните нарушения на правата на свободни граждани, включително на онези, които не са и никога не са били депортирани.

Не беше трудно да им пробутваме тая история. Когато нахалните учени успяха да пратят новината за нашия преврат, съобщиха, че Надзирателят бил убит… а Майк го представяше за жив и на работа, говорейки вместо него. Щом земните клечки от Управата настояха шефът сам да обясни нелепите слухове, Майк се посъветва с Проф, след това се свърза и направи убедителна имитация на слабоумие, като едновременно отрече, потвърди и обърка всяка подробност. Последва нашето изявление, от този момент надзирателят повече не отвръщаше на обажданията дори чрез своето компютърно alter ego. Три дни по-късно обявихме независимостта на Луната.

Човекът от Северна Америка желаеше да научи какво би ги убедило, че и една дума от всичко това отговаря на истината? Бернардо де ла Пас го дари с усмивката си на светец и положи усилие да разпери слабите си ръце, преди да ги отпусне върху одеялото:

— Каним достопочтения представител на Северна Америка да отиде на Луната, да види сенатора Хобарт на болничното му легло и сам да се увери. Всъщност всеки жител на Земята е добре дошъл по всяко време при нас, за да научи каквото пожелае. Предлагаме да установим дружески отношения, да има мир, няма какво да крием. Единствено ме огорчава фактът, че моята страна не може да осигури транспортни средства, поради което трябва да разчитаме на вас.

Китайският представител замислено се взираше в Проф. Дума не проронваше, но и нищо не пропускаше.

Председателят прекъсна заседанието до три следобед. Предоставиха ни стая за почивка и ни пратиха обяд. Исках да говоря с Проф, обаче той завъртя глава, огледа ъглите и се тупна с пръст по ухото. Млъкнах. Приятелчето задряма, аз свалих облегалката на количката и се присъединих към него. На Земята спяхме колкото може по-често. Помагаше. Недостатъчно.

Чак до четири не ни откараха обратно, комисията вече се беше събрала. Достопочтеният председател наруши собствената си забрана за речи и се разпростря надълго в стил „повече сме натъжени, отколкото разгневени“.

Започна, като ни напомни, че Лунната управа е попечителски орган без политически функции, натоварен с важната задача да попречи на Луната — или както някои я наричат, Свободната Луна — да бъде използвана за военни цели. Каза ни, че тя изпълнявала свещения си дълг почти цял век, докато правителства падали и други идвали на тяхно място, съюзи се рушали и създавали отново. И още по-точно, тази Управа била по-стара от самите Федерирани нации (първа харта за учредяването й била приета от предишната международна организация) и толкова добре си вършела работата, че преживяла войни, смутове и промени.

(Това нещо ново ли беше? Но вече сами забелязваме накъде биеше председателят.)

— Лунната управа не може да се откаже от своя дълг на попечител — тържествено ни заяви той. — Обаче не виждам непреодолими препятствия пред лунните колонисти, при показана политическа зрелост, по пътя им към някаква степен на автономия. Разбира се, бихме могли да я обсъдим. Много ще зависи от вашето поведение. Би трябвало да кажа — от поведението на всички вас, колонистите. Имаше бунтове и унищожаване на собственост. Това е недопустимо.

Очаквах да спомене деветдесетте мъртви драгуни. Изобщо не продума за тях. Е, от мен никога няма да стане държавник, липсва ми подходът, който царува по високите етажи.

— Налага се да възстановите нанесените щети — продължи човечето. — И да понесете отговорността. Ако органът, наричан от вас Конгрес, успее да гарантира тия неща, мнението на нашата комисия е, че след време същият този Конгрес може да се превърне в пълномощник на Управата по много от вътрешните ви проблеми. Наистина логично е една стабилна местна администрация след определен период да поеме доста от задълженията, падащи се сега на Управителя, и даже да получи разрешение да прати делегат без право на глас в Общото събрание. Но такова признание следва да се заслужи. И друго искам да ви бъде ясно. Луната, основният спътник на Земята, съвсем естествено ще остане во веки веков обща собственост на земните народи. Тя не принадлежи на шепата хора, които по стечение на историческите обстоятелства живеят там. Свещеният дълг, възложен на Лунната управа, е и винаги трябва да бъде върховен закон за вас.

(Исторически обстоятелства, а? Очаквах Проф да му натика в гърлото тези думи. Мислех, че ще каже… Не, никога не съм знаел някъде ще избие Проф. Но ето какво наистина каза.)

След като изчака продължилото няколко секунди мълчание, той атакува:

— Достопочтени председателю, тоя път кого ще пратите в изгнание?

— Мо-оля?!

— Решихте ли вече кой от вас ще отиде в изгнание? Вашият заместник на Хобарт Морт не иска съответния пост. — Вярно беше, предпочиташе да остане жив. — В момента се занимава с тази работа само защото го помолихме. Щом упорствате в убеждението си, че не сме независими, значи смятате да назначите нов Надзирател.

— Управител!

— Надзирател. Да не си играем с думите. Макар че, ако знаехме кой е той, с радост бихме го наричали посланик. Бихме могли да си сътрудничим с него, без да е необходимо да го придружават и въоръжени бандити… които изнасилват и убиват нашите жени!

— Моля да се придържате към установения ред! Задължавам свидетеля да спазва реда!

— Не аз го нарушавам, достопочтени председателю. Това действително бяха изнасилвания и най-гнусни убийства. Но вече са минало, сега трябва да отправим поглед към бъдещето. И така, кого възнамерявате да пратите в изгнание?

Проф с усилие се надигна на лакът и моя милост отведнъж застана нащрек — беше сигнал.

— Защото вие, господа, знаете, че и аз като изгнаник само временно се връщам на планетата, която ме лиши от всичко. Да, ние сме нещастници, които…

Припадна. Скочих от количката и също припаднах, докато се опитвах да стигна до него.

Не беше просто актьорско изпълнение, въпреки че действах по сигнал. Да станеш внезапно на Земята е страхотно натоварване за сърцето. Тежкото притегляне ме сграбчи и ме просна на пода.