Робърт Хайнлайн
Луната е наставница сурова (29)

29

Стю и Грег караха по обратния път. Уайо, Леноре и аз се гушехме един в друг, вързани с колани, за да не паднем някъде. Машината беше твърде малка. Имах време да помисля. Никое момиче нямаше радио в скафандъра и можехме да приказваме само с допрени шлемове, а не е никак удобно.

Започвах да схващам — след като победихме — части от плана на Проф, които никога не са ми били ясни. Пробуждането на атака срещу катапулта спаси зайчарниците (поне се надявах така да е станало), но Де ла Пас винаги беше весело безразличен към повредата на това устройство. Вярно, имахме второ, ама отдалечено и труднодостъпно. Щяха да минат години, докато прокараме подземка до новия механизъм по целия път през високите планини. Вероятно бе по-евтино да поправим стария. Стига да е възможно.

Все едно, засега не се очертаваше да пращаме никакво зърно към Земята.

А нали тъкмо това искаше Проф! Обаче и веднъж не намекна, че в основата на неговия план лежи разрушаването на стария катапулт. Става дума за дългосрочния му план, не само революцията. Може би и днес нямаше да признае. Но Майк би ми казал, ако го попитам направо, предвиждал ли е или не този фактор в изчислението на шансовете. В предсказанията за гладни бунтове и други подобни, а, Майк? Да, щеше да ме открехне.

Онова споразумение „тон да тон“… Проф наблягаше върху него, когато отидохме долу; даже проведохме разговори за земен катапулт. Ала вътрешно той изпитваше нула ентусиазъм по темата. Един път, в Северна Америка, ми рече:

— Да, Мануел, сигурен към, че може да потръгне. Но и да го построят, ще бъде временно. Преди два века откарвали с платноходни кораби прането от Калифорния до Хаваите и го връщали чисто. Особени обстоятелства. Видим ли някога да пращат вода и органични отпадъци, транспортирани на Скалата и върнати като зърно, ще бъде също толкова временно. Бъдещето на нашата Луна е заложено в уникалното й положение на върха на гравитационна яма над богат свят, в нейната евтина енергия и изобилието от недвижимост. Ако ние, лунатиците, проявим достатъчно разум през идните векове, като станем свободно пристанище, и избегнем обвързващи съюзи, ще се превърнем в кръстопът на две планети, три планети, на цялата Слънчева система. Няма вечно да сме фермери.

Посрещнаха ни на Източната станция и едва ни дадоха време да махнем скафандрите — все едно, че пак се връщах от Земята с тези викащи тълпи и вдигането на рамене. Подхванаха дори момичетата, понеже Слим Лемке запита Леноре:

— Може ли и вас да носим?

Отговори му Уайо:

— Защо не?

И стилягите се сборичкаха кой да има честта.

Повечето мъже шетаха в скафандри. Изненадах се у колцина от тях блестеше оръжие, докато разбрах, че това не са наши оръжия, бяха ги пленили. Но преди всичко беше благословеното спокойствие да видя Луна Сити непокътната!

Можех да мина и без тържествено шествие. Сърбеше ме да стигна до телефон и да науча от Майк какво точно е станало, колко са убитите, какви са щетите, какво е струвала тази победа. Обаче не ми позволиха. Щем не щем, отнесоха ни в Стария купол.

Избутаха ни на платформа с Проф и другите от кабинета, с големи клечки и всякакви подобни. Нашите момичета олигавиха професора, а той ме прегърна по южняшки, с мляс-мляс по бузата. Някой нахлупи шапка на свободата върху главата ми. Зърнах малката Хейзъл в тълпата и й пратих въздушна целувка.

Накрая се умириха достатъчно, за да говори Бернардо де ла Пас.

— Приятели мои — започна и изчака да настъпи пълна тишина. — Приятели мои — повтори меко. — Любими съратници. Най-после се срещаме свободни и сега с нас са героите, които сами се сражаваха в последната битка за Луната.

Приветстваха ни гръмко, той пак почака. Виждах колко е уморен, ръцете му трепереха, когато се държеше за парапета.

— Искам те да ви разказват, всички ние искаме да чуем как е било. Но първо имам едно радостно известие. Велики Китай току-що обяви, че ще строи в Хималаите огромен катапулт, за да направи доставките към Луната лесни и евтини, както доставките оттук до Синята планета.

Замълча да минат виковете и продължи:

— Само че това ще стане в бъдеще. Днес… О, прекрасен ден! Най-накрая светът призна независимостта ни. Свободни сме! Вие извоювахте щастието си…

Проф спря, изглеждаше изненадан. Не уплашен, а озадачен, леко се олюля.

После той умря.