Робърт Хайнлайн
Луната е наставница сурова (27)

27

Проф бе там, когато се срещнах с Фин в канцеларията на Надзирателя малко преди уговорката ни в петък. Спах десетина часа, изкъпах се, хапнах нещо, което Уайо ми донесе, и се свързах с Майк. Alles вървеше според плана, корабите не бяха променили траекторията си, наближаваше моментът за удара по Велики Китай.

Отидох навреме, за да гледам по видеото попаденията, всичките точни. Една минута след девет вече нямаше какво да зяпаме, така че Проф ни подкани да работим. Нито дума за Райт или за оставки. Никога по-късно не видях този министър.

Тъкмо това искам да кажа — никога повече не го видях. И не питах за него. Де ла Пас не спомена нищо за кавгата, затуй и аз замълчах.

Занимавахме се с новините и тактическото положение. Хауърд Райт се оказа прав за многото погубени, предаванията от Земята бяха пълни с тая тема. Нямаше начин да научим точно колко люде са загинали. Ако някой човек стои в центъра на мишена и го халосат тонове скала, не остава кой знае какво. Успяха да преброят само онези, застанали по-надалеч от точките на попаденията. Тях ги убиха взривовете — около петдесет хиляди жертви в Северна Америка.

Не ги разбирам хората! Три дни пропиляхме да ги предпазим и не може да се каже, че не чуха предупрежденията ни. Именно затова отидоха там. Да видят представлението. Да се присмеят на затворническите щуротии. Да си вземат „сувенири“. Цели семейства се настанявали върху мишените, някои носили кошници за пикник. Кошници за пикник! Боже мой!

А сега живите с крясъци искаха главите ни заради тая „безсмислена касапница“. Да. Никакво възмущение от собственото им нашествие и (ядрената!) бомбардировка четири дни по-рано, но пък колко ги заболя от нашите „предумишлени убийства“. Вестник „Грейт Ню Йорк Таймс“ пожела лунното бунтовническо правителство да бъде свалено на Земята и екзекутирано публично: „Очевидно в този случай трябва да се направи изключение от хуманния закон, забраняващ смъртното наказание, в името на висшите интереси на цялото човечество.“

Опитвах се да не разсъждавам над близкото бъдеще, както бях принуден да не мисля твърде много за Людмила. Тя изобщо не си носеше сандвичи за пикник. Мила не беше зяпач, тръгнал да търси гъдел на нервите.

Долен Тихо ни бе неотложен проблем. Ако онези кораби бомбардираха зайчарници — в новините от Земята настояваха точно за това, — горкият нямаше да издържи, доста тънък му бе покривът. Някоя водородна „гостенка“ би измела налягането на всички равнища. Въздушните шлюзове не бяха предвидени да понасят подобни взривове.

(Наистина не ги разбирам тези хора. На Земята уж царуваше абсолютна забрана върху употребата на термоядрено оръжие срещу човешки същества, нали тъкмо затова бяха създадени ФН? А пък от тях се чуваха мощни ревове да пуснат водородните бомби отгоре ни. Престанаха да твърдят, че нашите снаряди били атомни, но цяла Северна Америка сякаш кипеше от нетърпение да види как нас ще ударят с такива.)

Щом стана дума, да кажа, че не разбирам и лунатиците. Фин прати съобщение по своята милиция, че Долен Тихо трябва да се спасява. Проф повтори същото по видеото. Не беше и особен проблем. Този зайчарник бе достатъчно малък, за да го подслоним и нахраним в Л-сити и нови Ленинград. Можехме да отклоним нужните капсули и да преместим всички люде за двайсет часа, като ги стоварим в Новилен и убедим половината да отидат в Комплекса. Много работа, ала никакви трудности. О, плюс някои дреболии — да почнем сгъстяването на градския въздух, докато евакуираме хората, та да го запазим. Най-сетне да го изсмучем напълно, намалявайки докрай щетите. Да извозим толкова храна, за колкото ни стигне времето. Да запечатаме здраво проходите към долните фермерски тунели… Всичко това знаехме как да направим; имахме и организацията, понеже разполагаме със стилягите, милицията и състава от гражданските служби на поддръжка.

Добре, а започна ли евакуирането? Само да бяха чули кухото ехо!

Капсулите се наредиха, опрени една в друга. Вече липсваше място за още, докато някои не потеглят. Не помръдваха.

— Мани — каза Фин Нилсен, — както гледам, тези няма да се спасяват.

— По дяволите, принудени са. Засечем ли ракета към Долен Тихо, ще бъде твърде късно. Хората ще се изпотъпчат взаимно, ще напъват да влязат във вагоните, които не могат да ги поберат от раз. Фин, твоите момчета трябва да ги накарат.

Професорът поклати глава:

— Не, Мануел.

Ядосах се.

— Проф, прекаляваш с тази твоя „никаква принуда“! Нали разбираш, че ще побеснеят?

— Хм, значи да побесняват. Но ще продължим с убеждение, а не със сила. Нека сега прегледаме плановете.

Плановете всъщност не бяха кой знае какво, ама това успяхме да сторим. Да предупредим всекиго за очакваните бомбардировки и/или нахлуване. Да въртим на смени мъже от милицията на Фин над зайчарниците, ако ония кръстосвачи заобиколят Луната и минат откъм тъмната й страна. За да не ни сварят отново по долни гащи. Максимални предпазни мерки за налягането и скафандрите в нашите поселения. Всички военни и полувоенни преминават към повишена бойна готовност в 16.00 (събота) и в пълна — при изстрелвани ракети или маневри на корабите. Артилеристите на Броуди да бъдат подтикнати да отидат в града, там да се напиват или каквото желаят, но да се върнат до три следобед. Тази идея даде Проф, Фин искаше да остави половината на пост. Де ла Пас каза, че не бива и ще бъдат в по-добра форма за дълго бдение, ако се позабавляват преди това. Съгласих се.

В бомбардирането на Земята не променихме нищо след първото завъртане. Получавахме изтерзани отзвуци от Индия и никакви известни от Велики Китай. Само че индусите нямаха от какво толкова да се оплакват. За тях не приложихме мрежа, твърде пренаселено е мястото. Освен точките в пустинята Тар и няколко върха имаше мишени в крайбрежните води, по-далеч от пристанищата.

Но е трябвало да изберем по-високи планини или да не се престараваме с предупрежденията. Както изглеждаше според новините, някакъв свят човек, последван от безброй поклонници, решил да се качат на всеки достъпен връх и да възпрат нашето възмездие единствено със силата на духа.

И пак се оказахме убийци.

Отгоре на това ударилите във вълните снаряди избиха милиони риби и някои рибари, защото те и другите, препитаващи се от океана, не се вслушали в думите ни. Индийското правителство май се вбеси заради les creatures aquatigues^[1] не по-малко, отколкото заради риболовците… но принципът за светостта на живота не важеше за нас — искаха главите ни.

Черният континент и Европа реагираха по-разумно, ала доста различно. Човешката единица никога не е била свещена в Африка, та отишлите да зяпат на мишените бяха приети като дребно кръвопускане. Европейците имаха цял ден да осъзнаят, че нанасяме удари по обещаните места и че нашите бомби са смъртоносни. Да, паднаха жертви, особено заради твърдоглавите морски капитани. Но не и избити нехайни тълпи, както в Индия и Северна Америка. Що се отнася до Бразилия и другите части на Южна Америка, загиналите бяха още по-малко.

После отново дойде ред на директората — в девет часа, петнадесет минути и двайсет и осем секунди на 17 октомври 76-а.

Майк го нагласи точно за 10.00 по нашето време, като с придвижването на Луната по орбитата й за едно денонощие и завъртането на Земята Северна Америка обърна към нас в пет източното си крайбрежие, а в два часа — западното.

Но рано сутринта в събота започнаха караниците какво да правим този път с мишените. Де ла Пас не беше свикал заседание на военновременния кабинет, ама те пак цъфнаха без Клейтън (Ватанабе), който отиде в Конгвил да оглави отбраната. Проф, аз, Фин, Уайо, съдията Броуди, Волфганг, Стю, Терънс Шиън — осем различни мнения. Професорът е прав: повече от трима никога нищо не могат за решат.

Трябваше да кажа — шест мнения, понеже Уайоминг си държеше хубавата устица затворена, същото стори и Де ла Пас. Той председателстваше. На граф Стю не му пукаше къде ще ударим, стига Нюйоркската фондова борса да е отворена в понеделник.

— В четвъртък — рече — разпродадохме на деветнадесет места акции, каквито всъщност нямахме. Ако искате лунната нация да не банкрутира още преди да е излязла от пелените, по-добре е моите нареждания за изкупуване, които ще прикрият продажбите, да бъдат изпълнявани. Кажи им Волф, накарай ги да разберат.

Броуди пожела да използва катапулта, за да пръсне всеки друг кораб, напуснал околоземна орбита. Съдията не знаеше нищо за балистиката, но помнеше на какви уязвими позиции са неговите сондьори. Не се препирах с бригадира, защото повечето ни товари бяха изведени на бавни обороти. Съвсем скоро щяхме да изстреляме и останалите, а и не ми се вярваше още дълго да разполагаме със стария катапулт.

Шини смяташе, че е много хитро да повторим онази мрежа, ама и да запратим една скала право по гнездото на миротворческата централа.

— Познавам янките — заяви той, — нали бях един от тях, преди да ме депортират. Жал ми е до болка, че са предали нещата в ръцете на ФН. Да сплескаме тая пасмина и те ще минат на наша страна.

Волфганг Корсаков предизвика погнусата на Стю, като изрази мнението си, че техните спекулации биха потръгнали по-добре, ако alle фондови борси бъдат затворени до края на цялата операция.

Фин искаше да играем на „Всичко или нищо“ — предупреждавахме ги да махнат корабите си от нашето небе и щом откажат, ги удряме с все сила.

— Шини греши за янките, аз също ги познавам. Северна Америка е най-упоритата част от ФН, точно нея би трябвало да пребием. И бездруго вече ни наричат убийци, време е да ти цапнем здраво! Ако смажем американските градове, можем да се откажем от стрелбата по останалите.

Измъкнах се, поговорих с Майк, записах си това-онова. Върнах се, а те още спореха. Де ла Пас вдигна поглед, когато седнах на мястото си.

— Фелдмаршал, досега не сте изразили своята позиция.

Казах му:

— Проф, може ли да забравим тези „фелдмаршалски“ щуротии? Децата спят, да си позволим откровеност, м-м?

— Както желаеш, Мануел.

— Очаквах, че ще стигнете до някакво съгласие…

Тц, не бяха стигнали.

— Не виждам защо и аз да имам мнение — продължих. — Момче за поръчки съм и стоя тук, понеже знам как се програмира балистичен компютър.

Рекох това с очи, вперени право във Волфганг Корсаков, който хем бе пръв съратник, хем интелектуалец с мръсен език. Аз съм обикновен механик с не много правилна граматика, а пък Волф е завършил луксозно училище (Оксфорд), преди да го осъдят. В думите на Проф се вслушваше, ала рядко се съобразяваше с другиго. Да, и със Стю се спогаждаха — но графът също имаше пищно минало.

Волфганг се размърда неловко и каза:

— Хайде, Мани, разбира се, че искаме да знаем твоето мнение.

— Нямам. Планът за бомбардировките беше старателно разработен и всеки получи възможност да го критикува. Не видях нищо, което да оправдава промени.

Проф се намеси:

— Мануел, ще запознаеш ли всички нас с втората атака срещу Северна Америка?

— О’кей. Целта за второто пляскане е да ги подтикнем към похабяване на ракетните прехващачи. Нашите снаряди са насочени към големи градове, тоест към незначителни мишени в близост до тях… казваме им това малко преди залпа… след колко време, Шини?

— В момента им съобщаваме. Но можем да го променим. И би трябвало.

— Така да бъде. Не съм силен в пропагандата. В повечето случаи (за да се прицелим толкова близко, че да ги тласнем към прехващане) се наложи да изберем водни мишени. Хе, доста грубичко ще стане. Освен че ще изтребим рибите и всеки, който не стои далеч от басейна, ще предизвикаме страхотни местни бури и повреди по бреговете.

Погледнах си часовника, трябваше още да протакам.

— Сиатъл получава дар право в скута, в пролива Пюджет. Сан Франциско ще загуби два моста, които много обича. За Лос Анджелис предвиждаме един кютек между Лонг Бийч и Каталина и друг — няколко километра нагоре по брега. Мексико Сити е навътре из континента, затова забиваме юмрук в Попокатепетъл, та да го видят. На Солт Лейк Сити пращаме скали в езерото. Денвър ще пренебрегнем, могат да гледат какво става с Колорадо Спрингс, защото отново ще размажем планината Шайен и продължаваме при всяко обръщане. Изстрелите на Канзас Сити и Сейнт Луи са в техните реки, както и за Нови Орлеан… там има вероятност от наводнения. Всички градове по Големите езера ще го отнесат, списъкът е дълъг — да го прочета ли?

— Може би по-късно — каза Проф. — Давай нататък.

— Бостън получава порция в пристанището, за Ню Йорк е в пролива на Лонг Айланд заедно с добавка между двата най-солидни моста. Мисля, че ще съсипем тези съоръжения, но ние обещахме да не се целим право в тях и ще удържим на думата си. Вървейки надолу по източния им бряг, отпускаме доза на два града в залива Делауеър, после — на още толкоз в залива Чезапийк, като единият е с голямо историческо и сантиментално значение. По на юг сме предвидили морски удари за три обекта. Навътре от крайбрежието ще праснем Синсинати, Бирмингам, Чатануга, Оклахома Сити, всички в реките или близките планини. О, да, забравих Далас — унищожаваме космодрума там; може да сгащим някой и друг кораб, бяха шест при последната проверка. Няма да убием никого, който не упорства да стои на мишената. Далас е идеална цел, онзи полигон е широк, плосък и почти празен, та току-виж десетина милиона гледат представлението.

— Ако го улучиш — натърти Шини.

— Когато, а не ако. За всеки изстрел имаме резервен час по-късно. Не пробие ли нито един от двата, по-назад държим други снаряди за пренасочване. Например лесно е да променяме мишените в групата на заливите Делауеър и Чезапийк. Същото важи за Големите езера. Но за Далас пазим отделна редичка бомби, при това доста дълга — очакваме да бъде усилено отбраняван… Резервите стигат за около шест часа (дотогава ще виждаме Северна Америка) и последните можем да хвърлим където и да е върху континента… Защото, колкото по-отдалечен е товарът при отклонение, толкова по-сериозна е възможната промяна.

— Това не ми е ясно — каза бригадирът Броуди.

— Въпрос на сметки, съдия — отвърнах. — Насочващият двигател дава на снаряда страничен вектор от определени метри в секунда. Колкото по-дълго действа този вектор, толкова по-далеч от набелязаната цел ще падне товарът. Ако, да речем, включим двигателя три часа преди момента на удара, пренасочваме го тройно по-настрани. Не е съвсем просто, но нашият компютър ще се справи, щом му отпуснете достатъчно време.

— Колко например? — попита Волфганг Корсаков.

Постарах се да не го разбера.

— Тази машинка може да решава подобни проблеми почти мигновено, когато й зададете програмата. Нещо такова — ако за комбината мишени A, B, C и D установите, че не сте успели да цапардосате три с първия и втория залп, пренареждате своите резерви за първа група. Важното е да наберете същите цели, докато разпределяте всички следващи бомби за възможен удар по втора група. Едновременно пренареждате още резерви на суперядрото Алфа по такъв начин, че…

— По-бавно! — възропта Волфганг. — Не съм компютър. Искам само да зная колко време имаме за решения.

— О! — демонстративно се втренчих в часовника. — Сега разполагате с… три минути и петдесет и две секунди, за да отклоните първия товар към Канзас Сити. Програмата е готова и най-добрият ми помощник, казва се Майк, чака нащрек. Да му се обадя ли?

Шини рече:

— За Бога, Ман — отклони го!

— Как пък не! — засмя се Фин. — Какво ти става, Терънс? Не ти ли стиска, а?

Професорът вметна:

— Другари! Моля ви!

Скръцнах им:

— Вижте, аз получавам заповедите си от държавния глава — ей го там, това е Проф. Ако ви иска мнението, ще ви попита. Няма смисъл да си крещите. — Пак погледнах часовника. — Да закръглим на две минути и половина. То се знае, за другите мишени имате повече свобода. Канзас Сити е най-далеч от дълбоките води. Но за някои градове до Големите езера почти изтече времето за отклоняване към океана. За Солт Лейк Сити остана може би минутка в аванс. После купчината се сгромолясва.

— Всички поред — каза Де ла Пас. — Гласуваме програмата да бъде изпълнена. Генерал Нилсен?

— Да!

— Уайоминг Дейвис?

Уайо спря да диша:

— Да!

— Съдия Броуди?

— Разбира се. Необходимо е.

— Волфганг?

— О, да.

— Господин Шиън?

— Пропускате страхотна възможност. Но ще се съглася, за да бъдем единодушни.

— Момент, Мануел?

— Ти командваш, Проф, винаги е било така. Гласуването е глупост.

— Съзнавам, че командвам, господин министър. Продължете бомбардировката по план.

 

 

С втория залп успяхме да улучим болшинството мишени, макар че всички бяха защитени без Мексико Сити. Най-вероятно (98,3 на сто според по-късните сметки на Майк) прехващачите се взривяваха с радарен сигнал на определено разстояние от целта. Бяха изчислявани върху погрешно схващане за уязвимост на масивната скала. Само три от нашите камъни бяха унищожени, а други — отклонени от курса. Така причиниха повече злини, отколкото ако не ги бяха обстрелвали.

С Ню Йорк бе трудно. С Далас се оказа твърде трудно. Сигурно разликата идваше от местните системи за управление на прехващането, защото не ни се вярваше командният пост в планината Шайен да действа още. Може и да не сме смазали подземното им леговище (не знам колко надълбоко се бяха заровили), но бих се обзаложил, че нито хората, нито компютрите вече ставаха за нещо.

Далас гръмна или избута настрани първите пет скали. Затова казах на Майк да вземе всичко възможно от Шайен и да го подари на опърничавия град… което успя да направи след два залпа. По-малко от хиляда километра деляха тези мишени.

Коравата даласка защита се пропука при следващата порция. Майк пусна на техния космодрум нови три (вече нямаше как да ги мърдаме), после пак се прехвърли на оная планина. Не бяхме пипнали по-далечните снаряди, все така си бяха надписани за нея. Той още даряваше тази очукана твърд с космически любовни ласки, когато Америка се завъртя и се скри под източния край на Земята.

Останах при Майк през цялата бомбардировка, защото знаех, че сега му е най-трудно. Щом спря и докато дойде времето да вдигне прах във Велики Китай, компютърът каза замислено:

— Ман, не смятам, че е добре да удряме още по Шайен.

— Защо, Ман?

— Тая планина вече не съществува.

— Тогава пренасочи нейните резерви. Кога трябва да решиш?

— Бих могъл да ги прицеля в Албукърк и Омаха, но най-уместно е да го сторя веднага, утре ще имаме много работа. Ман, най-верни мой приятелю, налага се да тръгваш.

— Досаждам ли ти, друже?

— През следващите няколко часа първият кораб може да изстреля ракети. Ако това стане, планирам да прехвърля изцяло балистичния контрол на „Прашката на малкия Давид“. И когато го направя, ти трябва да си в Mare Undarum.

— Майк, какво те тормози?

— Ман, онзи младеж е прилежен. Обаче е глупав. Искам го под око. Току-виж възникне необходимост от бързи решения, а там няма кой да го контролира правилно. Нужно е да заминеш.

— О’кей, Майк, щом казваш. Но ако се наложи спешна промяна, пак ще ти се обадя.

Най-големият недостатък на компютрите въобще не е техен недостатък, ами е заложен във факта, че човекът дълго, може би часове съставя програмата, която машината изпълнява за милисекунди. Сред най-добрите качества на Майк беше способността му да се програмира сам. Бързичко. Просто му обяснявате проблема и го оставяте да бачка. По същия начин, за същото време би могъл да спретне и своето „синче-идиотче“ с грамадно преимущество в скоростта спрямо хората.

— Но, Ман, аз искам да отидеш там, защото надали ще успееш да се свържеш с мен. Нищо чудно линиите да бъдат прекъснати. Затова подготвих пакет от възможно необходимия софтуер за младока. Току-виж се окаже полезен.

— Добре, разпечатай то. И ми дай Де ла Пас да поприказваме двамата.

Майк го намери аламинут. Уверих се, че е сам, и му обясних какво желаеше компютърът от моя милост. Смятах, че Проф ще възрази. Надявах се да настоява, че трябва да остана по време на бомбардировките, нахлуването или каквото измислят онези кораби. Ала той отряза:

— Мани, крайно наложително е да идеш. Колебаех се дали аз да ти съобщя. Обсъди ли шансовете ни с Майк?

— Нет.

— Аз правя това непрекъснато. Хайде да го кажа без увъртане. Ако Луна Сити бъде разрушена, ако аз и останалите от правителството бъдем убити, даже ако радарните очи на нашия amigo бъдат ослепени и той загуби връзка с новия катапулт, а всичко това е възможно при свирепа бомбардировка… даже тогава Майк пак дава равни шансове на Луната. Стига „Прашката на Давид“ да действа и ти да си там, за да ръководиш.

Казах му:

— Да, шефе. Слушам, господарю. Ти и Майк сте гадняри, искате да ми развалите веселото. Изпълнявам.

— Много добре, Мануел.

Поседях още час при дружока, докато разпечатваше метри след метри програми, приспособени за другата машина. Работата щеше да ми отнеме шест месеца, дори да бях помислил за всички възможности. Хм, той бе направил и указател с кръстосани отпратки — вътре съзрях ужасии, които не бих посмял да разкажа. М-да, при определени обстоятелства, ако се появи необходимост да разрушим (примерно) Париж, там беше посочено кои снаряди от кои орбити да се вземат, как младшият компютър да ги намери и да ги насочи към мишената. Въобще имаше всичко.

Четях този безкраен документ (не самите програми, а описанията им в началото на всяка), когато се обади Уайо.

— Скъпи Мани, Проф каза ли ти нещо за отиване в Mare Undarum?

— Да. Тъкмо щях да ти звъня.

— Добре. Ще опаковам нашия багаж и ще се срещнем на източната станция. Кога можеш да дойдеш там?

— Нашия ли? И ти ли идваш?

— Проф не ти ли спомена?

— Nein.

Изведнъж се развеселих.

— Мили, чувствах се виновна. Исках да тръгна с тебе… но ми липсваше някакъв повод. В края на краищата от мен няма полза около компютрите, защото имам свои отговорности тук. Тоест имах. Днес бях уволнена от всички постове, както и ти.

— Какво-о?

— Вече не си министър на отбраната, сега е Фин. В замяна на това ставаш втори премиер-министър…

— Я гледай!

— … също и заместник-министър на отбраната. Аз пък съм дубльорка на парламентарния шеф, а Стю Лажуайе беше назначен за заместник-министър на външните работи. Значи и той идва с нас.

— Обърках се.

— Не е толкова изневиделица, колкото ти се струва. Проф и Майк го измислиха преди месеци. Децентрализация, скъпи — същото, което Макинтайър разработваше за зайчарниците. Ако се случи беда в Л-Сити, Свободната държава Луна отново ще има правителство. Професорът ми каза: „Мила девойко Уайоминг, докато вие тримата и неколцина конгресмени сте живи, нищо не е загубено. Все още можете да преговаряте за справедливи условия, без да отваряте дума за нанесените ви рани.“

И така, пак станах компютърен механик. Стю и Уайо ме чакаха с багажа (включително набор от другите ми ръце); провирахме се в скафандри през безброй тунели без налягане върху малкия товарен ролигон, с който караха стомана към втория катапулт. Грег прати голям бус да ни вземе за отсечката по повърхността, а когато отново слязохме долу, той ни посрещна.

Затова пропуснах атаката срещу балистичните радари в събота вечерта.