Робърт Хайнлайн
Луната е наставница сурова (18)

18

Час по-късно ми казаха, че съм получил помощ в това интервю. Подхвърлянето за полицията и въоръжените сили било на подставено лице. Граф Лажуайе никога не рискуваше. Но по времето, когато научих, вече имах опит как да се измъквам при разни интервюта, понеже се занимавахме с тях непрекъснато.

Въпреки умората не бяхме приключили вечерта. Освен пресата някои дипломати от корпуса в Агра също ни навестиха — бяха малцина, при това неофициално, дори човекът от Чад. Ала дразнехме любопитството им и те искаха да ни видят.

Само един от тях бе важен — жълтурковец. Стъписах се, като го зърнах, защото той беше китайският представител в комисията. Запознах се с него просто като „доктор Чан“ и двамата се престорихме, че се срещаме за първи път.

Същият доктор Чан, който тогава бе сенатор от Велики Китай, както и отдавнашен китайски номер едно в Лунната управа. Доста по-късно стана заместник-председател и премиер-министър, малко преди покушението срещу него.

Щом спечелих очакваната точка и събрах призове в теми, дето можеха и да почакат, насочих количката към спалнята и Проф веднага ме повика при себе си:

— Мануел, сигурно се забелязал нашия изтъкнат посетител от Средното царство?

— Стария жълтурковец от комисията ли?

— Синко, ухапи си лунния език. Моля те въобще да не използваш такива изрази тук, даже и да сме само двамката. Да. Той иска да разбере какво означава десетократно или стократно. Значи ще му обясниш.

— Направо? Или да увъртам?

— Карай направо. Чан не е глупак. Ще се оправиш ли с техническите подробности?

— Написах си домашното. Освен ако е специалист по балистика.

— Не е. Но не се преструвай, че знаеш нещо, ако не го знаеш. И не си мисли, че е приятелски настроен. Докторът може да ни бъде извънредно полезен, стига да реши, че нашите интереси съвпадат. Не се опитвай да го привличаш на лунна страна. Той е в моя кабинет. Желая ти късмет. И помни — трябва да говориш на нормален английски.

Щом влязох, доктор Чан стана. Извиних се, че не мога да стана и аз. Каза, че разбирал затрудненията, при които работи един уважаван господин от Луната, и ме помоли да не се претоварвам. Стиснахме си ръцете и гостът се настани.

Ще пропусна официалната част. Имали ли сме наум някое конкретно решение или не, когато сме заявили, че знаем евтин начин да се пращат много товари на Луната?

Съобщих му, че съществува метод, при който големи са първоначалните възложения, обаче експлоатационните разходи са незначителни.

На лицето му не трепна нито мускулче.

— Полковник, известно ли ви е, че подобни проекти са били предлагани неведнъж и винаги са били отхвърляни с основателни възражения? Заради нещо, свързано с атмосферното налягане.

— Да, докторе. Но ние смятаме, опирайки се на подобрен компютърен анализ и на опита си с катапулта, че днес проблемът може да бъде решен. Две от нашите големи фирми — компанията „ЛуНоХо“ и Хонконгската банка — са готови да оглавят сдружението за частно инвестиране в проекта. Ще им е нужна помощ тук, на Земята, и биха предложили акции с право на глас, макар че предпочитат да продават облигации и да запазят контролния пакет. Първо обаче трябва да получат концесия от някое правителство — територия, отстъпена във вечно владение, където да построят катапулт. Може би в Индия.

(Дотук речта бе капан. Ако човек направеше ревизия, „ЛуНоХоКо“ падаше в ямата, а Хонконгската банка едва стискаше зъби. Тя се нагърби с централната роля в страна, преживяваща смутно време. Но целта ми беше да вмъкна последната дума — Индия. Проф ми втълпяваше, че тази дума трябва да бъде наистина последна.)

Доктор Чан отговори:

— Оставете финансовата страна на въпроса. Всичко, което е физически възможно, може да стане и финансово възможно. Парите са кошмар само за дребнавите умове. Защо избирате Индия?

— Ами тя, сър, в момента потребява, доколкото знам, над 90 процента от нашите доставки…

— По-конкретно 93,1 процента.

— Да, сър. Тая държава има голяма полза от лунното зърно, затова ни се стори вероятно да сътрудничи с нас. Би могла да ни даде земя, да ни предостави материали и работна ръка и така нататък. Сетих се за нея и защото разполага с богат избор от евентуални строителни площадки — много високи планини недалеч от земния екватор. Последното не е съществено, но би помогнало. Да, площадката задължително ще бъде нависоко. Тъкмо заради атмосферното налягане, което споменахте, по-точно заради плътността на въздуха. Входът на катапулта трябва да „кацне“ на възможно най-голяма надморска височина, а точката на изстрелването, където товарът се движи със скорост над единайсет километра в секунда, следва да бъде в толкова разреден въздух, че да се доближава до вакуум. Да вземем връх Нанда Деви, на 220 мили оттук. Железопътната линия свършва на шейсет километра от него, като пътят стига почти до основата му. Самият връх се извисява на осем хиляди метра. Не знам дали той е идеалното място. Просто е една от възможностите с добри параметри. Идеалната площадка биха подбрали земни инженери.

— Ами по-висока планина ще бъде ли по-подходяща?

— О, да, сър! — уверих го. — Такава планина е за предпочитане пред някоя по-близо до екватора. Устройството на катапулта може да се нагласи тъй, че да компенсира загубата на допълнителното ускорение от въртенето на Земята. Проблемът е да избегнем (доколкото е възможно) тази противно плътна атмосфера. Извинете ме, докторе, нямах намерение да охулвам вашата планета.

— Има и по-високи планини. Полковник, разкажете ми за проекта, който предлагате.

Започнах:

— Дължината на катапулта за втора космическа скорост се определя от ускорението. Смятаме, тоест нашият компютър изчисли, че 20G ще бъдат напълно достатъчни. За подобна скорост на Земята се изисква устройство с дължина триста двайсет и три километра. Следователно…

— Спрете, моля ви! Полковник, сериозно ли възнамерявате да пробием дупка, дълбока повече от триста хиляди метра?

— О, не! Съоръжението трябва да бъде разположено над повърхността, за да се освобождава от ударните вълни. Статорът ще бъде кажи-речи водоравен, с наклон може би четири километра при дължина триста и прав — почти прав, защото Кориолисовата сила^[1] и други дребни фактори ще изискват плавна крива линия. За човешкото око лунната катапулта толкова се приближава към хоризонталното положение, че товарачите минават на косъм над близките върхове.

— О, помислих, че надценявате възможностите на съвременната техника. Вече сондираме надълбоко. Ех, не съвсем. Продължавайте.

— Докторе, възможно е точно в това погрешно схващане, което поискахте да изясним, да се крие причината такъв катапулт да не е построен досега. Виждал съм предишните проекти. В повечето се твърди, че той трябва да бъде отвесно разположена или да има извивка накрая, та да запрати междупланетния кораб в небето — нито едното, нито другото е приемливо или необходимо. Предполагам, че идеята е дошла от вертикалния или почти вертикалния старт на вашите кораби. Но те го правят, за да се издигнат над атмосферата, а не за да излязат в орбита. Втората космическа скорост не е векторна величина, ами скаларна. Товар, излитащ от катапулта с втора космическа, няма да се върне обратно, независимо накъде е насочен. Хм… с две уточнения — не бива да е ориентиран към самата Земя, а към някоя точка от небесната полусфера и ще трябва да разполага с достатъчно голямо допълнително ускорение, с което да пробие разредените въздушни слоеве. Ако е насочен правилно, накрая ще достигне целта.

— Аха. Значи подобно устройство може да се използва веднъж на лунен месец?

— Не, сър. При вашето разбиране на факторите ще бъде един път дневно, с изчисляване точката от орбита на Луната, където двете тела да се срещат. Но в действителност — така казва компютърът, не съм експерт по астронавтика, — в действителност този катапулт би могъл да действа почти по всяко време, като просто се променя скоростта на изстрелване и орбитите му пак ще завършат на Скалата.

— Не си го представям.

— Нито пък аз, докторе, обаче… Извинете ме, нали разполагате с изключителен компютър в Пекинския университет?

— Е, и?

(Дали безизразната му маска стана още по-непроницаема? Суперматематик киборг?… Мариновани мозъци? Или живи, в съзнание? Все едно, ужасно е.)

— Защо не се допитате до него за всички възможни варианти на изстрелване от катапулт, какъвто ви го описах? Някои орбити се простират далеч отвъд Луната, преди да се върнат в точката на среща с нея, и това отнема фантастично много време. Други завиват около Земята и тръгват направо. Трети са прости като онези, които използваме от лунната повърхност. Всеки ден възникват периоди, позволяващи къси орбити. Но товарът се намира в устройството по-малко от минута. Ограничението идва само от бързината, с която зареждаме следващата пратка. Дори е възможно по едно и също време в катапулта да има повече товари, стига да разполагаме с достатъчно енергия и гъвкаво компютърно управление. Единственото, което ме безпокои… Ония високи планини нали са покрити със сняг?

— Обикновено — отвърна той. — Лед, преспи и гола скала.

— Е, сър, понеже съм роден на Луната, не знам нищо за снега. Статорът не само трябва да издържа голямо притегляне на вашата планета, ами и да понася динамични натоварвания при двайсет G. Не вярвам, че може да бъде закрепен в ледена или снежна покривка. Или пък може?

— Полковник, аз не съм инженер, но не ми изгледа възможно. Ще се налага постоянно разчистване. Времето също ще създава проблеми.

— И за него нищо не знам, докторе, а всичко, което ми е известно за леда, е, че има топлоемкост на кристализацията 335 милиона джаула на тон. Нямам представа колко тона ще трябва да бъдат стопени за почистване на площадката, нито колко енергия ще отива за поддържането и все пак ми се струва, че ще изисква реактор, не по-малък от този на катапулта.

— Можем да направим реактори за топене. Или ще пратим инженери на север за преквалификация дотогава, докато разберат какво е лед. — Доктор Чан се усмихна и аз потреперих. — Инженерната работа в подобни условия е проблем, решен в Антарктика преди години, тъй че не се тревожете за това. Чиста, устойчива скала с дължина около триста и петдесет километра, с голяма надморска височина… Необходимо ли е да зная още нещо?

— Не остана много, сър. Стопеният лед може да се събира близо до входа на катапулта и да съставлява основната маса от товарите за Луната, спестявайки значителни разходи. А стоманените контейнери ще бъдат използвани отново за обратните доставки на зърно — така пък ще спре друго изчерпване на ресурси, което Луната не би могла да поеме. Няма причина един контейнер да не пътува напред-назад стотици пъти. Кацането горе почти по всичко ще прилича на процедурата в Бомбай. Спирачни двигатели с твърдо гориво, управлявани от планетата, но доста по-евтини, ще поглъщат движение с два и половина километра в секунда вместо единайсет и нещо — квадратичен фактор, даващ двайсеткратна разлика. В случая ползата е още по-голяма, защото двигателите са паразитен товар и съответно ще нарасне търговският обем. Има начин и това да се усъвършенства.

— Как?

— Докторе, извън моята специалност е. Но всеки знае, че най-добрите ви кораби използват водород за реактивна маса, нагрявана от реактор с термоядрен синтез. Обаче водородът е скъп на Луната, а за целта могат да се употребят всякакви други вещества. Просто няма да имат същата ефективност. Сега си представете огромен, могъщ космически влекач, конструиран за нашите условия. Той би използвал за реактивна маса обикновена скала, загрята до изпаряване, и ще бъде предназначен да се качва в орбита, да прибира товарите от Земята и да ги сваля на лунната повърхност. Ще бъде грозен, без никакъв лукс — може би дори без пилот киборг. Ще го управлява компютър отдолу.

— Да, според мен подобен кораб може да бъде създаден. Е, хайде да не усложняваме нещата. Изложихте ли всичко съществено за този катапулт?

— Така ми се струва, докторе. Площадката е ключовият въпрос. Да вземем онзи връх Нанда Деви. На картите, които видях, е показано продълговато, доста високо било, слизащо на запад и с приблизителната дължина на нашия катапулт. Ако е вярно, ще бъде идеален: по-малко работа по разчистването, по-малко строителство. Не казвам, че Нанда Деви е най-добрата площадка, но това трябва да се търси — особено висок връх с дълго, много дълго било на запад от него.

— Разбирам.

Доктор Чан си тръгна веднага.

През следващите няколко седмици повтарях същото в една дузина държави, винаги на четири очи и с уговорката, че е тайна. Променяше се само името на планината. В Еквадор подчертах, че Чимборасо е разположен почти до екватора — идеално! Обаче в Аржентина наблегнах върху факта, че техният Аконкагуа е най-високият връх на западното полукълбо. В Боливия пък отбелязах, че масивът Алтиплано се извисява колкото Тибетското плато (въртях се около истината), но всъщност е доста по-близичко до екватора и предлага богат избор на площадки за безпроблемно строителство.

Разговарях със северноамериканец, политически противник на онзи, нарекъл ни сган. Изтъкнах му, че докато Маккинли може да се сравнява с който и да е връх в Азия или Южна Америка, има много фактори в полза на Мауна Лоа — изключително улеснения при строителството! По-голямото ускорение ще направи катапулта достатъчно къс, за да подхожда на релефа. Тогава Хаваите ще станат космодрум… за целия свят, защото поговорихме и за деня, когато ще започнат проучванията на Марс и товарите за три-четири планети ще минават през техния архипелаг.

Въобще не споменах за активните вулкани тук. Вместо това добавих, че благоприятното положение позволява неправилно насочените пратки да пльоснат безопасно във Тихия океан.

В Съюза обсъдихме само един обект над седем хиляди метра (и прекалено близо до границата с могъщия съсед).

Килиманджаро, Попокатепетъл, Лоугън, Ел Либертадо — любимият ми връх се променяше според страната. Държахме просто да е „най-високият“ в сърцата на местните хора. Измислих нещо добро и за скромните планини на Чад, когато гостувахме там, и толкова убедително разсъждавах, че почти си повярвах.

Друг път, с помощта на насочващи въпроси от устите на наемници, купени от Стю Лажуайе, говорих за химическите технологии (за които нищо не знам, ама запомних фактите), достъпни на лунната повърхност. Тук неизчерпаемите и безплатни вакуум и слънчева енергия, безкрайните количества суровини и устойчивите условия предлагаха възможност за производства, твърде скъпи или немислими на Земята. Но това щеше да стане, щом евтиният двупосочен транспорт направи печеливша разработката на девствените ни ресурси. Винаги придружавах думите си с твърдението, че окопалата се в Лунната управа бюрокрация не проумява нашия голям потенциал (вярно беше!), както и с отговор на вечно задавания въпрос, че Луната може да приеме неограничен брой нови колонисти.

Това също беше вярно, обаче никога не споменах, че Скалата (а понякога и местният народ) убива около половината от новаците. Хората, с които си приказвахме, рядко се замисляха дали те самите да имигрират. Пресмятаха трябва ли да убедят или насилят други да ги сторят, за да облекчат пренаселването — и да намалят своите данъци. Затварях си устата за убеждението, че недохранените гъмжила, дето виждахме навсякъде, се размножават по-бързо, отколкото катапултът е в състояние да поеме. Съдба, както е казал някакъв древен класик.

Всъщност не можехме да настаним, нахраним и обучим дори милион новаци на година, а милион не беше и капка в земното море. Всяка нощ тук зачеваха повече бебета. Имахме възможност да приютим много по-големи групи, отколкото биха имигрирали доброволно, но ако използват принуда и ни залеят с тълпи… Луната се оправя само по един начин с новака: той или не допуска фатална грешка в поведението и приспособяването си към природа, която хапе без предупреждение… или свършва като тор в тунела на някоя ферма.

Да, масовата имиграция би означавала твърде висока смъртност сред пришълците — малко бяхме, за да помогнем на всички в избягването на природните опасности.

Както и да е, предимно Проф теглеше речи за „великото бъдеще на Луната“. Аз приказвах за катапулти.

През седмиците, когато чакахме комисията да ни повика, обиколихме много места. Хората на Стю бяха подготвили почвата и оставаше само въпросът колко ще издържим. Досещах се, че седмица на Земята ни лишава от година живот, а при Проф часовникът може би вървеше и по-зле. Той обаче нито веднъж не се оплака, винаги готов да се представи чаровно на още някоя среща.

Гостувахме по-дълго в Северна Америка. Датата на нашата Декларация, точно триста години след онази на британските колонии в северната част на Америка, се оказа истинска вълшебна пръчица в пропагандата и лъжците на Стю изстискаха всичко от открилата се възможност. Северноамериканците са сантиментално настроени към своите Съединени щати, макар че тия думи загубили смисъла си, щом Федерираните нации се заели да осъвременяват уредбата на техния континент. Избират президент на всеки осем години, не знам защо — но пък и защо британците още имат кралица? — освен това се хвалят с „независимостта“ си. Подобно понятие, също като „любов“, означава всичко, което поискате. В речника стои кротко между наркоман и непушач.

Та въпросната независимост значеше много в Северна Америка, а Четвърти юли им действаше съвсем като магия. Хората от лигата „Четвърти юли“ уреждаха нашите срещи и граф Стю ни каза, че малко похарчил, за да ги размърда, после тръгнало без пари. Тази организация дори събра средства, които употреби за другите си цели — янките с удоволствие раздават долари, няма значение при кого отиват.

По̀ на юг господин Лажуайе прибягваше до различна дата, неговите агенти внушаваха представата, че сме извършили преврата на 5 май, а не две седмици по-късно. Приветстваха ни с „Conco de Mayo! Libertad! Cinco de Mayo!“^[2]. Тогава мислех, че викат „Thank you!“^[3] Проф се занимаваше с приказките.

Но в страната на Четвърти юли се справих по-добре. Стю ме накара да не нося лява ръка пред хората, ръкавите на костюмите ми бяха подшити нагоре, та ничий поглед да не пропусне чуканчето. Пробутвахме слуха, че съм пострадал в борбата за свобода. Ако ме питаха, само се усмихвах и казвах:

— Виждате ли какво става, когато много си гризете ноктите?

После сменях темата.

Никога не съм харесвал Северна Америка, дори при първото идване. Не е най-пренаселеният район на Земята, просто някакъв си милиард. В Бомбай хората нощуваха по улиците. В Големия Ню Йорк са ги натъпкали нависоко по етажите, не съм сигурен дали някой смогва да заспи. Радвах се, че съм в инвалидна количка.

И друго им е сбъркано там. Занимават се с цвета на кожата, като наблягат колко не ги интересува. През първото посещение все се оказвах или твърде светъл, или твърде мургав: някак успяваха да ме винят и за двете, или пък очакваха да заема страна в неща, за които въобще нямам мнение. Само Бог знае какви са моите гени. Една от бабите ми произхожда от район на Азия, където разни нашественици минавали не по-рядко от скакалците и насилвали всяка по пътя си — ами защо не попитат нея?

За второто чиракуване бях подготвен, но пак ми ставаше кисело. Наистина предпочитам открито расистките страни като Индия, при тях ако не сте индус, сте нищо. Обаче и другите мислят същото за индусите. Както и да е, не се наложи да се боря с „несъществуващия“ расизъм на Северна Америка в ролята на полковник О’Кели Дейвис, герой на лунната свобода.

Край нас кръжаха рояци от съчувстващи, трескаво напъвайки се да помогнат. Позволих им да направят за мен две неща, за които като учениче нямах време, пари и сили да си угодя — гледах мач на „Янките“ и отидох в Салем.

Трябваше да си остана с илюзиите. Бейзболът е къде по-приятен по видеото, там действително можете да видите какво става и не ви притесняват още двеста хиляди души. А и някой беше длъжен да застреля един от играчите. По-голямата част от дербито прекарах уплашен в очакване на мига, когато ще забутат количката ми пред тълпата. И непрекъснато уверявах домакините, че чудесно се забавлявам.

Салем бе мястото, не по-лошо (и не по-добро) от останалите в Бостън. Щом го разгледах, у мен се промъкна подозрението, че са обесили не тези вещици, които е трябвало. Но денят не отиде напразно — снимаха ме как полагам венец там, където е имало мост, в друг район на града, и произнесох паметна реч. Всъщност мостът още си стои, ще го зърнете долу през стъклото. Нищо и никаква постройка.

Проф се веселеше от всичко, колкото и трудно да му беше. Изобщо той притежаваше голяма дарба да се весели. Винаги измисляше да каже нещо ново за великото бъдеще на Луната. В Ню Йорк описа на главния мениджър на хотелска кампания, в чийто знак личеше зайче, какво може да се направи с курортите на Луната (щом цените на билетите станат по джоба на повече хора): екскурзии, твърде кратки да навредят някому, с придружителки, екзотични преживявания и хазарт, ала без данъци.

Последното прикова вниманието и Проф се разпростря по темата за удължената старост — верига жилища за пенсионери, където земният червей би могъл да изкара със своите парици двайсет, трийсет, четирийсет години по-дълго, отколкото на родната си планета. Да, като изгнаник, но кое е по-добре? Жив старец на Луната? Или гроб долу, на Земята? Питомците му могат да го посещават и да пълнят онези хотели. Професорът разкраси картинката с описания на нощни клубове с представления, невъзможни в ужасната местна гравитация, спортове, подходящи за нашето приемливо притегляне — дори се разприказва за плувни басейни, кънки и перспективата за полети! (Рекох си, че се е простил с предпазните схеми.) Накрая намекна, че едно швейцарско сдружение е налапало въдицата.

На следващия ден говореше на мениджъра за задгранични дейности в „Чейз Интърнешънъл Панагра“ как трябвало да запълнят своя лунен филиал с паралитици, сърдечно болни, инвалиди и други, за които голямото притегляне е пречка. Мениджърът беше дебелак със свирещи гърди, може и да е мислил за себе си през това време, обаче наостри уши чак при „никакви данъци“.

Не всичко вървеше по наше желание. В новините често се опълчваха срещу нас, вечно се намираха типове с неудобни въпроси. Винаги, щом се оправях с тях без помощта на Проф, май се препъвах. Един се вкопчи в мен заради заявлението на Де ла Пас пред комисията, че притежаваме зърното, отгледано на Луната. Явно поначало смяташе, че не е така. Казах му, че не разбирам въпроса.

Той отговори:

— Полковник, вярно ли е, че вашето временно правителство е подало молба за членство във Федерираните нации?

Длъжен бях да отрежа: „Няма да коментирам.“ Но паднах в трапа — потвърдих.

— Много добре — кимна репортерът. — Изглежда спънката е в противоречащото ви изявление, че Луната е собственост на ФН — каквато винаги е била — под контрола на съответната Управа. Ала и в двата случая според вашето признание, това зърно ни принадлежи чрез преотстъпване на правата.

Попитах го как е стигнал до този извод. Отвърна:

— Полковник, наричате се заместник-министър на външните работи. Несъмнено сте запознат с Хартата на земните нации.

Бях я прегледал бегло.

— Доста добре запознат — казах предпазливо или така ми се струваше.

— Значи помните Първата свобода, гарантирана там, и сегашния механизъм за прилагането й чрез заповед № 11/76 на Надзорния съвет към Агенцията по изхранването и селското стопанство. Документът носи дата 3 март тази година. Следователно сте съгласен, че всички количества зърно, отгледани на Луната (без местните дажби), са изначална и неоспорима обществена собственост под попечителството на ФН и подлежат на разпределение чрез нейните служби според необходимостта. — Пишеше, докато говореше. — Имате ли нещо да добавите към това признание?

— В името Божие, за какво точно ставна дума? — рекох. И веднага: — Върнете се! Нищо не съм признавал!

И тъй, „Грейт Ню Йорк Таймс“ блъвна в своя калпав стил:

ЛУННИЯТ ЗАМЕСТНИК-МИНИСТЪР КАЗВА:

„ХРАНАТА ПРИНАДЛЕЖИ НА ГЛАДНИТЕ“

Днес О’Кели Дейвис, самозваният полковник от Въоръжените сили на Свободната Луна, дошъл тук на разходка с цел да подклажда подкрепата за бунтовниците в Лунните колони на ФН, подчерта в експресно изявление за вестника, че клаузата „Свобода или глад“ във Великата харта е приложима към доставките на зърно от нашия естествен спътник…

Попитах Проф как трябваше да се справя с натрапника.

— На враждебен въпрос винаги отговаряй с друг въпрос — рече ми. — Никога не искай да ти изясняват темата, ще ти сложат в устата каквото си пожелаят. Този репортер… Кльощав ли беше? Брояха ли му се ребрата?

— Не. Набит.

— Както личи, не живее с хиляда и осемстотин калории дневно според смисъла на цитираната от него заповед. Знаеш ли, че си могъл да го засечеш колко дълго се е придържал към дажбите и защо се е отказал? Или пък да го питаш какво е закусвал, а сетне да го изгледаш недоверчиво, независимо от отговора му. Или ако не усещаш накъде бие някой, с контравъпрос се отклони към друга тема, която искаш да обсъждаш. После, каквото и да каже, ти си изпей песента и посочи следващия. Това не се играе с логика, ами с тактика.

— Проф, тук никой не живее с хиляда и осемстотин калории дневно. В Бомбай може би. Но не и тук.

— В Бомбай карат с по-малко. Мануел, тези равни дажби са измишльотина. Половината храна на тая планета минава през черния пазар или се използва от отчетността чрез някаква уловка. Или водят двойно счетоводство, така че изпращаните във ФН сводки нямат нищо общо с икономиката. Да не смяташ, че Велики Китай съобщава на Надзорния съвет истината за зърното от Тайланд, Бирма и Австралия? Сигурен съм, че представителят на Индия в този съвет не мисли тъй. Обаче Индия си трае, защото получава лъвския пай от Луната… а после играе на политика с глада (фраза, която вероятно помниш), като използва нашето зърно, за да дирижира резултатите от изборите. Миналата година в Керала имаше планиран глад. Видя ли това в новините?

— Не.

— Е, то просто липсваше в новинарските емисии. Мануел, контролираната демокрация е великолепна… за контрольорите. И най-голямата й сила е „свободната преса“, а „свободна“ се определя като „отговорна“ и тия цербери казват кое именно е безотговорно. Знаеш ли от какво Луната се нуждае най-много?

— Повече лед?

— Информационна система, която не се прецежда по един канал. Нашият приятел Майк е и най-сериозната опасност за нас.

— Хм, не вярваш ли на компютъра?

— Мануел, за някои неща нямам доверие и на себе си. Ограничената дори с „мъничко“ свобода на печата е от същата категория, както и класическият пример с „малко“ бременната жена. Още не сме свободни, нито ще бъдем, докато някой — даже първият ни съюзник Майк — упражнява контрол върху новините. Знаеш ли, Мани, надявам се някога да имам вестник, независим от всякакви източници и канали. Ще бъда щастлив да го печатам и ръчно като Бенджамин Франклин.

Предадох се.

— Проф, да предположим, че тези разговори се провалят и изпращането на зърното спре. Какво ще стане?

— Лунатиците у дома ще ни се разсърдят… а тук, на Земята, мнозина ще умрат. Чел ли си Малтус^[4]?

— Не си спомням.

— Да, мнозина ще умрат. После ще се установи ново равновесие, с по-добре работещи и по-добре нахранени хора. Тази планета не е пренаселена, просто е зле управлявана… Хе, най-безмилостното нещо, което можеш да направиш на гладния човек, е да му дадеш храна. Да я дадеш. Прочети Малтус. Никога не е безопасно да се присмиваш на тоя доктор, защото той винаги се смее последен. Потискащ тип — радвам се, че е мъртъв. Но не се захващай с него, преди да отмине всичко това. Изобилието от факти спъва диплома̀та, особено честния.

— Аз не съм от най-честните.

— Обаче нямаш дарба за безчестие, значи трябва да намериш убеждение в невежеството и ината. Поне последното качество ти е присъщо, опитай се да съхраниш и първото. Временно. Момче, чичо ти Бернардо е ужасно уморен.

Казах му:

— Извинявай! — и изтърколих количката си от неговата стая. Проф прекаляваше с темпото. С удоволствие бих приключил визитата, ако бях сигурен, че ще го кача на кораб и ще го махна от това притегляне. Но трафикът оставаше еднопосочен: товарачи със зърно и нищо друго.

Все пак професорът се забавляваше. Щом си тръгнах и свирнах на светлините да угаснат, отново забелязах играчката, която си купи; радваше й се като хлапе на Коледа — бронзово оръдие.

Истинско, от времето на платноходите. Беше малко, с дуло към половин метър и общо тегло заедно с дървената основа около петнайсет килограма. „Сигнално оръдие“, както пишеше в документите за продажба. Лъхаше на стара история, пирати, мъже, принудени да „стъпят зад борда“. Чудесна вещ, но попитах Проф — защо? Ако някой ден успеехме да си тръгнем, от цената на превоза на това нещо до Луната направо щеше да ни заболи. Не ми се искаше да зарязвам скафандъра, в който имаше още години носене, нито двете леви ръце и едни шорти. По принуда бих оставил ръката за пред хора. При голяма принуда бих се отказал и от шортите.

Той протегна длан и погали сияещото дуло.

— Мануел, някога живеел човек, назначен на измислена длъжност заради политиката, точно както мнозина тук, в този Директорат — лъскал бронзово оръдие пред една съдебна палата.

— Че защо й е оръдие на съдебната палата?

— Няма значение. Правил го години наред. Изхранвал се и скътвал нещичко, ала не постигал напредък в своя свят. И затова веднъж напуснал работа, изтеглил спестяванията си, купил си бронзов топ и започнал самостоятелен бизнес.

— Звучи като да е бил идиот.

— Без съмнение. Такива бяхме и ние, когато изхвърлихме Надзирателя. Мануел, ти ще ме надживееш. Щом Луната приеме свое знаме, бих искал да е с оръдие или затворнически решетки в червено на черен фон, та да личи нашият горделиво неблагорднически произход. Смяташ ли, че ще се уреди?

— Ами да, ако ми надраскаш скица. Но защо пък знаме? На Скалата нямаме дори един пилон.

— Може да се развява в сърцата ни… символ на всички глупци, толкова смехотворно непрактични, че решават да се борят със съдебната палата. Ще запомниш ли, Мануел?

— Естествено. Искам да кажа — ще те подсетя, като му дойде времето.

Не ми харесваха тези лафове. Беше започнал да използва кислородна палатка, когато оставаше сам, и не желаеше да я показва пред други хора.

Сигурно наистина съм невежа и инат. Демонстрирах и двете в едно място на име Лексингтън, Кентъки — в Централния управленски район. За живота на Луната нямахме подготвени и наизустени отговори. Проф ми заръча да се придържам към фактите и да наблягам на домашното, топлото, дружелюбното, особено на различията.

— Мануел, не забравяй, че хилядите земяни, които за кратко са гостували горе, са едва нищожна частичка от процента. За повечето сме любопитна чудатост като животните в зоопарка. Помниш ли оная костенурка на изложбата в Стария купол? Това сме ние.

Разбира се, спомних си я. Направо изтъркаха тази твар от зяпане. Затуй с радост отговарях, когато групата мъже и жени ме заразпитва как е житие-битието на Луната. Украсявах само с премълчаване за нещата, които не са семеен живот, а жалки заместители в общност с преобладаващо мъжко население. Луна Сити — това са домовете и семействата, скучни според земните стандарти, но на мен ми харесват. И в другите зайчарници е почти същото: хората работят, отглеждат хлапета, клюкарстват и най-добре се забавляват, седнали около масата за вечеря. Нямаше много за разказване, ето защо говорих за всичко, което ги интересуваше. Всеки лунен обичай идва от Земята, обаче тя е толкова грамадно място, че порядки от, да речем, Микронезия изглеждат странни в Северна Америка.

Тази жена, не бих я нарекъл дама, искаше да научи нещо за различните видове брак. Първо, вярно ли било, че на Луната човек можел да се ожени без свидетелство? Попитах я какво точно има предвид.

Приятелчето й каза:

— Остави това, Милдрид. В общността на пионери никога няма брачни свидетелства.

— Ама не държите ли архиви? — досаждаше тя.

— Да, разбира се — съгласих се. — Ние например водим семейна книга, започваща почти от първото кацане в Джонсън Сити — всеки брак, раждане, смърт, всяко важно събитие не само по пряка линия, но и доколкото успяваме да проследим разклоненията. А освен това един мъж, учител е, обикаля и преписва семейните книги по целия зайчарник, съставяйки история на Л-Сити. Хоби му е.

— Добре де, нямате ли официални архиви? Тук, в Кентъки, разполагаме с анали, обхващащи стотици години.

— Госпожо, не сме там от толкова много време.

— Да, обаче… Е, сигурно в Луна Сити имате градски архивар. Може би го наричате общински документатор. Чиновникът, който записва и съхранява подобни неща. Нотариални актове и така нататък.

— Не ми се вярва, мадам. Някои букмейкъри вършат работа на нотариуси, заверяват подписи на договори, пазят ги в канторите си. Заради хората, които не могат да четат и пишат, значи не умеят сами да поддържат своята документация. Но не съм чувал да са молили някого да прави и брачен архив. Не твърдя, че е невъзможно да се случи. Просто не съм чувал.

— Каква очарователна непринуденост! Сега да поговорим и за един друг слух — че било съвсем лесно да се разведеш на Луната. Осмелявам се да предположа, че и той отговаря на истината.

— Не, мадам, не бих казал, че разводът е леко нещо. Голямо кълбо има да се разплита. Хм… да вземем най-обикновен пример с някоя дама и да речем, че тя води двама съпрузи…

— Двама?

— Може да са повече или пък само един. А може и да е сложен брак. Но да се спрем на госпожата и двамата мъже като типичен случай. Тя решава да се разведе с единия. Приемаме, че се прави по приятелски, другият съпруг е съгласен и изхвърленият не вдига врява. Не че ще му бъде от полза, ако се разшуми. О’кей, дамата се разделя с него, той напуска. Пак остават безкрайно много неща. Мъжете навярно са партньори в бизнеса, често е така при съсъпрузите. Разводът може да разруши тия връзки. Имат да уреждат парични въпроси. Тримата може би заедно притежават кубиците и макар да са записани на нейно име, бившият съпруг вероятно е вложил средства или е плащал дял от наема. А почти винаги трябва да се помисли за децата, за издръжка и какво ли не. Въобще куп проблеми. Не, мадам, разводът никога не е лесен. Ще се разведеш за десет секунди, после десет години ще оправяш бъркотиите. Не е ли и тук същото?

— Ъъ… ами забравете за този въпрос, полковник. При нас може да стане и по-просто. Но ако това е обикновен брак, какво представлява сложният?

Затънах в обяснения за полиандрии, кланове, групи, линейни, също и по-особените случаи, смятани за вулгарни от консервативни хора като моето семейство — да речем, живота, който си уреди майка ми, когато изрита моя старец, въпреки че не описах точно туй. Мама винаги е стигнала до крайности.

Жената каза:

— Объркахте ме. Каква е разликата между линия и клан?

— Доста различни са. Вземете моя случай. Имам честта да принадлежа към един от най-старите линейни бракове на Луната и според пристрастното ми мнение — най-добрия. Питахте за разводите. В нашето семейство няма такива и съм готов да заложа много срещу малко, че и в бъдеще не се предвиждат. Линейният съюз крепне все повече с годините, натрупва опит в изкуството на разбирателството, докато стане немислимо да го напуснеш. Освен това за развод с някого от съпрузите трябва единодушно съгласие на всички съпруги — невъзможно е. Старшата дама въобще не би допуснала да се стигне толкова далеч.

Продължих да описвам предимствата: финансова сигурност, чудесен живот за децата в дома, а смъртта на някой от членовете, макар и да е трагична, никога не се превръща в кошмар, както е при други бракове, особено за дечурлигата. Те просто не могат да осиротеят. Предполагам, че омекнах от въодушевление, но пък и семейството е най-важното нещо в живота ми. Без моите хора съм само един еднорък механик, когото и да елиминират, никой няма да кихне.

— Ето затова положението е устойчиво — казах им. — Да вземем най-младата ми жена, на шестнайсет е. Сигурно ще стане старша съпруга, щом подкара осемдесетте, което не означава, че дотогава ще са умрели по-възрастните от нея. На Луната е малко вероятно, дамите там май са безсмъртни. Ех, може всички те да се оттеглят от управлението на фамилията. Според традициите на семейството ни така и постъпват, без по-младите съпруги да ги притискат. Тъй че Людмила…

— Людмила?

— Руско име. От приказките. Мила ще има над петдесет години отличен пример пред очите си, преди да се нагърби с товара. А и поначало е чувствителна, едва ли ще допуска грешки, но дори да се случи, другите съпруги ще я вкарат в правия път. Саморегулиране, като в машина с добре построени обратни връзки. Сполучливият линеен брак е безсмъртен, очаквам моят да ме надживее с поне хиляда години — и затова няма да ритам срещу смъртта, когато ми дойде времето. Най-хубавото от мен ще продължи да съществува.

Тъкмо изкарваха Проф, помоли ги да спрат носилката и се заслуша. Обърнах се към него:

— Професоре, вие познавате моето семейство, имате ли нещо против да кажете на госпожата защо е щастливо? Ако мислите така.

— Щастливо е — съгласи се Проф. — Още по-скоро бих си позволил една по-обща бележка. Скъпа мадам, струва ми се, че лунните обичаи в брака ви изглеждат донякъде екзотични.

— О, не бих се изразила толкова крайно! — припряно отвърна тя. — Само са малко непривични.

— Те, както е винаги с брачните порядки, произхождат от икономическата принуда на обстоятелствата. А нашите обстоятелства се различават много от вашите на Земята. Например линейните бракове, които моят колега възхваляваше… при това с основание, уверявам ви въпреки личното му пристрастие. Аз съм ерген и неутрален. Въпросната форма е възможно най-силното средство за съхранение на капитала и обезпечаване благополучието на децата — двете главни функции на брака, където и да било. И то в среда, в която няма сигурност нито за капитала, нито за децата, освен тази, създадена от индивидите. Е, човешките същества все някак се справят със своите проблеми. Линейният съюз е забележително успешно изобретение за постигане на подобни цели. Всички други лунни форми на брака служат на същата идея, макар и не толкова добре.

Пожела им „лека нощ“ и си тръгна. Имах у себе си — всякога я нося! — снимка на моето семейство, най-новата, от сватбата с Уайоминг. Булките винаги са красавици, а Уайо сякаш сияеше; и останалите изглеждахме хубави и щастливи. Дядко беше висок и горд, без да му личи старческата слабост.

Обаче останах разочарован, гледаха я странно. Мъжът май се казваше Матюз, помоли:

— Полковник, бихте ли прежалили тази фотография?

Трепнах:

— Само нея имам. И съм далеч от дома.

— Искам я просто за един момент. Позволете ми да я преснимам. Тук, на място, може и без да излиза от ръцете ви.

— О, разбира се!

Аз не бях докаран добре, такова ми е лицето, но на Уайо се отдаваше дължимото, от Леноре пък по-хубава няма.

И тъй, мъжът я прещрака, на следващата сутрин дойдоха направо в хотелския ни апартамент, събудиха ме рано-рано, откъснаха ме от инвалидната количка и всичко останало, за да ме заключат в килия с решетки! За бигамия^[5]. За полигамия^[6]. За открита аморалност и публично подстрекателство на други към същото.

Доволен бях, че Мами не можеше да види.