Робърт Хайнлайн
Луната е наставница сурова (11)

11

В началото на 76-а бях отрупан с твърде много работа. Не можех да пренебрегна клиентите. В организацията имаше все повече неща за вършене, макар че всичко възможно се разпределяше по хората. Но се налагаше да вземаме безбройни решения, да пускаме съобщения нагоре и надолу. Трябваше да отделям някак часове за солидни натоварвания, да нося по себе си тежести, а не биваше да си уреждам тренировки на центрофугата, в която земните учени удължаваха своя престой на Луната. Ех, преди го бях правил, ала сега не желаех да се разчуе, че влизам във форма за пътуване до Земята.

От упражненията без центрофуга има по-малко полза, бяха особено досадни, защото не знаех дали ще ми бъдат нужни накрая. Според Майк в 30 процента от случаите събитията щяха да изискват някой лунатик, упълномощен да говори от името на организацията, да слезе при земяните.

Не се виждах като посланик — нито притежавах необходимото образование, нито съм кой знае колко дипломатичен. Проф беше очевидният кандидат сред привлечените при нас хора. Но той бе стар, току-виж не доживял кацането долу. Майк ни каза, че мъж на тази възраст, с такъв телесен тип и т.н. имал шансове под 40 на сто да стигне там жив.

Въпреки това Проф весело се зае с упражненията, та да изстиска максимума от слабичките си шансове. И така, какво можех да сторя аз, освен да си окача тежестите и да се захвана с работа, готов да заема мястото му, ако старото сърце престане да цъка? Уайо се мъчеше със същото поради вероятността нещо да спре и мен. Правеше го, за да споделя страданията ни: тя винаги заместваше логиката с благородство.

Отгоре на всичко — заедно с бизнеса, задачите на организацията и упражненията — имах и фермерски задължения. С бракове загубихме трима сина, а приехме две чудесни момчета — Франк и Али. После Грег започна работа в „ЛуНоХоКо“ като главен сондьор на новия катапулт.

Нямаше как. Главите ни неведнъж се препотиха, докато наемем хората за строежа. На повечето длъжности можехме да вземем мъже, които не бяха в организацията, обаче за ключовите постове ни трябваха членове колкото кадърни, толкова и политически надеждни. Грег не искаше да отиде, нашата ферма се нуждаеше от него, а и не му харесваше да изоставя паството си. Но прие.

Затова част от времето ми отново отиде в обслужване на прасета и пилета. Ханс е свестен фермер, пое товара и вършеше работа за двама. Ала откакто Дядко се оттегли, Грег управляваше фермата и сега новите задължения притесняваха другия ни съпруг. По старшинство трябваше аз да се заема, но Ханс бе по-добър в стопанството и повече го познаваше. Винаги се е смятало, че някой ден той ще замести Грег. И така, помагах му, като се съгласявах с него и се опитвах да направя нещо за дома поне в часовете, които успявах да отделя. Не ми оставаше време дори да се почеша.

В края на февруари се връщах от дълго пътуване — Новилен, Долен Тихо, Чърчил. Тъкмо бяха довършили новата подземка през Sinus Medii^[1], така че наминах и към лунния Хонконг да си оправя бизнеса и да се свържа с някои хора, защото вече можех да им обещая експресно обслужване. Преди това бе невъзможно, понеже бусът Ендсвил-Белутихачи се движеше само през тъмната половина на лунния месец.

Но бизнесът беше и прикритие за политиката, връзките ни с Хонконг оставаха доста тънички. Ех, Уайоминг Нот се справяше добре по телефона. Вторият член на нейната група бе стар съратник — другарят Клейтън, който не само имаше чист здравен картон при Алварес в специалния файл „Зебра“, ами и високата оценка на Уайо. Клейтън получаваше указания за стратегията, предупреждения за пършивите овце в стадото, съвети как да гради груповата система, без да пипа старата организация. Госпожата му каза да си запази членството и там, за да изглежда всичко както преди.

Телефонът обаче не е като срещата лице в лице. Хонконг трябваше да стане наша крепост. Беше по-малко обвързан с Управата, защото съоръженията му не се контролираха от Комплекса. И по-слабо зависим, понеже липсата (до съвсем скоро) на връзка чрез подземката правеше продажбите за катапулта непривлекателни. Но финансово този град бе по-силен, тъй като парите на Хонконгска банка — Луна, вървяха по-добре от официалните долари.

Предполагам, че хонконгските знаци не бяха пари по смисъла на някакъв закон. Лунната управа не ги приемаше и, когато слизах на Земята, трябваше да използвам управленски, за да си платя билета. Ама долу носех от другите — можех да ги сменя със съвсем малка комисиона, докато „благословените“ не струваха почти нищо там. Деньги или не, зад банкнотите на Хонконг стояха частни банкери жълтурковци, а не бюрократични разпоредби. Сто техни долара се равняваха на 31,1 грама злато (по старата монетна унция), платими при поискване в централното ведомство — да, тук наистина държаха злато, качено от Австралия. Или бихте могли да изискате стоки срещу тях: незамърсена вода, стомана с определено качество, тежка вода според спецификациите на термоядрените централи, разни други неща. И с официалната валута бихте си ги купили, но цените на Лунната управа се движеха единствено нагоре. Не съм финансов теоретик, та когато Майк се стараеше да им обяснява, все ме заболяваше главата. Просто знаем, че с радост вземахме тези не-пари, а пък управленските долари приемахме с неохота, и то не само заради омразата на властта.

Хонконг трябваше да бъде крепост на нашата организация, ала не беше. Решихме да рискуваме с лична среща, като позволя на някого да научи самоличността ми, защото еднорък мъж трудно би се загубил в тълпата. Подобен риск би могъл да изложи на опасност не само мен, а и да издърпа нишката към Уайо, Мами, Грег и Сидрис, ако се препъна. Но кой е казал, че революцията е безпроблемна?

Другарят Клейтън се оказа млад японец — е, не съвсем млад, ама те всички изглеждат такива, докато в един момент остареят. Не беше чист japonais, имаше малайска кръв и още някаква, обаче истинското му име бе японско и в дома му царяха съответните традиции, ръководени от гири и джиму^[2]. За мой късмет той трябваше да връща доста джиму на Уайо.

Клейтън не произхождаше от осъдени. Неговите хора били „доброволци“, качили се на кораба под дулата на оръжия, когато Велики Китай обединявал империята си на Земята. Нямах нищо против това, той мразеше Надзирателя, както всеки стар пандизчия.

Първия път се срещнахме в една чайна — в Л-Сити щеше да е пивница — и два часа приказвахме за всичко освен за политика. Човекът си състави мнение за мен и ме покани у дома. Единственото ми оплакване от японското гостоприемство е ужасната горещина в техните вани, където се потапяш до брадичката.

Но не бях в опасност. Мами съперничеше на Сидрис в гримирането, ръката ми за пред хора бе много убедителна на вид, а кимоното прикриваше връзката с чуканчето. Срещнах се с четири групи за два дни като другаря Борк, преобразен с грим, кимоно и таби^[3], и ако между тях е имало кука, не ми се вярва да е разпознала Мануел О’Кели. Отидох там натъпкан с информация, предвиждания и числа, говорих им само за едно — за глада през 82-ра, след шест години:

— Хора, вие сте късметлии, той няма да ви връхлети толкова скоро. Но сега с новата подземка ще видите как все повече от вашите ще произведат жито и ориз и ще ги пращат на катапулта. И лошото време ще дойде.

Впечатлих се. От наблюденията ми за старата организация си мисля, че тя най-вече е разчитала на красноречие, възпламеняваща музика и чувства, също като църква. А аз просто им рекох:

— Това е то, приятели. Проверете числата, оставям ви ги.

Побъбрих с един другар насаме. Инженер жълтурковец може да измисли начин как да направи каквото и да било, стига да го огледа хубаво. Попитах този зървал ли е някога лазер, достатъчно малък да се носи като пушка. Не беше. Подметнах, че напоследък с паспортната система контрабандата е станала мъчнотия. Той умислено забеляза, че със скъпоценните камъни не е толкова трудно и щял да идва следващата седмица в Луна Сити да се види със своя братовчед. Аз пък му казах, че чичо Адам ще се радва да се чуят.

Общо взето, имаше полза от пътуването. На връщане спрях в Новилен да проверя един старомоден „Бригадир“, който работеше с ленти. И по-рано бях го поправял, сетне обядвах и се натъкнах на баща си. Бяхме приятели, но нямаше значение дали не сме се срещали две-три годинки. Полафихме си на сандвичи и бира и като ставах да си ходя, татко рече:

— Драго ми е, че те видях, Мани. Свободна Луна!

Отговорих му съответно, защото много се стреснах. Трудно бихте намерили по-откъснат от политиката циник от моя старец. Щом дори той ръсеше подобни неща пред хора, значи усилията ни даваха плод.

И така, пристигнах в Л-Сити одобрен и не особено уверен, дремвайки по отсечката от Торичели. Хванах Околовръстната от Южната станция, после слязох на Дънната алея и тръгнах по нея, за да избягна Главния път и многолюдните сборища по коридорите към дома. Минах край съдебната зала на Броуди, исках да му кажа едно „здрасти“. Броуди ми е старо приятелче и също е претърпял ампутация. След като си загуби крака, стана съдия, при това от преуспяващите. Едва ли имаше втори такъв от бранша в Л-Сити, който по онова време да не се занимаваше и с по нещо допълнително — поне да приема залози и да продава някоя и друга застраховка.

Ако двама дойдеха с неразбориите си при Броуди и той не успееше да ги убеди, че неговото решение е справедливо, връщаше им таксата. Стигнеше ли се до бой, ставаше безплатно секундант на техния дуел и докрай се опитваше да ги накара да не вадят ножовете.

Не беше вътре, макар че шапката му лежеше върху бюрото. Тръгнах да излизам, но пътя ми препречи цяла групичка, приличаха ми на стиляги. С тях вървяха момиче и по-възрастен мъж, когото те бутаха. Бе разрошен и в дрехите му нещо смътно нашепваше: турист.

Даже и тогава имахме туристи. Не прииждаха на рояци, ала не бяха и малко. Качваха се от Земята, вземаха стая в някой хотел за около седмица, връщаха се със същия кораб или понякога оставаха за следващия. Повечето си прекарваха времето в комарджийство след ден-два разходки и зяпане, включително и глупавото излизане на повърхността. Болшинството лунатици не им обръщаше внимание, отнасяйки се снизходително към щуротиите им.

Едно от момчетата, най-голямото — някъде към осемнайсетте и явно водач, — ми каза:

— Къде е съдията?

— Не знам. Не е тук.

Той си подъвка устните, чудеше се как да реагира. Попитах го:

— За какво спорите?

Отвърна ми най-сериозно:

— Ще елиминираме това човече. Но искаме съдията да потвърди.

— Обиколете близките пивници. Вероятно ще го намерите.

Обади се момче на около четиринайсет:

— Чакайте! Вие не сте ли господин О’Кели?

— Правилно.

— Защо вие не ни съдите?

На най-големия му поолекна.

— Съгласен ли сте, господине?

Поколебах се. Случвало се е да съдя, а и кой ли не го е вършил? Но не се стремя към тази отговорност. Обаче се тревожех от намеренията на тия младоци за елиминирането на турист. Биха плъзнали приказки.

Реших да го направя. Затова се допитах до земния гост:

— Ще ме приемете ли за ваш съдия?

Той се изненада.

— Мога ли да избирам?

Казах му търпеливо:

— Разбира се. Не можете да очаквате от мен, че ще ви изслушам, ако не сте готов да приемете моето съдийско решение. Е, не ви насилвам. Животът си е ваш.

Стори ми се твърде учуден, ала не и уплашен. Очите му светнаха.

— За моя живот ли става дума?

— Явно. Нали чухте момчетата — смятат да ви елиминират. Ако предпочитате, изчакайте господин Броуди.

Оня не се помайваше. Усмихна се и рече:

— Сър, приемам ви като мой съдия.

— Както желаете. — Обърнах се към най-големия стиляга. — Кои са страна в спора? Ти и младият ти приятел, така ли?

— О, не, всинца участваме.

— Още не съм и ваш съдия. — Огледах ги. — Наистина ли всички ме молите да издам присъда?

Кимнаха, никой не отказа. Водачът побутна момичето и го подкани:

— Тиш, най-добре е веднага да решаваш. Ти приемаш ли съдията О’Кели?

— Какво? Ами да, приемам!

Тя беше скучен дребосък, горе-долу хубавичка, закръгленичка, може би четиринайсетгодишна. Лъхаше ми на сексмашинка и сигурно точно такава щеше да стане. Момиченца като нея предпочитат да са кралици на глутница стиляги, отколкото да намерят стабилен брак. Не обвинявам стилягите, шляят се по коридорите, защото жените не достигат. Бъхтат по цял ден, а вечер няма при кого да се върнат вкъщи.

— О’кей, съдията е приет и всички са длъжни да се придържат към моята присъда. Нека уредим таксите. Момчета, за колко можете да се бръкнете? Моля ви да разберете, че няма да отсъдя елиминиране за някакви си центове. Така че вадете парите или го освобождавам.

Водачът примигна, скупчиха се. След малко се обърна и каза:

— Нямаме много. Ще го направите ли срещу пет хонконгски от всекиго?

Бяха шестима.

— Не. Не е редно да искате от съда елиминиране на подобна цена.

Пак се скупчиха.

— Петдесет долара, съдия?

— Шейсет. По десет на човек. И още десет от тебе, Тиш — подсетих момичето.

Тя ме погледна учудено и възмутено.

— Хайде, хайде! — кимнах й. — Tanstaafl^[4].

Свали клепачи и бръкна в чантето си. Имаше пари, такива като нея винаги имат.

Събрах седемдесет долара, сложих ги на масата и попитах туриста:

— Можете ли да дадете толкова?

— Моля?

— Хлапетата плащат седемдесет хонконгски за отсъждането. Вие би трябвало да участвате със същата сума. Ако нямате, отворете чантичката си и го докажете, тогава ми оставате длъжник. Но такъв е вашият дял. — Тук добавих: — Евтино е при искане за смъртна присъда. Ала момчетата не могат да дадат повече, затова сделката е изгодна за вас.

— Ясно. Поне вярвам, че ми е ясно.

И той трупна седемдесет хонконгски долара.

— Благодаря. А сега — някоя от страните желае ли съдебни заседатели?

Земният червей избъбри:

— При тези обстоятелства комай се нуждая от тях.

— Можете да ги имате — уверих го. — Искате ли и съветник?

— Ами предполагам, че ми е необходим адвокат.

— Казах „съветник“, не „адвокат“. Тука нямаме адвокатска колегия.

На лицето му пак се изписа удоволствие:

— Надявам се, че съветникът (ако предпочета такъв) ще заема същото, хм, неформално положение, както останалите участници в процедурата, нали?

— Може би да, може би не. Аз съм нещо като неформален съдия, това е всичко. Решавайте как е по-удобно за вас.

— Мисля, че ще разчитам на тази ваша неформалност, сър.

Най-голямото момче каза:

— Ох, тия заседатели! Вие ли ще се изръсите, господин О’Кели? Или пък ние?

— Аз плащам, съгласих се да съдя за сто и четирийсет бруто. Не си ли бил в съд досега? Мога да мина и без излишни печалби. Шестима помощници, на всекиго по пет долара. Вижте кой върви по алеята.

Едно от хлапетата излезе на прага и кресна:

— Търсят се заседатели! По пет долара за работата!

Събраха шестима мъже, бяха каквито можете да очаквате от Дънната алея. Не се тревожех, защото нямах намерение да ги слушам. Ако ще се правите на съдия, най-добре е това да става в собствения ви квартал, където има възможност да привикате почтени граждани.

Минах зад масата, седнах и нахлупих шапката на Броуди — чудя се откъде ли беше намерил такава. Сигурно от боклука.

— Откривам съдебното заседание — казах аз. — Да чуя имената ви и тъжбата.

Големият се наричаше Слим Лемке, момичето бе Патрисия Кармен Жукова, останалите не ги помня. Туристът пристъпи напред и бръкна в чантичката си:

— Визитната ми картичка, сър.

Още я пазя.

Тъжбата бе трагикомична — чудесен пример защо земните гости не биваше да се мотаят наоколо без екскурзоводи. Вярно, гидовете направо им съдират кожата, ала за какво друго са туристите? Този едва не си загуби живота, защото нямало кой да го напътства.

Пъхнал се в пивница, където разрешавали на стилягите да си пилеят времето, сякаш са в клуб. Това единствено момиче му позволило да го ухажва. Младоците оставали историята да си върви по реда, както, разбира се, трябвало да постъпят, щом Тиш го насърчавала. Но в един момент тя се разсмяла и го ръгнала с юмрук в ребрата. Той го приел нормално, като всеки лунатик… ама отговорил точно като земен мъж. Пуснал й ръка през кръста, придърпал я и явно се канел да я целуне.

Повярвайте ми, в Северна Америка това е нищо, виждал към такива случки. Но Тиш естествено се изумила, а може би я хванало и шубето. Писнала.

И глутницата го връхлетяла, посмачкала го. Сетне решили, че той задължително ще плати за „престъплението“ си, само че да станело както е редно. Щели да търсят съдия.

Най-вероятно не им стискало. Едва ли дори един от тях бе участвал в елиминиране. Обаче тяхната дама била оскърбена и нямало какво друго да сторят.

Разпитах ги (особено Тиш) и сметнах, че вече съм наясно:

— Нека да обобщя. Тук имаме чужденец, който не познава обичаите ни. Нанесъл е обида, виновен е. Но доколкото разбирам, не го е направил нарочно. Хайде да чуем заседателите. Ей, ти! Събуди се! Какво мислиш?

Запитаният ме погледна мътно и изломоти:

— ’лиминирайте го!

— Много добре! А ти?

— Ами… — Следващият се запъна. — Като си поразмърдам мозъка, май му стига един бой до посиране, та друг път да знае. Не е хубаво мъжете да награбват жените, ще стане тъпотия както на Земята, чувал съм какви ги вършат.

— Разумно — съгласих се. — Ти?

Само едничък заседател гласува за елиминиране. Останалите предлагаха хубав пердах или много голяма глоба.

— Ти какво ще кажеш, Слим?

— Е… — Неспокоен беше, застанал пред бандата си, пред момичето, с което сигурно ходеше. Но поохлади главата и не искаше да елиминират човечеца. — Вече го бъхтехме. Ами ако падне на колене, целуне пода пред Тиш и се извини?

— Ще го направите ли, господин Лажуайе?

— Ако това е решението ви, ваше благородие.

— Не е. Ето и моята присъда. Първо този заседател — ти там! — глобен си в размера на платената ти надница, защото захърка, когато трябваше да съдиш. Хванете го, момчета, прибере парите и го изхвърлете.

Подчиниха се с ентусиазъм. Поне малко си върнаха за по-голямото преживяване, което замисляха, ама нямаха смелост да довършат.

— Сега вие, господин Лажуайе. Глобявам ви петдесет хонконгски долара за липсата на здрав разум да научите местните обичаи, преди да се разхождате напред-назад. Плащайте.

Взех парите.

— Вие, момчета, застанете пред мен. Глобявам всекиго от вас по пет долара, защото не сте измислили най-доброто в препирня с човек, за когото знаете, че е чужденец и не е свикнал с нашите правила. Чудесно е, че сте му попречили да опипва Тиш. Че сте го посмачкали, и това не е лошо. Така по-бързо ще се научи. Можехте и да го изхвърлите от заведението. Но да приказвате за елиминиране при грешка от честни намерения — е, туй е вече прекалено. Петарка от всеки, хайде.

Слим преглътна на сухо:

— Съдия… Не вярвам да са ни останали толкова мангизи! Поне аз нямам никакви.

— Така си и мислех. Имате седмица да платите или ще окача имената ви в Стария купол. Знаете ли къде е „Bon Ton Beauté Shoppe“ до частен шлюз номер 13? Стопанисва го моя съпруга, издължете се на нея. Закривам заседанието. Слим, не си тръгвай. Ти също, Тиш. Господин Лажуайе, да заведем тези млади хора някъде и да ги почерпим по едно студено питие, за да се опознаем по-добре.

Отново очите му се изпълниха с онова странно удоволствие, което ми напомняше Проф.

— Очарователна идея, съдия!

— Вече не съм ви съдия. Трябва да отидем две рампи нагоре… така че предлагам да подадете ръка на Тиш.

Той се поклони и каза:

— Госпожице? Ще позволите ли? — и сви лакът приканващо.

Момичето порасна отведнъж:

— Спасибо, господин! За мен е удоволствие.

Заведох ги в скъпо място, където дивашките им дрехи и прекомерният грим изглеждаха нелепи. Наежиха се, но аз се постарах да ги отпусна, а Стюарт Лажуайе се опитваше още по-старателно, при това с успех. Прибавих и адресите им към имената. Едно от разклоненията при Уайо се съсредоточаваше върху стилягите. Скоро те си допиха разхладителните, благодариха и си тръгнаха. Лажуайе и аз останахме.

— Господине — каза той, — преди малко използвахте странна дума, странна поне за мен.

— Хлапетата си отидоха, наричай ме Мани. Коя дума?

— Когато настоя тази… млада дама, Тиш… Тиш да си плати като другите. „Тая-не-става“ или нещо подобно.

— О, tanstaafl. Означава „Безплатен обяд ли — няма такъв“. И действително няма — добавих аз, сочейки му табелата върху отсрещната стена, — иначе тия питиета щяха да струват наполовина. Напомних й, че всичко безплатно по-късно ти коства двойно или за нищо не става.

— Интересна философия.

— Не е философия, а факт. По един или друг начин си заплащаш всичко, което получаваш. — Размахах ръка из въздуха. — Този въздух не е без пари, купуваш си всяка глътка.

— Нима? Не са ми искали пари за дишането. — Усмихна се. — Дали не трябва да спра?

— И това може да се случи, тая вечер замалко да подишаш вакуум. Но никой не ти иска пари, защото вече си платил. За тебе е част от двупосочния билет, а за мен е такса на всяко тримесечие. — Започнах да му обяснявам как семейството ми купува и продава въздух от и на кооперативната компания, обаче реших, че става много заплетено. — Абе, и двамата плащаме.

Лажуайе се замисли развеселен.

— Да, виждам икономическата необходимост. Просто за мене това е нещо ново. Кажи ми, ъъъ, Мани — впрочем наричай ме Стю, — наистина ли ме заплашваше възможността „да подишам вакуум“?

— Би следвало да те глобя още.

— Моля?

— Не си се убедил. Но взех от хлапетата максималното, което успяха да остържат из джобовете — наказах ги, за да помислят малко. Не можех да ти искам повече, отколкото на тях. А е трябвало, щом смяташ всичко за шега.

— Повярвайте ми, сър, въобще не ми изглеждаше шега. Само ми е трудно да осъзная, че местните ви закони позволяват човек да бъде осъден на смърт… толкова лесно… и за такова дребно оскърбление.

Въздъхнах. Откъде започвате да обяснявате, ако думите на някого ви показват, че той нищо не разбира, но затова пък е препълнен с предварителни мнения, несъвпадащи с фактите, а и дори това не проумява?

— Стю — рекох му, — дай да караме едно по едно. Няма „местни закони“, затуй и човек не може да бъде „осъден на смърт“ по тях. Твоето оскърбление не беше „дребно“, аз само бях снизходителен заради невежеството ти. И не си го направил съзнателно, иначе момчетата щяха да те завлекат до най-близкия шлюз, да те изтикат в нулево налягане и да приключат с тебе. Вместо това тръгнаха по общоприетия ред (добри момчета!), плащайки от собствените си пари, за да бъдеш съден. После не ръмжаха, когато присъдата дори не се доближи до желаното от тях. Нещо да ти е станало неясно?

Той се захили, имаше трапчинки като на Проф. Открих, че ми става все по-симпатичен.

— Боя се, че всичко. Сякаш съм попаднал в огледалния свят.

Очаквах го. Бил съм на Земята и отчасти схващам как им работят мозъците. Земният червей се надява да намери закон, и то писан, за всяка ситуация. Даже имат разпоредби за лични неща като сключването на договори. Истина ви казвам. Ако думата на човек не струва пукната пара, кой би сключил договор с него? Нали затова му се носи славата, каквато и да е тя?

— Е, нямаме законодателство — кимнах. — Никога не са ни разрешавали. Имаме обичаи, но не са написани и никой не ги натрапва. Или пък да река, че те сами се прилагат, понеже са такива, каквито трябва да бъдат при тези условия. Мога и да ти кажа, че нашите порядки са природни закони, защото те са начин, по който се държат хората, за да оцелеят. Когато си посегнал на Тиш, ти си нарушил природен закон… и почти успя да вдишаш вакуум след това.

Той примигна озадачено:

— Би ли ми обяснил какво точно наруших? Най-добре е да го проумея… или да се върна в кораба и да остана вътре до излитането. За да оцелея.

— Разбира се. Толкова е просто, че щом веднъж ти светне в главата, повече няма да си заплашен от нищо. Ето ни нас тук — два милиона мъже, по-малко от милион жени. Физически факт, основополагащ като скалите или вакуума. После прибавяш идеята за tanstaafl. Когато нещо е оскъдно, цената му се вдига. Дамите не достигат, това ги прави най-голямата ценност на Луната, по-важни са от въздуха или леда, защото на мъже без мацки не им пука дали ще оцелеят. Освен ако са киборги, стига да смяташ един киборг за homme^[5], но аз не бих се съгласил.

Помълчах и продължих:

— И какво става? Не забравяй, че всичко било още по-зле, когато този обичай или природен закон се наложи в края на двайсети век. Тогава съотношението било една към десетима. Имало каквото винаги се случва в затворите — мъжете налитали на мъже. Не помага особено, проблемът остава, защото повечето мъже искат жени и няма да се задоволят със заместител, ако могат да докопат истинско злато. Толкова ги напъва отвътре, че биха убили за това… и според разказите на старците ставали предостатъчно убийства, чак да ти се смръзне костният мозък. Ала след време оцелелите намерили пътя към спогодяване, нещата улегнали. Автоматично, като притеглянето. Които се пригаждат към фактите — оцеляват, които не успяват — умират и край на проблема. Ех, това означава, че тук и днес жените са малко и те поръчват музиката… а ти си заобиколен от два милиона мъже, грижещи се да играеш според тази музика. Ти нямаш избор, докато дамата има всички възможности да избира. Може да те удари така, че да ти потече кръв, а пък ти не смееш с пръстче да я пипнеш. Виж, Стю, ти си пуснал ръка на Тиш, може би си искал да я целунеш. Сега да речем, че тя реши да отиде с тебе в хотелската ти стая. Какво би станало?

— О, небеса! Сигурно щяха да ме накъсат на мръвки!

— Нямаше нищо да ти направят. Щяха да свият рамене и да се преструват, че не виждат. Защото изборът е неин. Не твой. Не и техен. Единствено неин. Хм, би било рисковано да я попиташ ще дойде ли с тебе, можеше да се обиди и би дала на момчетата повод да те поблъскат. Но… ами да я вземем въпросната Тиш като пример. Малка тъпа курвичка. Ако беше й размахал толкова пари, колкото зърнах в чантичката ти, навярно щеше да й хрумне, че иска именно с турист да се въргаля и щеше тя да ти го предложи. А в такъв случай си в абсолютна безопасност.

Лажуайе потрепери:

— На тази възраст? Страх ме е и да си помисля. Че Тиш е под законния минимум. Изнасилване на малолетна.

— Ох, по дяволите! Няма такова нещо. Жените на нейните години се омъжват или поне би трябвало. Стю, на Луната не съществуват изнасилвания. Нито едно. Мъжете не позволяват. Ако ставаше дума за това, стилягите не биха си правили труда да търсят съдия, всички мъже наоколо щяха да си строшат краката от желание да им помогнат. Но шансът толкоз голямо момиче да е девствено, е направо нищожен. Когато са малки, майките им ги наглеждат със съдействието на всеки човек в града и децата тук не са заплашени от нищо. Ала станат ли на възраст за брак, никой не може да ги удържи, нито дори се опитва. Ако изберат да се мотаят по коридорите и да си гледат кефа — тяхна си работа. Щом момичето е на години за задомяване, вече само̀ си е господарка. Ти женен ли си?

— Не. — Той усмихнато добави: — В момента не.

— Но да речем, че си женен и госпожата ти сервира: „Ще се омъжа за друг.“ Ти какво би сторил?

— Чудно ми е, че точно това си представи, защото нещо такова ми се случи. Видях се с адвоката си и се погрижих тя да не вземе никаква издръжка.

— При нас думата „издръжка“ няма смисъл, научих я за пръв път на Земята. Тук лунатикът би казал: „Мила, според мен ще ни е нужно по-голямо жилище.“ Или пък просто ще поздрави нея и своя нов съсъпруг. Ако обаче това го прави толкова нещастен и не му изнася, излиза от брака и си опакова дрешките. Каквото ще да става, въобще няма да вдигне шум. Защото вдигне ли го, всички единодушно ще гракнат срещу него. Приятелите му — и мъже, и жени — ще му обърнат гръб. И нещастникът вероятно би се преместил в Новилен, където ще си смени името и ще се надява да забрави… Всичките ни обичаи действат по този начин. Ако сте навън и на някое човече не му достига въздух, услужваш му с кислородна бутилка и не му искаш да плати на място. Но върнете ли се обратно в налягането и оня не даде дължимото, никой няма да те смъмри, че си го очушкал без съд. Само че той ще ти плати. Въздухът е свещен почти колкото жените. Седнеш ли на покер с новак, издължаващ се с „въздушни“ мангизи, а не с пари за храна — негов проблем си е дали ще работи, или ще пукне от глад. Ако елиминираш някого (освен при самозащита), погасяваш му дълговете и му издържаш хлапетата, иначе хората няма да ти говорят, няма да купуват от тебе, няма да ти продават.

— Мани, искаш да ми кажеш, че тук мога да убия човек и да реша въпроса с долари?

— О, това въобще не е вярно! Да елиминираш не противоречи на никой закон. Няма закон освен разпоредбите на Надзирателя, а той не си разваля спокойствието, когато лунатик направи нещо на друг лунатик. Ние разсъждаваме по следния начин. Ако някой бъде убит, или си го е просил и всеки е знаел, че ще стане — обикновено е така, — или приятелите му уреждат всичко, като елиминират убиеца. Проблем и в двата случая няма, нито пък те възникват често. Дори дуелите по правило са рядкост.

— „Приятелите му уреждат всичко.“ Мани, ами ако онези младежи бяха стигнали докрай? Аз нямам авери тук.

— Ето защо се съгласих да бъда съдия. Макар че се съмнявам дали хлапетата биха се насъскали един друг чак дотам, не исках да рискувам. Елиминирането на турист би донесло на града лоша слава.

— Често ли се случва?

— Изобщо не си спомням такова нещо. Разбира се, може да са го прикривали като злополука. Новаците имат навика да загазват, на Луната е така. Казват, че ако новакът изкара една година, ще живее вечно. Но никой не му продава застраховка през първата година. — Погледнах колко е часът. — Стю, ти вечерял ли си?

— Не, тъкмо се канех да ти предложа — хайде да отидем в моя хотел. Добре готвят. В „Auberge Orleans“ съм.

Потиснах спазъма: веднъж се случи да хапна там.

— Вместо това би ли дошъл с мен вкъщи да те запозная със семейството? Все ще се намери супа или нещо подобно.

— Няма ли да съм натрапник?

— Не. Само половин минутка да звънна по телефона.

Мами каза:

— Мануел! Колко се радвам, скъпи! Капсулата пристигна преди часове. Вече си мислех, че ще се върнеш утре или по-късно.

— Мими, просто препих и буйствах с лоши авери, а сега си идвам, ако намеря пътя. С мен ще довлека и едно лошо приятелче.

— Да, мили. Вечеряме след двадесет минути. Опитайте се да не закъснявате.

— Не искаш ли да научиш от кой пол е въпросното приятелче?

— Ами като те знам що за стока си, трябва да е жена. Когато дойдете, ще разбера.

— Мами, толкова добре ме познаваш. Предупреди момичетата да се разкрасят, не желая някаква си гостенка да ги засенчи.

— Не се бавете прекалено, яденето ще изстине. Доскоро, скъпи. Обичам те.

Изчаках и набрах MYCROFTXXX:

— Майк, искам да ми потърсиш едно име. От Земята, пристигнал е с „Попов“. Стюарт Рене Лажуайе.

Не минаха твърде много секунди. Компютърът откри Стю във всички основни справочници на Земята — „Кой кой е“, „Дън&Брадстрийт“, „Алманах де Гота“, текущите файлове на лондонския „Таймс“ и изобщо къде ли не. Емигрирал от Франция, роялист, богаташ, още шест имена бяха натъпкани при тези от визитката, три университетски дипломи, едната от тях по право от Сорбоната, благородническо потекло и по френска, и по шотландска линия, разведен (без деца) с достопочтената Памела Тире-Тире-синя кръв. Общо взето, беше от ония земни червеи, които не биха говорили с лунатик, произхождащ от престъпници. Само че Стю бе готов да говори с всекиго.

Послушах минута-две, после помолих машината да ми състави пълното досие, като проследи всички асоциативни линии.

— Майк, може би това е нашето гълъбче.

— Възможно е, Ман.

— Трябва да бягам, Чао.

Върнах се умислен при своя гост. Почти година по-рано, по време на наситени с алкохолни пари приказки в хотелската стая, Майк ни обеща шанс едно от седем — ако някои неща бъдат уредени. Едно от неподлежащите на обсъждане условия беше помощ долу, на самата Земя.

Въпреки „мятането на камъни“ компютърът, а и всички ние знаехме, че могъщата планета с нейните единайсет милиарда и безкрайни ресурси не може да бъде победена от три милиона, които нямат нищо, дори и ако те са нависоко, откъдето могат да хвърлят каменни късове.

Майк правеше сравнения с XVIII век, когато британските колонии в Америка се отцепили, и с XX век, когато множество народи станали независими от съответните империи — натърти, че нито веднъж колония не се е отделяла с помощта на груба сила. Не, защото във всеки от случаите централната власт била заета другаде, изтощила се и се отказала, без да удари с цялата си мощ.

От няколко месеца бяхме достатъчно силни да се справим с телохранителите на Надзирателя, стига да пожелаем. Щом нашият катапулт влезеше в действие (също всеки момент), нямаше да бъдем и беззащитни. Но имахме нужда от „благоприятен климат“ на Земята. Затова ни трябваше помощ там. Проф не смяташе, че ще стане трудно. Обаче не беше така. Земните му приятелчета бяха или мъртви, или малко им оставаше, а аз знаех само шепа преподаватели. Пуснахме запитване по групите: „Какви големи клечки познавате на Земята?“, обикновено ни отговаряха: „Абе, я стига сте се майтапили.“ Е, какво, да анулираме ли програмата?

Професорът държеше под око пътническите списъци на кацащите кораби, опитваше се да измисли връзка, четеше и лунните препечатки на земни вестници, търсеше някого от голямото добро утро, до когото да стигне чрез някогашни контакти. Аз не си давах зор, малцината ми познати долу нямаха никакво влияние там.

Проф не отбеляза Стю Лажуайе в списъка на „Попов“. Но Проф не го и познаваше. Аз не знаех дали Стю не е само особняк, както показваха сведенията за него. Ала беше единственият земянин, с когото съм изпил по чаша на Луната, стори ми се свестен човек и издиреното от Майк даваше някакви надежди. В този турист имаше нещо.

Затова го заведох у дома, да видя какво ще каже семейството за него.

Добре потръгна. Мами се усмихна и му подаде ръка. Той я хвана и се поклони толкова ниско, че според мен би я целунал, ако не го бях предупредил за лунните жени. Мами едва ли не гукаше, когато го поведе към масата за вечеря.