Робърт Хайнлайн
Луната е наставница сурова (23)

23

В понеделник, 12 октомври 2076 година, си отивах у дома след тежък ден, пълен с глупости в канцелариите ни. Делегация от житари търсеше среща с Проф и извикаха мен, защото Де ла Пас беше в Хонконг. Приказвах грубо с тях. От започването на ембаргото минаха два месеца, а ФН въобще не ни направиха услугата да се държат достатъчно гадно. Най-вече ни пренебрегваха, с нищо не отговориха на нашите искания — предполагам, смятали са, че ако го сторят, е все едно да ни признаят. Стю Лажуайе, Шини и Проф имаха трудната задача да преиначават новините от Синята планета, за да подклаждат войнственото настроение.

Отначало всеки държеше скафандъра си в готовност. Носеха ги с шлем в ръката, когато вървяха по коридорите на работа или към дома. Но постепенно се отпуснаха, дните се изнизваха и наглед не се проявяваше дори най-малката опасност. Нали разбирате, тази коруба е много досадна, щом не ви трябва, твърде обемиста е. Напоследък пивниците взеха да окачват табели „НИКАКВИ СКАФАНДРИ ВЪТРЕ“. Ако запътил се към къщи лунатик не може да спре на половин литър заради своя екип, ще го остави в жилището си, на станцията или където най-често би му послужил.

Честно казано, и аз не се сетих за моя пластмасов костюм същия ден. Обадиха ми се да отида в канцеларията и си спомних за него на половината път.

Тъкмо стигнах до частен шлюз 13 и чух звука, който плаши нашего брата повече от всичко — далечно „Буф!“, последвано от течение. Озовах се в шлюза едва ли не преди да го отворя. Уравновесих налягането, минах и залостих зад себе си. После се втурнах към домашния ни тунел, нахълтвайки там с викове:

— Народе, в скафандрите! Приберете момчетата и затворете всички херметични врати!

От възрастните вкъщи бяха само Мами и Людмила. И двете май се стреснаха, разбързаха се, без думичка да отронят. Влетях в работилницата и сграбчих забравения си скафандър.

— Майк! Обади се!

— Да, Ман — каза спокойно.

— Чух експлозивно спадане на налягането. Какво е положението?

— Инцидентът стана на трето равнище в Л-Сити. Пробив на Западната станция, сега частично под контрол. Кацнаха шест кораба, ние сме нападнати…

— Господи!

— Остави ме да довърша, приятелю Ман. Това бяха транспортни ракети, а Луна-Сити е атакувана от военни части. Стигам до извода, че Хонконг също е застрашен, но телефонните линии са прекъснати на релейната станция BL. Няма съмнение, че Джонсън Сити е ударен. Затворих бронираните врати между него и Комплекса. Не мога да видя Новилен, обаче радарните сигнали показват, че и там има нападение. Подобно е положението в Чърчил и Долен Тихо. Един кораб се издига във висока елипсовидна орбита над мен; направих заключението, че той е командващият. Липсва друга информация.

— Цели шест кораба… ами ТИ къде беше, по дяволите?

Отговори толкова невъзмутимо, че и аз си постегнах нервите:

— Ман, дойдоха откъм обратната страна, за която съм сляп. Голям номер ми погодиха, плъзнаха се на косъм над върховете, едва зърнах кацането над Луна Сити. Противникът над Джонсън Сити е единственият, когото виждам. За другите „гости“ направих извод според радарното проследяване. Чух пробива на Западната станция, а сега мога да слушам сраженията в Новилен. Всичко останало са вероятностни заключения със стойности над 99 на сто. Щом успях, се обадих на Проф и на тебе.

Поех си дъх:

— Операцията „Твърда скала“, готовност за действие.

— Програмата приета. Ман, понеже не можахме да се свържем веднага, използвах гласа ти. Да ти пусна ли записа?

— Нет… Да!

Чух „себе си“ да казвам на дежурния офицер при стария катапулт да бъде напълно готов за бойния вариант „Твърда скала“ — първият товар, нагласен за старт, всички други на конвейерите, пръстът върху копчето. Но да не изстрелват нищо, преди да получат заповед лично от мен, след което минават на автоматичен режим по плана. „Аз“ го накарах да повтори.

— О’кей — рекох на Майк. — Ами разчетите на лазерните оръдия?

— Пак с твоя глас. Бяха на местата си, после ги пратих в дежурните стаи. Този командващ кораб ще достигне апоселений^[1] след 3 часа и 4,7 минути. Следователно, Ман, той не става за мишена поне още 5 часа.

— Възможно е да маневрира. Или да изстреля ракети.

— Успокой се, приятелю мой. Всяка ракета ще видя достатъчно рано. Горе в момента е ярък ден, а според тебе колко напрежение могат да понесат хората? Не е нужно.

— Ъъъ… извинявай. Най-добре ме свържи с Грег.

— Пускам записа…

Чух „своя“ глас да говори със съсъпруга ми, който беше в Mare Undarum. Звучеше напрегнато, но спокойно. Майк му обясни положението, каза му да подготви операция „Прашката на Давид“ и да поддържа готовност за преминаване към автоматичен режим. „Аз“ го уверих, че главният компютър ще обновява програмите на резервния и ако комуникациите бъдат прекъснати, смяната ще стане механично. Освен това му напомних, че в такъв случай следва да поеме командването, като разчита на собствените си решения. Щом връзките не се възстановяват до четири часа, да слуша земното радио и да преценява сам.

Той прие alles без паника, повтори заповедите, после добави:

— Мани, кажи на всички в семейството, че ги обичам.

Майк ме накара да се почувствам горд. Отвърна вместо мен с най-уместния притеснен, задавен глас:

— Ще предам, Грег… Чуй, друже, и аз те обичам. Знаеш, нали?

— Знам, скъпи Мануел… Ще се моля за тебе.

— Благодаря ти.

— Доскоро, Мани. Върви да правиш каквото трябва.

И така, отидох да правя каквото трябва. Майк изигра моята роля може би по-добре от самия мен. Когато успееше да се свърже с Фин, Адам щеше да говори с него. Затова тръгнах бързо и на бегом предадох на Мами думите на Грег. Тя бе облякла скафандъра, като застави и събудения Дядко да стори същото — за първи път от години. Излязох със сложен шлем и лазерна пушка в ръце.

Стигнах до шлюз 13, но го намерих заклинен от другата страна. През шпионката не се виждаше никой. Правилно, точно както при тренировките — само че трябваше да забележа стилягите, отговарящи за този обект.

Нямаше смисъл да думкам по люка. Накрая се върнах, откъдето дойдох: през дома, по градинарските тунели и нагоре към частния ни шлюз, който водеше до нашата слънчева батерия.

Тук открих, че върху шпионката пада сянка, а би трябвало да има ослепителна светлина. Да, проклетият земен кораб бе кацнал на собствената ни повърхност! Опорите му се издигаха в гигантски триножник над мен, гледах право към двигателите.

Веднага се дръпнах и изчезнах оттам. Залостих и двата люка, както и всяка херметична преграда по пътя си. Обясних на Мами, нареждайки й да прати някой момчурляк на задната врата с лазерна пушка — ето, дръж тази.

Нямаше ги момчетата, липсваха мъжете и жените; бяха останали само Мами, Дядко и малките деца. Другите тръгнали да си търсят белята. Мими не пожела да вземе предложената пушка.

— Мануел, не знам какво да я правя, пък днес е твърде късно да се уча. Но те няма да минат през тунелите „Дейвис“. Владея някои хитрини, за които не си и чувал.

Не понечих да споря. Опазил ме Господ: споровете със старшата ми съпруга са просто загуба на време, а тя може би наистина знаеше непознати за мен номера. Бе оцелявала на Луната дълги години, в по-лоши условия, отколкото бих успял да си представя.

Сега на шлюз 13 имаше пост. Двете дежурни момчета ме пуснаха да мина. Пожелах да ми кажат новините.

— Налягането вече е наред — съобщи по-голямото. — Поне на това равнище. Бият се към Главния път. Слушайте, генерал Дейвис, не може ли да дойда с вас? Един стига за този обект.

— Non.

— Искам да докопам някой земен червей!

— Това е твоят пост, ще стоиш тук. Ако червеят се появи насам, виж му сметката. И гледай да не те изпревари.

Препуснах.

И поради собственото си безгрижие (понеже се отплеснах) зърнах само края на битката в коридорите. Страхотно за един министър на отбраната.

Втурнах се по Пръстена с открехнат шлем. Скоро стигнах входния шлюз за дългата рампа, водеща към Главния път. Люковете зееха. Изпсувах и поспрях да ги затворя, като предпазливо се промуших напред — тогава разбрах защо бяха отворени. Пазилото ги досега момче лежеше мъртво. Затова особено внимателно се промъкнах по рампата, за да стъпя на Главния.

В тази част той бе пуст, но виждах хора, чувах шум по-нататък в града. Две фигури в херметични екипи и с оръжия се отделиха, тръгвайки право към мен. Изгорих и двамата.

Човеците в скафандри и с пушки трудно се различават. Сигурно ме взеха за някой от своята пасмина. А и за мен от такова разстояние можеха да ми напомнят людете на Фин. Само че въобще не съобразих. Новакът не ходи като някое от старите приятелчета. Вдига си краката твърде високо и все гледа да остане прав. Не че се забавих да помисля или креснах: „Земни червеи! Умрете!“ Видях ги — унищожих ги. Леко се плъзнаха по пода, преди да осъзная какво направих.

Спрях, защото исках да им взема оръжията. Но се оказаха вързани с верижки и не спрях да реша как точно да ги освободя. Вероятно имах нужда от ключ. Пък и не бяха лазери, ами нещо, което никога не бях зървал — истински пушки. По-късно научих, че стрелят с малки експлодиращи ракети, ала тогава само ми стана ясно, че не знам как да извлека полза от тях. Накрая стърчаха и ножове за мушкане, от онези, на които им казват щикове; тъкмо затова опитах да ги прибера. Собствено ми чифте стигаше едва за десет изгаряния с пълна мощност, а нямах резервен захранващ блок. Тези остриета май вършеха работа: по едното личеше кръв, сигурно на някой лунатик.

Ала след секунди се отказах. Използвах ножа, окачен на пояса ми, за да съм уверен, че мъртъвците ще си останат бездиханни. После забързах към битката с пръст на спусъка.

Беше тълпа, не истинска битка. Хм, може би сраженията винаги изглеждат така: бъркотия, врява, никой не знае какво става. В най-широката част на Главния, срещу „Bon Marche“, където Голямата рампа слиза от трето равнище, имаше няколкостотин лунатици — мъже и жени, също и деца, които би трябвало да си стоят по домовете. Доколкото се ориентирах, надали и половината носеха скафандри, съвсем малко от тях бяха въоръжени. Да, но по рампата надолу прииждаха войници, всички с пушки в ръце.

Първо усетих шума, тътнеж, който отекваше в открития ми шлем и причиняваше болка в ушите. Ръмжене. Не се сещам каква друга дума да кажа. Състоеше се от всеки яростен звук, дето човешкото гърло може да изтръгне от себе си, от писъците на дечица до мощния рев на зрели мъже. Ехтеше като най-голямото кучешко сбиване в историята. Изведнъж осъзнах, че аз също се присъединявам, крещя мръсотии и викам нечленоразделно.

Момиче, не по-възрастно от Хейзъл, скочи върху парапета на рампата и се задържа отгоре, на сантиметри от раменете на нахлуващите войници. Беше въоръжено с нещо, подобно на кухненски сатър, видях как замахна. Едва ли нарани мъжа особено силно през скафандъра, обаче той клекна, а други се препънаха в него. После един налетя към девойчето, заби щик в крака му и то рухна с гърба напред, изгубвайки се от погледа ми.

Не успявах да различа добре какво ставаше, нито мога да си припомня — само проблясъци, като падането на онова момиче. Не знам кое беше, не знам дали оживя. От мястото си нищо не бих уцелил, твърде много глави ми пречеха. Но ето че зърнах открита сергия пред витрината на магазин за играчки. Рипнах горе. Така се вдигнах с метър и ясно виждах слизащите по рампата земни червеи. Подпрян на стената, аз се премерих внимателно, търсейки точката отляво на нечии гърди. След незнайно колко минути осъзнах, че моят лазер вече не работи, затова спрях. Мисля, че осмина нападатели не се прибраха вкъщи заради мен, ама не ги броих. Времето наистина ми се стори безконечно. Макар че всеки се движеше с възможно най-голяма бързина, усещах се както при прожекция на учебен филм, където хората едва помръдват.

Поне веднъж, докато изпомпвах захранващия блок, някакъв червяк ме забеляза и отвърна с изстрел. Нещо избухна точно над главата ми — парчета от стената ме удариха по шлема. Може и два пъти да се е случило.

Щом останах без енергия, скочих от сергията, хванах лазера като тояга и се влях в тълпата, устремена към подножието на рампата. През това безкрайно време (пет, десет минути?) земните червеи стреляха по гъмжилото. Чуваше се остро туп, понякога и пльок от взривовете на малките ракети в плътта, по-гръмко бум от ударите в стена или друга твърда повърхност. Още опитвах да се добера до кипящата като море рампа, когато ми светна, че те престанаха да атакуват.

Бяха налягали мъртви до един — и вече никой не идваше надолу.