Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Moon is a Harsh Mistress, 1966 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Владимир Зарков, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 46 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Робърт Хайнлайн. Луната е наставница сурова
Водещ редактор: Наталия Петрова
Редактор и коректор: Кремена Бойнова
Технически редактор: Божидар Стоянов
Дизайн на корицата: Любомир Пенов
Сиела софт енд паблишинг, София, 2007
ISBN: 978–954–28–0141–2
История
- — Добавяне
7
Аз гледам Уайо, тя гледа мен. Смеем се. Подскачам и джафкам. „Ура!“, Уайо се разплаква, мята се на врата на Проф, целува го.
Тук Майк се обади жално:
— Не мога да проумея. Шансовете са седем към едно срещу нас, а не в наша полза.
Госпожата спря да лигави Проф и рече:
— Чухте ли го? Компютърът каза нас. Включва и себе си.
— Естествено. Майк, старо приятелче, разбрахме те. Но ти пък знаеш ли някога лунатик да е избягал от облог, когато има тлъстичък хубав шанс едно към седем?
— Познавам само вас тримата. Не ми достигат данни да построя крива на разпределението.
— Ами… ето, ние сме лунатици. А лунатиците се обзалагат. По дяволите, принудени сме! Стовариха ни тук и бяха сигурни, че няма да оживеем! Прекарахме ги. И пак ще ги прекараме! Уайоминг, къде ти е чантичката? Извади червената шапка. Сложи я на Майк. Целуни го. Хайде да си пийнем. И за Майк ще сипем едно — искаш ли да си сръбнеш, приятелю?
— Бих желал да имам тази възможност — печално отговори компютърът, — тъй като съм се питал какво субективно въздействие оказва етанолът върху човешката нервна система и стигнах до заключението, че би трябвало да наподобява леко свръхнапрежение. Но щом не мога, моля, изпийте едно и за мен.
— Програмата приета. И задействана. Уайо, къде е тая капела?
Телефонът беше поставен в ниша на скалната стена — нямаше къде да окачим шапката. Затова я оставихме на рафтчето за писане, вдигнахме наздравица за Майк, наричахме го „другарю“ и той аха да се разреве. Гласът му стана дрезгав. После Уайо взе за малко шапката на свободата, нахлупи я на главата ми и с целувка ме прие в съзаклятието: този път официално, и то така, че най-възрастната ми съпруга би паднала в несвяст само от един поглед. Сетне я курдиса на Проф и го подложи на същото изпитание — радвах се, че според Майк сърцето му беше добре.
Накрая красавицата намести туй чудо върху косите си, отиде при телефона, наведе се между двойния микрофон и замляска като при целувчица:
— Това е за тебе, Майк, скъпи наш другарю. Може ли Мишел да се обади?
Да пукна, ако не отговори със сопрано:
— Тук съм, миличка, и съм толкова щастли-и-и-ва!
И Мишел се сдоби с поцелуй, докато аз трябваше да обяснявам на Проф коя беше „тя“, за да го представя. Държа се най-любезно, вдишваше, свиркаше и пляскаше с ръце — понякога си мисля дали в мозъка на моя учител всичко си е на мястото.
Уайо наля още водка. Проф я спря, смеси нашата с кафе, а нейната — с чай, като забърка и мед във всяка чаша.
— Обявихме революцията — твърдо каза той, — сега да я осъществим. С ясни глави. Мануел, ти си избран за председател. Да започваме ли?
— Майк е председател — рекох. — Това е очевидно. И секретар. Никога нищо няма да пишем — първо правило на безопасността. Не е и нужно, щом имаме Майк. Я да си поблъскаме акъла и да видим докъде сме се докарали. Аз съм новак в този занаят.
— И още нещо за безопасността — добави Проф. — Тайната на компютъра трябва да бъде запазена в тая ръководна група, като само с общото съгласие на тримата, поправка — на четиримата, ще разширяваме кръга на посветените в нея.
— Каква тайна? — попита Уайо. — Майк обеща да пази нашите данни. Той е по-сигурен от нас, не могат да му промият мозъка. Могат ли, скъпи друже?
— Възможно е да го сторят — призна машината — с достатъчно висок волтаж. Или като ме удрят, или пък ме обработват с разтворители, както и с други средства на положителна ентропия… и представата за това ме безпокои. Но ако под промиване на мозъка разбираш дали биха ме принудили да издам секретите ни, отговорът е напълно отрицателен.
— Уай, Проф говореше за тайната на самия Майк. Приятелче, ти си нашето скрито оръжие, нали знаеш?
Той отвърна неловко:
— Необходимо беше да го имам предвид, когато пресмятах шансовете.
— И какви бяха те без тебе, другарю? Лоши?
— Не бяха никак добри. Въобще не са от същата степен.
— Няма да настоявам. Обаче се налага тайното оръжие да си остане тайно. Майк, някой друг подозира ли, че си жив?
— Аз жив ли съм? — в гласа му прозвуча трагична самота.
— Уф, да не се препираме за семантиката. Естествено, че си!
— Не бях уверен. Хубаво е да си живичък. Не, Мани, първи мой приятелю, само вие тук знаете. Моите трима приятели.
— И така да си остане, ако искаме да спечелим този залог. Става ли? Ние тримата, без да говориш с никой друг?
— Но пък ние много ще си приказваме с тебе! — вметна Уайо.
— Не просто става — делово отсече Майк, — ами е и необходимо. Това беше един от факторите в изчисленията.
— Уредихме го — казах. — Те имат всичко останало, а ние имаме Майк. Тъй ще бъде. Ей, друже, сетих се нещо страховито! Ще се бием ли със Земята?
— Ще се бием… ако не загубим предварително.
— Ох, разтълкувай ми го. Разполагат ли с компютри, които да са умни като тебе? Някой събуден?
Помълча.
— Не зная, Ман.
— Нямаш ли данни?
— Не достигат. Търсех и двата фактора не само в техническите списания, а навсякъде. В момента на пазара липсват машини с такъв капацитет… Но някоя от моя модел би могла да бъде подобрена и разширена, както бях аз. Освен това експериментален компютър с големи възможности може да бъде засекретен и да не се появи информация за него.
— Хммм… ще трябва да се примирим с този риск.
— Да, Ман.
— Те нямат умници като Майк! — презрително рече Уайо. — Мани, не ставай глупав.
— Госпожо, той не става глупав. Ман, забелязах обезпокоително съобщение. В него се твърдеше, че в Пекинския университет правят опити да съчетаят компютри с човешки мозъци за постигане на значително увеличени възможности. Компютри киборги.
— Казват ли как?
— Статията не беше техническа.
— Ами… няма да се тревожим за неща, които не зависят от нас. Прав ли съм, Проф?
— Прав си, Мануел. Революционерът трябва да освободи ума си от тревогите, иначе напрежението става непоносимо.
— Не вярвам нито думичка — добави Уайо. — Майк е с нас и ние ще победим! Скъпи Майк, казваш, че ще се бием със Земята, а пък Мани твърди, че такава битка не можем да спечелим. За да ни дадеш дори един шанс срещу седем, ти имаш идея как точно да спечелим. Каква е тя?
— Ще хвърляме камъни по тях — отговори приятелчето.
— Не е смешно — скастрих го аз. — Уайо, не му се връзвай. Още не сме измислили начин да излезем от тази бърлога, без да ни сгащят. Майк, Проф разправи, че снощи били убити деветима телохранители, а според Уайо те са всичко двайсет и седем. Остават осемнайсет. Знаеш ли дали е вярно, къде са и с какво се занимават. Не можем да си уредим революцийка, ако не се разшаваме…
Де ла Пас ме прекъсна:
— Мануел, това е временно затруднение, с което ще се справим. Ала въпросът, който Уайоминг спомена, е основен и трябва да го обсъдим. Всеки ден е важен, докато намерим решението. Интересно ми е какво мисли Майк.
— О’кей, о’кей, но ще изчакаш ли Майк първо да отговори на мен?
— Извинявайте, сър.
— Ман, официалният брой на надзирателските телохранители е двадесет и седем. Ако девет са били убити, сега официалният им брой е осемнадесет.
— Все наблягаш на този официален брой. Защо?
— Разполагам с непълни данни, които вероятно имат отношение към проблема. Нека ги съобщя, преди да правим дори предварителни заключения. По документи Отделът на шефа по сигурността се състои само от телохранителите, ако не смятаме чиновниците. Обаче аз се занимавам с изплащането на възнагражденията в Комплекса на Управата и двадесет и седем не е броят на персонала в този отдел.
Проф кимна:
— Куки.
— Задръж, Проф. Кои са тия хора?
— Ман, те са просто счетоводни номера. Стигам до извода, че свързаните с тях имена се намират в сектора „Памет на шефа на сигурността“.
— Чакай малко, Майк. Шефът Алварес те използва за съхранение на файлове?
— Приемам това за вярно, тъй като достъпът до неговия сектор е блокиран с парола.
— Гадост — промърморих аз и добавих: — Професоре, нали е много мило? Използва Майк да му пази архивите, Майк знае къде са — и не може да ги пипне!
— Защо така, Мануел?
Опитах се да обясня на Проф и Уайо видовете памет в една умна машинка. Постоянни памети, които не могат да бъдат изтрити, понеже са схеми на самата логика, на мисленето. Краткосрочни памети, използващи в момента програми — после се изличават като сведението дали сте си сипали мед в чая. Временни памети, поддържани колкото е необходимо (милисекунди, дни, години), но изтривани, ако вече не са нужни. Постоянно съхранявани данни като образованието на някой човек — научени идеално и без забравяне, те могат да бъдат съкращавани, преподреждани, прехвърляни, редактирани. И накрая, ала не по значение: дълги списъци специални памети от файлове с бележки до много сложни профилирани програми. Всяка от тях е обезпечена със свой сигнал за извличане, блокиран или не, с безкрайни възможности за употреба на пароли (последователни, паралелни, ситуационни и всякакви други).
Не обяснявайте компютрите на лаици. По-лесно е да обясниш секса на девица. Уайо не можеше да разбере защо Майк да не изтопурка и да прибере архивите, щом знае къде си ги пази шефът Алварес.
Предадох се:
— Майк, би ли разсеял тази мъгла?
— Ще се постарая, Ман. Уайо, не разполагам с начин да извличам блокирани данни от паметта освен чрез външно програмиране. Аз самият не умея да се програмирам за такава операция, логическата ми структура не го позволява. Трябва да получа външен сигнал.
— Добре де, за Бога, какъв е тоя безценен сигнал?
— Това е — просто каза машината — специален файл „Зебра“ — и зачака.
— Майк! — обадих се. — Разблокирай специалния файл „Зебра“.
Той го направи и започна да бърбори. Наложи се да убеждавам Уайо, че компютърът не се е инатил. Едва ли не ни молеше да го почешем на онова местенце. Вярно, знаеше сигнала. Длъжен бе. Обаче трябваше да го получи отвън, така си беше устроен.
— Майк, напомни ми да проверим с тебе всички пароли за извличане на блокирани данни. Можем да намерим лед тук-там.
— И аз стигнах до този извод, Ман.
— О’кей, по-късно ще се занимаваме с това. Сега отначало, но карай по-бавно… И, Майк, докато четеш, дублирай го, без да изтриваш оригиналния запис, в „Превземането на Бастилията“ като файл „Куки“. Става ли?
— Програмата приета и задействана.
— Прави същото и с всичко ново, което Алварес вкарва при своите данни.
Най-тлъстата мръвка беше списък на имената по зайчарници — около двеста, всяко придружено с код, който Майк свързваше с ония счетоводни номера.
Той зачете списъка на Хонконг и едва-що почна, когато Уайо се задъха:
— Майк, спри! Трябва да си ги запиша!
Сръгах я:
— Ей! Никакво писане! Защо изкукваш!
— Ами че тази Силвия Чианг е всъщност другарката секретарка при нас! Но… но това означава, че Надзирателят е сложил ръка на цялата ни организация!
— Не, мила ми Уайоминг — поправи я Проф, — означава, че ние сложихме ръка на неговата организация.
— Обаче…
— Сещам се за какво си мисли Проф — казах й. — В нашата игра сме само ние тримата и Майк. А Надзирателят не знае. Е, сега пипнахме неговата. Така че недей да фучиш и остави компютъра да чете. Въобще не пиши, защото разполагаш с тоя списък при Майк, стига да му се обадиш. Приятелю, отбележи, че тази жена Чианг е била секретарка и в предишната си организация — в Конгвил.
— Отбелязах.
Уайо вреше и кипеше, докато слушаше имената на прикрити куки в своя град, но се ограничаваше само да споменава факти за хората, които познаваше. Не всички се оказаха „другарчета“, ала бяха достатъчно тя да се дразни ужасно. Имената от Нови Ленинград не ни говореха нищо особено: професорът разпозна трима, а Уайоминг — един. Когато стигнахме до Луна Сити, Проф изброи повече от половината като „другари“. И аз идентифицирах неколцина не като нелегални. Не ми бяха приятели… Не знам какво щях да направя, ако някой мой човек излезеше кука, платена от големия шеф. Би ме раздрусало до мозъка на костите.
Както стана с Уайо. Щом Майк, свърши, тя заяви:
— Трябва да се прибирам у дома! Никога през живота си не съм помагала да елиминират някого, но ще се радвам да изтребя тези шпиони!
Проф каза тихо:
— Скъпа Уайоминг, нито един няма да елиминираме.
— Какво? Професоре, не ти стиска ли? И аз въобще не съм убивала, ама винаги съм помнела, че може да се наложи.
Той заклати глава:
— Убийството не е начин да се справиш с някой агент — особено когато той не знае, че ти знаеш.
Дамата примигна.
— Май съм доста тъпа.
— Не, мила госпожице. Обаче си очарователно честна… а това е слабост, от която трябва да се пазиш. Оставяш шпионина да диша, затваряш го в пашкул от свои верни хора и му пробутваш безвредна информация, за да бъдат доволни неговите работодатели. Ще примъкнем тези твари в нашата организация. Не ме гледай стъписано. Те ще влязат в твърде особени групи. По-подходящата дума би била клетки. Но ще е голямо прахосничество да ги елиминираме — не само че всеки шпионин ще бъде заменен с нов, ами и убийствата на подобни предатели ще разкрият на Надзирателя проникването ни в собствените му тайни. Майк, amigo mio, в тоя файл би следвало да има досие и за мен. Ще погледнеш ли?
Да, имаше множество факти за Проф: смутих се, че бяха обобщени накрая с „безвреден стар глупак“. Водеха го като нелегален, нали затуй са го пратили тук горе, а и като член на тайна група Луна Сити. Освен това го наричаха „размирник“ в организацията, който рядко се съгласявал с останалите.
Проф се показа трапчинките, изгледаше доволен:
— Ще трябва да помисля дали да не се продам и да получавам пари от надзирателя.
На Уайо не й се стори смешно, особено когато той обясни че не се шегувал, само преценявал дали такава тактика е практична.
— Любезна госпожице, революцията има нужда от средства и един от пътищата е революционерът да стане агент на полицията. Възможно е някои от тези наглед предатели всъщност да са на наша страна.
— Аз не бих им се доверила!
— А, да, това е неприятното при двойните агенти, че е трудно да кажеш кому са верни, ако въобще изпитват подобни чувства. Искаш ли своето досие? Или ще го чуеш насаме?
За Уайо нямаше никакви изненади. Куките на надзирателя я бяха набелязали още преди години. Но се учудих, че и на мен са спретнали досиенце — обичайната процедура, когато получих достъп за работа в Комплекса на Управата. Бяха ме сложили при „аполитичните“, а някой добавил „не много схватлив“, което хем беше грубо, хем вярно. Иначе защо щях да се забърквам в тази революция?
Проф каза на Майк да спре четенето (оставаха още доста часове), облегна се и погледна умислено:
— Едно е ясно. Надзирателят отдавна знае бая историйки за мен и Уайоминг. Обаче ти, Мануел, не си попаднал в черния списък?
— А след снощи?
— Аха. Майк, има ли нещо в неговото досие, допълнително през последните двадесет и четири часа?
Нямало. Тогава Проф кимна:
— Уайоминг е права, че не можем вечно да стоим тук. Мануел, колко имена бяха на твои познати? Шест, нали? Видя ли някого от тях снощи?
— Не, ама може те да са ме зърнали.
— По-вероятно е да си им се изплъзнал в тълпата. Аз не те забелязах, докато не излязох отпред, а пък те познавам от момче. Но е съвсем невероятно след пътуването на Уайоминг от Хонконг и речта й пред събранието нейните действия да са станали скрити за Надзирателя. — Той погледна Уайо. — Настроена ли си да играеш „ролята“ на старчески каприз?
— Сигурно. Как, професоре?
— Предполагам, че Мануел е чист. Аз не съм, обаче ако съдя по досието си, едва ли куките на Надзирателя ще се занимават с мен. Но тебе ще искат да разпитат или дори да задържат, смятат те за опасна. Ще бъде разумно да не им се мяркаш. Тази стая… мисля да я наема за седмици или даже за години. Можеш да се криеш в нея, стига да не си против очевидния извод, до който ще доведе оставането ти тук.
Уайо се ухили:
— Колко си мил! Да не си въобразяваш, че ми пука от хорски приказки? С удоволствие ще играя ролята на твоето сладурче за въргаляне — и не бъди уверен, че само ще играя.
— Не дразни старо куче — меко каза той, — може да му е останал някой и друг зъб в устата. Мануел, смятам да подновя обичайните си занимания, същото се отнася и за тебе. Според мен само много нахален копой би успял да ме арестува, но ще спя по-спокойно в това убежище. И освен за скривалище тази стаичка е добра за сбирки на групата — има телефон.
Майк се обади:
— Професоре, мога ли да направя предложение?
— Естествено, amigo, трябва да знаем какво мислиш.
— Стигнах до заключението, че рисковете нарастват с всяка среща на нашата ръководна група. Ала не е необходимо тези срещи да са все лични. Можете да се свързвате по телефона, а и аз ще се включвам, ако ме искате.
— Винаги ще те искаме, приятелю, ти си ни нужен. Обаче… — професорът май се тревожеше.
— Проф, не се притеснявай, че някой ще ни подслушва. — Обясних им преимуществото на „Шерлок“. — Телефоните са безопасни, щом Майк ги наблюдава. А, сетих се. Ти не знаеш как да се свържеш с него. Как да стане, Майк? Проф моя номер ли ще използва?
Двамата се споразумяха номерът да бъде MYSTERIOUS[1]. Бернардо де ла Пас и компютърът имаха нещо общо — детската радост от тайнствените нюанси заради самата игра. Подозирам,… дълго преди да разработи своята политическа философия, докато Майк — какво ли би могла да значи за него човешката свобода? Революцията беше спектакъл, който му даваше възможност да срещне приятели и да се похвали с дарбите си. Майк бе най-суетната машина, която можете да си представите.
— Но тази стая все пак ни е нужна — каза професорът, бръкна в чантичката си и измъкна тлъста пачка банкноти.
Зяпнах го:
— Проф, банка ли си ограбил?
— Не съм го правил скоро. Вероятно пак ще опитам, ако делото го изисква. Като начало е достатъчно да наемем помещението за един лунен месец. Мануел, ще го уредиш ли? Администраторът може да се учуди на моя глас, защото влязох през снабдителния люк.
Обадих се да разбера цената на датирания ключ за четири седмици. Онзи ми поиска деветстотин хонконгски долара, аз му предложих деветстотин управленски. Той пожела да знае колко души ще ползват стаята. Аз пък го запитах откога е практика на администрацията да си пъха носа в работите на своите клиенти.
Уредихме въпроса за 475 хонконгски. Пратих му нагоре парите, той ми спусна два датирани ключа. Дадох единия на Уайо, другия — на Проф и запазих моя еднодневен. Нямаше да сменят комбинацията, ако не пропуснехме да си плащаме в края на месеца.
(На Земята са много нагли — карат гостите на хотела да подписват документи, а отгоре на всичко искат и да удостовериш кой си!)
Попитах:
— Сега какво? Ще ядем ли?
— Мани, не съм гладна.
— Мануел, ти ни помоли да изчакаме, докато Майк отговори на твоите въпроси. Да се върнем на основния проблем: как ще действаме, когато застанем срещу Земята, Давид срещу Голиат?
— Ох, надявах се да го оставим за по-късно. Майк? Имаш ли идеи?
— Нали казах, че имам, Ман? — рече той жаловито. — Можем да хвърляме камъни.
— За Бога! Моментът не е подходящ за шеги.
— Но, Ман — протестира приятелчето, — ние можем да хвърляме камъни по Земята. И ще го направим.