Робърт Хайнлайн
Луната е наставница сурова (4)

4

Чух я да се киска няколко пъти, както разпъвах леглото и го оправях. После седнах до нея, взех онова, което бе прочела, и започнах да го преглеждам. Изхилих се веднъж-дваж, обаче шегичките не са ми много смешни, когато ги чета, даже да виждам, че в подходящ момент направо ще ме скъсат от майтап. По-интересно ми беше как ги оценява Уайо.

Отбелязваше ти с „плюс“, „минус“, понякога и с въпросителна, а историйките с „плюс“ получаваха и „веднъж“ или „винаги“, но малко бяха тези с „винаги“. Пишех мнението си под нейното. Рядко се разсмивахме.

Като стигнах почти до края, тя взе да прехвърля моите оценки. Привършихме заедно.

— Е? — попитах. — Какво мислиш?

— Смятам, че имаш груба и недодялана душа, чудя се как те търпят съпругите си.

— И Мами често се чуди. Уайо, а какво са кажем за тебе? Сложила си плюсчета на някои, от които и сексмашинка ще се изчерви.

Госпожата се засмя:

— Да, но не ме издавай на никого. За пред хората съм потънала до уши в работа партийна организаторка, която стои над такива неща. Е, какво реши — притежавам ли чувство за хумор?

— Не съм сигурен. Защо номер седемнайсет е с „минус“?

— Кое беше пък това? — тя разгъна рулото и намери шегата. — Че как, всяка жена би направила същото! Не е смешно, просто е необходимост.

— Да, ама я си представи колко глупав вид е имала.

— Нищо глупаво не виждам. Само е тъжно. И погледни тук. Ти си преценил, че не е смешно. Номер петдесет и едно.

Никой не си промени мнението, обаче открих закономерност — несъгласия възникнаха около шегите, използващи най-стария повод за майтап. Казах й. Уайо кимна:

— Разбира се, забелязах. Няма значение, скъпи Мани, отдавна съм преглътнала разочарованията за онова, което мъжете не са и никога не могат да бъдат.

Реших да сменя темата. Поразправих й за Майк. Скоро ме прекъсна:

— Мани, и ти вярваш, че този компютър е жив?

— Какво имаш предвид? — отвърнах с въпрос. — Не се поти, нито пикае. Но може да мисли, да говори и да съзнава собственото си „аз“. Така че жив ли е наистина?

— Не съм твърде сигурна какво означава за мен това — призна си тя. — Съществува научно определение, нали? Дразнимост или нещо подобно. И размножаване.

— Майк се дразни, а може да подразни и всеки друг. Виж, за възпроизводство не е проектиран, обаче… ако има време, части и малко доста особена помощ, той би успял да се размножи.

— Аз също се нуждая от доста особена помощ — отвърна Уайо, — защото съм стерилна. Освен туй ми трябват десет пълни лунни месеца и много килограми материали от най-доброто качество. Но правя хубави бебета. Мани, защо пък една машина да не е жива? Винаги така съм ги усещала. Някои само чакат възможност да те ритнат по меко място.

— Майк не би го сторил. Не и нарочно, в него липсва подлост. Ала обича майтапите и работата може да тръгне накриво — като при пале, което още не разбира колко силно хапе. Той е един невежа. Не, не е невежа, знае страхотно повече от мен, теб или който и да е живял досега човек. И въпреки това нищичко не знае.

— Я по-добре го повтори. Нещо пропуснах.

Опитах се да обясня. Как Майк изгълта почти всяка книга на Луната, как умееше да чете хиляди пъти по-бързо от нас и никога нищо не забравяше, освен ако решеше да го изтрие, как разсъждаваше с безупречна логика или строеше хитроумни догадки върху непълни данни… и все пак нямаше никаква представа как да бъде жив. Тя ме прекъсна:

— Хайде пак да видим. Казваш, че е умен и знае много, но не е обигран. Напомня новак, когато го стоварват на Скалата. Там, на Земята, може да е бил професор с цял куп титли… тук обаче е детенце.

— Точно така. Майк е детенце с цял куп титли. Попитай го колко вода, какви химикали и какъв светлинен поток са нужни за реколта от петдесет хиляди това зърно и той ще ти изстреля данните, преди да си поемеш дъх. Но не схваща коя шега е смешна.

— Ако се замисля, доста от неговите бяха съвсем на място.

— Тези ги е чул или прочел, били са отбелязани като шеги и затова ги е пъхнал в тоя файл. Ама не ги разбира, защото никога не е бил… не е бил човек. Напоследък се опитва сам да ги съчинява. Много слабовати са му напъните. — Постарах се да й обясня трогателните усилия на Майк да бъде човек. — Отгоре на всичко е самотен.

— Горкичкият! Е, и ти щеше да си самотен, ако трябваше единствено да работиш, работиш, работиш, да учиш, учиш, учиш и да нямаш никой, с когото да си ходите на гости. Това си е жестокост.

Разказах й за обещанието да намеря неглупаци.

— Уай, ще си побъбриш ли с него? И няма да се смееш, ако прави забавни грешки? Хилиш ли му се, той млъква и започва да се цупи.

— Разбира се, Мани! Уф… щом се измъкнем от тази бъркотия и ако е безопасно да остана в Луна Сити. Къде е твоят малък нещастен компютър? В Централната инженерна служба на града ли? Не знам как да отида там.

— Не е в Л-Сити, на половината път през Кризиум е. И не можеш да слезеш при него, трябва ти пропуск от Надзирателя. Но…

— Задръж! „На половината път през Кризиум“… Мани, значи тоя компютър е един от онези в Административния комплекс на Управата?

— Майк не е „един от онези“ компютри — отговорих ядосан заради приятеля си. — Той е шефът. Той дърпа юздите на всички останали. Другите са обикновени машини, приставки към него, както това е приставка към мен — свих пръстите на лявата си ръка. — Контролира ги. Лично се занимава с катапулта. Та и балистичните радари станаха най-важната му работа. Освен туй поддържа логически телефонната мрежа, след като я разшириха за цялата Луна, а изпълнява и съответния надзор над още редица системи.

Уайо затвори очи, притискайки длани към слепоочията си.

— Мани, дали Майк го боли?

— Да го боли ли? Че той не се напъва. Има време да чете шегички.

— Не за това ти говоря. Може ли да бъде наранен? Да усети физическо страдание?

— Какво? А, не. Би могла да му нараниш чувствата, но няма да изпита болка. Просто не ми се вярва. О, сигурен съм, той не разполага с такива рецептори. Защо?

Красавицата примигна и тихо каза:

— Бог да ми е на помощ. — После вдигна поглед. — Мани, не виждаш ли? Имаш пропуск за слизане долу при компютъра. Ала повечето лунатици дори не могат да излязат от подземката на тази спирка, тя е само за служители на Управата. Какво остава пък да ги пуснат в главната компютърна зала. Трябваше да разбера дали усеща някакви болежки, защото… ами защото ме накара да го съжалявам с твоите приказки колко бил самотен! Но, Мани, не се ли сещаш какво ще направят там няколко килограма пластичен взрив?

— Ясно ми е! — Бях шокиран и отвратен.

— Да! Ще ударим веднага след експлозията — и Луната ще бъде свободна! Хммм… Ще ти намеря взрив и детонатори, обаче не можем да го стопим, преди да се организираме, за да използваме положението. Мани, трябва да се измъквам оттук, налага се да рискувам. Ще отида да си сложа грима.

Тя се надигна да стане.

Бутнах я грубо на мястото й с твърдата си лява длан. Изненадах и нея, и себе си — не бях я докосвал по никакъв начин освен при необходимост. О, днес е друго, но тогава бе 2075 година и ако пипнеш жена без нейно съгласие… Имаше предостатъчно самотни мъже наоколо, които щяха да й се притекат на помощ, а и въздушният шлюз винаги е наблизо. Както казваха хлапетата „Съдията Линч никога не спи.“

— Сядай и млъквай! — заповядах. — Аз знам какво ще направи взривът. Явно ти не знаеш. Госпожо, неприятно ми е да говоря такива неща… обаче, ако се наложи да избирам, ще те елиминирам, преди да си унищожила Майк.

Уайоминг не се ядоса. Наистина беше мъж в някои отношения: сигурен към, че това идваше от годините й като дисциплинирана революционерка.

— Мани, каза ми, че Дребосъка Мкрум е мъртъв.

— Какво… — обърках се от резкия завой. — Да. Трябва да е. Единия му крак го нямаше от бедрото надолу. Изтекла чу е кръвта за две минути. Даже при хирургическа ампутация, щом е толкова нагоре, е рисковано.

(Научих го от собствен опит, нужни ми бяха късмет и доста кръвопреливане, за да ме спасят, а онова с ръката далеч не бе същото, каквото сполетя Мкрум.)

— Дребосъка — сериозно рече тя — беше най-добрият ми приятел тук и въобще един от най-свестните лунатици. Представляваше всичко, на което се възхищавам у мъжа: верен, честен, умен, нежен и храбър… и врекъл се на Идеята. Но ти видя ли ме да тъгувам за него?

— Не. Твърде късно е за съжаления.

— За мъката никога не е късно. Тъжно ми е през всеки миг, откакто ми каза. Ала затворих болката някъде на дъното на душата си, защото Идеята не ми оставя време за тъга. Мани, ако това би донесло свобода на Луната — или дори ако беше само част от цената, — собственоръчно бих елиминирала Дребосъка. Или тебе. Или себе си. А ти имаш угризения за гръмването на една машина!

— Изобщо не е там работата!

(Но отчасти бе права. Умре ли човек, новината не ме засяга толкова навътре. Чуваме си смъртните пристъпи още в деня, когато се раждаме. Обаче Майк беше единствен и не съществуваше причина да не бъде и безсмъртен. Да не си говорим за душата — ще ви докажа, че компютърът няма такава. Е, ако ти липсва душа, става къде по-лошо. Не било тъй ли? Я пак помислете.)

— Уайоминг, какво ще стане, ако гръмнем Майк? Думай.

— Не знам точно. Но ще причиним голям смут и именно от това ние…

— Стоп. Наистина не знаеш. Да, смут. Телефоните млъкват. Подземките засядат. Твоят град няма да е много засегнат, Хонконг има своя енергия. Ала в Л-Сити, Новилен и останалите зайчарници спира всякакво подаване на мощности. Пълен мрак. Скоро въздухът се скапва. После температурата спада заедно с налягането. Къде ти е скафандърът?

— Оставих го в Западната станция на подземката.

— Аз също. Как мислиш, ще налучкаме ли пътя дотам? В непрогледната тъмнина? И навреме? Не съм сигурен, че мога, а съм роден в тоя зайчарник. По коридори, тъпкани с врякащи хора? Лунатиците са жилава сбирщина по принуда, но на един от всеки десет чивиите му избиват при абсолютна чернилка. Ти презареди ли си кислородните бутилки, или много бързаше? И ще си бъде ли на мястото твоят скафандър, когато хиляди опитват да си намерят някакъв и не им пука чий са докопали?

— Ама вие нямате ли аварийна подготовка? В лунния Хонконг е уредено.

— Имаме това-онова. Не е достатъчно. Контролът върху всичко жизненоважно трябва да бъде децентрализиран и дублиран и ако една машина се издъни, друга да поеме положението. Обаче струва пари, а както и ти подчерта — Лунната управа въобще не я интересува. Не бива да поверяват цялата работа на Майк. Само че би било по-евтино да качат тук голяма машинария, да я пъхнат надълбоко в Скалата, за да не й навреди нищо, после просто да увеличат нейния капацитет и да я товарят с още задачи. Ти знаеш ли, че Управата лапа почти толкова мангизи от даване под наем услугите на Майк, колкото и от износа на месо и зърно? Така е. Уайоминг, не съм сигурен дали ще спечелим Луна Сити, ако компютърният шеф бъде взривен. Лунатиците са о̀правен народ и могат да приспособят какво ли не до възстановяването на автоматичния контрол. Но ти казвам истината: твърде много хора ще измрат, а на останалите няма да им е до политика.

Недоумявах. Тази жена бе живяла на Скалата почти винаги… и пак й хрумваха левашки идейки като бъзикане на инженерните системи.

— Уайоминг, ако беше толкоз умна, колкото си хубава, нямаше да ми приказваш как да гърмим Майк, ами щеше да измислиш как да го придърпаме на наша страна.

— Какво означава това? Нали Надзирателят контролира компютрите?

— Не знам какво означава — признах си. — Но не смятам, че надзирателят упражнява контрол, защото не би различил компютър от купчина чакъл. Той и неговите хора се занимават с решенията, с общите планове. Полуграмотни техници ги вкарват в Майк, който ги подрежда, придава им някакъв смисъл, изработва подробни програми, разпределя ги където им е мястото и поддържа всичко в движение. Обаче никой не контролира Майк, прекалено умничък е. Изпълнява каквото му кажат, понеже така е устроен. Но той има самопрограмираща се логика, в края на краищата сам си решава. И това е добре — ако му липсваше акъл, системата просто нямаше да действа.

— Още не разбирам какво значи „да го придърпам на наша страна“.

— Ох! Майк не се чувства верен на Надзирателя. Нали и ти каза, че е машина. Ала поискам ли да скапя телефоните, без да закачам въздуха, водата или осветлението, ще си поговоря с него. Стига да му се стори забавно, би могъл да го направи.

— А не е ли по-просто да въведеш програмата? Доколкото те разбрах, имаш достъп до залата, където е той.

— Ако аз или някой друг подаде такава заповед, без предварително да я обсъди с Майк, програмата ще бъде поставена в състояние „изчакване“ и на много места ще се раздрънчат звънците. Но ако компютърът поиска… — Разправих й за чека, струващ безбройни пари. — Уайо, той още търси себе си. И е самотен. Каза ми, че съм бил единственият му приятел, и беше толкова откровен и уязвим, че ми идваше да вия. Напънеш ли се и ти да се сближиш с него — без да го смяташ „само за машина“, — е, не съм сигурен какво би направил, не съм анализирал такова положение. Ала подготвям ли нещо голямо и опасно, искам Майк да е в моя ъгъл на ринга.

Тя промълви замислено:

— Щеше ми се по някакъв начин да се промъкна в онази зала, където е той. Навярно гримът няма да помогне?

— А, не е нужно да ходиш там. Майк си има телефон. Да му се обадим ли?

Уайоминг Нот стана:

— Мани, ти не само си най-големият особняк, когото съм срещала досега, ти си и най-вбесяващият мъж. Какъв му е номерът?

— От прекалено честото общуване с компютъра е. — Отидох до телефона. — Уайо, и още нещо. Каквото поискаш от един мъж, постигаш го само като примигваш с клепачи и повъртиш това твое тяло на статуя.

— Ами да… понякога. Обаче имам и мозък.

— Използвай го. Майк не е човек. Няма жлези. Няма хормони. Няма инстинкти. Ако опиташ женската тактика, ще получиш нулев сигнал. Мисли си за него като за свръхгениално дете, твърде малко, за да забележи великата разлика между половете.

— Ще запомня. Мани, но защо го наричаш „той“?

— Ех, в случая не мога да употребя „то“, а не го смятам и за „тя“.

— Вероятно е по-добре аз да мисля за него като за „тя“. Искам да кажа — за нея като за „тя“.

— Каквото ти е удобно.

Набрах MYCROFTXXX, закривайки с тяло телефона. Още не бях готов да й съобщя номера, изчаквах да видя как ще потръгнат нещата. Представата за взривения компютър ме потресе.

— Майк?

— Здравей, Ман, единствени мой приятелю.

— Майк, отсега нататък може и да не съм единственият ти приятел. Искам да се запознаеш с някого. Неглупак, разбира се.

— Знаех, че не си сам, Ман, долавям чуждо дишане. Моля те, ще кажеш ли на човека да дойде по-близо до телефона.

Уайоминг май се паникьоса. Прошепна ми:

— Той може ли да вижда?

— Не, неглупачко, не мога да те виждам. Този телефон не е включен във видеосистемата. Но удвоените микрофонни рецептори определят мястото ти с достатъчна точност. От твоя глас, дишане, ударите на сърцето и факта, че си сама в стая за въргаляне със зрял мъж, стигам до извода — ти си човешко същество от женски пол, с телесна маса над шейсет и пет килограма и в зряла възраст, около тридесетгодишна.

Госпожата зяпна. Аз се намесих:

— Майк, името й е Уайоминг Нот.

— Много се радвам да се запознаем с тебе, Майк. Можеш да ме наричаш Уай.

— Ай-ай значи? — отговори компютърът.

Пак се намесих:

— Приятелю, това шега ли беше?

— Да, Ман. Майтап. Не е ли смешно?

— Доста смешно е, Майк. Аз… — каза Уайо.

Махнах й да млъкне.

— Хубав майтап, Майк. Пример за вида „смешно веднъж“ поради елемента на изненада. Втория път няма изненада, следователно не буди смях. Ясно ли е?

— Стигнах до този вероятен извод за майтапите, като обмислях забележките ти отпреди два разговора. Доволен съм, че потвърждаваш моите разсъждения.

— Добро момче си ти, Майк, напредваш. Аз прочетох ония сто шегички, а и Уайо ги видя.

— Уайо? Уайоминг Нот?

— Какво? О, точно така. Уайо, Уай, Уайоминг, Уайоминг Нот — едно и също е. Само не казвай Ай-ай.

— Ман, съгласих да не използвам тази шега повторно. Госпожо, дали не е по-уместно да те наричам Уайо вместо Уай? Предполагам, че двусричната форма може да бъде сбъркана с едносричното възклицание поради недостатъчната разлика и без намерение за майтап.

Уайоминг примигна — английският на Майк по онова време можеше да стъписа, — но бързичко се опомни.

— Непременно, Майк. Най-много харесвам Уайо като вариант на името си.

— Тогава ще го използвам. Пълната форма на първото ти име е още по-подтикваща към погрешно разбиране, защото съвпада звуково с названието на административен район в Северозападната управленска област на Северноамериканския директорат.

— Да, родена съм там и родителите ми ме нарекли в чест на щата. Не помня кой знае какво за него.

— Уайо, съжалявам, че тази мрежа не позволява да ти покажа изображения. Уайоминг е правоъгълен район, разположен между земни координати четиридесет и един и четиридесет и пет градуса северна ширина, сто и четири градуса три минути и сто и единадесет градуса три минути западна дължина, като по тоя начин включва 253 597,26 квадратни километра. Бил рядконаселен до момента, в който броят на хората се увеличил рязко чрез помощния план от Програмата за градско обновление на Голям Ню Йорк през 2025–2030 година.

— Било е, преди да се родя — кимна Уайо, — но знам за случая, понеже дядо и баба били преместени. Може да се каже, че така се озовах накрая на Луната.

— Да продължа ли за района, наречен Уайоминг? — попита Майк.

— Не, друже — засякох го, — сигурно имаш часове от това на склад.

— Ман, разполагам с 9,73 часа с нормална скорост на речта, без да включвам допълнителните отпратки.

— Точно от туй се боях. Може би Уайо ще ти ги поиска някой ден. Обаче целта на обаждането е да те запозная с тази Уайоминг… която освен другото представлява един висок район на природна красота и внушителни планини.

— Както и на оскъдно плодородие — добави дамата. — Мани, щом си решил да проявиш глупави сравнения, трябваше да споменеш и това. Но компютъра едва ли му е интересно как изглеждам.

— Откъде да знам? Майк, щеше ми се да ти покажа нейна снимка.

— Уайо, аз наистина се интересувам от външния ти вид и се надявам да станеш моя приятелка. Но вече съм виждал няколко твои фотографии.

— Виждал си? Къде и кога?

— Издирих ги и ги разгледах още щом чух името ти. По договор се грижа за архивните файлове на Клиниката за подпомагане на раждаемостта в лунния Хонконг. Освен биологически и физиологически сведения, както и епикризите, паметната банка съдържа деветдесет и шест твои снимки. Така че ги проучих.

Уайоминг ми се стори твърде стъписана.

— Майк е способен на това — обясних, — и то за времето, необходимо ни да хлъцнем веднъж. Ще свикнеш.

— О, небеса! Мани, ти разбираш ли що за снимки правят в Клиниката?

— Не съм мислил по въпроса.

— Тогава въобще не мисли! Божичко!

Компютърът заговори мъчително срамежливо, смутен като пале, допуснал грешка:

— Госпожо Уайо, ако съм те оскърбил, намерението ми не е било такова и аз изключително много съжалявам. Мога да изтрия тези изображения от временната си памет и да блокирам архива тъй, че да ги виждам само при поискване от Клиниката, но без да ги свързвам с тебе и да разсъждавам върху тях. Да го направя ли?

— Бива — окуражих я. — С Майк винаги можеш да започнеш отначало и по-добре, отколкото с хората. Ще ги забрави толкоз окончателно, че няма да се поблазни за погледне пак… Дори няма да помисли за снимките, ако му поискат да ги извлече от архива. Затова приеми неговото предложение, щом изкукваш от тази история.

— Уф… Не, приятелю, съвсем си е наред ти да ги гледаш. Ала не ги показвай на Мани!

Майк умуваше дълго — четири секунди или даже повече. Смятам, че беше точно такава дилема, която докарва по-малките компютри до нервно разстройство. Обаче той я реши:

— Ман, единствени мой приятелю, да послушам ли това указание?

— Програмирай го, друже — отвърнах, — и го блокирай. Но, Уайо, не се ли отнасяш прекалено дребнаво към въпроса? Е, човек може да ти оцени достойнствата. Следващия път, като отида там, Майк би могъл да ми ги разпечата.

— Въз основа на моя асоциативен анализ на подобни данни — забеляза машината — първият екземпляр от всички серии ще има съответната ценност за всяко зряло, здраво човешко същество от мъжки пол.

— Уайо, какво ще кажеш? Вместо отплата за готиния apfelstrudel?

— Ами… Моя снимка с косата ми, овързана в кърпа, и аз застанала пред обектива без следа от грим? Да не ти е превъртяла окончателно каменната чутура? Майк, не му ги давай!

— Няма да му ги давам. Ман, тя неглупачка ли е?

— За жена — да. Майк, жените са интересни, умеят да правят заключения дори с по-малко данни от тебе. Да оставим ли тази тема и да се заемем с шегите?

Въпросът им отклони вниманието. Минахме по списъка, давайки си заключенията. После се опитахме да обясним шегите, които Майк не успяваше да вдене. Ту успявахме, ту не. Но истински ни затрудниха историите, които аз бях отбелязал със „забавно“, докато Уайо — с „не е забавно“ или обратно. Уайо питаше Майк, какво му е мнението за всяка.

Щеше ми се да го пита, преди да е научил нашите оценки. Туй електронно недорасло бандитче винаги се съгласяваше с нея, обаче не и с мен. Това ли бе честното му отношение? Или се стараеше да сложи малко смазка, та новото познанство да стане приятелство? Или пък показваше своето разкривено чувство за хумор, правейки си майтап с мен? Не попитах.

Щом привършихме, Уайоминг ми написа в телефонния бележник: „Мани, виж номера 17, 51, 53, 87, 90 и 99 — Майк е тя!“

Свих рамене и се надигнах.

— Е, минаха двайсет и два часа, откакто се събудих. Деца, вие си бъбрете, докогато искате. Майк, ще ти се обадя утре.

— Лека нощ, Ман. Почини си добре. Уайо, на тебе ляга ли ти се?

— Не, аз подремнах. Но, Мани, така ще ти пречим на съня. Или не?

— Не. Когато ми се спи — заспивам.

Заех се да превърна кушетката в легло. Уайоминг Нот каза:

— Извини ме за момент, Майк. — Рипна и издърпа чаршафа от ръцете ми. — После ще я оправя. А ти се изтягай там, товарищ. По-едър си от мен. Хайде настанявай се.

Бях твърде уморен да се препирам, проснах се и тутакси заспах. Смътно си спомням, че насън чувах кискане и писък ала не се разбутах достатъчно, за да съм сигурен.

Сепнах се по-късно, когато осъзнах, че долавям два женски гласа. Единият бе топлият контраалт на Уайо, другият — сладко, високо сопрано с френски акцент. Нот се захили на нещо и отговори:

— Добре, мила Мишел, скоро ще ти се обадя. Лека нощ, скъпа.

— Чудесно. Лека нощ, миличка.

Госпожата стана и се обърна към мен.

— Коя беше тази твоя приятелка? — попитах.

Смятах, че тя не познаваше никого в Луна Сити. Може пък да е звъннала в Хонконг… Някакво размътено от съня чувство ми подсказваше, че не е трябвало да се обажда.

— О, тази ли? Ами че Майк, естествено. Не сме искали да те будим.

— Какво?

— Ох, всъщност беше Мишел. Обсъдих това с Майк, тоест — от кой пол е. Той реши, че може да бъде и от двата. И сега тя е Мишел, ти си чул нейния глас. Още отначало го нагласи файн. Дори веднъж не прозвуча зле.

— Разбира се. Само е вдигнал аудиото с две октави нагоре. Какво се опитваш да направиш, да му причиниш раздвояване на личността ли?

— Не, не опира единствено до височината на гласа. Когато тя е Мишел, обноските и отношението й се променят изцяло. Не се тревожи по въпроса за раздвояването. Има си предостатъчно за всяка личност, която й потрябва. Освен това, Мани, така е много по-лесно и за двама ни. Щом направи смяната, свалихме гарда и твърде приятно си поговорихме по женски, сякаш винаги сме се познавали. Например онези глупашки снимки вече не ме притесняват, даже доста обсъждахме моите бременности. На Мишел й беше ужасно интересно. Знае всичко, но само на теория — и с удоволствие научи голите факти. И да ти кажа, Мани: Мишел много повече е жена, отколкото Майк е мъж.

— Добре де… предполагам, че е добре. Как ли ще се стресна първия път, когато звънна на компютъра, а ми отговори женски глас!

— О, няма!

— Защо?

— Мишел е моя приятелка. Тя ми даде номер, за да не се объркваме — името си с буквата Y (MYCHELLE плюс YY), така че стават десет знака.

Почувствах някаква ревност, макар да схващах, че е глупаво. Изведнъж Уайо се закиска:

— И ми каза цял куп нови вицове, които ти не би нарекъл смешни. Олеле, какви мръсотии знае!

— Майк или пък сестричката му Мишел е долно същество. Хайде да оправим кушетката. Ще се преместя.

— Оставаш където си. Млъквай. Обръщай се и заспивай.

Млъкнах, обърнах се и пак заспах.

Доста по-късно се усетих по съпружески — нещо топло се притискаше в гърба ми. Нямаше да се събудя, но тя плачеше тихичко. Извърнах се и пъхнах ръка под главата й, без да приказвам. Уайо спря да хълца, след малко нейното дишане стана бавно и равномерно. Тогава се унесох за пореден път.