Робърт Хайнлайн
Луната е наставница сурова (13)

13

Нейното име беше Мари Лайънз, осемнайсетгодишна и родена на Луната, майка й била изселена през 56-а чрез Корпуса на мира. Никакви сведения за бащата. Изглежда, била безобидно човече. Работила като контактьорка в отдела за товарен транспорт и живеела в Комплекса.

Може би е мразила Управата и с удоволствие дразнила „Драгуните на мира“. Или всичко започнало като сделка, сключена хладнокръвно, както би сторила всяка сексамашина. Как бихме могли да научим? Участвали шестима драгуни. Не им стигнало, че я изнасилили (ако е било изнасилване), но се гаврили и иначе с нея, накрая я убили. Само че не се отървали особено ловко от тялото. Друга жена от гражданските служителки го намерила още топло. Разкрещяла се. За последен път в живота си.

Узнахме веднага — Майк се обади на трима ни, докато Алварес и командирът на драгуните разнищваха случая в канцеларията на първия. Явно драгунският шеф без никакви затруднения бе спипал виновниците. Той и Алварес ги разпитваха един по един, а в почивките се джафкаха помежду си. Чухме началника на сигурността:

— Казах ти, че тези твои бандити трябва да имат свои жени! Предупредих те!

— Стига си дрънкал — отвърна офицерът. — Колко пъти да ти повтарям, че няма да ни пратят мацки. Важното сега е как да потулим историята.

— Да не си се побъркал? Надзирателят вече научи!

— Въпросът си остава.

— Ох, я млъкни и вкарай следващия.

Още в началото на мръсотията Уайо дойде при мен в работилницата, пребледняла под грима. Нищо не каза, обаче пожела да седне до мен и стисна силно ръката ми.

Разпитите свършиха и офицерът излезе от канцеларията на Алварес, който настояваше шестимата да бъдат екзекутирани на момента и смъртта им да се разгласи (твърде разсъдливо, но съвсем недостатъчно в това напечено положение). Командирът продължаваше да говори за потулване. Де ла Пас рече:

— Майк, надавай ухо там и слушай навсякъде, където можеш. Е, Ман? Уайо? Някакви планове?

Нямах. Не бях от студените, хитроумни революционери, чисто и просто исках да забивам подметките си в лицата, принадлежащи на тези шест чудовища.

— Не знам. Какво ще правим, Проф?

— Да правим ли? Вече сме яхнали тигъра, сега ще го хванем за ушите. Майк, къде е Фин Нилсен? Намери ми го.

Машината отвърна:

— Току-що се обади — и включи гласа на Фин за нас. — … на Южната станция. И двамата копои са мъртви заедно с пет-шест от нашите. Просто от нашите хора, не знам колко от тях са били в организацията. Пусна се някакъв дивашки слух, че убийците се развилнели, насилвали и избивали много жени в Комплекса. Адам, най-добре ще е да поговоря с Проф.

— Тук съм, Фин — отзова се Проф със силен и самоуверен глас. — Сега ще се размърдаме, принудени сме. Затваряй, вземай лазерните пушки и мъжете, обучени да боравят с тях — всички, които успееш да свикаш.

— Да! О’кей, Адам?

— Върши каквото Проф ти каза. После пак се обадѝ.

— Задръж, Фин! — прекъснах ги. — Тук е Мани. Искам една от тези пушки.

— Мани, не си се упражнявал.

— Щом е лазер, знам какво да правя!

— Мануел — твърдо отсече Де ла Пас, — затваряй си устата. Прахосваш времето, остави човека на мира. Адам, съобщение за Майк. „Атака — план четвърти.“

Примерът на професора спря и моето трепкане. Бях забравил — Фин Нилсен не биваше да разбере, че Адам Селене всъщност е Майк, — да, забравих всичко освен бесния си гняв. Компютърът каза:

— Проф, Фин прекъсна връзката, а когато това започна, поставих „Атака — план четвърти“ в пълна готовност. Никакви комуникации освен обичайното, което вече е постъпило за излъчване. Не искаш да го отрежа, нали?

— Не, просто продължавай с нашия „Четвърти“. Нула контакти със Земята и в двете посоки, ако има дори намек за новини. Щом дойде съобщението, задръж го и се посъветвай с мен.

Въпросният план беше схема за управление на комуникациите при тревога: смятахме да наложим цензура на новинарския поток към Земята, без да събудим подозрения. Майк бе подготвен да отговаря с множество гласове и да се извинява, че прякото аудиопредаване е невъзможно в момента, а пък записите не бяха проблем за него.

— Програмата задействана — съгласи се машината.

— Добре. Мани, синко, успокой се и си гледай твоята плетка. Остави на други да се бият. Имаме нужда от тебе тук, защото се налага да импровизираме. Госпожице Уайоминг, обади се и предай на Цецилия да измете всички доброволци от коридорите. Тези хлапета да си отидат по домовете и да останат там, нека майките им внушат и на другите майки същото. Но ако е по силите ни, не бива да позволим и деца да пострадат.

— Ей, сега, Проф!

— Чакай. Щом кажеш на Сидрис, заеми се с твоите стиляги. Трябват ни безредици в градските офиси на Управата — да нахлуят, да изпочупят всичко, искам трясъци, врява и разруха, — ако може обаче, без ранени. Майк, „Четвърти М“. Прекъсни връзките на Комплекса с изключение на твоите линии.

— Проф! — обадих се. — Какъв е смисълът да вдигаме бунтове тук?

— Мани, Мани! Това е Денят! Майк, новината за изнасилването и убийството стига ли до другите зайчарници?

— Нямам такава информация. Подслушвам на отделни места, превключвам наслуки. По пероните на подземката е тихо, без да броим Луна Сити. Току-що започна сбиване на Западната станция. Желаете ли да чуете?

— Не сега. Мани, припълзи дотам и виж какво става. Но не се намесвай и остани близо до телефон. Майк, вдигай пушилка по всички селища. Пусни новината по нашите групи и използвай версията на Фин, а не истината. Гаднярите изнасилват и убиват много жени в Комплекса… Ще ти дам подробности или ти сам ги измисли. Уф, би ли заповядал на стражарите по станциите в другите зайчарници да се приберат в казармите си? Искам бунт, ама не си струва да пращаме невъоръжени хора срещу копой с оръжие, стига да можем.

— Ще опитам.

Забързах се към Западната станция, но забавих крачка, щом наближих. Разярени люде изпълваха коридорите. Градът ревеше тъй, както никога не го бях чувал. Когато пресякох булеварда, различих викове и шум на тълпа откъм офисите на Управата, макар и да ми се струваше, че Уайо едва ли е имала време да се свърже със своите стиляги. Така и се оказа. Това, което Проф се опитваше да започне, връхлетя от само себе си.

Цареше истинска тъпканица и аз си пробивах път да видя каквото и бездруго знаех — копоите от паспортния контрол или бяха мъртви, или бяха избягали. Излезе, че са мъртви, но и трима лунатици с тях. Между които и момче не на повече от тринайсет години. Бе умряло с ръце, впити в гърлото на един от драгуните, а червената шапка още се крепеше върху главата му. Разбутах хората около обществен телефон и докладвах.

— Върни се — рече ми Проф — и разбери кои са стражарите. Искам техните фамилии и чиновете им. Срещна ли Фин?

— Не.

— Тръгнал е натам с три пушки. Кажи ми от коя кабина се обаждаш, иди прочети имената и ела пак до кабината.

Единият труп беше изчезнал. Бог знае какво щяха да го правят. Другият бе премазан, ала успях да се промъкна и да откъсна верижката с жетона от врата му, преди и него да отнесат нанякъде. Използвах лакти, за да се върна при телефона, но намерих там някаква жена.

— Госпожо — викнах й, — трябва да се обадя по този апарат! Спешно е!

— Ами заповядайте! Проклетото нещо се е развалило.

За мен проработи. Майк ми го пазеше. Казах на Проф името на копоя.

— Ясно. Не срещна ли Фин? Той ще те търси при кабината.

— Не съм… почакай, ей сега ми се мярна.

— О’кей, остани с него. Майк, имаш ли глас, който да се връзва с личността на тоя драгун?

— Съжалявам, Проф. Нямам.

— Все едно, направи го прегракнал и уплашен, възможно е командирът да не го различава добре. Или войникът би се обадил на Алварес?

— Би се обадил на своето началство. Алварес спуска заповедите си през него.

— Тогава се свържи с командира. Съобщи за атаката, помоли за помощ и издъхни по средата на думата. За фон вземи шум от безредици, може би и вик: „Ето го мръсното копеле!“, точно преди да умреш. Ще го измайсториш ли?

— Програмата приета. Няма страшно — весело отвърна Майк.

— Давай. Мани, искам да се чуя с Фин.

Замисълът на Проф беше да подмами свободните стражари от казармите, а хората на Фин стояха на позиции, за да ги пречукват, щом слязат от капсулите. Получи се чак до момента, когато Чвора Морт се опомни и накара малкото оцелели да го пазят, докато пращаше панически съобщения към Земята — нито едно не бе излъчено.

Изплъзнах се от надзора на Проф и взех лазерната пушка в очакване на втората капсула с драгуните. Изгорих двама, мина ми жаждата за кръв и оставих другите снайперисти да довършат взвода. Твърде лесно беше. Просто си подаваха главите от люковете и край. Половината взвод не искаше да излезе, но ги подпалиха и накрая те умряха както колегите си. По това време аз се върнах на предния пост до телефона.

Решението на Надзирателя да се свие в леговището създаде трудности в комплекса. Алварес бе убит, също и командирът на драгуните заедно с двама от първите жълтодрешковци. Ала купчина от тринайсет драгунчета и жълти се приюти при Морт, може и вече да са били там. Майк успяваше да подслуша само откъслеци. Но щом стана ясно, че всички врагове с оръжие се намираха в резиденцията на Надзирателя, Проф заповяда на компютъра да предприеме следващата стъпка.

Майк угаси осветлението навсякъде в Комплекса без покоите на Чвора Морт и намали кислорода до задушаване — не смъртоносно, обаче достатъчно беладжиите да не са във форма. А пък в стаите на самата резиденция кислородното съдържание падна до нула: десет минути чист азот. После хората на Фин, чакащи в скафандрите си на личната станция на Надзирателя, разбиха люка на въздушния шлюз и влязоха „рамо до рамо“. Луната беше наша.