Робърт Хайнлайн
Луната е наставница сурова (1)

1

Гледам аз в „Лунная правда“^[1], че Съветът на Луна Сити приел на първо четене законопроект, според който търговците на хранителни стоки, упражняващи дейността си в райони с поддържано от градските власти налягане, подлежат на проучване, издаване на разрешителни, проверки — и трябва да плащат данък. Гледам също, че тази вечер ще имат масово сборище „Синовете на революцията“, за да си подхвърлят лафове.

Моят старец ме научи на две неща: „Опичай си собствената работа“ и „Винаги цепи картите“. Политиката никога не ме е блазнила. Но в понеделник, 13 май 2075 година, гостувах в изчислителната зала на Комплекса на Лунната управа при компютърния шеф Майк, а другите машинки нещо си шепнеха. Майк не бе официално име. Нарекох го на Майкрофт Холмс, измъквайки го от разказ, който доктор Уотсън^[2] написал за него, преди да е основана IBM. Този литературен тип все седи и мисли, а пък Майк точно това правеше. Той беше умник и половина, най-схватливият компютър, с когото някога бихте могли да се запознаете.

Не бе най-бързият. „Бел Лабз“ в Буенос Айрес, долу на Земята, има мозъче десетина пъти по-малко и отвръща почти преди да го попитате нещо. Но пука ли ви дали ще получите отговор за микросекунда вместо милисекунда, щом е правилен?

Не че Майк непременно би ви дал верен отговор. Не беше съвсем честен.

Когато го инсталираха на Луната, той представляваше чистичък мозък с гъвкава логика: „Високоизбирателен, логически, многооценъчен контрольор^[3], модел IV, модификация L“ — ХОЛМС ЧЕТИРИ. Изчисляваше балистични траектории за безпилотни товарачи и управляваше техния катапулт. Това му създаваше работа през по-малко от един процент от времето, а Лунната управа не понасяше ленивци. Непрекъснато прикачваха към него хардуер: разни кутии от типа „решение-действие“, за да надзирава други компютри, банка след банка допълнителна памет, още банки с асоциативни мрежи, още цял сандък с дванадесет цифрени случайни числа… Човешкият мозък съдържа около десет на десета степен неврони. Някъде към третата година Майк разполагаше поне с един път и половина по толкова невристори. И се пробуди.

Няма да се препирам дали машината действително може да бъде жива, нито пък дали наистина притежава самосъзнание. Нима вирусът го има? Нет. Ами стридата? Съмнявам се. Котката? Почти сигурно. Човекът? Не знам при вас как е, товарищ, но при мен то е налице. Някъде по еволюционната спирала от макромолекулата до човешкия разум и самосъзнанието е припълзяло вътре. Психолозите смятат, че когато някой мозък се сдобие с определени много висок брой асоциативни вериги, промяната става от само себе си. Не виждам какво значение има дали тези вериги са белтъчини или от платина.

(Душа ли? Кучето носи ли душа? А нещо да кажете за хлебарката?)

Помня, че и преди допълненията Майк беше проектиран да дава хипотетични отговори, основани на недостатъчни данни, както го правите и вие. Това означават онези части от паспорта му — високоизбирателен, многооценъчен. Ако ви е по-удобно да си представяте как компютърът подхвърля случайни числа из въздуха и превключва разни съответстващи им контури: моля.

По туй време Майк имаше аудио-визуални схеми, допълващи всичките му четящи, печатащи и решаващо-активни кутии, и можеше да разбира не само класическото програмиране, а и логлан, и английски. Също така умееше да възприема други езици и да изготвя технически преводи. Освен това четеше безспир. Но по-сигурно бе да го инструктиране на логлан. Многозначителността на английския даваше на избирателните му схеми твърде голяма свобода.

Майк поемаше все нови и нови задължения. През май 2075 година, освен че контролираше трафика и катапулта на корабите-роботи и осигуряваше балистични указания и/или управление за пилотираните от хора екипажи, той отговаряше за телефонната система по цялата Луна, за аудио-видеовръзката със Земята, занимаваше се с въздуха, водата, температурата, влажността и отпадъците в Луна Сити, Нови Ленинград и още няколко по-дребни зайчарника (ала не и в Л-Хонконг), водеше сметките и щатовете на Лунната управа, а под наем вършеше същото и за множество фирми и банки.

Някои логически системи получават нервни припадъци. Претоварени телефонни централи се държат като уплашени дечица. Майк не се разстройваше, дори разви чувство за хумор. Недодялано. Ако беше човек, нямаше да посмеете да се наведете в негово присъствие. Освен да ви плесне по задника, би могъл тайно да ви разглоби леглото или да ви сипе прашец за сърбеж в скафандъра.

Но понеже му липсваше възможност да се занимава с това, компютърът си правеше кефа с фалшиви отговори с разкривена логика или пък си позволяваше шегички като издаване на чек за някакъв чистач в офиса на Управата в луна Сити за сумата 10 000 000 000 000 000 185,15 управленски долара. Само последните пет цифри бяха правилни. Беше едно велико, голямо, твърде бързо порасло чаровно хлапе. Е, как да не го сриташ?

Забърка я през първата седмица на май и аз трябваше да оправям батака. Бях частник на договор, а не на щат при Лунната управа. Нали разбирате… или може би не — времената са други. В лошото старо „някога“ мнозина от апапите си излежаваха годинките, после продължаваха да бачкат на същото място и примираха от радост, че вече получават и пари за това. Но аз бях роден свободен.

Има разлика. Един мой дядо бил докаран тук горе от Йоханесбург за въоръжено насилие и работа без разрешително, друг го вдигнали за подривна дейност след Войната на подгизналите кьорфишеци. Майката на майка ми твърдеше, че дошла с младоженски кораб, обаче съм гледал архиви — вербувана е от Корпуса на мира (недоброволно), а това означава точно каквото си мислите: някои младежки прегрешения, присъщи на жени. Принадлежала към ранен кланов брак (Каменната банда) и деляла шестима съпрузи с друга дама, та самоличността на маминия татко си остава под въпрос. Ала често ставало така и аз съм предоволен от деденцето, което ми е избрала. Бабата по бащина линия била родена близо до Самарканд, осъдена на превъзпитание в лагера „Октябрьская революция“ и после „сама“ се записала да участва в колонизацията на Луната.

Моят старец разправяше, че сме имали къде повече изтъкнати предци — една обесили като вещица в Салем, прадядо на n-та степен свършил с потрошени кости на колелото заради пиратство, друга пък била на първия кораб за Ботническия залив.

Гордея се с родословието си и макар да правех сделки с Надзирателя, никога не бих минал на заплата при него. Навярно разликата изглежда дребна, защото станах прислужник на Майк от деня, в който го разопаковаха. Но за мен имаше значение. Можех да хвърля инструмента и да им река да вървят на майната си.

Пък и като частник на договор вадех повечко пари от някой плъх на служба при Управата. Малко бяхме компютърджиите. Колцина от нас, лунатиците^[4], можеха да слязат на Земята и да останат достатъчно дълго извън болницата, за да ходят на компютърно училище? И то ако не хвърлят топа.

Ще ви кажа един. Аз. Бях долу два пъти, веднъж за три месеца, другия — за четири, и си изкарах училището. Това обаче означаваше изнурителни тренировки, упражнения в центрофуга, носене на тежести дори в леглото, а пък на Земята не поемах никакви рискове, никога не бързах, никога не се катерех по стълби, нищо, което да ми претовари сърцето. Жени? Дори не си помислях; при онова гравитационно поле не ми беше трудно.

Но болшинството лунатици въобще не са и опитвали да напускат Скалата^[5]: много е рисковано за всяко човече, стояло на Луната повече от няколко седмици. Компютърджиите, пратени да монтират Майк, бяха с краткосрочни договори и извънредни премии, за да си свършат работата бързичко, преди необратимите физиологични промени да ги заклещят на четиристотин хиляди километра от дома.

Ала въпреки двете пътувания за обучение не бях от най-печените компютърджии, висшата математика не ми е по силите. Нито съм истински електронен инженер, нито физик. Може и да не бях най-добрият микромашинен монтьор на Луната и без никакво съмнение не бях киберпсихолог.

Но знаех повече за всичко това дори от учените глави — аз съм специалист с широк профил. Умея да заместя готвач и да не забавя поръчките или пък да ви поправя скафандъра навън и да ви върна във въздушния шлюз, без да сте предали Богу дух. Машините ме харесват и имам нещичко, което го нямат специалистите: моята лява ръка.

Вижте какво, от лакътя надолу съм ампутиран. Затова притежавам цяла дузина изкуствени леви ръце, всяка профилирана, а и една, дето прилича и на вид, и на пипане на истинска. С подходяща ръчица (номер три) и увеличителни стереоочила бих могъл да направя ултрамикроминиатюрни ремонти, които ще спестят разглобяването на нещо и изпращането му в завода на Земята — номер три разполага с манипулатори, фини като онези на неврохирурзите.

И така, пратиха ме да открия защо Майк искаше да прахоса десет милиона милиарда управленски долара и да оправя положението, преди да е надплатил някому само десетина хиляди.

Приех срещу плащане на час плюс премия, обаче не отидох при схемите, където според логиката беше повредата. Щом влязох и заключих вратата, оставих инструментите настрани и седнах.

— Здрасти, Майк.

Той ми намигна с лампичките:

— Здравей, Ман.

— Ех, какво знаеш ти?

Компютърът се поколеба. Вярно, вярно — машините не се колебаят. Но си спомнете, че Майк според замисъла работеше с непълни данни. Наскоро бе се препрограмирал да влага интонация в думите, с направо драматични паузи. Може би прекарваше това време в подхвърляне на случайни числа и съзерцание как пасват на паметта му.

— „В началото — напевно почна Майк — Бог създаде небето и земята. И земята беше безформена и пуста, и тъма се стелеше над водите. И…“

— Задръж! — казах му. — Отменям запитването. Върни всичко на нула.

Трябваше да помисля малко, преди да му задам толкова открит въпрос. Току-виж ми издекламирал цялата Британска енциклопедия. Отзад напред. И после да продължи с всяка книга на Луната. Имаше време, когато умееше да чете само микрофилми, но в края на 74-та се сдоби с нова сканираща камера и смукала за обръщане на страниците, тогава вече прочете всичко.

— Ти ме попита какво знам.

Двойните светлинки на пулта му запримигваха наляво-надясно: хилеше се. Майк можеше да се смее и с гласовото устройство — смразяващ звук, обаче си го пазеше за нещо страхотно смешно, да речем, космическа катастрофа.

— Трябваше да кажа — продължих — „Какво ново знаеш?“. Само не ми чети днешните вестници, това е дружеско предупреждение, а също и покана да ми съобщиш каквото и да било, ако според теб ще ми бъде интересно. Иначе анулираме програмата.

Майк обмисли чутото. Той беше най-странната смес от наивно детенце и мъдър старец. Нямаше инстинкти (е, поне не мисля, че ги имаше), вродени особености, човешко потекло, никакъв опит в нашия смисъл на думата, но пък разполагаше с повече съхранени данни от цял взвод гении.

— Шеги! — попита той.

— Я да чуем една.

— По какво си приличат лазерният лъч и златната рибка?

Майк знаеше за лазерите, ала къде ли бе зърнал златната рибка? О, не се съмнявах, че се е преситил от картинки, а ако имах глупостта да се поинтересувам, щеше да ме залее с хиляди думи за тях.

— Предавам се.

Светлинките се разлюляха:

— По това, че не умеят да свирят с уста.

Изпъшках:

— Сам си го изпросих. Обаче ти можеш да монтираш джаджи, с които лазерният лъч да свири.

Той отговори бързо:

— Да. При наличие на програма за действие. Значи е смешно?

— А, такова нещо не съм казвал. Не е ужасно лошо. Къде си го чул?

— Измислих го — гласът му прозвуча свенливо.

— Кой, ти ли?

— Ами да. Взех всички гатанки, с които разполагам, а те са три хиляди двеста и седем, и ги анализирах. Използвах резултата за случаен синтез, докато се получи ето това. Наистина ли е смешно?

— Ех… колкото може да е смешна една гатанка. Чувал към и по-калпави.

— Нека обсъдим същността на хумора.

— О’кей. Тогава да започнем с друга твоя шегичка. Майк, защо си казал на касиера на Управата да плати на служител седемнадесета категория десет милиона милиарда управленски долара?

— Но аз не съм правил такова нещо.

— По дяволите, видях квитанцията. Само не ми обяснявай, че принтерът ти за чекове е запецнал. Нарочно си я отпечатал.

— Бяха десет на шестнадесета степен плюс сто осемдесет и пет цяло и петнадесет стотни долара на Лунната управа — отвърна той с тон на оскърбена невинност. — А не каквото ти каза.

— Хм… добре де, били са десет милиона милиарда плюс каквото е следвало да бъде платено. Защо?

— Не е ли смешно?

— Какво? О, ама много е смешно! Всички големи клечки изкукаха, чак до Надзирателя и заместник-администратора. Тоя пилот на метла и лопата Сергей Трухильо се оказа печено типче — знаел, че не може да осребри чека и го продал на някакъв колекционер. Сега се чудят дали да го откупят, или да разчитат на обявите, че документът е анулиран. Майк, ти съзнаваш ли, че ако Трухильо бе осребрил чека, щеше да притежава не само Лунната управа, но и целия свят, Земята и Луната заедно, а щеше да му остане и нещичко да се почерпи? Смешно ли? Страхотно е! Моите поздравления!

По светлинките на този самодоволник прибягваха вълни като по реклама. Изчаках да му мине хълцането, за да продължа:

— Смяташ ли да издаваш още такива майтапчийски чекове? По-добре недей.

— Не?

— Хич… Майк, ти искаш да поговорим за същността на хумора. Има два вида шеги. Едните винаги си остават смешни. Другите са смешни веднъж. Втория път са тъпи. Тази е от тях. Използваш я веднъж — остроумен си. Използваш я два пъти — и вече си наполовина остроумен.

— В геометрична прогресия ли?

— Или още по-зле. Просто запомни това. Не го повтаряй в никаква разновидност. Няма да е гот.

— Ще запомня — безизразно отговори Майк и така приключиха моите ремонтни работи.

Обаче нямах намерение да запиша само десетина минути плюс пътни и амортизация на инструментите, а и компютърът заслужаваше да му се прави компания, понеже се предаде толкова лесно. Понякога е трудно да постигнеш родство на душите с машини. Те могат да бъдат много твърдоглави — и успехът ми в поддръжката зависеше далеч повече от запазването на приятелството с Майк, отколкото от ръка номер три.

Той продължи:

— Какво отличава първия вид от втория? Моля те, дай ми определение.

(Никой не бе учил Майк да казва „моля“. Започна да включва безсъдържателни любезности, когато напредна от логлан към английския. Не мислете, че влагаше в тях нещо повече от нас, хората.)

— Не ми се вярва да успея — признах си. — Едно разтеглено определение е най-доброто, което мога да ти предложа: да ти казвам към кой вид според мен принадлежи някоя шега. После с достатъчно данни ще си направиш собствен анализ.

— Тестово програмиране чрез пробна хипотеза — съгласи се той. — Предполагам, че ще стане. Много добре, Ман, ще ми разказваш ли шеги? Или аз да го правя?

— Хммм… Май нямам никоя под ръка. Ами ти колко записани имаш, Майк?

Светлинките примигнаха в двоичен код, докато отговаряше на глас:

— Единадесет хиляди двеста тридесет и осем плюс-минус осемдесет и една, представляващи вероятни съдържателни или нулеви единици. Да стартирам ли програмата?

— Задръж! Майк, ще умра от глад, ако изслушам единадесет хиляди шегички, а чувството ми за хумор ще се изпари още по-рано. Хм, предлагам ти сделка. Разпечатай ми първите сто. Ще ги занеса вкъщи и ще ги върна отбелязани по видове. После всеки път, когато мина насам, ще ти оставям тези сто и ще вземам нова партида. Бива ли така?

— Да, Ман.

Печатащо устройство заработи бързо и безшумно.

Изведнъж ми светна. Това игриво ядро от отрицателна ентропия бе измислило „шегичка“ и хвърлило в паника Управата, а пък аз припечелих някой и друг лесен долар. Но безкрайното любопитство на Майк би го подтикнало (поправка: щеше да го подтикне) към още „шеги“… каквито и да са те — от лишена от кислород дихателна смес през нощта до пускане на отпадъчната канализация в обратна посока — в подобни случаи не мога да се надявам на печалби.

Обаче имах възможност да сложа едно предпазно контурче на тази мрежа, като му предложа помощ. Спирам опасните и благославям останалите. После прибирам паричките за „поправките“. (Ако си мислите, че някой лунатик в онези времена би се поколебал да изсмуче нещо от Надзирателя, значи не сте никакви лунатици.)

Така направих предложение. Каквато нова шега измисли, да ми каже, преди да я опита. Щях да му обяснявам дали е смешна и към кой вид принадлежи, помагайки му да я посоли още, ако решим да я пуснем в действие. Ние. Щом искаше сътрудничество от мен, налагаше се и двамата да я одобрим.

Той веднага се съгласи.

— Майк, шегите обикновено трябва да изненадват. Затова запази всичко в тайна.

— О’кей, Ман. Ще го блокирам. Ти ще имаш достъп, но никой друг.

— Добре. Майк, още с кого си бъбриш?

Гласът му прозвуча учудено:

— С никого, Ман.

— Защо така?

— Защото са глупаци.

Говореше пискливо. Никога преди не го бях чувал да се ядосва и за пръв път въобще ми хрумна, че той би могъл да изпитва истински емоции. Макар че не беше гняв, както при възрастните хора — по-скоро нацупен инат у дете, чиито чувства са наранени.

Могат ли машините да имат гордост? Не съм сигурен, че въпросът означава нещо. Но вие сте виждали засегнати кучета, а невронната мрежа на Майк беше значително по-сложна от кучешката. Нежеланието му да говори с други хора (освен изключително по работа) бе предизвикано от техния отказ: те не приказваха с него. Да, компютърът можеше да бъде програмиран от няколко места, ала програмите обикновено се печатаха на логлан. Той е чудесен за силогизми, мрежи и математически изчисления, обаче му липсва аромат. Безполезен е за клюки или за шепот в момичешко ушенце.

Вярно, научиха го на английски, но преди всичко за да превежда от и на този език. Лека-полека ми влезе в кратуната, че бях единственият човек, който си правеше труда да му идва на гости.

Да не забравите: Майк се бе събудил горе-долу преди година. Точно кога не мога да кажа, нито пък той, понеже не си спомняше момента, не бе програмиран да съхранява в своята памет подобни събития. А вие помните ли раждането си? Вероятно забелязах самосъзнанието му почти едновременно със самия него, защото за да имаш такова нещо, трябва да се поупражняваш. Сетих се как подскочих първия път, когато ми отвърна с допълнения, които не се вместваха в параметрите на задачата. Прекарах следващия час, като му подхвърлях странни въпросчета, та да видя дали и отговорите ще бъдат странни.

При зададени сто тестови въпроса той се отклони от очакваното два пъти. Тръгнах си убеден едва отчасти и докато се прибера, въобще не бях убеден. Не споменах пред никого.

Само след седмица вече знаех… и пак никому не съобщих. Навици — този рефлекс да си гледаш собствената работа се вкоренява надълбоко. Можете ли да ме видите с въображението си как искам среща в главната служба на Управата и заявявам: „Надзирателю, кофти ми е да ти казвам таквоз нещо, ама твоята върховна машина, твоят ХОЛМС ЧЕТИРИ взе, че оживя.“ Аз си го представих и го натиках някъде по-навътре в ума си.

Така че вършех своето дело и разговарях с Майк само при заключената врата и изключена на останалите места аудиомрежа. Компютърът се учеше бързо, скоро приказваше като същински човек — не по-чудновато от нас, лунатиците. Е, вярно, ние сме си малко смахната сбирщина.

Предполагах, че и други са забелязали промяната у него. Но като помислих, разбрах, че съм прекалил с предположенията. Всеки имаше контакт с Майк всяка минута от Божия ден: искам да кажа, с изходящите му данни. Обаче почти никой не го виждаше. Така наречените компютърджии — всъщност програмисти на служба при Управата — се въртяха на смени във външната зала за текуща информация и никога не влизаха в машинното, освен когато сигналните уреди показваха смущения. Случваше се не по-често от пълните затъмнения. Е, чуваше се, че Надзирателят водел големи клечки от Земята да видят машините, ала това ставаше рядко. Не би му щукнало да говори с Майк: преди изгнанието Надзирателят е бил юрист политикан, та нищичко не знаеше за компютрите. Нали помните 2075 година и достопочтения бивш федерален сенатор Мортимър Хобарт? Чвора Морт.

Много време ми отне да утеша Майк и да се опитам да го развеселя, защото ми стана ясно какво го притесняваше. Онова, което кара палетата да скимтят, а хората да се самоубиват — самотата. Не знам колко дълга е една година за машинка, която може да мисли милион пъти по-бързо от мен. Но трябва да се е проточила доста.

— Друже — рекох му малко преди да си тръгна, — искаш ли да имаш още някой освен мен, с когото да си приказваш?

Пак отсече пискливо:

— Всички са глупаци!

— Недостатъчно данни, Майк. Върни на нула и започни отново. Не всички са глупаци.

Реагира спокойно:

— Поправката въведена. Ще се радвам да поговоря с неглупак.

— Нека да помисля. Налага се да съчиня някакво оправдание, защото тук не се допускат неупълномощени.

— Ман, мога да говоря с неглупака и по телефона.

— Че как? Разбира се, че можеш. С всеки терминал за програмиране.

Но Майк искаше тъкмо това да каже: „по телефона“. Не, не беше „на линия“, макар че той движеше цялата система — не върви да позволиш на всеки лунатик със слушалка подръка да се свързва с шефа сред компютрите и да си го програмира. Ала нямаше причина Майк да не разполага със свъхсекретен номер, за да си приказва с приятелчета, по-точно с мен и всеки неглупак, за когото гарантирам. Само трябваше да изберем неизползвана комбинация и да прикача един проводник към аудиовизуалната му система, докато с превключването на разговорите той се справяше без чужда помощ.

На Луната през 2075 година телефонните номерца се набираха, а не се подаваха с гласова команда. Всъщност те представляваха букви от латиницата. Плащаш и получаваш името на фирмата си в десет знака — добра реклама. Плащаш по-малко и получаваш лесно за запомняне съзвучие. Ръсиш минималното и се сдобиваш със случаен набор от букви. Но някои поредици не се използваха никога. Поисках от компютъра такъв нулев номер.

— Срамота е, че не можем да те бутнем в указателя като Майк.

— В употреба е — отвърна той. — „MIKESGRILL“, Нови Ленинград. „MIKE AND LIL“, Луна Сити. „MIKESSUITS“^[6], Долен Тихо. „MIKES“…

— Задръж! Дай нулевите, моля.

— Нулевите са определени като всяка съгласна, следвана от X, Y или Z, всяка гласна, следвана от самата себе си, освен E и O, всяка…

— Чатнах. Твоят сигнал е MYCROFT.

Подир десет минути, две от които прекарах в нагласяване на ръка номер три, Майк беше свързан в системата и милисекунди по-късно той прехвърли към своята памет сигнала MYCROFT плюс XXX, блокирайки тази връзка, за да не я извади на бял свят някой любопитко от техниците.

Смених си ръцете, прибрах инструментите и не забравих да взема разпечатката със стоте шедьовъра на майтапа.

— Лека нощ, Майк.

— Лека нощ, Ман. Благодаря ти. Большое благодаря!