Джейн Фийдър
Смарагдовият лебед (7)

6

— Божичко, ама това е Харткорт! Гарет, стари момко, къде беше толкова време? Мина цяла вечност, откакто те видяхме за последен път!

При този весел вик Гарет се сгърчи като от удар и се обърна рязко с неизречено проклятие на устните. Двама мъже прекосиха двора на наемния обор, който граничеше с гостилницата в Рочестър, и се втурнаха към него с грейнали от радост лица.

— Божичко, човече, изглеждаш, като че ли си видя призрак! — По-едрият от двамата, силен, набит, с весело изражение на лицето, облечен с богато избродиран жакет от дамаска, засмяно удари Гарет по рамото с обсипаната си с бисери ръкавица. — Нашият приятел е побелял като момиче по време на менструация, какво ще кажеш, Кип? — Той се изсмя гръмогласно и се обърна за потвърждение към спътника си, който беше малко по-дребен и тънък.

— Накъде си тръгнал, Гарет? — Кип Роситър поздрави граф Харткорт с топла усмивка. — Не слушай какви ги говори Брайън. Знаеш, че не може да мълчи.

„И най-вече не може да пази тайна.“

— Преди два дни се върнах от Франция — отговори с подчертана небрежност графът. — Тъкмо се опитвам да сменя една жалка кранта, най-доброто, което можа да ми предложи Дувър, за животно, което би могло да ме отведе до дома ми преди края на годината. — Той посочи коня, който спокойно си похапваше от купата със сено.

— О, небеса, какво нещастно добиче — промълви възмутено Брайън. — Наистина ли си яздил тази твар, Гарет? Велики Боже, аз бих предпочел да вървя пеша.

— Признавам, че тази мисъл нееднократно ми мина през ума — отговори през смях Гарет и скритом огледа двора на гостилницата, за да види къде е Миранда. — Какво ви води насам?

— Посетихме стареца в Мейдстоун. Задължителната визита на учтивост, нали знаеш? — Брайън поглади червенокафявата си брада и Гарет кимна. Старанията на братята Роситър да ухажват своя прастар, избухлив и невероятно богат роднина бяха предмет на подигравки в целия двор.

— Така е — съгласи се с усмивка Кип. — Нали трябва да поддържаме доброто му настроение. Не мога да си представя, че ще издържи още дълго… впрочем, вечеря ли вече, Гарет? Решихме да си поръчаме кралска вечеря, така да се каже като обезщетение за отвратителната овесена каша и сухото пилешко, които според стареца са единствените питателни храни. Ела да изпием няколко бутилки заедно. — Кип потупа графа по рамото и обясни със сияещо лице: — Запазили сме си отделна стая. Тази вечер не съм склонен да понасям простаците в кръчмата.

— Да, а после ще отидем в града — заяви Брайън и направи недвусмислен жест с ръка. — Прекарах цяла седмица на сух режим, освен това чух, че в близост до катедралата имало сносен бордей.

Гарет трябваше да мисли бързо. Миранда беше отишла във външната тоалетна, докато той преговаряше със собственика на обора. Лют старите му приятели я видеха, веднага щяха да забележат изумителната й прилика с Мод и всичките му планове щяха да отидат по дяволите.

— Вървете да вечеряте, аз ще дойда след малко. Първо трябва да приключа сделката с наемния обор — отговори извинително той.

— Глупости! Ще кажем на онзи нещастен собственик да дойде при нас в гостилницата. Не е нужно да се мотаеш тук и да играеш по свирката му. — Брайън сложи ръка на рамото на графа и продължи в най-добро разположение на духа: — Хайде, тръгвай, стари момко. Гърлото ми е пресъхнало като циците на стара девственица.

В този момент Миранда се появи зад ъгъла. Чип, облечен отново в сухо яке и шапка, се беше настанил удобно на рамото й.

Тя видя Гарет, вдигна ръка да му махне, но изведнъж спря, обърна се рязко и забърза обратно по пътя, по който беше дошла. Яркооранжевата рокля се развя около прасците й.

Гарет въздъхна облекчено. Приятелите му бяха с гръб към гостилницата и със сигурност не я бяха видели. Тази малка д’Албар реагираше с учудваща бързина.

— Все пак ще се наложи да ме почакате малко — заяви през смях той. — Първо трябва да се освежа. Яздих дълго и имам нужда от гореща вода и чисто бельо.

Братята Роситър най-после се съгласиха да го пуснат и тримата се разбраха да се срещнат след половин час в запазената стая, за да вечерят. Гарет влезе тичешком в странноприемницата и забърза по стълбата нагоре към голямата спалня с прозорец към улицата, която беше наел за себе си и Миранда още след пристигането си.

Миранда беше в стаята. Седнала на голямото легло, тя си почиваше и мислеше за нещо свое, докато вечерните сенки бавно навлизаха в стаята. Щом видя графа да разговаря оживено с двама непознати, тя реагира спонтанно, без да мисли надълго и нашироко, и беше убедена, че е постъпила правилно. Ала се чувстваше малко самотна и потръпна от радост, когато чу стъпките му по стълбата. Вратата беше открехната, той я отвори безшумно и огледа сумрачното помещение.

— Защо седите на тъмно, Миранда?

— Не знам — отговори искрено тя. — Имах чувството, че трябва да остана скрита, затова реших, че не бива да паля свещта.

Тя скочи от леглото и бързо запали свещите, подредени в красив метален свещник на ниската масичка. Когато се приведе, косата й падна напред и наситенокафявите кичури заблестяха в злато.

Колко прилича на майка си, помисли си неволно Гарет. Живо си спомняше как беше наблюдавал братовчедка си Елена, докато тя седеше пред тоалетната си масичка и решеше косата си. Светлината на свещите запалваше същия червен огън в гъстата тъмна грива.

— Какво ви накара да изчезнете така внезапно? — попита любопитно той, облегна се на скрина и поглади с ръце финото черешово дърво.

— Направих го, без да мисля — обясни тя. — Стори ми се логично да не се показвам пред хора, които явно познавате отдавна. Ако искаме да заема мястото на братовчедка ви, по-добре е никой да не ме познава.

— Не всеки би действал така бързо… и умно — усмихна се признателно той. — Поздравявам ви.

Миранда се изчерви от радост.

— Тези мъже познават ли братовчедка ви?

— Виждали са я много пъти… по-често от всички други. — Гарет откопча колана си, хвърли го на един стол и свали наметката си. После се запъти към масичката за миене и наля вода в легена. — Със сигурност щяха да забележат колко си приличате.

— Даже с тази къса коса и с дрехите ми на пътуваща артистка?

Гарет се обърна към нея и отговори сухо:

— Е, човек трябва да има известно въображение, за да ви обърка с лейди Мод в този вид…

Миранда вече познаваше този тон и се ухили.

— Приемам, че е най-добре да вечерям в стаята.

— Да, и аз мисля, че не бива да напускате спалнята, Миранда. Надявам се, че няма да се чувствате много самотна?

Тя поклати глава, макар да беше сигурна, че ще се чувства самотна и унила. Не беше свикнала да остава сама.

Гарет се поколеба; поклащането на главата не го убеди, но не виждаше друга възможност. Когато свали жакета си, пръстите му автоматично опипаха малкия вътрешен джоб, както правеха по много пъти на ден. Пергаментът, увит във восъчна хартия, си беше на мястото, както и кадифената торбичка с гривната. Той погледна отново към Миранда, която беше отишла до прозореца и се взираше замислено в падащия мрак.

Стройният, гордо изправен гръб, грациозната, елегантно извита лебедова шия отново му напомниха за майката. Елена се движеше също така грациозно и гъвкаво, имаше същата горда, изправена стойка. Гривната, която някога беше украсявала стройната китка на майката, скоро щеше да заеме мястото си на ръката на дъщерята. Самият той не се нуждаеше от кой знае каква сила на въображението, за да си представи момичето, което стоеше до прозореца в простата си оранжева рокля, облечено в разкошни придворни одежди. Тя беше достойна дъщеря на Елена.

Гарет се обърна рязко към масичката за миене и нави ръкавите на бялата си риза.

Миранда се обърна към него и проследи действията му. Пръстите му бяха дълги и гъвкави. Той нави грижливо ръкавите до лактите и разкри загорели от слънцето мускулести ръце и силни китки. Фините тъмни косъмчета по ръцете уловиха светлината на свещите и кожата му заблестя златна. Вената на шията й запулсира буйно и Миранда усети дълбоко в утробата си странна слабост. Гърдите й натежаха и се затоплиха. Никога не беше изпитвала подобно чувство.

— Бихте ли потърсили чиста риза в чантата ми? Тази мирише на пот и кон и не е чудно след дивата езда сутринта.

Гарет се наведе да измие лицето си и Миранда се възхити на елегантната извивка на гърба му, на стегнатия задник под късия панталон, на дългите мускулести бедра, които се очертаха под тесните черни чорапи. Тя преглътна мъчително, защото странните тръпки в слабините й се засилиха, а бузите й пламнаха.

Тя му обърна гръб и се опита да съсредоточи вниманието си върху съдържанието на чантата. Най-после намери чиста риза от мек кремав лен.

Гарет я пое с няколко благодарствени думи, хвърли я на таблата на леглото и изхлузи мръсната риза през главата си. Гърдите му бяха широки и гладки, малко по-бледи от бронзовия врат. По раменете играеха добре оформени мускули и Миранда неволно го оприличи на Раул, най-силния мъж в групата.

Погледът й се стрелна към меча и кожения колан, обкован е дебели гвоздеи. Припомни си отново силата, с която графът беше размахал меча и колана, за да защити Чип, и се усмихна на себе си. Макар и придворен, лорд Харткорт умееше да борави с оръжието.

Гарет вдъхна дълбоко сладкия аромат на лавандула, с който беше напоена ризата, и побърза да я облече. След това се облегна на рамката на леглото и измери с внимателен поглед Миранда, която не смееше да помръдне. След малко вдигна въпросително едната си вежда и предложи:

— Може би и вие трябва да се възползвате от горещата вода.

— За съжаление нямам чисти дрехи — въздъхна угрижено та. — Нямам дори долна риза. Всичките ми вещи останаха с трупата и сигурно са вече във Франция.

— Щом пристигнем в Лондон, ще се погрижа за всичко — обеща той и улови брадичката й, за да вдигне лицето й към себе си. Изражението й беше толкова потиснато. — Хайде, не правете такова тъжно лице, светулчице. Ще поръчам на гостилничаря най-хубавата вечеря.

Господи, откъде беше дошло в ума му това странно и едва ли не интимно название? Но веднага си спомни енергичния тон на мама Гертруд при първата им среща и ядните й ругатни: „Това момиче… стрелка се като светулка и никой не може да го улови.“

Гарет поклати глава и продължи:

— Мисля, че ще се върна късно. Помолих гостилничаря да сложи в стаята допълнително легло за вас. — Той се усмихна, пусна брадичката й, навлече жакета си и излезе бързо от стаята.

Миранда въздъхна и се отпусна на леглото. Чип скочи в ръцете й и нежно помилва лицето й. Тя го погали по главата и отново се запита защо изведнъж се бе почувствала толкова самотна. Отношенията между нея и графа бяха така непринудени, така дружелюбни, че никой не би повярвал, че се познаваха само от два дни.

 

 

Гарет протегна дългите си крака под дъбовата маса и посегна към чашата с медовина. Шумовете около него ставаха все по-натрапчиви и мъчителни. Смесицата от звънките женски приказки и дълбоките, малко грубички гласове на мъжете, които се бяха наливали през цялата вечер, му ставаше все по-неприятна. Към опушените греди се издигаше пронизителен, вулгарен смях.

Дребно момиче с тясно лице застана до него с кана вино в ръка. Тя напълни чашата на Гарет, като остана на разстояние от него, сякаш очакваше всеки момент той да посегне към нея, да я ощипе или да я цапне по задника. Гарет я погледна уморено и с изненада установи, че не изпитва интерес към продажните жени в бордея зад катедралата. Всички мъже около него бяха заети да наблюдават и преценяват, докато жените излагаха прелестите си. След приключване на преговорите двойката изчезваше в една от многобройните, закрити със завеси ниши от двете страни на голямата зала.

Старата проститутка, която беше собственица на бордея, жена с остри черти на лицето, облечена във великолепна оранжева дамаска, прекоси залата и застана пред графа.

— Нима не намирате нищо привлекателно, милорд? — Тя седна на стола до него, опря брадичка на ръцете си и го измери с пресметлив поглед и усмивка, която не го заблуди нито за минута. — Приятелите ви изглеждат напълно доволни.

Гарет кимна и отпи голяма глътка медовина.

— Тази вечер явно не съм в настроение за такива удоволствия, мистрес.

— Ние задоволяваме всеки вкус и всички наклонности. Момичетата ми са готови да ви услужат по всички възможни начини. — Тя се усмихна съзаклятнически. — Ели!

Появи се млада жена, която тъкмо беше излязла от една ниша.

— Ели има особени умения, милорд. Нали така, миличка? — Тя се усмихна на момичето и заплашително оголи зъби.

Ели светкавично се наведе над графа, обгърна го с две ръце и пошепна нещо в ухото му. Косата й помилва бузата му и той усети типичния за проститутките аромат — силен парфюм с миризма на мускус, който трябваше да прикрие мръсотията и миризмата на други мъже.

Онзи ден, когато се върна при него, Шарлът излъчваше същата гадна миризма. След поредната бурна нощ, когато се отдаваше на всеки, който я пожелаеше. Както обикновено, беше пияна, очите изразяваха глад на диво животно. Тя се отърка похотливо о него, също както правеше сега проститутката, докато шепнеше неприлични думи в ухото му, подканваща и в същото време изпълнена с подигравка. Само че в онази нощ съпругът отказа примамливото предложение на пищното тяло, отврати се от острите малки зъби, от ненаситния глад. Глад, който не можеше да бъде задоволен от един мъж.

Проститутката продължаваше да шепне мръсотии в ухото му, докато се движеше гъвкаво около него, потъркваше се в хълбоците му и се притискаше към слабините му. Гарет не издържа. От устата му се изтръгна ядно проклятие, той бутна стола си и стана. Момичето политна назад и едва успя да се задържи на крака. Собственичката на бордея също стана и очите й засвяткаха от гняв.

— Несръчна твар! — изсъска ядно тя към Ели, която притискаше с една ръка устата си и гледаше недоумяващо, смаяна от напълно неочакваната реакция на клиента. — Малко финес, малко деликатност. Непрекъснато ти го повтарям!

— Момичето не е виновно. — Гарет застана между собственичката и уплашената Ели. — Дръж. — Той пъхна една гвинея в ръката на старицата, обърна се рязко и побърза да излезе на чист въздух.

— Гарет, ей, Гарет, стари момко, къде се разбърза така? Къде отиваш? Нощта едва сега започва. Бордеят разполага с чудесна стока и искам още да се позабавлявам. — Брайън се заклатушка след него — без жакет, ризата разкопчана до талията, панталонът с развързани шнурове. Той размаха чашата си с вино и лицето му засия. — Знаеш ли, Кип намери една малка сладурана и не си я дава.

— Връщам се в гостилницата — отговори кратко Гарет. — Установих, че тази вечер нямам желание за подобни забавления. Пожелавам ви приятно прекарване. Ще се видим в Лондон.

— Как така? Нима няма да тръгнем заедно? — Брайън изглеждаше искрено обиден.

— Не, приятелю. Смятам да тръгна на разсъмване, а вие имате нужда да се наспите.

Брайън се ухили с разбиране.

— Съмнявам се, че ще съм си легнал дотогава…

Гарет вдигна ръка за поздрав и забърза по тихата улица. Прекоси площада пред огромната катедрала и се обърна към гостилницата. Свежият нощен въздух проясни главата му, мрачните спомени се отдръпнаха в най-далечния ъгъл на съзнанието му и той отново се почувства чист.

След смъртта на Шарлът задоволяваше сексуалните си потребности с простички, чисти, неемоционални жени, които не искаха нищо от него — недоволни съпруги, самотни вдовици, млади проститутки. Вече беше свикнал с мисълта, че отсега нататък ще задоволява желанията си само по този начин. Мери щеше да бъде послушна и съзнателна съпруга, но от нея със сигурност не можеше да се очаква страст. След Шарлът му трябваше жена, която да лежи тихо под него и да се радва, когато всичко свърши, а най-вече да му бъде благодарна за всяка бременност, която я освобождава от съпружеските задължения.

При тази мисъл около устата му се очерта цинична линия. Той влезе в гостилницата под светлината на фенера, на която съвършеният му профил изпъкна още по-силно. Нямаше представа, че го наблюдават, не обърна внимание на тъмната фигура на прозореца точно над вратата, която беше приседнала на рамката и се взираше към улицата.

Миранда скочи на крака и побърза да се пъхне под одеялото. Ниското легло беше поставено точно под прозореца. Тя остана неподвижна, стараейки се да успокои дишането си, и се вслуша в наближаващите стъпки по коридора. Колко странно изглеждаше графът, колко студена и цинична беше устата му. Нямаше нищо общо с мъжа, с когото беше общувала през последните два дни.

От друга страна обаче, тя изобщо не го познаваше. Пък и как би могла? Бяха заедно само от два дни. Той идваше от свят, за който тя не знаеше нищо. Беше останала да го чака, защото не беше свикнала да спи сама и спалнята й се струваше безкрайно голяма, мрачна и потискаща. Даже нежната близост на Чип не беше достатъчна да прогони напълно чувството за самота. Ала когато чу как графът вдигна резето на вратата, сърцето й спря за миг, сякаш мъжът, влязъл в стаята, беше напълно чужд за нея.

Тя затвори очи и се постара да диша дълбоко и спокойно. Усети как графът застана пред леглото й и се вгледа изпитателно в лицето й, огряно от светлината на звездите. Само Чип, сгушен до рамото й, го погледна с блестящите си умни очи.

Гарет се наведе и внимателно оправи завивката, вдигна я до брадичката на Миранда, защото през отворения прозорец нахлуваше остър хладен въздух. После почеса маймунката по вратлето, защото не можеше да не обърне внимание на присъствието й; накрая се съблече и небрежно нахвърля дрехите си върху раклата в долния край на леглото.

Легна си и едва сега усети колко е уморен. Не. Това беше отново меланхоличното изтощение, което го преследваше след края на брака с Шарлът, след кратките месеци на щастие. Изпита панически страх, когато осъзна, че кошмарите отново ще завладеят съня му.

Миранда се вслушваше напрегнато в дишането на графа и се зарадва, когато ритъмът му най-после стана равномерен. Едва тогава си разреши да задреме. Събуди се някъде посред нощ с лудо биещо сърце. Скочи от леглото, усетила, че Чип е избягал и крещи нещо неразбрано от пейката под прозореца.

Спящият в голямото легло диво размахваше ръце около себе си. Завивката се бе свлякла на пода; дъхът му идваше на кратки, мъчителни тласъци, той мърмореше неразбрани думи, накъсани и безсмислени изречения.

Миранда се уви в топлото одеяло и колебливо пристъпи към голямото легло. Силното тяло на графа беше загърнато в смачкания чаршаф. Видът на лицето му под светлината на звездите я уплаши до смърт. Устата му изглеждаше корава и жестока, с бели сенки около устните, бузите бяха прорязани от дълбоки линии, в които се таеше мрак.

Решена на всичко, Миранда улови здраво рамото на графа и го разтърси с все сила. Така правеше и с Роби, когато го измъчваха кошмари. При това му говореше с тих, успокояващ глас, обясняваше му кой е той, откъде идва, че всичко е наред и трябва само да отвори очи.

Изведнъж очите на спящия се отвориха. Той погледна с невиждащ поглед в малкото бяло лице над главата си, в огромните сини очи, изпълнени със страх и загриженост. Сладкият, мелодичен глас продължаваше да му шепне нежни думи, които постепенно проникнаха в съзнанието му и прогониха мрака на нощта. Ръката върху рамото му беше топла и силна. Когато демоните изчезнаха от очите му и погледът му се проясни, Миранда грижовно изтри потта от челото му с крайчето на чаршафа.

— Събудихте ли се вече, милорд?

Гарет се надигна бавно в леглото, съзнавайки, че чаршафът беше омотан около бедрата му и разкриваше голяма част от голото му тяло. Затова се наведе, дръпна завивката и я изтегли до гърдите си. После се отпусна във възглавниците и зачака лудото биене на сърцето му да се успокои и дишането да стане равномерно.

— Съжалявам, че ви събудих — проговори след известно време той.

— Знаете ли, Роби страдаше от ужасни кошмари. Свикнала съм — отговори меко Миранда и приседна на ръба на леглото. — Искате ли да ви донеса нещо?

— В чантата на седлото… бутилка коняк…

Миранда скочи и веднага му донесе бутилката.

— Благодаря ви. — Гарет отвинти капачката и поднесе шишето към устните си. Огнената течност опари гърлото му и в студения корем се разля благодатна топлина.

— Често ли имате кошмари? — попита тихо Миранда.

— Не — отговори кратко мъжът и отново отпи глътка коняк. Какво можеше да знае тази синеока невинност за лудостта и ненаситността на жена му, за всепоглъщащия сексуален глад, който трябваше да бъде задоволен на всяка цена, така както тялото се нуждаеше от храна и вода, за да живее? Миранда не можеше да си представи как се е чувствал той, да стои безпомощен и да гледа как жестоката болест разрушава тялото и духа на жената, която беше обичал с цялото си сърце… как беше живял с постоянното съзнание, че само смъртта на обичаната жена може да го освободи от страданията.

Откъде можеше Миранда да знае тези неща? И как можеше да си представи страшния миг, когато той бе посегнал със студени, целенасочени пръсти към пулса на шията й и бе търсил напразно, как сърцето му бе възликувало, че този цъфтящ млад живот най-после е угаснал? Каква преценка можеше да си състави тя за мъжа, който всеки ден се беше молил съпругата му да умре, за да се освободи от страшните мъчения, който подозираше чии бяха бруталните ръце, които най-после се бяха погрижили молитвата му да бъде чута? Как да си състави преценка за мъжа, който възнамеряваше да отнесе тайната в гроба си?

Миранда отиде до прозореца и прегърна Чип, който се беше сгушил на рамката и все още трепереше от страх. Щом лорд Харткорт не желаеше да говори за кошмарите си, добре, така да бъде. Може би и той като Роби не ги разбираше или не знаеше какво ги е предизвикало. Роби дори не можеше да й разкаже какво е сънувал. Всичко, което успяваше да си спомни, беше, че е пропаднал в черна дупка. Миранда се подаде навън и вдъхна дълбоко свежия нощен въздух. Небето на изток беше перленосиво.

— Скоро ще съмне — изрече тихо тя. Гарет остави бутилката на масата.

— Бих желал да поспя кротко още един час. Най-добре е и вие да си легнете, Миранда.

Младата жена остана още малко до прозореца, после се върна в леглото си. Вече не й се спеше, сетивата й бяха будни. Лежеше с широко отворени очи в полумрака и наблюдаваше разширяващата се светла ивица, която нахлуваше през прозореца. Много скоро многогласен птичи концерт посрещна ликуващо новия ден. Къде щеше да бъде тя в края на този ден? В един от лондонските дворци, в един чужд свят, за който не знаеше нищо… свят, който никога не беше очаквала да опознае. Защо си бе въобразила, че ще може да изпълнява успешно ролята на една лондонска лейди, на мис Мод д’Албар? Тя беше пътуваща артистка, акробатка. Беше смешно да повярва, че ще бъде убедителна в представянето на човек, който й е напълно чужд. Защо графът смяташе, че тя ще се справи?

Чип измърмори нещо и скочи от леглото. Прехвърли се умело през прозореца и изчезна сред дебелите клони на магнолиевото дърво, което растеше отпред.

Нямаше смисъл да заспива отново. Миранда отметна завивката, стана и се протегна доволно. После тихо се облече и огледа стаята. Дрехите на графа бяха нахвърляни в безредие върху и около скрина в долния край на леглото. Тя се наведе, вдигна ги и неволно смръщи носле при миризмата на ризата и жакета. Тази типична миризма се излъчваше от Раул, когато се връщаше в хана след поредната си нощна разходка в града — с подути очи, пиян, с раздърпани дрехи.

— Миришеш на бордей, Раул — изруга го сърдито мама Гертруд една сутрин, когато в пристъп на алкохолно блаженство мускулестият мъж се бе опитал да я грабне в силната си прегръдка.

Мъжете и бордеите бяха тясно свързани, но Миранда усети странно пробождане в сърцето при мисълта, че и графът бе потърсил утеха в прегръдките на проститутките.

Тя отиде до прозореца и се опита да проветри омърсените дрехи. Нещо излетя от копринените гънки на жакета и падна на пода. Тя се приведе и вдигна малка кадифена торбичка. Шнурът се развърза и вътре блесна нещо златно.

Миранда сгъна грижливо ризата и жакета, остави ги на скрина и изтърси съдържанието на торбичката в шепата си. Видя пред себе си златна гривна, обсипана със скъпоценни камъни, с фино изработени и многократно прекръстосани части, изработена с изключително умение във формата на змия. Тя извика тихо и я вдигна към светлината. Змия с ябълка в устата. На тънка верижка висеше златен лебед, обсипан с прекрасни смарагди. Гривната беше най-прекрасният накит на света, но в нея имаше нещо, което я отблъскваше. Змийската форма й придаваше нещо заплашително, зловещо, макар че лебедът, който блестеше със зелените си камъни на светлината на утринното слънце, излъчваше странно усещане за невинност и чистота.

По гърба й пролазиха студени тръпки. В гривната имаше нещо, което изпълваше сърцето й с безименен страх. Въпреки това тя бе обзета от чувството, че познава този накит, че го е виждала много пъти преди, макар да беше сигурна, че никога не е виждала такъв скъпоценен накит, камо ли да го е държала в ръка.

Тя прибра гривната в кадифената торбичка и изведнъж се стресна от заплашителна глас на графа откъм леглото.

— Какво правите там, Миранда?

Младата жена се обърна стреснато.

— Реших да проветря дрехите ви, милорд, и тази гривна падна от вътрешния джоб. — Тя му показа торбичката и продължи с понижен глас: — Ако се съди по миризмата на дрехите ви, вчера сте били при проститутките.

Гарет скръсти ръце зад главата си и на устните му се появи едва забележима усмивка.

— И какво, ако е така?

Миранда сви рамене.

— Нищо, доколкото мога да преценя.

Очите му искряха от смях.

— О, да не би да съм се сприятелил с благонравна девойка?

Миранда не отговори. Лицето й пламна от срам. Тя се гордееше със свободните си разбирания, но в момента се почувства като строга пазителка на морала.

Гарет изпита съчувствие към нея и реши да смени темата.

— Донесете ми гривната. — Миранда му подаде торбичката и той побърза да я отвори. — Дайте ми китката си.

Младата жена протегна ръка и усети как главата й се замая. Без да бърза, Гарет закопча гривната около стройната й китка и я вдигна към светлината. Смарагдите сияеха в наситенозелено, перлите изглеждаха още по-бели на фона на святкащото злато. Миранда отново усети онази странна боязън, внезапна тръпка на лошо предчувствие, смесена с чувството за нещо познато.

— Гривната е прекрасна, но не искам да я нося — проговори объркано тя и опипа страхливо закопчалката, вградена изкусно в перлената ябълка в устата на змията.

Гарет смръщи чело и посегна към китката й, за да огледа гривната.

— Стои ви много добре — промърмори с отсъстващ вид той и в очите му се появи меланхолия. Сякаш се опитваше да погледне в миналото и да проникне по-дълбоко в спомена. Елена държеше много на тази гривна. Китката й беше тясна като на Миранда, пръстите дълга и стройни. Само че в нея имаше нещо крехко и чупливо, докато тялото на Миранда беше силно и гъвкаво.

Спомни си, че за първи път видя гривната в деня на годежа, когато Франсоа я сложи на китката на Елена. Спомни си, че Шарлът беше полудяла по скъпия накит и безсрамно намекваше на Елена, че би могла да й го подари. Спомни си как жена му не преставаше да си мечтае за гривната, как я опипваше жадно и го умоляваше да й позволи да излезе само една вечер с нея. Той беше претърсил всички златарски магазини на Париж и Лондон за втора такава гривна, дори беше донесъл няколко подобни, но Шарлът упорито отказваше да ги носи.

— Гривната не ми харесва — повтори твърдо Миранда и в гласа й имаше отчаяние. Ръката, с която се опитваше да откопчее сложната ключалка, трепереше.

— Странно — прошепна Гарет. После отвори ключалката и скри гривната в шепата си. — Накитът е единствен по рода си и невероятно красив. Ще се наложи да го носите, за да изиграете достоверно ролята си. — „Ами ако и кажа истината още сега? Ако й кажа, че няма да играе роля, а е истинска д’Албар?“ В продължение на няколко мига той си поигра с тази идея, опитвайки се да прецени дали тя щеше да влоши или да подобри положението.

— Сигурно се държа доста странно — промърмори Миранда. — Вероятно се страхувам от нещата, което ме очакват.

Не, това ще бъде прекалено голям шок за нея, реши Гарет. Първо трябва да свикне с новия си живот, за да може по-леко да приеме истината. Последното, което искаше, беше да я уплаши и прогони. Знаеше, че историята ще прозвучи невероятно, че в първия момент тя няма да му повярва и ще заподозре някакви зли намерения, вместо с готовност да приеме истината.

— Нямате причина да се страхувате, Миранда — отговори меко той. — Няма да искам от вас нищо, което би ви създало трудности. След ден или два сигурно ще се питате защо толкова сте се тревожили.

Миранда се усмихна колебливо. Много й се искаше да повярва в думите му.