Джейн Фийдър
Смарагдовият лебед (6)

5

Градският затвор на Дувър беше мрачно място, даже в слънчевото августовско утро. През решетките на високото прозорче в килията проникваше само тънък лъч светлина. Мама Гертруд премести мъчително огромното си тяло и се потърси от допира на гърба си до студената и влажна каменна стена. Първият блед лъч й подсказа, че безкрайната нощ най-после ще свърши. Тя потрепери от студ и се уви по-плътно в износения си шал. После мълчаливо огледа налягалите по пода на килията фигури. Добре, че утъпканата глинена повърхност беше покрита с мръсна слама. Проверката я успокои, макар да знаеше, че спътниците й трудно биха успели да се измъкнат през дебелите каменни стени.

Вонящият отходен канал минаваше точно през средата на килията, дървено ведро в ъгъла служеше за клозет. Обитателите на мрачното помещение нямаха никакви други удобства, дори най-обикновен стол.

В килията бяха всички артисти с изключение на Миранда. Не за първи път прекарваха една нощ в затвора, прибрани заради скитничество или подозрение в кражба. Но този път за затварянето им беше виновна Миранда. Миранда и проклетата й маймуна. Според мама Гертруд младата акробатка и неизменният й спътник бяха направили някоя глупост в града, но все пак бяха успели да се измъкнат от побеснялата тълпа. Последствието беше, че заподозрените в съучастие артисти от трупата бяха арестувани точно в мига, когато се готвеха да се качат на кораба за Кале, бяха натирени като говеда и прибрани в тази воняща дупка, така да се каже като утешителна награда за бесните жители на Дувър.

Берт се закашля, изплю се в канала и разкърши скованите си крайници.

— Чумата да ме тръшне! Как попаднахме в този затвор?

— Скоро ще ни пуснат — отвърна утешително мама Гертруд. — Не могат да ни задържат, без да ни отправят обвинение, а такова просто няма. Ние не сме виновни в нищо. Каквото и да е сторила Миранда, ние не сме били там.

— Тя не би откраднала — възрази Берт и се изправи с мъка. Цялото тяло го болеше, след като беше прекарал цялата нощ на студения и влажен под.

— Разбира се, че не, но онези въпреки това ще я обвинят. — Тази забележка дойде от Раул, грамаден мъж с невероятни мускули, който също се бе събудил. Когато се изправи, тялото му изпълни тясната килия. — Ще я обвинят и ще я признаят за виновна, без да й позволят да си отвори устата. Ще твърдят, че тя е накарала маймуната да краде, знам, че точно това ще кажат.

— Ще обесят ли Миранда? — изхълца уплашено Роби.

— Първо трябва да я хванат, — момчето ми — отговори успокоително Раул.

— А Миранда е бърза и гъвкава като змиорка — подхвърли Люк с неприкрита гордост в гласа. Той също се изправи и дългото му мършаво тяло се опъна като шнур. — Щом не са я хванали досега, значи никога няма да я хванат. Ако я бяха заловили, със сигурност щяха да я доведат при нас.

— Прав си — съгласи се Люк и отиде до ведрото, за да се облекчи. — Въпреки това положението ни никак не е розово. Могат да ни отведат пред съдията и да ни обвинят в скитничество. Знаете какво е наказанието: ще ни бичуват на големия площад пред очите на целия град. Можем да се смятаме за щастливци, ако не ни разцепят носовете.

Роби изохка и трескаво продължи да мачка крака си, скован от дългото лежане.

— Само на онази проклета от Бога маймуна трябва да благодарим, че се озовахме в това положение — прозвуча недоволен глас от отсрещния ъгъл на килията. — Трябваше да й извия врата още щом момичето я доведе в трупата ни.

Гертруд се засмя с обичайния си дълбок, гърлен хохот и огромните й увиснали гърди се разтресоха като бавно изстиващ пудинг.

— Много ми се иска да видя как ще вземеш маймуната от ръцете на Миранда, Джебедия! Не видя ли какво направи малката с латернаджията, който си позволи да стори зло на скъпоценната й маймунка? Наруга го като рибарка, преобърна латерната му и изсипа на главата му цяло ведро с отпадъци, когато се нахвърли да я бие.

— Струваше си да видим тази сцена — присъедини се към смеха й Берт. — Когато някой събуди съчувствието на Миранда, останалите трябва дяволски да внимават, иначе ще си изпатят.

— Пфу! — промърмори отвратено Джебедия. — Ще се радвам, когато се измъкнем оттук, да го знаете. И хич не ми пука, че маймуната може да стане жертва на разярената тълпа. Ще стоя и ще гледам, без да мръдна.

Тежките стъпки на надзирателя сложиха край на разговора. Всички глави като по команда се обърнаха към масивната дървена врата на килията.

 

 

Под ярката светлина на утрото крантата изглеждаше още по-жалка и Гарет бе обзет от сериозни съмнения дали животното ще стигне далеч с двойния си товар и допълнителния багаж. Със сигурност нямаше да преодолее седемдесетте мили до Лондон.

Платът на седлото беше прояден от молци, а Миранда отказа категорично да използва възглавничката от конски косми, като се оплака, че бодежът е непоносим. Тя се настани най-спокойно зад Гарет на гърба на коня и двамата най-после тръгнаха на път. Изглеждаше потънала в мислите си и това не предвещаваше нищо добро.

— Мразя да ме мамят — проговори най-после тя, когато оставиха града зад себе си и Гарет подкара коня към стръмната пътека, която водеше към замъка, кацнал на крайбрежните скали.

Гарет въздъхна. Отдавна се питаше дали тази е причината за упоритото й мълчание. Собственикът на обора, едноок бивш моряк с чисто гола глава, поиска от знатния си клиент безсрамно висока цена за жалкия кон и мръсната възглавница. Гарет чу как Миранда остро си пое въздух, но не беше в настроение да се кара за пари с един проклет измамник. Мъже като този очакваха богатите джентълмени да плащат без съпротива поисканата им цена. Това беше едно от неписаните обществени правила на техния свят.

— Сумата не беше чак толкова голяма — възрази меко той.

— Не за всеки — отговори съвсем тихо Миранда, сякаш говореше на себе си.

Гарет усети странна неловкост. После иронично си напомни, че гледната точка на Миранда не може да не бъде различна от неговата.

Конят се препъна в един камък и продължи мъчително да изкачва стръмната пътека, която водеше към огромното имение Дувър Касъл, построено в най-високата точка на скалите. Гарет инстинктивно протегна ръка зад себе си, за да подкрепи Миранда.

— Няма опасност да падна, милорд — заяви твърдо тя. — Мисля дори, че е по-добре да сляза и да продължа пеша. — Конят пъшкаше измъчено и тя превърна думите си в дела, без да чака реакцията на Гарет. Скочи от гърба на животното и тръгна напред по пътеката, като вдигна полите си и разкри обутите си в кожения панталон крака, за да има повече свобода на движение. Това е нещо средно между ходене и тичане, каза си развеселено Гарет, докато наблюдаваше енергичното й изкачване. Неволно се възхити на танцуващата й походка. Чип беше скочил от рамото й, подскачаше весело от камък на камък и често се спираше да изследва обектите, привлекли любопитството му.

Гарет следеше елегантните движения на Миранда, наслаждаваше се на яркия блясък на косата й, развените от вятъра къдрици, грацията и гъвкавостта на стройната фигура и съмненията му се засилваха. Никой, който познаваше Мод или поне я беше виждал, нямаше да се хване в капана.

Ако Миранда трябваше да заеме мястото на Мод пред Анри, питомката му трябваше да се скрие вдън земя и да не се показва, докато кралят гостува в дома му. Цяло щастие беше, че Мод все още не се бе представила в двора. Миранда можеше да бъде въведена в обществото в ролята на Мод преди идването на Анри. Онези, които бяха близки със семейството и познаваха Мод като болнаво, предпочитащо уединението момиче, трябваше да бъдат убедени в чудодейната промяна. Това беше задача за Имоджин. Без съмнение, тя щеше да я изпълни блестящо.

Анри бе казал да го очакват малко преди празника на Свети Михаил, а дотогава оставаха по-малко от пет седмици. Възможно ли беше Миранда да се подготви достатъчно добре за ролята си през краткото време, което й оставаше? Разбира се, че беше възможно. Все пак тя беше дошла на света като една д’Албар и произходът й лесно щеше да вземе връх пред полученото улично възпитание. Освен това младата дама изглеждаше способна да се приспособява към променените, обстоятелства и имаше остър ум. Гарет беше убеден, че тя ще да свикне с новия си живот толкова бързо, колкото малките патета с водата.

Потънал в мислите си, той не откъсваше очи от нея. Вече се намираха в сянката на високите стени на замъка и той знаеше, че пазачите в огромните кули на вътрешния двор ги наблюдаваха внимателно. Не, че мъж, възседнал такава жалка кранта, представляваше кой знае каква заплаха. Господарят на Дувър Касъл беше негов стар познат и ако не беше с Миранда, Гарет непременно щеше да го помоли за гостоприемство под формата на вечеря и добър кон. Ала не можеше да му обясни присъствието на Миранда, без да се изложи на опасността да разкрие нежелани тайни.

Миранда спря в най-високата точка на пътеката и засенчи очите си с ръка, за да види гледката, която се разкриваше пред пея — градът в подножието на стръмните бели скали, гладката водна повърхност на пристанището, пенестите вълни от другата страна на дигата.

— Никога не съм била в Лондон — проговори тя, когато Гарет я настигна.

Тази забележка прозвуча подчертано небрежно, но Гарет забеляза, че тя се взира тъжно към водата в посока Франция, която беше само на двайсет мили от английския бряг. Явно си мислеше, че единственото семейство, което беше познавала някога, скоро щеше да слезе на сушата. В очите й пареха сълзи и това го трогна. Но Миранда беше от семейство д’Албар и никога вече нямаше да бъде пътуваща артистка. Затова трябваше окончателно да остави миналото зад гърба си.

— Значи е крайно време да опознаете живота в метрополията — отговори окуражително той. — Да вървим. Пътят е равен и животното ще ни носи по-леко. — Той се приведе и й подаде ръка.

Миранда я пое и се метна на гърба на коня. После подсвирна на Чип, който изскочи от близкия храсталак и й показа шепа пъстри листа, като бърбореше оживено.

— Разбрах, разбрах, намерил си нещо хубаво за вечеря — засмя се Миранда и го прегърна здраво. — Къде ще вечеряме, милорд? — Струваше й се, че от прекъснатата закуска е минала цяла вечност.

— В „Герба на Англия“ в Рочестър — отговори Гарет. — Близо до странноприемницата има обор, където ще сменя този жалък екземпляр с малко по-здрав кон. Надявам се утрешната ни езда да бъде много по-приятна и, разбира се, по-бърза.

— Разкажете ми за сестра си. Защо смятате, че няма да я харесам?

— Почакайте и ще видите — усмихна се кисело той. — Предупреждавам ви, че като види маймуната, настроението й ще се влоши още повече.

— Чип ще се държи безупречно — увери го тя. — Вашата сестра има ли съпруг?

— Лорд Майлс Дюфорт.

— Ще го харесам ли?

— Той е безобиден момък. Бих казал, че е под чехъла на сестра ми.

— O! — Миранда прехапа долната си устна. — А къщата ви? Много ли е голяма? Прилича ли на палат?

— Да, макар и в по-малки мащаби — отговори без усмивка Гарет. — Мисля, че бързо ще се научите да се оправяте в нея.

— Посещава ли ви понякога кралицата?

— Да, от време на време.

— Ще се срещна ли с кралицата?

— Ако заемете мястото на братовчедка ми, това ще стане скоро.

— А вашата братовчедка… Тя ще ме хареса ли? — В гласа й имаше недвусмислена тревога и тя сложи ръка на рамото му. Седеше съвсем близо до него, не, че се притискаше в гърба му, но все пак беше твърде близо.

— Трудно ми е да преценя — отговори с привидно безразличие той, докато се опитваше да не реагира на възбуждащото топло тяло до гърба си. — Знам много малко за братовчедка си, особено за мислите й. Не я познавам добре, наистина.

— Не познавате и мен — напомни му замислено Миранда и се премести малко напред, така че той усети в гърба си меката закръгленост на гърдите й. — Но аз съм готова да ви разкажа всичко, което бихте искали да знаете — прибави тя,

— Може би по-късно — промърмори Гарет. — Непременно ли трябва да седите толкова плътно да мен? Стана ми горещо.

— Гърбът на коня е силно наклонен и постоянно се смъквам назад — обясни тя, но послушно се отмести от него. — Ще се опитам да се задържа някак си.

— Благодаря — усмихна се облекчено Гарет. За първи път от много години насам, всъщност от първите месеци на брака си, не беше изпитвал такова искрено желание да се смее. След това припламваха само искри цинична подигравка, които според другите изразяваха особено чувство за хумор.

Пътят се насочи към вътрешността на страната. Тъй като вървяха по нанадолнище, конят ускори темпото. Тъкмо наближаваха едно кръстовище, когато до ушите им достигна глух гърмеж. Последваха го пронизителни скърцащи тонове, свирки, примесени със заплашителното тракане на тигани и трополене на кости върху ламарина, както и с оглушителна вълна от ревящи и пеещи гласове, след които се издигна всеобщ смях, в който звучеше неприкрита злоба.

— Какво става, за Бога? — прошепна изумено Миранда и се подаде иззад гърба му, за да погледне към пътя вдясно от кръстовището. В този миг от гората излязоха група дрипави мъже, които надуваха рогове и барабаняха върху медени казани.

— По дяволите! Да се опитаме да се измъкнем от този ад! — Гарет бързо подкара коня към края на пътя и животното се притисна уплашено до високия жив плет.

— Но какво е това? — Нестройният хор от музикални инструменти и ревящи човешки гласове приближаваше бързо. Малката група музиканти, които вървяха начело, тъкмо завиха с танцуващи стъпи по кръстовището.

— Ако не се лъжа, наричат го препускане под акомпанимент на котешка музика — обясни с мрачна усмивка Гарет.

Миранда зяпаше с отворена уста странната процесия, която бе излязла на кръстовището. Възрастен мъж, облечен само с дрипави долни гащи и мръсен кожен жакет, яздеше начело, възседнал мършаво магаре. На главата му бяха окачени рога от картон, в устата му беше пъхната лула. Зад него седеше мърлява стара жена, овесила на врата си огромен меден казан, и го удряше с дървената си обувка. След нея идваше мъж, възседнал муле, облечен в яркочервен сюртук, който размахваше камшик за езда. В другата си ръка стискаше рог и го надуваше с все сила. Звуците, които произвеждаше, приличаха на рева на кастриран бик и Миранда побърза да затисне ушите си.

Зад мулето подтичваше немощно магаре с двама ездачи, мъж и жена, вързани един за друг. Жената гледаше напред, широкото й кръгло лице беше яркочервено, очите странно безизразни. Зад нея, с поглед назад, седеше дребен, слабичък мъж, много блед, с израз на животински страх в очите. Жената размахваше огромен черпак за супа, с който непрекъснато го удряше по раменете и главата, докато той отчаяно въртеше вретеното и чекръка, които бяха в ръцете му.

Група мъже и жени, въоръжени с дебели цепеници и тояги, крачеха около магарето и с неприлични викове, обиди и заплашителни жестове подканяха вързаните да си вършат работата.

Цялото население на близките и по-далечните села се беше събрало след процесията. Мъжете и жените бяха изнесли от къщите си всевъзможни домакински уреди и музикални инструменти и вдигаха страшен шум. Надали беше останал човек, който да не се е отзовал на повика за шествие под акомпанимент на котешка музика.

— Какво означава това? — попита за трети път Миранда, когато процесията най-после се скри от погледите им.

Усмивката на Гарет стана още по-мрачна.

— Местен обичай, който би могъл да бъде наречен обществено порицание. Ако един мъж допусне жена му да командва в къщата, съседите започват да недоволстват. Мъжът, който е под чехъла на жена си, дава лош пример и съседите намират начин да изразят неодобрението си. Нали видяхте как се прави.

— Но може би мъжът и жената си живеят много добре така, може би той доброволно е оставил юздите в ръцете й — отвърна със смръщено чело Миранда. — Може би жената има по-силен характер и умее да се справя с живота по-добре от него.

— Каква ерес, Миранда! — извика с добре изигран ужас Гарет. — Не познавате ли Светото писание? В собствения си дом мъжът е заместник на Бога. Ако се осмелите да защитавате други възгледи, ще си имате сериозни неприятности в тази страна.

— А може би мъжът не умее да храни семейството си — продължи упорито Миранда. — Може би пие и жената е взела нещата в свои ръце заради децата. Е, онзи на магарето не приличаше много на пияница — призна с усмивка тя. — Беше много блед, а аз знам, че повечето пияници са с червени лица и подути носове.

— Жената е длъжна да се подчинява безпрекословно на своя господар и повелител и безропотно да се примирява с онова, което той и отрежда — цитира тържествено Гарет. — Такъв е законът на нашата страна, мило момиче, такъв е и законът на църквата.

Миранда не беше съвсем сигурна дали той говори сериозно.

— Вие казахте, че зет ви е под чехъла на съпругата си. Бихте ли принудили двамата да участват в тази езда под звуците на котешка музика?

Гарет се ухили злобно.

— Понякога съм си пожелавал Майлс да има по-силна ръка и да не се плаши да я използва. Много пъти ми се е искало да видя как сестра ми си плаща за езика си на Ксантипа.

— Наистина ли искате това?

Гарет поклати глава.

— Не, не наистина. В това така наречено обществено порицание има нещо отвратително. Онова, което ми се иска, е Майлс да се научи да защитава мнението си и поне от време на време да се опълчва срещу сестра ми.

Процесията се беше отдалечила достатъчно и те я последваха, без да изглеждат като участници. Гарет смушка коня в хълбоците и животното препусна в тръс, макар и неохотно. Ала когато влязоха в следващото село, отново се принудиха да спрат.

Процесията беше спряла пред гостилница „Мечката и дебелата тояга“ и участниците бяха насядали по пейките в малкия вътрешен двор, заграден с високи стени. Келнерите тичаха с кани бира, за да утолят жаждата на музикантите. Тълпата беше в най-добро настроение, носеха се гръмки смехове и неприлични шеги. Скоро първите отново излязоха на улицата, която минаваше през средата на селото. Веселото настроение имаше привкус на бруталност и готовност за насилие и когато Гарет направи опит да избегне навалицата, от гостилницата изведнъж изскочиха двама едри, набити колари с червени лица и мускулести рамене. Двамата се ругаеха с най-груби думи и беше ясно, че всеки момент ще се сбият.

Не мина много време и около тях се събра тълпа зрители, която окуражаваше биещите се с насърчителни викове и груби шеги.

— Велики Боже — промърмори обезсърчено Гарет. Не се знаеше докъде можеше да се усложни положението, а той не беше достатъчно добре въоръжен, за да излезе срещу обезумяла и жадна за кръв тълпа. На всичкото отгоре трябваше да се грижи и за Миранда…

— Вижте двойката на магарето — прошепна в ухото му Миранда и го дръпна за ръкава. — Ей там, оттатък! Никой не им обръща внимание. — Тя посочи едно ъгълче на вътрешния двор, огряно от топлото слънце, където беше оставено магарето с двамата му ездачи.

Магарето си хапваше сладко от сламата в окачената пред муцуната му торба и явно беше нечувствително към слънцето, но двамата ездачи бяха червени като варени раци и по челата им се стичаха едри капки пот. Жената автоматично размахваше черпака — явно не съзнаваше какво прави. Черпакът невинаги улучваше ушите и бузите на съпруга й, целите в кървави драскотини, но той продължаваше усърдно да върти вретеното и чекръка, макар че никой не го принуждаваше с тояги и цепеници.

— Хайде да им свалим въжетата — продължи със същия настойчив шепот Миранда. — Докато онези зяпат сбиването, двамата ще успеят да се измъкнат. Ако намерят къде да се скрият за няколко часа, хората скоро ще загубят интерес към представлението и ще продължат да си пият бирата.

Гарет се обърна и я погледна смаяно.

— Дори ако не вземем предвид факта, че случилото се изобщо не ни засяга — заговори строго той, — тълпата вече е в опасно настроение. Никак не ми се ще да я подтиквам към насилие.

— О! Не е редно да изоставите бедните хора на произвола на съдбата, милорд, особено след като имате възможност да им помогнете — укори го Миранда и очите й засвяткаха от страстна убеденост. — Те са толкова нещастни, пък и достатъчно са страдали… ако изобщо са заслужили да страдат. Това е наш… наш човешки дълг!

— Дълг? — повтори объркано Гарет. И той се отвращаваше от начина, по който селското население упражняваше саморазправа с виновните, но човек в неговото положение не можеше да се меси в делата на тълпата.

— Онези изобщо не са забелязали, че сме тук — продължи енергично Миранда и се плъзна от гърба на коня. После се втурна с леки стъпки към ъгъла на двора, без да обръща внимание на Чип, който се беше вкопчил в рамото й.

Гарет усети как добре подреденото му съществование заплашваше да пропадне в хаос и в същото време осъзна, че не можеше да остави Миранда сама. Подкара коня си към нея и се опита да застане пред магарето, за да скрие Миранда от погледите на ревящото множество.

Миранда полагаше отчаяни усилия да развърже въжетата, които стягаха китките и глезените на двойката.

— Отстранете се — заповяда шепнешком Гарет, наведе се и преряза въжетата с ножа си. После сграбчи Миранда за кръста и без много церемонии я натовари пред себе си на седлото.

— Бързо, бягайте! — извика сърдито Миранда на онемялата от смайване двойка, която продължаваше да седи на магарето. — Какво чакате, та не бягате? Ние ще ви пазим!

— Така значи — изръмжа сърдито Гарет, но остана на мястото си, докато двамата най-после слязоха от гърба на магарето.

— Ти си един безмозъчен идиот, това си ти! — изграчи жената и отново заудря дребния си мъж с черпака, този път напълно сериозно. — Ако не си беше отворил устата и не се беше разбъбрил, това нямаше да се случи!

— О, Сади, стига толкова, моля те! — изхленчи мъжът, сви се под сипещите се удари и запристъпва крадешком към отсрещната страна на двора. — Да бягаме, преди да са ни хванали.

Продължавайки да ругае, жената се втурна след него и нито един от двамата не се сети да благодари на спасителите си.

— Каква ужасна жена. Започвам да мисля, че не биваше да им помагаме — промърмори Миранда.

— О, аз знаех, че не биваше — отвърна Гарет, натъртвайки на всяка дума, докато гледаше със страх към тълпата. Изведнъж се надигна оглушителен рев. Някой беше забелязал, че осъдените се измъкват тайно.

— Слушай, жалко конче, опитай се да ни покажеш какво можеш! — Гарет удари коня си с плетения камшик, уплашеното животно изцвили пронизително, надигна се на задните си крака и се хвърли напред. Гарет го смушка в хълбоците и го подкара право към стената в задната част на двора.

Миранда изписка уплашено и стомахът й се преобърна. Стената приближаваше застрашително. И двамата очакваха, че конят ще се изплаши от препятствието, макар че Гарет безмилостно го шибаше с камшика. Все пак в последния момент конят се приготви за скок и успя да се прехвърли през стената, след което падна с изправени крака насред зеленчуковата градина на гостилницата.

Възбудената тълпа се втурна да преследва бягащите. Стъпките на селяните отекваха заплашително по каменната настилка.. Първите мъже и жени се покатериха тромаво на стената, за да продължат лова. Явно множеството беше загубило интерес към първите жертви; веселото настроение бе отстъпило място на луд гняв, подкрепен от изпитите кани бира.

— Мътните ги взели! — промърмори Гарет и се огледа отчаяно в малката градина, която също беше обградена със стена. Нямаше достатъчно място, за да насочи коня към новото препятствие.

Само след минута щяха да се озоват в смъртоносен капан, обкръжени от жадната за кръв сган.

Миранда стисна крака и се придвижи към шията на животното.

— Аз ще отворя портата. — Още преди Гарет да е успял да си поеме въздух, тя направи елегантен скок и се озова на стената. За момент сякаш увисна във въздуха, но в следващия миг върховете на пръстите й докоснаха ръба на стената и тя стъпи здраво на неравната повърхност. Портата се отвори и конят, уплашен до смърт, се стрелна през нея към отвратително вонящата уличка, която минаваше между гостилницата и съседните сгради. Миранда беше достатъчно умна да затвори отново портата, след което светкавично се метна зад Гарет на гърба на коня.

— Божичко, къде е Чип? — изписка стреснато тя.

— Ще ни намери — отвърна мрачно Гарет и съсредоточи цялото си внимание в успокояването на паникьосания кон. Вече започваше да се пита дали горещото лятно слънце през последните два дни не бе помрачило разума му; сигурно беше така, защото не можеше да намери обяснение за поведението си.

— Ето го! — Чип подтичваше на три крака по улицата, махаше отчаяно с ръка и бърбореше неразбрано. — Бързо, Чип, ела при мен! — Миранда притисна колене към хлъзгавия гръб на коня и се приведе да го вземе. Главата й се озова в опасна близост до разкаляната земя. Маймуната улови ръката й, изтегли се и се хвърли на шията й, като ръмжеше щастливо.

— Как ще се измъкнем оттук, за Бога? — Гарет не виждаше улицата, която трябваше да ги изведе от селото. Вероятно трябваше отново да минат покрай гостилницата.

Миранда се изправи, като балансираше без усилие на гърба на коня и се полюляваше в тромавия му ритъм.

— Виждам един външен клозет, а зад него… Вдясно се вижда тясна пътека, точно зад ямата с тор. Може би ще успеем да се измъкнем.

Изведнъж във въздуха полетяха камъни и тя се смъкна на гърба на коня, като пъшкаше уплашено. Побеснелите преследвачи най-после бяха успели да се измъкнат от градината.

Гарет дръпна с все сила юздите, вкара уплашения до смърт кон в тъмна, тясна уличка и мина с най-голямата възможна скорост покрай вонящата яма:

— Искрено се надявам, че пътят ще ни изведе от селото, защото иначе ще паднем в капана като плъховете в канализацията.

— Мисля, че излизаме на полето.

Когато се озоваха в открито поле, гневните викове бързо заглъхнаха зад гърба им. Гарет издаде дълбока въздишка на облекчение.

— Ако някога отново изпитам желание да участвам в поредната проява на съчувствие и човещина от ваша страна, Миранда, напомнете ми да се заключа в стая без прозорци.

— Наистина не беше редно да ги изоставим в това жалко положение — отговори просто тя.

— Права сте — въздъхна още по-тежко той. — Съзнавам, че не можехме да го сторим. — По-рано граф Харткорт щеше да мине покрай нещастните съпрузи, без дори да ги погледне, но днес болезнено осъзна, че в компанията на Миранда д’Албар светът ставаше съвсем друг.

 

 

— Бог да ни е на помощ, размина ни се наистина в последния момент! — Берт отметна глава назад и вдъхна дълбоко относително свежия въздух на „Гаул Стрийт“, когато високата порта на затвора ги пропусна да излязат и се затвори след тях с протяжно скърцане.

— Вече си мислех, че ще ни осъдят за скитничество — подкрепи го Раул. — Слава на Всемогъщия! Навън е толкова свежо и чисто! Ние сме свободни, свободни!

— Да се махаме оттук — извика сърдито мама Гертруд. — Отиваме да си приберем нещата и да открием какво е станало с Миранда. След това тръгваме за Фолкстаун. Там ще вземем кораб и най-после ще отърсим от обувките си праха от това място.

— Можеш ли да ми обясниш как ще намерим момичето, след като половината Дувър не е успял да я хване? — попита Джебедия, както винаги готов да противоречи.

— Разбира се, че ще я намерим. — Люк вървеше с дълга крачки напред. — Ще разпитам във всички кръчми на пазара и пристанището, докато вие събирате багажа. Все някой я е видял.

— Нека и аз да дойда с теб, Люк — предложи Роби и закуцука след него. Слабичкото му лице беше разкривено от страх и тревога.

— Само ще ме забавиш — изръмжа Люк, но изпита съчувствие към детето и кимна с глава. — Е, добре, от мен да мине. Тръгвай. Ако се наложи, ще те нося. — С тези думи той приклекна и Роби се покатери тромаво на шията му. Лекото телце на детето не беше проблем дори за мършавата фигура на Люк и той забърза с големи крачки към града, като предостави на спътниците си да приберат вещите си от кея, където ги бяха оставили под надзора на един доброжелателно настроен рибар.