Джейн Фийдър
Смарагдовият лебед (16)

15

На следващата сутрин Миранда намери отново малкия Роби. Тя се разхождаше по дългата галерия, сама с мислите си, които така и не бе успяла да подреди след случилото се предната нощ. Объркана и въпреки това пронизвана от пареща възбуда, от чувство за физическо учудване, което изпълваше всяка пора и клетка на тялото й. Тя копнееше да види Гарет и въпреки това го избягваше. Не знаеше дали го прави защото я беше страх или защото й се искаше да запази колкото се може по-дълго това опияняващо усещане. Мислите й кръжаха не само около най-прекрасното събитие в живота й, но и около абсолютната увереност, че беше влюбена в граф Харткорт. Тя обичаше семейството си, но това чувство беше напълно различно. То нямаше нищо общо с дълга, с разума или необходимостта — то просто беше в нея, огромна златна топка на твърда увереност, която я изпълваше цялата и в същото време я загръщаше като топла обвивка. А това означаваше, че животът й никога нямаше да бъде предишният.

Затова се разхождаше сама по галерията, докато Чип я наблюдаваше от перваза на камината и с цялото си същество изразяваше неловкост и неодобрение. Миранда не беше отишла дори при Мод. Тя пазеше това новородено чувство като скъпоценност, защото съзнаваше, че ако го открие пред външния свят, то щеше да се промени. Затова трябваше да го съхранява в тайна, непроменено и нефалшифицирано.

В галерията беше задушно и потискащо. Денят беше сив, забулен от облаци, но топъл, с предусещане за буря. Миранда попи капчиците пот, които се бяха събрали във вдлъбнатинката между гърдите й, и отвори един от високите прозорци, които гледаха към предния двор.

Тогава откри дребната фигурка на отсрещната страна на уличката, която минаваше пред портите на имението. Сърцето й направи огромен скок. Нима това наистина беше Роби? Но как беше възможно да е той? Трупата трябваше отдавна да е пристигнала във Франция. После, в прилив на радостна възбуда, тя разбра със сигурност, че това беше малкият й приятел. Даже от това разстояние не можеше да го сбърка. Семейството й не беше във Франция, те бяха тук, в Лондон.

Тя събра полите си, за да има повече свобода на движение, и хукна към изхода на дългата галерия. Учуденият Чип скочи след нея.

Имоджин тъкмо излизаше от салона, когато Миранда се втурна като вихър към предната врата на къщата.

— Къде отиваш, момиче? Не можеш да излизаш без придружител!

Миранда изобщо не чу укорните думи. Пребори се с тежката двойна врата, отвори широко едното крило и се спусна по стълбите към двора. Буквално прелетя през калдъръма и извика възбудено на портиера:

— Бързо отворете малката портичка!

Портиерът зяпна смаяно. Това беше лейди Мод, без съмнение, въпреки странната къса коса и малката маймунка в нозете й. Гласът й звучеше заповеднически и нетърпеливо, очите й святкаха трескаво. Той побърза да отвори портичката и тя се промуши светкавично покрай него, още преди да е успял да я отвори напълно. Мъжът излезе на улицата и проследи с невярващ поглед странната сцена. Лейди Мод пресече улицата, като гъвкаво избягна минаващите коли и едва се спаси от тежко натоварения с кошове носач, след което бе погълната от оживеното движение. Той я загуби от поглед и не видя нищо от радостната среща.

Роби погледна изумено блестящото, облечено в скъпи дрехи видение, което уж беше Миранда, но всъщност беше съвсем друга жена. Тя го грабна в прегръдката си и го завъртя ликуващо в кръг, без да обръща внимание на мръсните му ръце, които се вкопчиха в елегантното й жабо, за да намерят опора, нито на босите крачета, които се заплетоха в диплите на богато избродираната червена пола.

— Роби… Роби! — изплака щастливо Миранда и го целуна по омазаните бузки. — Откъде се появи така изведнъж?

— Специално дойдохме в Лондон, за да те намерим — отговори момчето, когато успя да се възстанови от преживения шок и си възвърна дар слово. — В Дувър ни казаха, че някакъв изискан господин те е отвел със себе си в Лондон, и тръгнахме да те търсим.

— И другите ли са тук?

— Да. Намерихме подслон в една обущарска работилница оттатък в Людгейт. О, ама това е Чип! — Той се спусна на земята, за да поздрави стария си приятел. Маймунката танцуваше щастливо около двамата. Очевидно Чип беше не по-малко възбуден от неочакваната среща, защото прегърна с обич малкото момче.

— Трябва непременно да отида в Людгейт и да ги видя всичките. Имам да ви разказвам толкова много неща. — Миранда огледа изпитателно Роби, който беше прегърнал Чип и шепнеше в ухото му мили думи. Радостта й от неочакваната среща беше вгорчена от вида на бледото му, измършавяло лице, хлътналите очи, линиите на болка и изтощение около малката уста. — Никой ли не се грижеше за теб, Роби?

— Напротив, Люк винаги ми даваше ядене.

Тя кимна с разбиране. Люк беше готов да стори всичко, но то не беше достатъчно за бедното дете.

— Да вървим — изрече решително тя и отново го взе на ръце. — Ще те отведа в къщата и ще се погрижа да ти дадат прилична закуска.

— Какво? Искаш да ме въведеш в онзи дом? — изписка Роби и отвори широко очи. — В къщата на онзи лорд? Не е редно да влизам там, Миранда.

— Нали аз току-що излязох от тази къща — отговори засмяно тя. — Не виждам причина да не се върна.

— Но той ще ме затвори и ще заповяда да ме обесят — възрази страхливо момченцето.

— Кой?

— Ами той, този лорд Харткорт. Джебедия каза така.

— Ах, глупости! — Миранда направи пренебрежителен жест с ръка, за да обезсили мрачното предсказание на Джебедия. — Той не разбира нищо от тези работи. — Тя прекоси улицата с детето на ръце, без да обръща внимание на минаващите коли и карети. Щом мина от другата страна, закрачи бързо към отворената портичка.

Портиерът все още я зяпаше с отворена уста, но не посмя да възрази. Миранда мина през двора, без да изпуска детето от ръцете си. Роби беше обгърнал врата й с две ръце.

— Това публичен дом ли е, Миранда?

— Какво? — погледна го изумено тя. — Не ставай смешен, Роби.

— Мама Гертруд каза, че не прилича на публичен дом — обясни детето. — Но Джебедия…

— Дявол да го вземе този Джебедия! — изруга сърдито Миранда, влезе в салона и едва не се сблъска с Имоджин, която все още не можеше да се оправи от внезапното й изчезване.

— Велики Боже, какво си ни довела? — изсъска ядно жената и разпери ръце. Роби изплака и скри лице в деколтето на Миранда.

В същия момент Гарет слезе по стълбата и спаси положението.

— Какво става тук, за Бога?

— О, милорд, вижте кого намерих! Това е Роби! — Миранда се втурна като вихър към стълбището. — Моето семейство е тук. Не са заминали за Франция, не са ме оставили сама. Търсили са ме и специално са дошли в Лондон, за да ме открият! — Когато вдигна поглед към него, очите й святкаха щастливо и той разбра, че радостта от неочакваната среща я бе накарала да забрави всичко друго. В следващия момент Миранда си спомни изминалата нощ и го дари с усмивка, изпълнена с такава завладяваща откритост и нежност, че го разтърси до дън душа.

— Какво става тук, Гарет? — попита възмутено Имоджин. — Какво търси един мръсен скитник в моя дом? Не виждаш ли, че е изцапал скъпата рокля на момичето?

Миранда не обърна внимание на укора.

— Ще го заведа в стаята на Мод. Нали няма нищо лошо, ако му поръчам закуска, милорд? Знаете ли, откакто ме няма, никой не се е грижил както трябва за него и се опасявам, че не се е хранил добре.

— Разбира се. — Какво друго можеше да каже? Миранда се втурна нагоре по стълбите, без ни най-малко да се тревожи от тежкия си товар. Гарет остана загледан след нея, опитвайки се да премисли това ново усложнение.

Грижливо изработеният му план заплашваше да се срути като купчина безредно струпани камъни, след толкова атаки срещу основите му. Той не беше спал, дори не се беше опитал да си легне. Вместо това остана в градината, докато изгря слънцето, опитвайки се да се пребори с последствията от онова, което със сигурност не беше само един моментен изблик на лудост. Той беше попаднал в някакъв капан, създаден от собствената му развинтена фантазия. Сега трябваше да намери начин да предотврати катастрофата. Задачата му беше проста. За съжаление мислите му се въртяха в кръг, от който нямаше излизане. В отчаяното си търсене на изход от тази ужасна бъркотия той бе престанал да мисли разумно.

Очите му сякаш бяха пълни с пясък, крайниците го боляха, главата му беше изпразнена от съдържание. Сега не можеше да се бори с този нерешим проблем. Откъде се взе това хлапе? Защо точно сега? Семейството на Миранда се върна в живота й в най-неподходящия момент. Точно сега беше много важно тя да се почувства като една д’Албар, да стане една д’Албар, да забрави миналия си живот и да приеме новия, бъдещето си. Ала Гарет познаваше достатъчно добре Миранда, за да знае, че тя никога не би изоставила приятелите си, особено след като по случайност ги беше намерила отново.

— Гарет! — В гласа на Имоджин звучеше отчаяние. Тя не можеше да разгадае изражението на брат си, но мрачното му лице я уплаши до смърт. — Какво става тук, за Бога? Кое е момчето, което доведоха в къщата ни?

Гарет поклати глава, за да прогони поне част от объркаността и упоението си.

— Той е от миналото на Миранда. Не се тревожи за нищо, Имоджин, аз ще оправя нещата. Знам, че ще намеря решение. — Той обърна гръб на сестра си и се запъти към кабинета си в задната част на къщата, където се надяваше да намери малко мир и спокойствие. Отпусна се на високия стол зад отрупаната с документи маса и притисна с две ръце болезнено пулсиращите си слепоочия.

Той бе отнел девствеността на момичето, което трябваше да стане съпруга на френския крал. Само по себе си, това още не означаваше катастрофа. Анри сигурно щеше да открие, че девойката в леглото му съвсем не е такава, но, похотлив и прагматичен, какъвто си беше, нямаше да се засегне особено много от това. Съпругът веднага щеше да разбере, че Миранда няма никакъв опит в плътските наслади. Ако запазеха тайната, Анри също щеше да си мълчи.

Ами ако чака дете? Гарет прогони сърдито тази ужасяваща възможност. Защо да рисува дявола на стената?

Студената, трезво пресмятаща част на разума му преценяваше, че все още може да спаси предстоящата женитба, ако простата загуба на девствеността беше единственият проблем. Работата беше там, че при онази прекрасна, приказна среща в градината той бе отнел не само девствеността, на Миранда. Той беше откраднал сърцето й. Разбра го по начина, по който тя го погледна, преди да го напусне. Разбра го и по усмивката, с която бе дарен тази сутрин, преди Миранда да отнесе Роби в стаята на Мод. Тя не можеше да скрива чувствата си, даже когато разумът я съветваше да го стори. Той бе злоупотребил с искреността и невинността й и това беше непростимо.

Въпреки това… въпреки това Гарет не изпитваше срам. Припомняше си минутите на радост и удовлетворение и отново и отново изгаряше в бурята на преживяното. Миранда му даде нещо, за чието съществуване дори не бе подозирал. Тя стигна до душата му. Телесното им сливане не беше нищо друго, освен израз на по-дълбоко, почти мистично единение. Цялото му същество пулсираше от копнеж и желание да повтори снощната сцена.

Гарет бутна стола си и посегна към бутилката с вино. Вдигна я към устните си и отпи голяма глътка с надеждата алкохолът да проясни главата му. Тук не ставаше въпрос само за Миранда, а и за Мери. Той бе предал Мери — не чрез самия любовен акт, защото това не беше предателство, даже ако бяха женени. Предателството беше в сърцето му, във връзката между него и Миранда, в съзнанието, че бе намерил нещо безкрайно скъпоценно и дори само мисълта да го изпусне му беше непоносима.

Но трябваше да го направи.

Някой почука на вратата му и той смръщи чело. Не искаше да вижда никого. Въпреки това извика на чукащия да влезе и се постара да запази неутрално изражение на лицето си. Имоджин се втурна в стаята с необичайна бързина, полудяла от възбуда. Тя размаха пергаментов свитък и извика дрезгаво:

— Писмо, Гарет, писмо с печата на Дувър Касъл. Анри сигурно е стъпил на английска земя!

 

 

— Трябва да му намерим нови дрешки. Тези са пълни дрипи. — Мод се наведе над Роби. — Берта, опитай се да намериш нещо. Иди в стаите на слугите и попитай дали някой няма детски дрешки. Готова съм да платя, колкото поискат.

Берта измърмори нещо неодобрително, но Мод се направи, че не я е чула. Тя приседна на столчето до Роби и разбърка лъжица мармалад в една сребърна купичка.

— Опитай малко от това, момченце. Ще видиш, че ще те направи голям и силен.

Роби поклати глава. Коремчето му беше препълнено и не можеше да поеме нищо повече.

— Не мога повече — прошепна плахо той и втренчи поглед в красивата млада дама, която приличаше досущ на Миранда. Ако не бяха дрехите, сигурно нямаше да може да ги различи.

Мод го погледна разочаровано, но не настоя.

— Момчето трябва да остане тук, Миранда. Не мислиш ли, че така е най-добре?

— С радост ще го оставя тук — отговори скептично Миранда. — Чудесно ще бъде да живее близо до мен, докато съм тук. — Тя прехапа долната си устна. До снощи гледаше на този епизод в живота си като на кратковременна игра, която щеше да й осигури финансова стабилност през следващите години. Но сега нещата се бяха променили из основи. Какво трябва да направи? Вече не можеше да си тръгне оттук. Гарет трябваше да й каже какво да правят. Дали и той мислеше като нея?

Изведнъж пред очите й застана неканено лицето на лейди Мери Абърнати. Придворната дама на кралицата, съвършената аристократка. Съвършената съпруга за граф Харткорт. Но мъжете имаха не само съпруги, а и метреси. Тя не можеше да стане съпруга, защо пък да не стане метреса?

— Миранда… какво ти е, Миранда? Тази сутрин очевидно мислиш за нещо много далечно.

— Не можах да спя — отговори с отсъстващ вид Миранда, но това не беше цялата истина. — Сигурно съм била много развълнувана от срещата с кралицата.

— Кралицата? — Роби я зяпна смаяно. — Ти си видяла кралицата, Миранда?

— Ами да — отговори през смях тя. — Не само я видях, но и разговарях с нея.

Това вече беше много за Роби. Той втренчи поглед в приятелката си, опитвайки се да си представи как неговата Миранда, акробатката, която смучеше лимони, за да погоди номер на Берт, и ругаеше сърдито Люк, бъбри непринудено с кралицата.

— Готов ли си със закуската, Роби? Трябва да отидем в града, за да посетим семейството ми. — Миранда вдигна момчето от стола му. — Помниш ли пътя?

— Разбира се.

— Как ще стигнеш дотам? — попита загрижено Мод.

— Пеша, разбира се.

— Пеша?

— Да, защо? Какво толкова чудно има?

— Невъзможно е да отидеш пеша — отговори Мод с благосклонното търпение, с което възрастните, разумни хора се отнасят към децата и лудите.

Миранда я погледна със смръщено чело. Е, да, в сегашната й роля наистина не можеше да отиде пеша. Лейди Мод д’Албар никога не ходеше пеша, особено в града.

— Можеш да вземеш носилката — поясни Мод. — Когато искам да подишам чист въздух, винаги излизам с носилката.

— Защо не дойдеш с нас? — попита внезапно Миранда. — Ще те представя на семейството си.

— Какво? Искаш да се срещна с акробати? — В очите на Мод блесна неподправен ужас.

— Те са също така почтени и добри като теб — обясни Миранда и в очите й светнаха опасни искри.

— Да, но… — Мод поклати безпомощно глава.

— Не мисли за нищо, просто ела с нас — настоя Миранда. — Никога не си виждала как живеят обикновените хора, нали? Това е истинският свят. Ще ти покажа улиците, ще видиш какво правят хората навън. Ще си хапнем пастетчета и сладкиши от някой уличен търговец. Представям си как ще се шашне мама Гертруд, като застанем пред нея! — Жаждата й за приключения беше неутолима. — Ти ми показа твоя свят, Мод, позволи ми сега аз да ти покажа своя.

Мод местеше нерешително поглед от Миранда към Роби и обратно. Роби следеше разговора с видим интерес, макар че не го разбираше напълно. В момента най-важното беше, че бе заситил глада си с толкова прекрасни ястия.

— Да дойда ли? — прошепна колебливо Мод и погледна с чувство за вина към празния стол на Берта. После, смаяна от собствената си смелост, заяви твърдо: — Добре, ще дойда. Но трябва да излезем бързо, преди Берта да се е върнала. — Тя извади от гардероба си наметка, уви се в нея и нахлузи качулката на главата си. — Ще минем през страничния вход и ще отидем право в оборите, където ще ни приготвят носилката. Така никой няма да ни забележи.

— Мисля, че е по-добре да кажем на някого — усъмни се Миранда. — Ако изчезнеш, без да си се обадила, ще полудеят от страх. Берта ще получи истеричен пристъп.

Възражението беше убедително и Мод не можеше да го отмине току така. Затова посегна към един молив и набързо надраска бележка за камериерката си.

— Хайде да изчезваме, бързо — извика възбудено тя, — преди някой да ни е спрял!

— Да вървим, Роби. — Миранда прегърна момчето и свирна на Чип, който се ровеше в чиниите от закуската, за да открие нещо вкусно. Маймунката я последва с радостно тракане и бързо напусна помещението.

Лакеите не бяха особено въодушевени от появата на лейди Мод и странните й придружители. Но когато се налагаше, Мод умееше да бъде властна и дори груба, затова слугите се подчиниха без коментари на заповедите й. Роби беше въодушевен от възможността да се повози в носилка и им разказа, че миналия ден беше видял почти същата носилка да излиза от голямата порта. По едно време издърпа завеските и започна да прави гримаси на минувачите. Чип се включи в играта и двете момичета се превиваха от смях. Носачите в черно-жълтите ливреи на дома Харткорт нямаха представа защо ги преследваха с възмутени викове.

— Престани най-после, Роби — усмири го Миранда, която се тресеше от смях. Хвана го за колана и го издърпа обратно в носилката. — Не е редно да обиждаш хората, които ходят пеша, само защото си имал късмета да седнеш в такава разкошна носилка. Освен това е грозно да злепоставяш по този начин името на лорд Харткорт.

Минаха през градската порта, без пазачите да ги спрат. Миранда се подаде навън и помоли носачите да спрат, за да могат двете дами да слязат.

— Ще продължим пеша. Чакайте ни тук.

Водачът на носачите погледна недоверчиво лейди Мод.

— Това ли е заповедта ви, милейди?

— Разбира се — отговори високомерно младото момиче. — Чакайте ни тук. — В действителност тя съвсем не беше толкова сигурна, че постъпва правилно. Погледът й шареше безпомощно из навалицата, сетивата й се опитваха да свикнат с необичайните миризми и шумове. Ала като видя Миранда, която се движеше непринудено сред хората в скъпоценната си рокля и явно се чувстваше като у дома си, смелостта й се върна. Това беше първото приключение в живота й, а може би и последното, затова трябваше да го изживее докрай.

— Да вървим. — Миранда я хвана под ръка. — Нищо няма да ти се случи. Нали съм с теб. — Роби закуцука след тях. Явно не беше забравил пътя, защото ги насочваше сигурно през хаоса от тесни калдъръмени улички.

Минувачите зяпаха смаяно двете млади дами и много скоро Мод започна да се чувства като някой изрод. Не можеше да разбере спокойствието и увереността на Миранда, която изобщо не се тревожеше от любопитството на коларите, уличните търговци и селяните, натоварени с кошове плодове и зеленчуци, които се бяха запътили към градските пазари. Мод никога не беше влизала в града, освен в носилка или карета, придружавана от херолдите на дома Харткорт, които й освобождаваха пътя. Благородниците се движеха само с карети, затворени, предпазени от бързащото, блъскащо се множество. Днешното преживяване беше съвсем различно. Тълпата скоро ги погълна, от всички страни ги заобиколиха шумовете и миризмите на работещата класа. Стъпалата й, обути в тънки обувки, усещаха неравните камъни, посипани с чакъл, и тя скоро започна да изпитва болка.

Мод почти никога не беше ходила пеша, дори в градините, и дори не бе помислила да си сложи по-здрави обувки и по-дебели чорапи. Хората край нея бяха боси и въпреки това стъпваха безгрижно по острите камъни. Други бяха обути в тромави дървени налъми и обуща, които тракаха оглушително. Тя се чувстваше не на мястото си сред този забързан свят, тромава и трудно подвижна, сякаш беше слязла от друга планета.

Чип беше на седмото небе. Той седеше на рамото на Миранда, бърбореше развеселено и непрекъснато сваляше шапка, за да поздравява минувачите. Когато излязоха на едно кръстовище с обрасло с трева площадче в средата, където даваха представление е танцуваща мечка, той се хвърли към артистите и изчезна в навалицата.

— Остани тук, Чип! — извика подире му Миранда. — Не обичам да работя с танцуващи мечки. Не мога да понасям тъжните им очи и изранените ноздри.

— Освен това не си облечена за представление — напомни й остро Мод. Тя не искаше Миранда да изчезне и да я остави сам-самичка в този чужд свят.

— Не се бой, няма да те оставя — отговори Миранда, която бе разбрала загрижеността й. — Отпусни се и се забавлявай. Има толкова интересни неща.

Това беше съвсем вярно и Мод се успокои. Любопитството й се събуди и тя се огледа наоколо. Изкачиха се по хълмчето към катедралата „Свети Павел“, като непрекъснато спираха, за да разгледат малките магазинчета от двете страни на улицата. На един ъгъл си купиха ябълки и джинджифилови сладки. От една задна уличка се понесе музика и Миранда инстинктивно последва звуците, които я привличаха като магнит. Трио музиканти свиреше под една арка, мъжът с лютнята изпълняваше балада с доста писклив тенор. На калдъръма беше оставена обърната шапка.

— Хайде да послушаме — предложи Миранда и двете момичета спряха от другата страна на улицата. Чип скочи от рамото на Миранда, отиде при музикантите и се разходи гордо напред-назад. Лицето му светна и той нагоди движенията си към лиричната тъга на мелодията.

Мъжът с цигулката се ухили доволно.

— Я да видим дали маймунката умее да танцува, Ед. — Той даде тон и триото засвири жив народен танц.

Чип спря за момент, вслуша се внимателно в мелодията и започна да танцува. Много скоро около весело подскачащата маймунка се събра цяла тълпа зрители и Миранда въздъхна примирено, макар че очите й се усмихваха.

— Как ли ще го измъкна оттам…

— Нищо, вече сме близо — отговори Роби и приседна на прага на къщата, за да облекчи сакатото си краче.

Зрителите ръкопляскаха въодушевено на маймунката, музикантите сияеха. Когато мелодията свърши, Чип свали шапката си и тръгна да събира пари, както си му беше обичай.

— Ей, искаме си нашата част! — извика почти сърдито мъжът с лютнята и очите му светнаха жадно. Никога не беше виждал толкова пари накуп за едно представление. Той скочи от сцената и хукна след Чип, но маймунката му избяга без усилия и се върна при Миранда, за да й покаже пълната с монети шапка.

— Ей, ей, това са наши пари — заяви гневно мъжът, но когато видя скъпоценната рокля на Миранда, загуби ума и дума. Мод се дръпна уплашено в тъмния вход, убедена, че заради няколкото дребни монети в шапката на Чип непознатият ей сега ще им пререже гърлата.

Миранда остана напълно спокойна.

— Вземете всичките пари — отговори тя, взе шапката от ръцете на Чип и изсипа монетите в шепите на мъжа. — Чип искаше само да се позабавлява.

Музикантът се почеса по главата, погледна я и промърмори смутено:

— Не се сърдете, милейди. Не исках да бъда лош.

— Няма нищо — ухили се Миранда и отново хвана Мод под ръка. — Върви напред, Роби.

Тримата завиха по една широка улица и от края й се чу изненадан вик.

— Миранда… Миранда! — Към тях се втурна едър млад мъж, тромав и непохватен като новородено конче.

— Люк! Ах, Люк! — Миранда остави Мод на улицата и се втурна срещу младия мъж.

— Толкова се тревожехме за теб! — извика отдалеч Люк, прегърна я с една ръка и я притисна до гърдите си, а с другата сръчно улови Чип, който също беше зарадван от срещата. — Ако не бяха Чип и Роби, никога нямаше да те позная в тези дрехи! — Той я оглеждаше смаяно, без да обръща внимание на Мод, която колебливо се приближи и застана на няколко стъпки от тях.

— Първо видях Чип. Тъкмо се наведох от прозореца да видя какво става на улицата и веднага познах Чип с жакетчето му и шапката, и изобщо… не можеше да бъде друг… после видях Роби, хукнах надолу по стълбата и докато отворя вратата… защото тя беше затворена, разбираш ли, а аз не знаех къде е ключът… намерих го на куката в кухнята и сега се сещам, че трябваше да го потърся първо там, но… — Той млъкна за миг. — Все пак успях да дойда при теб и искам да ти кажа, че мама Гертруд и Бертран ще се радват да те видят.

— Аз я намерих — обади се гордо Роби. — Отидох до къщата, намерих я и я върнах. — Той изгледа сърдито Люк. — А ти не направи нищо.

— Прав си, прав си — отговори с отсъстващ вид момъкът. В този момент погледът му падна върху Мод и очите му се разшириха от почуда.

— О, забравих, това е лейди Мод — представи я Миранда и я издърпа в средата на улицата. — Тя живее в дома на лорд Харткорт, който й е настойник.

Люк беше толкова слисан, че загуби ума и дума.

— И тя ли ще дойде с нас? — попита след малко той.

— Да, разбира се. — Да вървим. Хайде, Мод, не гледай така уплашено.

— Намерихме подслон в къщата със сивите капаци. Живеем над обущарската работилница — обясни Люк, който без възражения прие Мод като едно от многобройните и често необичайни открития на Миранда. — Много е тясно, но е евтино, освен това даваме представления по улиците… само дето конкуренцията е страшна — прибави с въздишка той. — След като ти и Чип си отидохте, доходите ни намаляха значително. Прекарахме една нощ в затвора на Дувър, после платихме цяла гвинея на рибаря, който пазеше вещите ни.

— Били сте в затвора? — попита стъписано Миранда.

— Затвориха ни за скитничество. Защото търсеха теб и Чип. Обвиниха те в кражба.

— Господи, какъв ужас! А аз си помислих, че сте заминали с прилива за Франция и сте ме оставили.

— Да забравим миналото. То вече няма значение, нали си отново при нас — отвърна весело Люк и преведе двете момичета през прашната работилница. Изкачиха тясната, жално скърцаща стълба и влязоха в единствената стая на втория етаж. Тя беше толкова препълнена с вещите на трупата, че човек, несвикнал с подобен хаос, се объркваше напълно. Но за Миранда това беше обичайна гледка. Тя застана на прага и се засмя весело, а Люк, който идваше след нея, се ухили като вярно куче, доставило плячката на господаря си.

Обитателите на стаята се обърнаха към вратата и зяпнаха смаяно фигурата, застанала на прага. Никой не беше в състояние да проговори. Едва когато Чип се втурна в стаята с весели крясъци, всички се развикаха изненадано и наскачаха от местата си. Изведнъж Миранда се видя обкръжена от всички страни. Мама Гертруд я притисна до могъщите си гърди, наруга я с ядни думи, после я разцелува по двете бузи. Другите поискаха обяснение, а Бертран се оплака от ядовете, които им създала Миранда, макар че сияеше с цялото си лице и нежно милваше главата й.

Миранда забрави дългата раздяла. Потопи се отново в лоното на семейството си и бе погълната от звука на добре познатите гласове, от привичните миризми и болезнено липсващата утеха на милите лица. Изведнъж си спомни за Мод и виновно се обърна към вратата.

— Ела при мен, Мод. — Тя се освободи от многобройните прегръдки и изтича до вратата, където стоеше бледата и уплашена лейди. Макар че беше много ядосана на двойничката си, Мод не можа да устои на разкаяната усмивка на Миранда и на сърдечните й думи. — Прощавай, не исках да те пренебрегна. Ела да те представя на семейството си.

— Света майко Божия! — извика мама Гертруд, която най-после беше забелязала великолепното облекло на Миранда и спътницата й. — Това е противоестествено, казвам ви. Точно така, това е противоестествено.

Мод не знаеше какво трябва да каже или да стори. Беше попаднала в напълно чужд свят. Не можеше да си представи, че всички тези хора спят заедно в това тясно помещение; артистите й изглеждаха грамадни и невероятно жизнени.

— Е, кое си ти, дете? — попита високо мама Гертруд, за да надвика останалите, които отново бяха заговорили в едни глас. Всички бяха изумени от приликата между двете момичета и се опитваха да изразят смайването си с думи. — Господ да ми е на помощ — промърмори тя и отново се обърна към Миранда: — Майчице, какви дрехи си облякла! — Изведнъж тя избухна в смях и могъщата й гръд се залюля застрашително под широкия и нечист ленен халат, който беше облякла над ризата.

— Много се радвам, че Миранда се върна, но тя ни създаде предостатъчно ядове и аз много бих искал да зная каква е тази игра — обади се решително Бертран.

— Ще се опитам да ви обясня. — Миранда приседна на ръба на клатещата се маса и разказа приключенията си на внимателната публика. — Ако се справя със задачата си, лорд Харткорт ще ми плати петдесет златни нобли — завърши гордо тя.

— Господи, това е цяло състояние! — извика Джебедия и по изключение в гласа му нямаше и следа от песимизъм.

— Да — отговори просто Миранда.

— Какво друго иска от теб този лорд Харткорт? — осведоми се недоверчиво Бертран.

— Нищо — отговори решително Миранда. Случилото се през нощта си беше само нейна работа и нямаше нищо общо със задачата, която трябваше да изпълни.

— Не бъди толкова глупава и лековерна, малката ми! — Бертран се наведе и я плесна по бузата, не силно, но достатъчно твърдо. — Не говори глупости! Ти нямаш представа какви са благородниците, момиче. Той ще те вземе и когато ти се насити, ще те изхвърли като мръсно коте на улицата.

Мод изписка шокирано, но Миранда само потърка парещата си буза, без да се изненада или разсърди от плесницата. Бертран беше човек, който първо действаше и после мислеше.

— Лъжеш се — отговори енергично тя.

— Той те удари — произнесе съвсем тихо Мод. — Той те удари, Миранда.

— Няма нищо страшно — отговори весело младото момиче. — Бертран си е такъв.

— Мисля, че е по-добре да си вървя. — Мод се отдръпна към вратата и в очите й имаше див страх. Обитателите на малката стая й приличаха на лъвове в клетка.

— Кога ще дойдеш пак при нас? — попита тревожно Люк.

— Не мога да кажа отсега — отговори искрено Миранда.

— Значи не знаеш колко време ще ти трябва, за да изпълниш задачата си? — попита Раул и се отблъсна гъвкаво от стената. Мускулите играеха под опънатата кожа, голите му гърди блестяха от капчиците пот. В малкото помещение беше много задушно.

Когато едрият мъж се запъти към вратата, Мод се притисна страхливо към рамката. Никога не беше виждала такъв великан.

— Не знам кога ще се върна — повтори Миранда. — Но ако останете в Лондон, ще ви посещавам колкото се може по-често.

— Много сме зле без теб. Доходите ни непрекъснато спадат — обясни Бертран. — Ако останем още малко в града, съвсем ще го закъсаме. Конкуренцията е невероятна.

— Бертран е прав — подкрепи го мама Гертруд. — Но трябва да разберем, че момичето си има друга работа. Ако онова, което ни каза, е истина, ще й платят по царски. А всички знаем, че нашата Миранда не лъже. — Тя прегърна момичето и то се изгуби в големите й ръце. — Свърши си работата, мила, вземи петдесетте златни нобли и се върни при нас. Завинаги.

Мод се покашля и Миранда бе осенена от внезапна идея.

— Мод не би ли искала да видиш как даваме представление? Даже би могла да ни помагаш.

— Аз? Да ви помагам?

— Да. Нали можеш да свириш на тамбура? През това време Бертран ще събира зрители. Ти ще бъдеш най-голямата ни атракция. Истинска лейди, която свири на улицата! Моля те, направи ни тази малка услуга. Пък и е крайно време да видиш нещо от света извън спалнята си. Ако наистина си решила да прекараш остатъка от дните си в манастир, трябва да имаш приятни спомени.

Мод огледа замислено чуждите лица. Макар и напълно различни от нея, те вече не бяха страшни и заплашителни. Всички имаха свои специфични черти и тя видя ярките им индивидуалности. Те й се усмихваха с израз на добродушно признание, всички освен стария мъж, когото наричаха Джебедия и който я зяпаше недоверчиво и мрачно, сякаш всеки момент щеше да настъпи световна катастрофа.

— О, да, посвири ни на тамбура! — извика въодушевено Роби. — Аз ще стоя до теб и ще тракам на кастанетите. Много съм добър, но само с кастанети не става музика, някой трябва да свири на друг инструмент, а те са винаги много заети.

Мод погледна в малкото бледо лице, което беше преобразено от възбуда и радостно очакване, и изведнъж в тялото й се разля странна топлина, която се разпространи към главата. Тя можеше да помогне на това бедно дете, да му достави радост, да направи нещо полезно. Миранда я наблюдаваше с тиха усмивка, сякаш четеше мислите й, и само кимна одобрително, когато Мод каза:

— Е, добре, щом така искате.

— Най-добре е да свалиш тази изискана рокля — посъветва я Раул и изпъна могъщите си мускули. — Не можеш да се премяташ с тази пола.

— Носим всичките ти вещи — добави мама Гертруд и клекна пред един плетен кош. — Изпробвай това момчешко костюмче. Хората харесват панталони до коленете.

След минута Миранда се появи в стаята, облечена в тесни панталонки и къса жилетка, и Мод не можа да удържи кискането си.

— Този костюм е неприличен, Миранда.

— Права си, но привлича мъжете — отвърна младата жена и направи елегантен пирует. — Щом разберат, че съм жена, опулват очи като разгонени елени. — Мод я погледна шокирано и тя се ухили широко. — Забрави за час или два, че си дама, Мод, иначе играта няма да ти достави удоволствие.

За свое учудване Мод установи, че изобщо не й беше трудно да забрави произхода си. Докато Бертран стоеше на сандъка си и привличаше минувачите с бомбастични обещания, тя засвири на тамбура и застаналият до нея Роби заудря кастанетите си. Другите членове на трупата предложиха някои от номерата си и когато се събраха достатъчно зрители, Мод усети прилив на гордост, че беше допринесла за това. Чип танцуваше пред тях и имитираше Бертран с такава безсрамна точност, че хората се превиваха от смях. Повечето зрители заеха удобни пози, разкрачиха крака и скръстиха ръце — явен знак, че бяха готови да изгледат представлението.

Миранда избра подходящия момент и започна акробатичния си номер. Чип се включи активно и повтаряше майсторски изпълненията й. Докато се въртеше във въздуха и танцуваше по гредата, тя беше заета да преценява и критикува изпълнението си. Съзнаваше, че е загубила голяма част от сръчността си, и се закле да се упражнява усърдно в отдалечената си спалня. Доставяше й огромно удоволствие отново да прави онова, с което бе беше занимавала през целия си живот, да усеща как кръвта пулсира във вените й, как мускулите й се опъват и тялото й се извива гъвкаво, да слуша въодушевените ръкопляскания на публиката.

Тя се разходи на ръце между зрителите, накара кръвта на наобиколилите я мъже да закипи, изкуши ги безсрамно със съвършените извивки на тялото си, облечено само в тесни панталони и жакетче.

Изведнъж една ръка я улови за глезена и сложи край на изпълнението й. Очите й, които бяха на равнището на земята, се устремиха към чифт високи ботуши за езда, полуприкрити от дълга наметка. Но онова, което й подсказа кой стоеше пред нея, беше усещането на мъжките пръсти върху глезена й.

— Милорд? — прошепна стреснато тя.

— Същият — отговори граф Харткорт и тонът му беше сух като есенна шума.