Джейн Фийдър
Смарагдовият лебед (20)

19

Лейди Дюфорт се препъваше по стълбата към спалнята си, почти ослепяла от мъчителното главоболие. Даже да усещаше подкрепящата ръка на Миранда под лакътя си, тя не казваше нито дума.

Миранда я отведе до вратата и я остави под грижите на жената с лице на плъх, след което забърза към стаята на Мод. Чип я поздрави както обикновено с бурна радост, сякаш беше възкръснала от мъртвите. Все едно колко често го оставяше при Мод, той не можеше да свикне без господарката си и винаги когато тя се връщаше, я посрещаше с въодушевление.

— Хайде, разкажи как беше. — Мод остави настрана бродерията си и лицето й пламна от очакване. Беше заела обичайното си място на тапицираната пейка, но в последно време се беше отказала напълно от многобройните си шалове и завивки. Вместо да лежи във възглавниците, да посяга непрекъснато към ароматизирани кърпички и шишенца с амонячни соли, тя седеше изправена и се занимаваше с някаква работа. С четене, рисуване или, както в този случай, с бродиране на стенен килим.

— Наистина напредваш с бродерията — похвали я Миранда, за да я поизмъчи още малко. Огледа внимателно плата в рамката и кимна одобрително. Мод бродираше пасторална сцена с овчари и овчарки, които лудуваха покрай широка зелена река между овцете.

— Работя този килим вече пет години — обясни Мод и направи гримаса. — Мисля, че през последните седмици свърших много повече работа, отколкото през изминалите години.

— Сцената е доста скучна.

— Права си. — Мод смръщи носле. — Може би трябва да я захвърля и да започна друга бродерия. Ще си потърся битка, ловна сцена, изобщо нещо по-вълнуващо.

Миранда поклати глава.

— По-добре е да довършваш нещата, с които си се захванала. Иначе ще свикнеш да оставяш всяка работа недовършена, а това е нередно.

Мод вдигна рамене и прие умната забележка на Миранда с готовността, с която приемаше всичките й премъдрости. Момиче, водило живота на Миранда, знае какво говори. Това й напомни нещо и тя посегна към вързопчето, оставено на масата.

— Виж какви дрешки приготвих за Роби. Смяташ ли, че ще му харесат? Мисля, че са му по мярка.

Тя показа на Миранда панталон до коленете от червеникаво-жълто памучно платно, ленена риза, ленени долни гащи и чифт раирани чорапи.

— Не можах да му намеря подходящи ботушки. С това сакато краче…

— Щом милорд ми изплати петдесетте златни нобли, ще му поръчам специални обувки — обясни Миранда и зарадвано притисна до гърдите си хубавите дрешки. — Чудесни са, Мод, благодаря ти.

— О, а най-доброто е, че имам и жакетче, което ще му държи топло. — Мод гордо показа жакета от тъмна вълна. — Още е като нов. Дрехите са на племенника на готвачката. Тя му ги пази за неделите, но се зарадва да получи за тях цели пет шилинга.

— Ще ти върна сумата веднага щом имам свои пари — обеща Миранда и се зае да сгъва дрешките.

— Не, това е моят подарък за Роби — отговори почти сърдито Мод. — Иска ми се да мога да направя още нещо за него. — Тя се облегна на възглавницата и изгледа напрегнато Миранда. — Хайде, разкажи ми най-после за херцога. Симпатичен ли е?

Миранда притегли с крак един стол и седна срещу Мод, но по-далече от пламтящия огън в камината.

— Да, много. Мисля, че ще го харесаш. Не е елегантен като графа, а е по-скоро груб и дори някак тромав. Самият той ми го каза. През целия си живот е бил войник. — Тя спря за миг и помилва нежно Чип, който блажено въртеше глава. — Въпреки това имам чувството, че е силен мъж и може да стане много опасен, ако се разгневи — добави след кратък размисъл тя.

— Значи ти го хареса?

— Ами да… — Миранда кимна и по бузите й пропълзя червенина. — През повечето време беше много мил.

— Защо през повечето време? — Погледът на Мод се изостри и тя се приведе любопитно през масата.

— Опита се да ме целуне — отговори честно Миранда. — И това изобщо не ми хареса. Трябва да намеря начин да го убедя, че е по-добре да се държи на разстояние.

— Според мен целувките и другите подобни неща са част от ухажването — отговори със смръщено чело Мод. — Ако прочетеш песните на минезенгерите, ще установиш, че много подробно описват ухажването. Постоянно се говори за целувки и сладки любовни думи.

— Е, може би са прави — отговори смутено Миранда. — Но трябва да имаш предвид, че той ухажва не мен, а теб. Може би ти ще се почувстваш другояче. Може би ще се забавляваш. Убедена съм, че ще го харесаш и…

— Аз няма да се омъжа, Миранда! — прекъсна я сърдито Мод и скочи от мястото си. — Не знам какво възнамерява лорд Харткорт, но аз няма да се омъжа за херцог Роаси. Няма да се омъжа за никого! — Тя се заразхожда нервно напред-назад и продължи с нарастващ гняв: — Ще взема Берта и ще отида в манастир! — Ала още докато говореше, младото момиче усети, че думите му звучаха фалшиво. Беше казвала това много, много пъти преди — защо изведнъж изпита чувството, че не е искрена?

Мод се отпусна на пейката до огъня и се загледа в пламъците. Животът й се обърка, сърцето й вече не беше същото. Знаеше, че не може да се омъжи за протестант. Знаеше, че иска да отиде в манастир и да посвети живота си на Христос. Знаеше го с абсолютна сигурност… или пък не?

— Какво те тревожи? — попита Миранда.

— Не съм сигурна — отговори Мод. — Откакто ти дойде, всичко се обърка.

— Моля за прошка, мадам — поклони се сухо Миранда. Мод поклати глава.

— Не исках да кажа, че е станало нещо лошо. Може би съм още твърде млада, за да определя окончателно бъдещето си. Как мислиш?

— Искаш да кажеш, че няма да отидеш в манастир?

— Не съм съвсем сигурна какво имам предвид — призна тихо Мод и в гласа й звучеше отчаяние. — Единственото, което знам, е, че няма да се омъжа за херцог Роаси.

— Не мислиш ли, че е по-добре да се запознаеш с него, а после да вземеш решение? — предложи Миранда.

— И каква полза от тази среща? — Мод посегна към сребърната кошничка с лакомства, оставена на перваза на камината, сложи я в скута си, избра си парче марципан и го пъхна в устата си.

— Ти просто се страхуваш, — подразни я Миранда. — А ако продължаваш да се тъпчеш със сладки неща, зъбите ти ще изгният.

Въпреки това тя взе кошничката и прерови съдържанието й, докато намери бонбон със стафида. Чип изграчи зарадвано и протегна ръка. Миранда с готовност му подаде бонбона.

— И защо, според теб, ме е страх да се срещна с херцога? — изръмжа сърдито Мод.

— Защото си мислиш, че може да го харесаш. — Миранда скочи на крака и се огледа нетърпеливо. — Няма ли нещо хубаво за ядене? Умирам от глад. В двора никога не предлагат вечеря. — Тя се обърна към вратата. — Ще сляза в кухнята и ще донеса нещо. Какво ти се яде?

— Не смей да слизаш в кухнята! Има си лакеи за тази работа — укори я възмутено Мод.

Миранда се изкиска и изскочи от стаята, следвана от възбудено подскачащия Чип.

Мод се облегна отново на възглавниците и изяде няколко захаросани бадема, загледана в пламъците на огъня. Може би Миранда е права? Наистина ли я е страх да се запознае с херцога? Страхува ли се да подложи на изпитание вътрешното си убеждение? Ами ако наистина хареса херцога? Как ли щеше да се чувства като херцогиня Роаси? Да има собствено домакинство, влияние в двора, никой да не се меси в делата й, никой да не й нарежда какво да прави! Разбира се, тя ще бъде подчинена на авторитета на мъжа си, но той със сигурност не е тиран и животът им ще бъде поносим.

— Виж какво донесох. — Миранда нахлу шумно в стаята и прекъсна безплодните й мисли. Мод хвърли ленив поглед към таблата, която носеше двойничката й.

— Пастет от дивеч, езици в аспик, купа с гъбено рагу. Освен това си позволих да измъкна от избата една от бутилките бургундско на милорд — засмя се доволно Миранда.

Тя остави таблата на масата, извади тапата на бутилката и напълни две калаени канчета.

— Не намерих венецианския кристал, но се надявам, че не ви е неприятно да пиете като простолюдието, милейди.

Мод избухна в смях. Веселостта на Миранда беше заразяваща и мрачните й мисли изчезнаха. Всъщност, тя отдавна беше забравила предишната си меланхолия. Понякога забравяше дори набожността си. Естествено изповядваше греховете си на отец Дамян, но той ги оценяваше като леки и незначителни и почти не я наказваше.

След около половин час по коридора минаха Анри и граф Харткорт и спряха за миг пред спалнята на Мод.

— Като че ли се смее лейди Мод — отбеляза учудено кралят.

— Точно така — отговори с усмивка Гарет. Той различаваше смеха на Мод от този на Миранда, но беше явно, че братовчедка му се забавляваше не по-малко от близначката си.

— Защо ли е толкова весела? Не съм си и помислил, че може да не си е легнала в този късен час. Кой е при нея?

— Една далечна роднина, която сестра ми доведе в дома ни, за да прави компания на Мод и да получи добро възпитание — обясни с подчертана небрежност Гарет. — За вашата спалня се минава оттук, сир. — Той посочи коридора наляво. Анри вдигна рамене и последва домакина си.

Вратата на Мод се открехна предпазливо и чифт ясносини очи надникнаха навън. Анри, който веднага усети, че го наблюдават, се обърна изненадано. Погледите им се срещнаха, после лицето със сините очи се отдръпна бързо и вратата се затвори много по-шумно, отколкото се беше отворила.

— Той ме видя! — прошепна ужасено Мод, облегна се на рамката на вратата и попипа лицето си. — Обърна се точно в мига, когато погледнах навън.

— И? Хареса ли ти? — промърмори Миранда, която си хапваше пастет от дивеч.

— Нямах достатъчно време, за да преценя — отвърна тихо Мод. — Освен това не се интересувам истински от него.

— Не, разбира се, че не — усмихна се подигравателно Миранда. — Убедена съм, че имаше съвсем друга, напълно убедителна причина да го шпионираш.

 

 

Миранда уви новите дрешки на Роби в едно вързопче и излезе от къщата на разсъмване. Чип танцуваше пред нея, сваляше шапка пред всеки минувач, когото срещаха, и непрекъснато си бърбореше развеселено, за да даде израз на радостта си, че бяха излезли навън в това свежо, слънчево утро.

Миранда носеше старата си оранжева рокля, главата й беше увита с шал, на краката й потракваха налъми. Отново се беше превърнала в скитащата циганка, която се смеси умело с множеството и се понесе към вътрешния град, за да свърши всекидневната си работа, без да привлича върху себе си погледите на минувачите.

Миналата нощ не бе могла да затвори очи и причината беше очевидна. Дълго време лежа будна в мрака, изпълнена с надежда да чуе тихото проскърцване на отварящата се врата. Но никой не дойде да попречи на почивката й. Графът остана в собствената си спалия, а тя се местеше неспокойно в леглото, изложена безмилостно на незадоволените си копнежи, тялото й сковано и напрегнато като струна на цигулка, която чакаше лъкът да се задвижи върху нея.

Тя си повтаряше, че Гарет трябва да бъде особено предпазлив, тъй като спалнята на херцога беше наблизо. Но също така знаеше, че можеше да се промъкне безшумно в спалнята му и да излезе, без никой да я види. Откакто той се отвърна така рязко от нея в балната зала след излизането й иззад стенния килим, двамата нямаха възможност да се видят и да си поговорят.

Тя зави по улицата, където беше квартирата на семейството й. Чип подскачаше оживено пред нея и се насочи право към обущарската работилница. Нямаше нужда да му казва къде отиват.

— Добро утро — поздрави Миранда. Обущарят, който тъкмо отваряше дюкянчето си, се прозина и я погледна сънено и с известно недоверие. Явно не можеше да я познае.

— Идвам при гостите от втория етаж — обясни Миранда, мина покрай него и влезе в дюкянчето.

— Те си заминаха. Събраха вещите си и си тръгнаха — каза мъжът и застана в средата на помещението, докато се ровеше с черния си показалец в устата си и се опитваше да измъкне от огромната дупка на кътника си влакно шунка, останала от снощната вечеря.

— Това е невъзможно! — Миранда се засмя невярващо и отново се обърна към дървената стълбичка.

— Ей, нали ви казах, че вече ги няма!

Изведнъж Миранда разбра, че той казва истината. Тишината, която идваше от стаята на горния етаж, беше оглушителна. С лудо биещо сърце тя изкачи стълбите, вдигна резето и блъсна вратата. Малката стая беше абсолютно празна, капаците на прозорците бяха затворени. Чип скочи вътре, огледа се тревожно и се хвърли в ръцете й. После скри лице на гърдите й и очите му станаха тъжни.

— Не е възможно да са си отишли — пошепна Миранда, все още неспособна да повярва на очите си и да види очевидното. Тя отвори капаците на прозорците и в стаята нахлу ярка слънчева светлина. Погледът й падна върху малък предмет в ъгъла, тя изтича да го вдигне и изхълца. Дървено кръгче, с което си играеше Роби. Джебедия му го бе издялал в неочакван пристъп на човечност и обич.

Очите й се напълниха със сълзи. Защо беше това предателство? Нищо не можеше да се сравни с чувството за загуба, с горчивото разочарование, които изпитваше в този момент. Тя се обърна към обущаря, която я бе последвал по стълбата и стоеше на прага.

— Защо си отидоха?

— Откъде да знам? — Той сви рамене. — Платиха си наема и вчера сутринта се изнесоха.

— Но защо не ми казаха нито дума? Не могат да си отидат просто така, без да се обадят, без да се сбогуваме! — Тя не забелязваше, че почти крещеше, сякаш се опитваше да убеди обущаря в нещо, което тон упорито оспорваше.

— Хайде, момиче, не се вълнувай толкова — опита се да я усмири той, трогнат от видимото й отчаяние. — Сигурно джентълменът, който ги посети, има нещо общо с това. Сигурно той ги е прогонил.

— Джентълмен? — Миранда наостри уши и направи крачка към него. — Какъв джентълмен?

— Ами, не знам името му, но беше изискан господин, това е повече от ясно. Изкачи стълбата, сякаш познаваше пътя. После излезе с двама от тях. С дебелата жена и един от мъжете… тогава го видях за последен път. Другите двама се върнаха след доста време, платиха ми наема и се изнесоха. Малкият плачеше горчиво.

— Роби — прошепна Миранда. Усещаше пронизваща болка в сърцето, беше й трудно да диша. — Какъв беше джентълменът? С черна коса и кафяви очи ли? Беше ли гладко избръснат? — Тя знаеше отговора и въпреки това отказваше да повярва.

Обущарят я погледна намръщено и прехапа долната си устна.

— Ами… не мога да си спомня точно как изглеждаше. Беше едър и… да, май наистина имаше черна коса и беше гладко избръснат.

Защо?

Миранда мина безмълвно покрай обущаря и се запрепъва надолу по стълбата, докато притискаше Чип към гърдите си. Защо Гарет беше отпратил семейството й? Знаеше, че те са извънредно важни за нея, че тя ги обича повече от всичко на света. Беше чул обещанието й да ги посети скоро и да донесе нови дрешки за Роби. Защо? И къде бяха отишли?

Тя се втурна слепешком по улиците обратно към Людгейт. Болката в гърдите й се усилваше, сякаш някой беше забил нож в сърцето й. Ей сега щеше да рухне на улицата и да се задуши. Нямаше нищо по-страшно от съзнанието, че е била предадена. Така несправедливо и коварно, без всякаква причина.

Тя премина през градската порта и продължи по улицата към Странд, без да обръща внимание на слисаните погледи на минувачите. Поемаше си жадно въздух, пъшкаше от гняв, плачеше от болка.

Високите железни порти на къщата бяха отворени, за да мине каручката, която караше вино за избите на лорд Харткорт. Миранда се втурна в двора, без да чува виковете на пазача, изкачи на един дъх стълбата и отвори входната врата. Побягна нагоре по широката мраморна стълба, премина коридора и нахлу като вихър в спалнята на лорд Харткорт.

Гарет беше бос, облечен само в панталона си за езда. Когато Миранда се вмъкна неканена в стаята му, той се обърна рязко и замахна с бръснача си. Бузите му бяха покрити със сапунена пяна.

— Велики Боже на небето! Какво правиш тук? Какво правиш в тези дрехи? — Той грабна една кърпа и изтри пяната от лицето си. — Върни се в стаята си и веднага се преоблечи.

— Защо? — попита възбудено тя и се разтрепери с цялото си тяло. — Защо просто ги отпратихте? Вие сте били, знам. Вие сте ги отпратили тайно, без да се сбогуват с мен!

Гарет хвърли бърз поглед към отворената врата. Мина покрай нея и я затвори с трясък. После заговори приглушено и с усилваща се настойчивост:

— Чуй ме, момиче, с глупостта си ще развалиш всичко. Върни се веднага в стаята си. Облечи се прилично и ела при мен да поговорим разумно.

Миранда поклати упорито глава и в очите й заблестяха гневни сълзи.

— Какво ме е грижа за вашите планове? Все ми е едно какво разрушавам. Искам да зная какво сте им казали… какво сте направили… защо просто сте ги отпратили. Искам да зная!

Мелодичният й глас беше пълен с пронизваща болка и тя изобщо не се замисляше, че трябва да говори по-тихо. В пристъп на отчаяние Гарет я сграбчи за раменете и грубо я разтърси.

— Млъкни! За Бога, не можеш ли да замълчиш? Анри… херцогът е в съседната стая. Слугите отдавна са станали и ако продължаваш да вдигаш такъв шум, скоро ще дотичат, защото ще помислят, че е избухнал пожар.

— Все ми е едно — отговори вбесено Миранда и направи безуспешен опит да се изтръгне от ръцете му. — Все ми е едно, по дяволите! — Една сълза се отрони от окото й и се плъзна по кадифената буза. Той я бе предал. Тя го обичаше, а той я нападна в гръб. И сега не се тревожеше от нищо друго, освен че гневният й изблик можеше да разруши чудесния му план.

Побесняла от гняв, тя грабна кърпата от ръката му и изтри сълзите, които, се стичаха по лицето й, сякаш се беше отприщил порой. Кърпата беше влажна и ухаеше на сапуна, който Гарет използваше за бръснене. По някаква незнайна причина това я накара да захълца още по-силно.

Гарет беше сразен от сълзите й. Можеше да се справи с гнева й, но това горчиво отчаяние беше така нетипично за Миранда, че той забрави всичко наоколо, забрави дори близостта на Анри. Прегърна я с цялата си нежност, седна с нея на леглото и я залюля утешително, като че беше наранено дете.

— Спокойно, мила, спокойно. — Взе кърпата от ръката й, изтри заляното й от сълзи лице и приглади разбърканата коса от челото.

— Те са моето семейство — хълцаше Миранда и удряше с юмручета по голите му гърди, докато се опитваше да се изправи. — Какво им казахте? Как ги накарахте да ме напуснат без всяко обяснение?

— Казах им, че е за твое добро. Направиха го за теб. — В гласа му имаше неприкрито отчаяние. Съзнаваше, че по този начин няма да постигне нищо. Трябваше да овладее ситуацията, да докаже на Миранда, че контролира положението, че е прав. Привлече я отново към себе си и когато тя се изви в ръцете му и се опита да се освободи, усили хватката и я стисна като в клещи. — Престани да риташ и ме изслушай. Как искаш да ти обясня, след като непрекъснато се бориш с мен и нищо не ти влиза в главата?

Миранда се отказа от борбата, която въпреки цялата й гъвкава сила беше безсмислена. Тя установи, че диша тежко, че гърдите я болят, че гърлото й е пресъхнало и драще, а очите й парят. Вече не й се плачеше. Тя се подчини и остана неподвижна, но тялото й беше като опъната тетива в ръцете му.

Гарет помилва нежно устните й, после погали закръглената й буза, допряна до гърдите му. Миранда не се помръдна и не реагира по никакъв начин на милувката. Очите й останаха отворени, но тя не го погледна.

— Всичко, което казах на приятелите ти, беше, че не вярвам да изиграеш с необходимата убедителност ролята на Мод, докато те са в Лондон и ти си готова да ги посещаваш при всеки удобен случай, за да бъдеш с тях и дори да изнасяте представления. — Гласът му беше твърд и спокоен. — Обясних им, че за теб е много трудно да обединиш двете си задължения, че ако някога се наложи да им помогнеш, ще го направиш без колебание. И че ще ти е много трудно да съсредоточиш цялото си внимание върху тази напълно различна роля, която играеш тук.

Миранда се вслушваше в спокойния, делови тон, усещаше как дъхът му гали главата й. Ръката му продължаваше да милва устните и бузата й, тя усещаше топлината на голата му гръд през тънката материя на роклята.

— Мама Гертруд и Бертран се съгласиха, че за теб ще е по-лесно, ако напуснат града..

— Наистина ли стигнаха до това решение? — попита тя и за първи път го погледна в очите.

Гарет кимна и помилва другата й буза.

— Да, след като им описах ситуацията.

— Но защо поне не се сбогуваха с мен? Къде отидоха? Ще ги намеря ли пак?

— Всичко ще се оправи — пошепна той и отметна главата й назад. Устата му се надвеси над нейната и когато устните й се отвориха за нов въпрос, той ги затвори със страстна целувка. Ръката му се плъзна надолу по гърлото й и той отдели за миг устните си, за да й пошепне: — Вярвай ми, мила. Не прави нищо друго, само ми вярвай.

Очите на Миранда се затвориха и тя се опита да се пребори с коварното желание на тялото си, с мъчителния копнеж по милувките му. Разумът й казваше, че обяснението е логично, но не толкова рационалната част на характера й крещеше, че нещо не е наред. Толкова й се искаше да му вярва, да запази доверието си в него, да се отдаде на ласките му, да го целуне с цялата си страст. Но дълбоко в нея се бе загнездила тъпата болка на предателството.

Тя се опита да се брани, отблъсна го, освободи брадичката си от коравите пръсти, които притискаха лицето й към неговото. Но свободната му ръка обхвана разголената й гръд и зърното й моментално се втвърди, напълно независимо от желанието или волята, и се намести жадно в дланта му. По гърдите й се разля възбудена тръпка, в корема й пламна вече познатата топлина на чувственото удоволствие. Въпреки това тя напрегна всичките си сили, за да устои на изкушението, и ожесточено стисна устни под устата му, сякаш това можеше да я предпази от бавната чувствена атака срещу гнева и недоверието й. Той не се трогна от опита й да го отблъсне. Върхът на езика му очерта линията на устата й, нежно и изкусително, без да напредва насилствено, просто вкуси сладостта на устните й. Само здраво сключените около брадичката пръсти й пречеха да се отдръпне.

През дългите самотни часове на изминалата нощ тя бе копняла точно за тези милувки и сега тялото я предаде позорно, отказа да мисли за нещо друго, освен за дивото си желание. Силните протести на разума бяха заглушени и постепенно изчезнаха, докато от тях остана само едно неясно и несвързано ехо.

Когато усети, че съпротивата й отслабна, Гарет промени тактиката си. Целувката му се превърна в гореща, буреносна атака, която принуди устните й да се отворят. Голите й гърди се притискаха към неговите и тя усещаше лудото биене на сърцето му. Той я вдигна и я обърна настрана в скута си. Тя усети натиска на твърдия му член в хълбока си. Отново се опита да го отблъсне, но ръката му се плъзна под полата й и стисна здраво твърдото задниче, за да я притисне към възбуденото му тяло, докато езикът му продължаваше да опустошава устата й.

Миранда осъзна сладостта на това пленничество и престана да се бори. Отдаде се на дълбокото, инстинктивно знание, че тъкмо силата, която упорито нападаше защитните й съоръжения, щеше да й донесе вътрешен мир и да угаси страшната болка.

Гарет усети как тя се предаде, почувства властната й потребност от неговата сила и нежност. Кожата й пламна под докосванията му, тялото й се разтърси като в треска, погледът й се замъгли от желание. Той пусна брадичката й, но другата му ръка остана на задника й. Свали отворената рокля от раменете й, плъзна устни по шията й и спря за момент на мястото, където се усещаше пулсът й. После продължи бавно към гърдите, езикът му очерта нежната им закръгленост, заигра се с малките, втвърдени зърна и Миранда простена задавено.

Той я отпусна бавно върху члена си, тялото й беше отворено и напълно неподвижно в своята отдаденост. Той издърпа оранжевата рокля, захвърли я небрежно на пода, после обхвана с две ръце тънката й талия.

— Вярваш ли ми, мила?

Вместо отговор тя вдигна ръце, за да докосне лицето му, притисна длан до бузата му, както беше направил той, и очерта твърдата линия на брадичката му. После плъзна пръсти надолу по шията. Непобедимата сила на страстта се четеше ясно в дълбините на тъмните очи, в изпъкналите жили на шията му. Въпреки това тя съзнаваше, че той се владее напълно… че контролира и двамата. Тогава разбра, че можеше спокойно да свали отбранителните съоръжения и да сложи оръжие, защото той нямаше да се възползва от капитулацията й. Можеше да му вярва, защото само той можеше да я дари с блаженство и вътрешен мир. Поне в това отношение можеше да му вярва.

Гарет обсипа тялото й със сладостни милувки, докато тихо нашепваше в ухото й радостни думи за предстоящата наслада. Изтръгна от устата й тихо произнесените уверения, които желаеше да чуе, убеди я да му покаже местата, чието докосване й създаваше най-голяма радост. Миранда забрави света около себе си и се остави цялата на магията на опитните му ръце, щастлива, че вече не беше сама с болката и объркването си. Тя се предаде с кратък сладостен вик и допусна милувките му да заличат тялото й, душата и духа й.

Тя продължаваше да се носи безпомощно на вълните на насладата, когато Гарет я вдигна внимателно и я положи на леглото. Той свали панталона си с резки, нетърпеливи движения и застана пред леглото. Коленичи между широко отворените й бедра, вдигна краката й на раменете си и мушна ръце под дупето й, за да вдигне хълбоците й и да проникне в утробата й с бавен, но силен тласък. Тя го прие дълбоко в себе си, изпълнена от сладко мъчение, което бе станало непоносимо, но което много искаше да удължи.

Този път двамата споделиха дивата, въртяща се все по-бързо и по-бързо спирала на насладата, торнадото, което ги понесе във вихрушката си и ги запрати в празнотата на обсипаното със звезди небе. Когато всичко отмина, Миранда се отпусна безсилно, обзета от безкрайно изтощение и щастливо удовлетворение, без да възприема нищо друго, освен краткотрайното блаженство на сливането им. Гарет опря глава на рамото й, тялото му се отпусна тежко върху нейното и я притисна в пухените завивки.

Един слънчев лъч опари гърба му и го накара да се справи от преживяната наслада.

— Велики Боже! — промърмори той и се претърколи настрана. Ръката му остана върху запотения й корем, той я погледна разкаяно и поклати глава. — Ти си една коварна малка изкусителка. Заради теб забравих задълженията си на домакин. — Той седна и преметна крака през ръба на леглото, докато масажираше тила си. — Как ще излезеш, без да те видят? — Той стана и започна бързо да се облича.

Миранда седна в леглото и се огледа. Магията беше отминала, разкъсана от трезвите му думи. След тази прекрасна любовна игра Гарет не можеше да мисли за нищо друго, освен че някой можеше да я види как напуска стаята му. Той я бе излекувал… не, той бе повярвал, че може да излекува душевната й болка… но не го направи. В действителност нищо не се беше променило. В действителност тя не означаваше нищо за него; единственото важно беше да стигне до целта си, да осъществи честолюбивите си замисли. Защо бе повярвала, че той може да бъде друг?

Тя си припомни ясно мига на лодката, когато й призна движещата сила на амбициите си. Устата му се опъна в онази цинична, горчива линия, която всеки път я плашеше до смърт. Тя беше глупачка, че не обърна внимание на предупреждението. Той не й обеща нищо, а съвсем открито призна, че иска да я използва за честолюбивите си цели. А тя му отдаде душата си в замяна на няколко мига чувствено удоволствие.

Само тя беше виновна за страшното разочарование и болката, които изпитваше в момента.

— Не се страхувайте, никой няма да ме види да излизам от стаята ви. — Тя вдигна оранжевата си рокля, нахлузи я през главата си и се запъти към прозореца.

— Ей, къде отиваш? — попита бързо той и протегна ръце към нея.

— Ще изляза през прозореца — отговори спокойно тя.

— Не ставай смешна, мила. — Той се засмя, улови брадичката й и вдигна лицето й към своето, за да я целуне, но изразът в очите й го стресна. — Излез през вратата. Ще отида да видя дали въздухът е чист.

— През прозореца е по-сигурно — отговори упорито Миранда. Този път Гарет не възрази, макар че в лицето му имаше неверие. Без да бърза, Миранда преметна крак през рамката на прозореца. Чип хукна след нея, като бъбреше възбудено, и се прехвърли с един скок навън.

— Миранда, върни се в стаята! — Но тя вече бе изчезнала. Гарет се втурна към прозореца, макар да знаеше, че е закъснял. Чип се спусна малко надолу по бръшляна, после се закатери към стаята на Миранда. Тя го следваше с невероятна гъвкавост, залепена като муха за стената. Много скоро успя да се залови за рамката на своя прозорец, изтегли се и се прехвърли в стаята си. Яркооранжевото петно върху разкошната зеленина на бръшляна изчезна.

Гарет се върна в стаята си и се облече с трескава бързина. В ума му непрекъснато се въртеше мисълта, че не беше очаквал Миранда да реагира така болезнено на заминаването на трупата. Тя беше прагматичен, рационален човек. Винаги готова да се приспособи, да плува по течението, да се смее на неприятностите; винаги стараеща се да остане на повърхността и да извлече полза от временните отстъпки. Той бе очаквал, че тя ще бъде тъжна и обидена, когато открие, че приятелите й са изчезнали, без дори да се сбогуват, както беше станало в Дувър. Но бе приел, че тя ще се примири бързо и ще се убеди, че трупата е имала сериозни основания да я напусне. Освен това той не очакваше, че тя ще узнае толкова скоро за намесата му в заминаването на семейството й. Беше глупаво да повярва, че обущарят няма да го издаде.

Оставаше му само да се надява, че е уредил нещата. Че я е утешил и успокоил, че си е възвърнал доверието й. Не можеше да понесе да я вижда тъжна. Не можеше да понесе тя да го обвинява в предателство.

Не, сега не беше време да се отдава на подобни мисли. Все пак беше домакин на Анри, краля на Франция. Гарет закрепи на колана си кожената ножница с камата, намести я на хълбока си и слезе в партера, стараейки се да изглежда като любезен домакин.

Имоджин беше в трапезарията; тя изглеждаше много по-бодра в сравнение с предишната вечер и играеше майсторски ролята на внимателна домакиня.

— Желая ви добро утро, лорд Харткорт. — Анри размаха за поздрав агнешкия котлет, който гризеше. — Не ми ли обещахте за днес лов на елени в горите на Ричмонд?

— Разбира се, ваша светлост, щом така желаете. — Гарет се поклони учтиво, настани се на мястото си и си взе нещо за закуска. Направо умираше от глад. Страстната любовна игра беше възбудила апетита му. — Кога желаете да тръгнем, сър?

— О, предоставям това на вас, Харткорт — отвърна любезно Анри и продължи да се занимава с котлета си. — Вашата възпитаница обича ли лова?

— Мод не умее да язди много добре. — Гарет си напълни голяма чаша с ейл.

— Може би сега ще ми кажете, че и не закусва?

— Би трябвало вече да бъде тук — намеси се Имоджин. — Може би се е успала. Извинете ме, милорд, ще отида да видя дали е готова.

Миранда тъкмо се обличаше. Чувстваше се толкова объркана, че всичко се въртеше в главата й. Мислеше си, че е повярвала в уверенията на Гарет, че всичко ще се обърне към добро. Но сега осъзна, че не може да се задоволи с празни думи. В никакъв случай не можеше да остави нещата така. Трябваше да разбере къде е отишло семейството й. Трябваше да се увери, че един ден ще се съберат отново. Гарет явно не я разбираше. Може би просто не беше в състояние да я разбере. Все пак тя идваше от друг свят, напълно различен от неговия. Членовете на семейство Харткорт не се обичаха особено много.

Сигурно нямаше да й бъде трудно да намери трупата, докато следата им е още прясна. Щеше да провери пристанищата на канала; ако не бяха в Дувър, сигурно щеше да ги намери във Фолкестон. Щом открие накъде са тръгнали, ще изпрати писмо по куриер и ще ги помоли да я изчакат. Ще им донесе петдесет златни нобли и ще плати всички разходи за дългото чакане.

Когато Имоджин влезе в зелената стая — както обикновено, без да почука, — Миранда я погледна слисано, като че не я познаваше. Толкова беше потънала в плановете си.

— Трябва да слезеш на закуска — заяви Имоджин. — Херцогът пита за теб.

— Веднага. — Миранда намести шалчето на шията си и скри косата си под обсипаното с бисери боне. Тя беше артистка и представлението трябваше да продължи без оглед на личните неразположения. — Да вървим, мадам.

Тя слезе по стълбата, прекоси залата и отвори вратата на трапезарията. Усмивката й беше любезна, гласът, с който поздрави господата, мек и мелодичен. Оплака се от липса на апетит И хапна само малко парче хляб с масло.

— Защо нямате апетит, лейди Мод? — попита Анри, който беше в най-добро разположение на духа. Тъмните му очи блеснаха изпитателно. Той си сипа щедра порция ейл и продължи: — Вашият настойник има отлична кухня.

Миранда направи опит да се усмихне. Устата на херцога блестеше от мазнината на изядения котлет. Странно, но това не я раздразни, дори напротив, то изглеждаше съвсем естествена прибавка към внушителната му, пращяща от здраве и сила фигура. Силните рамене опъваха жакета, мускулите на гърдите играеха под тънката материя, готови да я разкъсат. Той не беше мъж с изисканите маниери на придворен; както сам бе казал, той беше по-скоро тромав войник, който се чувства много по-добре на бойното поле, отколкото в тази елегантна трапезария, заобиколен от изискана компания.

— Тази сутрин нямам апетит, ваша светлост — промърмори унило тя.

— Смятаме да отидем в Ричмонд, за да гоним елени. Ще ни придружите ли?

Миранда поклати глава.

— Ловът не ме привлича, сър.

Анри смръщи чело и сътрапезниците видяха недоволните искри в очите му. Кралят не можеше да понесе да прекара цял ден затворен в къщата, но тъй като беше дошъл да ухажва лейди Мод, трябваше да се примири със съдбата си. Начинанието му нямаше да напредне, ако отидеше в Ричмонд без нея.

— Смятам, че ще се върнем доста преди вечеря, сър — намеси се Гарет.

— Нали сме канени на вечеря у кралицата — напомни му мрачно Анри, набоде парче хляб на ножа си и го поднесе към устата си.

— Имам намерение да поканя нейно величество да вечеря у нас — отговори с любезна усмивка Гарет.

— Дали ще приеме? — Анри дори не направи опит да скрие радостта си от това намерение на домакина си.

— Мисля, че да — отговори с многозначителна усмивка Гарет. Кралицата винаги приемаше с удоволствие поканите, които й позволяваха да спести парите за официалните вечери. — Веднага ще изпратя куриер с поканата. — Той стана от мястото си, поклони се и излезе от трапезарията.

Перспективата да прекара вечерта в компанията на бъдещата си годеница развесели Анри и той огледа внимателно младата лейди. Сигурно не беше чак толкова неопитна ездачка, за каквато се представяше. Дори да беше така, той щеше да я научи да язди; тя със сигурност не беше страхливка. Сякаш усетила изпитателния му поглед, тя вдигна очи и той остана поразен от красотата им. Дългите й ръце почиваха върху масата, смарагдовата гривна блестеше на тънката й китка. Тя му се усмихна бегло и обърна глава, за да отговори на въпроса на лорд Магре. Шията й беше толкова стройна и бяла, че Анри усети непобедимо желание да я покрие с целувки, да притисне устни към пулсиращата вена и да остане завинаги така.

Възпитаницата на лорд Харткорт беше всичко, което обещаваше портретът й, и много повече. Тя беше безукорна спътница за френския крал. Той си припомни отново смеха, който бе чул миналата вечер в стаята й. Сърдечен, весел, искрен смях. Смях, който събуждаше в душата на зажаднелия мъж надежда за чувствени наслади.

Той посегна към канчето с ейл и по устните му пробяга усмивка.

— Имам по-добра идея от лова в Ричмонд. Чуйте ме, милейди. Двамата с вас ще излезем на разходка по реката. Слънцето грее, водата е спокойна. Така ще имаме достатъчно време да се опознаем. Какво ще кажете, Харткорт? — Той махна е ръка на графа, който току-що се беше върнат в трапезарията. — Смятам да направя излет по реката с вашата възпитаница. Имаме ли позволението ви?

— Но разбира се, ваша светлост — отговори с лек поклон Гарет.