Джейн Фийдър
Смарагдовият лебед (23)

22

Когато лорд Харткорт влезе в зелената стая, Миранда се надигна бавно от леглото и заговори с натежал от сълзи глас:

— Много се радвам, че дойдохте, милорд, защото трябва да ви питам нещо.

— Да, а ти трябва да ми обясниш защо те е нямало цял ден. Не си ли помисли, че херцогът може да забележи замяната? — изръмжа сърдито Гарет. Страхът и загрижеността от последните часове отстъпиха място на луд гняв. — Има някои хора долу в залата, които веднага забелязаха, че Мод е друго момиче. Цяло чудо е, че херцогът не се усети.

Миранда вдигна рамене и равнодушният й жест го ядоса още повече. Той направи крачка към нея, тя отстъпи назад и го погледна със студенина, която обаче не успя да скрие дълбоката болка, която плуваше в дълбините на очите й. Болката, която той бе повярвал, че е прогонил завинаги.

Хладното й спокойствие го накара да застане нащрек. В погледа и позата й имаше нещо сковано, но и решително, въпреки факта, че беше облечена само с халат, краката й бяха боси, а косата толкова разрошена, сякаш дълго беше стояла на вятъра.

— Щом херцогът не е забелязал нищо, милорд, трябва да бъдете благодарен за замяната. Сигурна съм, че вече не се нуждаете от мен. Мод е на път да приеме съдбата си.

— Миранда…

— Не! — прекъсна го разгорещено тя. — Не, милорд. Трябва да ми отговорите! Дадохте ли пари на трупата, за да ме напуснат? Какво им казахте? Как ги накарахте да заминат така набързо? Сигурно първо сте ги заплашили, а после сте ги подкупили!

Гарет беше толкова стъписан, че не можа да събере мислите си за разумен отговор.

— Платихте ли им, сър? — попита тя и блестящите от гняв очи се откроиха огромни на бледото лице.

Гарет разбра с дълбоко примирение, че беше стигнал достатъчно далеч в измамата и че при дадените обстоятелства му оставаше само да каже истината. Все още беше на мнение, че е твърде рано да разкрие на Миранда какъв е произходът й, че в това състояние тя няма никога да го приеме доброволно, но тя просто не му остави друг изход.

— Да — отговори спокойно той, — платих им петдесетте златни нобли, които ти бях обещал. Имах основателна причина да го сторя. Ако се успокоиш и ме изслушаш, ще разбереш защо съм постъпил така.

— И те ги взеха… взеха вашите кървави пари — отвърна горчиво тя и на лицето й се появи отвращение. Обърна се настрана и раменете й потръпнаха.

Гарет я сграбчи за ръцете и я обърна отново към себе си.

— Моля те, Миранда, трябва да ме изслушаш. Чуй какво имам да ти кажа и не ме прекъсвай, докато не свърша. След това можеш да ми кажеш, каквото искаш, да ми зададеш всички въпроси, които тежат на сърцето ти. Кълна ти се, че не е това, което си мислиш. Никой не те е предал.

Миранда чу думите му, видя убедеността в тъмните очи, но нищо не можа да спре студената тръпка на предчувствието, което пролази по гърба й. Фините косъмчета на тила й настръхнаха. Тя го погледна мълчаливо и изразът в очите й му напомни за затворник, изправен пред съдията. Без да й даде време да възрази, той започна с историята за страшната Вартоломеева нощ…

Имаше чувството, че е говорил цели часове. Когато най-после свърши, в стаята надвисна потискаща тишина, нарушавана само от тихото бъбрене на Чип, който висеше на пердето пред прозореца.

Когато мълчанието стана непоносимо, Миранда заговори и гласът й прозвуча странно безизразно:

— Откъде сте толкова сигурен, че съм близначката на Мод?

— Спомняш ли си как обърнах внимание на белега в корените на косата ти? — попита тихо той, стараейки се да обуздае вълнението си. През цялото време беше говорил делово и сега не биваше да губи самообладание. — Мод има същия. Аз го имам, майка ви го имаше. Това е характерен белег на семейство Харткорт.

Миранда вдигна ръка и опита предпазливо тила си. Белегът не се напипваше, но тя знаеше, че е там, както знаеше, че е напълно безсмислено да се съмнява в разкритията на графа. Тя и Мод бяха близначки. Дълбоко в себе си тя знаеше, че Гарет бе казал истината, знаеше, че Мод ще я приеме също така безусловно, както я бе приела тя.

— Твърде малко хора знаят за изчезналата близначка — продължи тихо Гарет. — В онази страшна нощ бяха избити толкова хора, че загубата на едно десетмесечно бебе беше заличена от всеобщата кървава баня.

Мълчанието отново падна над главите им, по-мъчително отпреди. Гарет беше сериозно обезпокоен от почти призрачната бледност на Миранда и странните искри в очите й. Тя отказваше да го погледне и когато понечи да я хване за брадичката, за да обърне лицето й към своето, чертите й се разкривиха, сякаш я беше ударил.

— Разбираш ли какво означава това? — Гарет започваше сериозно да се пита дали тя наистина беше проумяла какво й бе казал. Нямаше да се учуди, ако не беше схванала в целия им размер последствията от това неочаквано разкритие.

— Да — отговори студено тя. — Разбирам, че ме използвахте и измамихте. Но това ми беше ясно още когато открих, че сте отпратили семейството ми.

— Те не са твоето семейство — заяви твърдо той. — Напуснаха те, защото това беше абсолютно необходимо. Обещах им да ти кажа, че не са те изоставили. Те научиха истината и разбраха, че вече не могат да бъдат част от живота ти. — Поне това трябва да й е станало ясно, помисли си сърдито той. Нима можеше да бъде другояче?

— Кой ви е казал, че вече не са част от живота ми? — Гневът пламна с нова сила в гърдите й, очите й заблестяха ожесточено и бледите бузи се оцветиха в тъмночервено. Онова, което според лорд Харткорт беше очевидно, съвсем не беше нормално за Миранда. — Вие! Вие решихте така! Те са моето семейство! Те ме отгледаха и са част от мен, както аз съм част от тях. Аз не съм нито от семейство Харткорт, нито от рода д’Албар… във всеки случай това няма значение за мен. Аз съм онова, което винаги съм била, и вие нямате право, нямате ни най-малко право да се месите в живота ми. Вие не се съобразихте с чувствата ми. Вие ме пренебрегнахте и купихте семейството ми… все едно, че са стока, за чиято цена можете да се пазарите. Вие ме предадохте, злоупотребихте с доверието ми, с моята…

— Спокойно, мила, не се гневи. — Гарет протегна ръце и я притисна силно до гърдите си, опитвайки се да спре бурния изблик на чувства. — Чуй ме, скъпа. Опитай се да бъдеш разумна. Когато разбрах коя си, веднага реших, че не мога да те оставя повече на улицата. Моят семеен дълг изискваше да те прибера в лоното на семейството и да ти помогна да си възвърнеш правата, които ти дава произходът.

Миранда се изтръгна от прегръдката му и вдигна гордо глава.

— Не, милорд, вие видяхте в мен благоприятна възможност да задоволите собственото си честолюбие — отговори твърдо тя. — И ви беше все едно… и все още ви е все едно, че ме използвахте така безсрамно.

Гарет се опита отново да притисне главата й до гърдите си, помилва косата й и отговори:

— Няма да отрека, че честолюбието е могъща сила. Но моята цел е и твоя, Миранда. Помисли малко! Помисли за какво работя. Можеш да станеш кралица на Франция и Навара!

— Ами ако не искам? — попита сърдито тя и отново се освободи от прегръдката му. — Ами ако тази перспектива ме изпълва с отвращение и ужас, какво тогава, милорд?

— Ти не си родена за скитнически живот и го знаеш много добре — отвърна той, опитвайки се да запази самообладание. — Аз ти отворих вратите към един напълно различен живот. Знам, в началото всичко ти се струва объркващо и мъчително, но се кълна, че именно това е животът, за който си предопределена.

Миранда поклати глава.

— Не сте прав — отговори горчиво тя. — Във вашето общество няма място за мен. — В погледа й имаше безмилостна яснота. — Мод ще се омъжи, за да задоволи честолюбието на лорд Харткорт, но аз няма да го направя.

Тя му обърна гръб. Дълбоката, пронизваща божа на предателството й причиняваше гадене. Нищо от онова, което й говореше той, не намали болката, само я направи още по-страшна. Нито веднъж, откакто се бяха срещнали в Дувър, не беше видял в нея нещо повече от средство към целта. Дори днешното му разкритие не й направи впечатление. Тя беше живяла живота, който й харесваше, и думите не можеха да я променят.

— Миранда, мила моя…

— Не ме наричайте така! — изфуча разярено тя. — Достатъчно лъжи натрупахте между нас, милорд, не прибавяйте още една. Никога не сте изпитвали истинска привързаност към мен. Какво си мислехте, когато ме отведохте в леглото си, милорд? Че ще ме укротите, че ще…

Гарет не можа да понесе повече болката й. Сграбчи я за раменете, притисна я с все сила към себе си, помилва гърба й, погали блещукащата червенокафява коса, притисна устни към меката кожа на тила й, опитвайки се да я накара да замълчи.

— Миранда! Престани да се самоизмъчваш! Нашата любов нямаше нищо общо с това, което ти казах днес. Тя беше напълно различна от…

— Ами тази сутрин? — попита остро тя и го блъсна с такава сила, че той я погледна смаяно. — Тази сутрин спахте с мен, за да ме укротите, да ми замаете главата, да ме подчините на волята си, нали? Не се опитвайте да ме лъжете! — Тя го погледна отново с неумолима острота. — Не можете ли да понесете истината? — Изведнъж раменете й увиснаха и гневът се отля от тялото й като огромна вълна. В гласа й прозвуча отчаяние: — Аз ви обичах.

— Миранда, мило мое момиче…

— Махнете се оттук! — изкрещя тя и притисна ръце към ушите си в отчаян и безсмислен жест.

Тъгата й беше толкова силна, че Гарет не можеше да я понесе. Съзнаваше, че ако остане още малко тук, ще я направи още по-нещастна. Беше очаквал трудности, но не и такава безнадеждност. Остана да стои насред стаята, не знаейки какво да каже, какво да стори, за да не влоши още повече положението.

— По-късно — проговори най-сетне той. — По-късно ще поговорим пак.

Той отиде до вратата, разтърсен до дън душа, и изобщо не забеляза, че тя беше само притворена. Излезе в коридора и се запъти с уморени крачки към собствената си спалня. Не, това убежище трябваше да почака още малко. Първо трябваше да се погрижи за кралица Елизабет, която гостуваше под покрива му.

Когато лордът слезе по стълбата към партера, лейди Мери Абърнати се измъкна от сянката на една ниша, където беше стояла през цялото време. Тя огледа страхливо коридора, после втренчи поглед в затворената врата на отсрещната стая и се разтрепери с цялото си тяло. Не можеше да не си припомни старата поговорка: „Който подслушва, скрит до стената, чува собствения си позор“.

Когато тази сутрин спахте с мен… Така бе казало момичето, което не беше Мод. Момичето, което беше любовница на Гарет. Той бе подслонил любовницата си под собствения си покрив. Аз ви обичах… беше казало момичето.

Мери навлажни с език пресъхналите си устни и се опита да преглътне коравата буца, заседнала в гърлото й. Харткорт беше измамил и нея, и сестра си, дори самата кралица. Измамата му беше повече от отвратителна, тя представляваше такова страшно предателство, че Мери не беше в състояние да го проумее. Мъжете издържаха уличници, често си вземаха и метреси. Но ги държаха далече от съпругите си, от годениците, от семейството. Така не се забъркваха в емоционални усложнения. Това беше част от живота на висшето общество и представляваше най-обикновена сделка. Този случай обаче беше абсолютно различен. Тя не познаваше този Гарет. Граф Харткорт никога не беше говорил с този тон, с това искрено вълнение, с тази несигурност. Страстта му към това момиче беше повече от очевидна. Той бе затънал дълбоко в блатото на разврата и вулгарността и вече не можеше да бъде верен рицар в империята на нейно величество, достоен човек, който държи на мястото си в този свят.

Мери се спусна безшумно по стълбата и влезе в балната зала. За щастие никой не беше забелязал изчезването й.

 

 

След около час Мод почука на вратата на зелената стая и отвори, без да дочака подкана. Кралицата и свитата й се бяха върнали в Уайтхол, придружени от граф Харткорт и херцог Роаси.

— В леглото ли си вече, Миранда?

Миранда беше толкова развълнувана, чувстваше се така загубена и самотна в тази страшна бъркотия от отчуждение и загуба, че не знаеше как да се държи с Мод. Собствената й идентичност се беше размила, рамката на живота й беше взривена. Какво трябваше да стори сега: да сподели ли със сестра си откритието на графа или да я остави в благословено незнание?

— Не, не съм в леглото.

— Защо седиш на тъмно? — Мод влезе и затвори грижливо вратата. Миранда седеше на рамката на прозореца, свила крака под себе си. Чип лежеше по гръб в скута й и се протягаше лениво.

— Наблюдавах вечерницата — обясни тихо тя.

Мод смръщи чело. Гласът на Миранда не беше мелодичен както обикновено. Тази вечер тя говореше дрезгаво и пресипнало, сякаш беше настинала. Мод отиде до прозореца и се наведе да помилва Чип. Шията й беше разголена, косата високо вдигната и прихваната е мрежичка от златни конци. Бледият белег с форма на полумесец се виждаше повече от ясно. Без да съзнава какво прави, тя вдигна ръка и попипа тила си.

— Разкажи как мина вечерта.

— О, да! — Мод се намести на перваза до Миранда и спря за миг, за да подреди мислите си. После пое дълбоко въздух и даде воля на чувствата си.

— Той ме целуна — разказа възбудено тя. — Чувството беше много странно и… прекрасно. Знаеш ли дали трябва да се чувствам именно по този начин?

— Мисля, че да — отвърна глухо Миранда.

— Какво има? — Мод стисна силно ръцете й. — Изглеждаш толкова тъжна. Какво ти е, мила?

Миранда се освободи с рязък жест.

— Значи си склонна да приемеш годежа?

Мод поклати глава.

— Не знам. Всичко, в което досега вярвах и което мислех за себе си, изведнъж се обърка. Не знам как да изляза от този хаос.

Миранда изпита такава горчива ирония, че едва не избухна в смях. „И със сестра ти е същото.“ Двете не знаеха как ще живеят отсега нататък само защото граф Харткорт беше решил да играе ролята на господ.

— Какво става с теб, Миранда? — попита настойчиво Мод. — Не ми харесва, че си така тъжна. Не мога ли да направя нещо, за да ти помогна?

Миранда скочи от рамката на прозореца, без да изпуска от ръце Чип.

— Отивам си — промълви тихо тя.

— Толкова скоро? — Мод я погледна стъписано. — Защото заех мястото ти при херцога ли? Защото мислиш, че вече нямаме нужда от теб?

— Никой не ме иска тук — отговори тъжно Миранда. — Но това не е единствената причина, поради която си отивам. Трябва да намеря семейството си, преди да са се качили на някой кораб за Франция. Станало е страшно недоразумение. Те си мислят, че вече не искам да се върна при тях. Трябва да тръгна на разсъмване и да ги настигна във Фолкестон.

— Не искам да си отидеш — отговори бавно Мод и се учуди на тона си.

— Тогава ела с мен. — Миранда го каза просто така, но изведнъж тази невъзможна представа й се стори най-естественото нещо на света и тя усети прилив на нови сили. — Едно последно общо приключение — продължи възбудено тя и гласът й възвърна част от старата си жизненост. — Ела с мен във Фолкестон. Така ще имаш време да помислиш за бъдещето си и да си изясниш какво точно искаш. Време да бъдеш самата ти, да отговаряш сама за себе си. Животът никога няма да ти предложи този шанс, повярвай.

Мод я гледаше невярващо, виждаше отражението си в очите на Миранда и съзнаваше, че и тя вижда същото. Видя и живота си, манипулиран и командван от сили, които тя не можеше да контролира. Макар че беше упорствала и се беше опълчвала срещу настойниците си, тя реагираше, но не действаше, никога не вземаше самостоятелни решения. Това беше единственият й шанс да си даде сметка за живота си… да открие какво точно иска. Даже ако открие, че не можеше да има желаното, щеше да си изясни собствените си потребности и желания, да разбере коя беше в действителност.

— Какво ще кажат на херцога? — попита бавно тя. — Утре възнамеряват да подпишат годежните договори.

— Ще му кажат, че си заболяла.

Мод кимна.

— Никой няма да се изненада. Но ще се ядосат ужасно…

— Не вярвам — отговори твърдо Миранда. — Ще им оставим бележка, че си здрава и ще се върнеш след около седмица. Милорд ще разбере.

— Защо си така сигурна, че настойникът ми ще разбере тази необмислена, дори безумна постъпка на възпитаницата си?

— Защото знам. — Миранда улови ръцете й. — Ще тръгнем на разсъмване. За съжаление нямам пари, но с Чип ще даваме представления и ще си спечелим.

— О, аз имам пари — усмихна се Мод, но в очите й имаше ужас. — Защо се съгласих?

— Защото имам нужда от теб — отговори твърдо Миранда. — И защото трябва да го направиш заради самата себе си.

По някаква необяснима причина отговорът се стори на Мод напълно разумен. Тя бе започнала да си създава нова представа за себе си и днешните й постъпки се вписваха съвсем естествено в новия й образ.

 

 

Изтощен, Гарет премести офицера си едно поле напред и се запита колко ли време щеше да мине, докато кралицата най-после заяви, че е уморена и ще се оттегли. Искаше му се да загуби нарочно поредната партия шах, за да ускори завършека на тази безкрайно дълга вечер, но бързо отхвърли тази идея. Кралицата беше добра шахматистка и твърде интелигентна, за да се хване на този глупав номер. А ако си навлече неодобрението й, това нямаше да му помогне да се прибере по-бързо в спокойствието и уединението на спалнята си.

Елизабет придвижи пешка и дългите й бели пръсти останаха върху фигурата, докато окончателно се увери, че е направила най-добрия ход. На лицето й изгря усмивка.

— Шах, сър.

Гарет огледа внимателно шахматната дъска. Можеше да играе така, че да завършат наравно, можеше и да се откаже. Вдигна глава към кралицата и видя злобното блещукане в умните черни очи. Тя разбираше какво го измъчва.

— Ако се предадете, ще приема, милорд Харткорт — заяви меко тя. — Боя се, че тази вечер сте зает с твърде много неща и не сте в състояние да ми дадете добра битка.

Гарет преобърна краля си и се усмихна разкаяно.

— Нищо не убягва от вниманието ви, мадам.

Елизабет се засмя, зарадвана от комплимента. После стана от масата и Гарет скочи на крака. Изтощените придворни дами бяха изпратени в леглата веднага след завръщането в Уайтхол. Херцог Роаси също бе помолил да се оттегли и Елизабет не се възпротиви, тъй като той беше почетен гост и му дължаха уважение. Ала Гарет беше обикновен поданик и кралицата с право очакваше от него да играе по свирката й. Тя не се нуждаеше от много сън, затова му предложи няколко партии шах и задушевен разговор.

— Херцог Роаси е интересен мъж — заговори оживено тя и отвори ветрилото си. — И в никакъв случай не е глупак.

— Със сигурност не, мадам.

— Изрази абсолютна увереност, че Анри ще се наложи в обсадата на Париж. — Кралицата вдигна високо едната си изскубана вежда. — Иска ми се и аз да бях толкова сигурна. Какво мислите вие?

— Аз също съм сигурен в победата на Анри, мадам.

Кралицата затвори ветрилото и го удари замислено в дланта си.

— Можех да очаквам, че ще кажете това. След всичко, което преживя семейството ви при клането. Ако Анри успее да си осигури короната на Франция, семейство Харткорт ще спечели нова власт и влияние чрез възпитаницата си, нали?

Гарет знаеше, че това е реторичен въпрос, затова само се поклони.

— Не съм съвсем сигурна дали Англия ще спечели, ако Анри Наварски се възкачи на френския трон — продължи замислено Елизабет. — Възгледите на хората, които стоят близо до френския двор, ще бъдат от голямо значение за мен.

— Моята лоялност и дългът ми пред моята кралица винаги ще имат предимство пред всичко друго.

Елизабет кимна бавно.

— Обичам да се заобикалям с честолюбиви мъже, лорд Харткорт. Честолюбието и властта са надеждни мотиви. — Тя се усмихна с лека злоба. — Те са непоколебими в изискванията си и правят мъжете предпазливи. — Тя се обърна рязко към вратата, която водеше към спалнята й. — Лека нощ, милорд.

— Желая на Ваше величество приятна почивка. — Гарет се поклони дълбоко и остана така, докато кралицата напусна помещението. После се изправи с тиха въздишка на облекчение и отговори на поздрава на кралския иконом с кратко кимване. Излезе в дългия коридор и се запъти към изхода, когато в дъното безшумно се отвори врата.

Лейди Мери Абърнати излезе пред него и му препречи пътя. Тя застана под лампата в една стенна ниша и първата мисъл на Гарет беше, че годеницата му внезапно се е разболяла, претърпяла е шок или е получила лоша вест. Лицето й приличаше на маска — призрачно бледо, очите безжизнени и замръзнали в дълбока дупка. Тя стоеше неподвижна и го гледаше, сякаш имаше насреща си чудовище, излязло от ада.

— Мери? — Лордът спря и леко се поклони. — Какво се е случило? Зле ли ви е?

— Искам да говоря на четири очи с вас, сър. — Гласът й беше монотонен и безизразен. Тя се върна в малкото, облицовано с дърво помещение, където го беше чакала, и Гарет я последва.

Объркването и тревогата му растяха с всяка секунда.

— Какво се е случило? — повтори той и се наведе да увеличи пламъка на лампата, която беше поставена на малката маса. Погледна годеницата си и добави загрижено: — Изглеждате болна, Мери.

— Вие ми причинявате гадене — заяви тя със същия монотонен глас. — Вие… вие… вие сте имали сношения с онова момиче! — Изведнъж гласът й доби цвят и звук. — Това не е вашата възпитаница. Вие сте довели под собствения си покрив една… една… коя е тя?

Гарет затвори внимателно лампата. Двамата бяха сами в малката приемна, оскъдно мебелирана, облицованите с дърво стени безвкусни и голи. Той нямаше представа откъде Мери е разбрала за отношенията му с Миранда. Ала когато погледна годеницата си, изведнъж изпита облекчение. Облекчението на грешника, който признава злодеянията си, каза си той в пристъп на самоирония.

— Коя е тя? — попита отново Мери. На бузите й горяха две трескави червени петна и създаваха ярък контраст с бледото лице. В очите й святкаше справедлив гняв. — Довели сте я в къщата си, за да ви служи като любовница!

Простата истина беше единственият възможен път.

— Не, първоначално не. Когато за първи път я срещнах, Миранда беше с трупа пътуващи артисти.

— Скитница! И без съмнение крадла. Забавлявали сте с една уличница под собствения си покрив! — Мери едва не се задави от възмущение.

— Миранда не е уличница, Мери — отговори спокойно Гарет. Беше смаян от страстта в думите й. Жената, която никога не си позволяваше да загуби и частица от самообладанието си, която никога не казваше иди вършеше неща, които не бяха грижливо премислени и подходящи за момента, изведнъж му показа страшния гняв и възмущението на притисната до стената Ксантипа.

— И вие смеете да защитавате тази твар? Вие обиждате сестра си, честта си, мен! — Гласът й пресекна, но когато Гарет понечи да заговори, тя вдигна заповеднически ръка. — Онова същество говореше за любов. Какво ще кажете за това, милорд Харткорт? Една уличница ви говореше за любов! Чух всяка дума от разговора ви!

— Аха — промърмори Гарет, най-после разбрал как годеницата му беше узнала истината за Миранда. — Работата е малко по-сложна, отколкото ви изглежда на пръв поглед, Мери, но…

— Аха, сега сигурно ще ми кажете, че и вие я обичате, нали? — прекъсна го Мери и гласът й трепереше от отвращение. — Каква вулгарност! Абсолютният връх на простотията! Хора с нашето положение не се влюбват!

Гарет я гледаше с разкаяно мълчание. След малко прокара пръсти по наболата си брада, без да знае какво да каже. Не очакваше годеницата му да го обвини в простотия. От друга страна обаче, от нея можеше да се очаква точно това. Все още не можеше да разбере защо беше толкова засегната от случилото се, или по-точно, кой аспект на изневярата му я бе обидил най-много.

Дали сексът? Или фактът, че е спал с момичето под собствения си покрив? А може би откритието, че Миранда не беше онова, за което я представяха? Или вулгарността на думата и чувството любов по отношение на тази връзка?

Как, за Бога, да спаси доброто си име след тази сцена? Мери знаеше, че има две Мод, но засега не беше намерила време да помисли защо годеникът й беше подслонил двойничката на възпитаницата си в собствения си дом и беше правил любов с нея. Кип също знаеше, че има две Мод. Колко време щеше да мине, докато узнаеше и Анри?

Мери наблюдаваше човека, за когото щеше да се омъжи. Мъж, който бе паднал в калта, който спеше с една отвратителна крадла и уличница, който беше извършил непростим грях. Не можеше да понесе тази обида. Никога, даже и заради съпруг с името и положението на лорд Харткорт.

— Можете да считате годежа ни за разтурен, милорд — проговори ледено тя.

Огрени от трепкащата светлина на лампата, очите на Гарет изглеждаха почти черни и бездънни. Той отговори на погледа й и се поклони церемониално.

— Вашето желание е заповед за мен, мадам.

Мери не се помръдваше, но в очите й святкаха такъв гняв и отвращение, че Гарет се почувства неловко.

След минута тя извика яростно и изтръгна годежния пръстен от пръста си. Гарет я зяпна смаяно, но се приведе светкавично, тъй като бившата му годеница хвърли пръстена право към главата му. Все пак не беше достатъчно бърз и пръстенът го улучи болезнено в слепоочието. Явно Мери беше изчислила отлично както силата, така и посоката на удара.

Гарет вдигна ръка и попипа учудено слепоочието си. Обковът на диаманта беше одраскал кожата му и от мястото течеше кръв. За момент двамата се погледнаха мълчаливо и беше очевидно, че Мери не по-малко от него бе шокирана от постъпката си. В следващия миг тя прихвана копринените си поли, обърна се рязко и изскочи от стаята.

Гарет се огледа като замаян, после се наведе и вдигна пръстена, който беше паднал в краката му. Слепоочието му пулсираше болезнено. Когато се изправи, несъзнателно притисна пръсти към раната.

През цялото време се беше питал дали някога е познавал истински лейди Мери.

 

 

Слънцето вече изгряваше и по небето се носеха розово-червени ивици, когато Гарет слезе от лодката и забърза нагоре по каменните стъпала. Стъпките му не бяха енергични и уверени както обикновено. Все пак той мина без произшествия по пътеката и влезе в къщата през една странична врата. Слугите вече бяха на крака и нареждаха масата за закуска в трапезарията. За да не срещне никого, господарят на дома мина по задната стълба. Гарет знаеше, че Анри обича да става рано, и не искаше да се сблъска с него, преди да е имал възможност да обмисли следващата си стъпка.

Вратата към зелената спалня беше открехната и той спря. Надникна вътре и сърцето му направи огромен скок. Леглото беше разхвърляно, гардеробът и чекмеджетата на скрина бяха отворени.

Гарет прокле на ум глупостта си. Така и не се беше научил да не подценява жените. Разбира се, Миранда си беше отишла. А той, глупакът, смяташе, че трябва да й даде време да помисли за положението си, да застане на известно разстояние от случилото се. Вместо това тя го бе напуснала.

Докато стоеше и се оглеждаше слисано, опитвайки се да намери някакъв изход, от стаята на Мод се надигна див вик. Гарет се обърна стреснато и видя застаналата на прага Берта, която размахваше някакъв пергамент. Лицето й беше пепелявосиво, тя отваряше и затваряше уста като риба на сухо, но не беше в състояние да произнесе нито звук.

— Милорд…. — изхъхри най-после тя. — Лейди Мод…

Гарет отиде бързо при нея, бутна я в стаята на Мод и здраво затвори вратата. Един поглед в помещението му показа какво се беше случило. Стаята на Мод беше в същото състояние като тази на Миранда. И двете си бяха отишли.

— Успокойте се, жено. — Изпълнен с ледено спокойствие, той взе пергамента от ръцете на Берта. Жената простена задавено, отпусна се на пейката, скри лице в престилката си и захълца сърцераздирателно.

— Милото ми момиченце… бедното ми детенце… Какво ли е станало с теб? Как си могла да направиш такова нещо?

Без да обръща внимание на плачовете й, Гарет прочете набързо пергамента, написан с красив почерк и изискан стил. Възпитаницата му го осведомяваше кратко и ясно, че е заминала с Миранда, за да намерят семейството й. Нямало причина за безпокойство. Имали достатъчно пари за пътуването, тя щяла да се върне след седмица. Най-добре било да обяснят на херцог Роаси, че внезапно се е разболяла.

Красивият почерк беше дело на Мод, но формулировката беше на Миранда. Гарет веднага разбра това. Стори му се, че е разбрал и остатъка, но не беше съвсем сигурен. В писмото нямаше указания, че Мод е узнала истината за родството си с Миранда. Ако наистина беше така, защо тогава бяха избягали заедно?

— Велики Боже, престани да ревеш, жено — изръмжа изнервено той и побутна хълцащата Берта. — Опитвам се да размисля.

Защото бяха близначки. Сигурно това беше обяснението. Защото между тях съществуваше тясна връзка и Мод я усещаше, макар да не я разбираше.

— Гарет, момичето е избягало!

— Да, Имоджин, знам. — Той погледна към вратата, без изобщо да се изненада, че сестра му беше узнала за изчезването на Миранда. Тя беше влязла, без да почука, и сега се оглеждаше смаяно в празното помещение.

— Но защо? Защо си е отишла?

Изразът на лицето му беше повече от мрачен.

— Само Бог знае какви са били причините й.

— И Мод ли… Къде е Мод?

— Няма я! — изплака Берта.

— Къде е отишла, за Бога?

— В Дувър или Фолкестон… а може би и в Рамсгейт — отговори замислено Гарет и отново се зачете в писмото на Мод.

— Но защо? — Гласът на Имоджин прозвуча неочаквано пискливо. Явно беше близо до истерията.

— Предлагам да продължим разговора си някъде другаде. — Гарет нямаше сили да изтърпи две истерични жени наведнъж. — Берта, вие оставате тук. Всеки, който попита за лейди Мод, трябва да получи отговор, че е заболяла и трябва да пази леглото. По-късно ще дойда да поговоря с вас.

Той стисна ръката на сестра си и я избута навън. Зелената спалня беше достатъчно близо, за да я изберат за продължението на разговора.

— Влез тук, сестро. — Гарет влезе след нея и грижливо затвори вратата. — Така, сега можем спокойно да обсъдим създалото се положение.

Имоджин замахна с ветрилото си. Видът й беше отчайващо жалък.

— Не разбирам. Защо си толкова спокоен? Мод е изчезнала. Другата също си е отишла. А Анри заяви, че тази сутрин ще подпише годежните договори. Не разбираш ли, че годеницата я няма? — Гласът й отново стана писклив.

— Трябва да призная, че ситуацията е доста сложна — отговори Гарет с тон, който Миранда веднага би разтълкувала правилно, но сестра му не беше в състояние да го стори. Вълнението й нарастваше с всяка секунда.

— Онази я е отвлякла със себе си, нали? Тя е отвела Мод, за да я скрие от нас. Още от самото начало знаех, че планът ти е осъден на провал. Ти нямаш понятие от жените, Гарет. Никога не си ги разбирал. — Имоджин се разхождаше нервно напред-назад. — Защо не ме остави да свърша цялата работа? Защо не ме остави да се справя с Мод по моя начин? — Тя размаха отчаяно ръце.

— Нищо не е загубено, Имоджин — отговори уморено той и седна на леглото. — Мод ще се върне. Тя смята, че Анри е много симпатичен мъж.

— Тя го е видяла? — Имоджин го зяпна недоверчиво, сякаш не беше наред с главата. — Тя е разговаряла с него…

— Да, снощи на бала… и преди това на излета с лодката…

Имоджин беше сразена.

— Значи това е имал предвид Дюфорт. Вчера е била Мод, не другата.

— Точно така — кимна студено Гарет. Лицето на Имоджин пламна от възбуда.

— Тогава всичко е в ред. Не можехме да си пожелаем нищо по-добро, нали? Отървахме се от другата, Мод ще се омъжи за Анри и ние ще станем най-могъщото семейство в страната. Така го бяхме замислили още от самото начало.

— Права си — съгласи се Гарет и стана от леглото. — Всичко стана така, както трябваше да стане.