Джейн Фийдър
Смарагдовият лебед (10)

9

— Как трябва да наричам годеницата ви, милорд? И как ще я позная? Сестрата на лорд Дюфорт също ще бъде на вечерята, нали? — Миранда отчаяно се опитваше да прогони страха си, но събитията се развиваха твърде бързо и това я ужасяваше. Трябваше да й дадат малко време, за да свикне с новата обстановка.

— Лейди Беринджър прилича много на Майлс. Лесно ще я познаете — отговори спокойно Гарет. — Ще се обръщате към годеницата ми с лейди Мери, както правят всички.

— Има още нещо, което трябва да ви кажа — продължи след малко той и спря по средата на стълбището. Миранда вдигна глава и го погледна въпросително. — Аз си имам име и е редно да го използвате. — После вдигна ръка и леко докосна нослето й с върха на пръста си. Глупава детинска милувка, но крехкото носле просто го подканваше да го стори. След този мил жест устните на Миранда се отвориха в колеблива усмивка и черните сенки на тревогата изчезнаха от очите й.

Салонът изглеждаше пълен с хора, макар разумът да й подсказваше, че не са повече от шест души. Сърцето се блъскаше неспокойно в гърдите й и тя дишаше едва-едва, когато застана редом с графа в рамката на вратата и отправи поглед към малката компания.

Както беше предсказала Мод, домашният свещеник също беше тук, облечен в проста кафява дреха, със скромно изражение на лицето. Стоеше малко настрана от групата, кръглото му лице изразяваше бдителност и желание да се хареса, което не подхождаше особено на човек, убеден в собствената си важност. Каплан Джордж беше на мнение, че мястото на духовника е в доброто общество; той беше заместник на Бога на земята и отговаряше за чистата съвест на всички членове на семейство Харткорт. В същото време съзнаваше, че в момента е гост на една роднинска вечеря, и то гостът с най-ниско социално положение. Обикновено го канеха на вечеря само когато лейди Имоджин смяташе, че може да има някаква полза от него.

— Тази вечер Мод се чувства много по-добре и пожела да се присъедини към нас — обяви Гарет пред събраните гости. — За съжаление болките в гърлото не са престанали да я мъчат. Ала новините от високопоставения й обожател са толкова приятни, че повдигнаха духа й. Прав ли съм, скъпа братовчедке? — Той се усмихна и непринудено вдигна ръката й, за да могат всички да видят скъпоценната гривна. — Херцог Роаси ще получи най-добрата съпруга, както моята братовчедка ще има най-добрия съпруг.

Капланът се поклони и изкриви устни в сервилна усмивка.

— Лейди Дюфорт вече ни разказа за предложението, което сте донесли от Франция, милорд. Великолепно, просто великолепно. Моите най-искрени благопожелания, лейди Мод.

— О, милорд, с такова нетърпение чаках завръщането ви! — Една дама се отдели от сянката и прекоси салона с добре премерени крачки. — Сигурно съм омръзнала ужасно на вашата мила сестра и лорд Дюфорт, защото ги посещавах почти всеки ден.

— Трудно ми е да повярвам в това, мадам. — Гарет улови ръката на дамата и я поднесе към устните си. — Надявам се, че сте здрава и сте имали достатъчно интересни занимания по време на отсъствието ми.

Миранда, която за момент остана извън центъра на вниманието, разгледа непознатата със скрит интерес. Лейди Мери беше висока, много бледа, много изискана. Лицето й беше дълго, чертите малко остри, очите сивозелени и без никакъв блясък, а челото много тясно. Косата, опъната назад и скрита под дантелено боне, беше светлокестенява. Миранда остана с впечатлението, че дамата малко прекаляваше с изискаността си. Гордата стойка на главата, начинът, по който беше вирнала носле, всичко показваше, че лейди Мери беше изпълнена със съзнание за собственото си достойнство. Роклята й беше скромна, от бледа лавандуловосиня коприна — в драматичен контраст с огненочервената кадифена одежда на лейди Имоджин и златножълтата рокля на лейди Беринджър, украсена с пурпурночервени ширити и с пелерина от тюркоазеносиня коприна.

— Ах, Мод, наистина съм щастлива да ви видя тази вечер сред нас. — Лейди Мери се обърна към братовчедката на лорда с дружелюбна усмивка. — Изглеждате забележително добре, скъпа.

— Благодаря ви, мадам. — Миранда направи реверанс и добродетелно сведе очи.

— Наистина, мила, за нас е удоволствие да ви видим в добро здраве. — Лейди Беринджър се усмихна сладникаво. — Поздравяваме ви най-сърдечно.

— Много благодаря, лейди Беринджър. — Миранда говореше подчертано тихо, с леко дрезгав глас.

— Братовчедке, не бях забелязала, че болките в гърлото все още ти създават проблеми. — Лейди Имоджин стана от стола си и отиде при Миранда. Обхвана брадичката й и огледа лицето й с изражение на дълбока загриженост, която остави у Миранда впечатлението, че е убито животно в ръцете на месаря. Имоджин смръщи чело и поправи бонето й.

— Бях много изненадан, когато разбрах, че са били принудени да отрежат косата на братовчедка ми. Явно високата температура е била много мъчителна — обясни съчувствено Гарет.

— За съжаление нямахме друг изход — подкрепи го веднага Имоджин, разбрала намека му. — Лекарят ни убеди да го сторим. — Тя се обърна към гостите, за да отклони вниманието от Миранда: — Как е синът ви, скъпа Ан? Надявам се, че вече се е завърнал от малката си почивка в провинцията? — Усмивката й беше неприкрито злобна и Миранда проследи с интерес как сестрата на лорд Дюфорт се изчерви смутено.

— Момчето е един проклет безделник! — изгърмя един невероятно дебел мъж. Коремът му беше толкова издут, че заплашваше да спука скъпия кадифен жакет. Носеше червен панталон до коленете, силно опънат над грамадния задник, и розови чорапи. — Това е второто му прогонване от двора и ако се провини още веднъж, кралицата ще го заточи завинаги в глухата провинция. Ако не ми беше син, щях да твърдя, че позорните му дела идват от непълноценната кръв. — Той изгледа злобно лейди Беринджър, която побледня като смъртник при този скрит намек и възмутено изду устни.

— Но той ви е отрязал главата, Беринджър — намеси се с необичайно напрегнат глас Майлс. — И има същите предпочитания към бутилката.

Миранда беше толкова смаяна от некрасивата сцена, която се разиграваше пред очите й, че напълно забрави страха си.

— Мод, елате при нас и ни покажете тази прекрасна гривна — покани я с меден гласец лейди Мери.

Когато Миранда не реагира на молбата, лейди Имоджин изсъска гневно:

— Мод!

— Простете, мадам — прошепна разкаяно младото момиче. — Мисля, че треската е засегнала не само гърлото, но и ушите ми.

— Желаете ли чаша вино, братовчедке? Вярвам, че ще облекчи гърлото ви.

— Благодаря, мило… Гарет. — тя пое с благодарност подадената й чаша и изведнъж осъзна, че в стаята се бе възцарила неловка тишина. Графът смръщи чело, Имоджин я погледна унищожително.

— Искате ли да опитате едно от тези чудесни пастетчета с омари, мила моя? — Майлс й поднесе сребърна табла с красиво подредени хапки. Неловкото мълчание бе прекъснато, Гарет се отдалечи от нея и тя си взе пастетче от таблата.

Майлс й отправи окуражителна усмивка.

— Не се бойте, дребната ви грешчица ще се забрави бързо — прошепна в ухото й той.

Каква грешка, за Бога? Миранда го погледна объркано. След малко се обърна към лейди Мери, която я гледаше с остро неодобрение.

— Вие сте забележително интимна в общуването с настойника си, мила — проговори строго тя.

— В последно време братовчедка ми излиза толкова рядко в обществото, че вероятно е забравила доброто държание. Днес сме се събрали на официална вечеря, а тя е свикнала на тихите вечери с членовете на семейството — обясни Имоджин и леденият й поглед заповяда на Миранда да мълчи. Младото момиче замръзна на мястото си; земята се залюля под краката й и новопридобитото самочувствие се изпари без остатък.

— Изненадвам се, че лорд Харткорт позволява на подопечната си да се обръща към него на малко име, все едно при какви обстоятелства — продължи Мери, като се опитваше да скрие неодобрението си зад сладникава усмивка. В израза на лицето й имаше нещо, което много приличаше на ревност.

— Той… той ми каза да го наричам по име… — Миранда замлъкна и прокле наум глупостта си. Графът имаше предвид, че тя трябва да го нарича „лорд Харткорт“, а не „милорд“. Тя беше под неговото настойничество и не биваше да си позволява да го нарича с малкото му име.

— Вечерята е сложена, милейди. — Икономът застана на вратата и тържественият му глас сложи край на малката сцена.

— Дами и господа, заповядайте на вечеря. Да влезем в трапезарията. Господин каплан, вие ще придружите Мод. — Имоджин махна на каплана да се приближи и изсъска остро в ухото на Миранда: — А ти ще направиш най-добре да си мълчиш.

Миранда беше толкова съкрушена от постъпката си, че се закле да не си отваря устата.

Гарет подаде ръка на лейди Мери и двамата последваха Имоджин и лорд Беринджър към трапезарията, която се намираше в другия край на залата. Влязоха в огромно помещение със сводест таван, което много приличаше на манастирска трапезария с масивната маса в средата, Дългите пейки от двете страни и високите столове в двата края. Покрай стените бяха наредени махагонови масички за сервиране, над масата висеше железен полилей, отрупан със запалени свещи, които разпръскваха мека светлина.

В галерията, която се простираше по цялата дълга страна на трапезарията, цигулков квартет свиреше приглушени мелодии.

Гарет постави лейди Мери от дясната си страна и зае мястото си начело на масата. Сестра му седна отляво, останалите гости насядаха по пейките. Миранда и капланът явно бяха най-незначителните гости, защото местата им бяха почти в другия край на масата. Компанията беше твърде малка за огромното помещение.

Миранда забрави смущението си и огледа с блеснали от възхищение очи огромната трапезария. Приборите й се състояха от сребърна чиния, сребърен нож, лъжица и трирога вилица. Тъй като никога не беше виждала вилица, Миранда огледа предпазливо останалите гости.

Вместо да използват парче хляб като подложка, сътрапезниците й си вземаха ядене от общите купи и го слагаха в сребърните чинии. Е, това не беше кой знае колко сложно. Когато й подадоха купата с гъста супа от костенурка, тя загреба с големия черпак и си взе няколко парченца от сочното месо. Течността се разля в чинията, която беше твърде плоска за супа, но явно тя беше единствената, която намери това необикновено.

— Ще позволите ли да ви обслужа с хляб, лейди Мод? — Съседът й подаде голямата дъска с нарязан хляб.

— Много ви благодаря, сър. — Миранда взе парче бял хляб и побърза да попие част от бульона в чинията си, преди да е покапал по масата. Отново се огледа скритом, но никой не я погледна предупредително, нито хвърли ужасен поглед към чинията й, макар че никой не ядеше като нея.

Съседът й взе лъжицата и се нахвърли жадно върху супата. Миранда последва примера му.

Гарет я наблюдаваше неотстъпно. Малката й грешка го бе накарала да застане нащрек. Какви ли други грешки щеше да допусне?

— Как добре изглежда братовчедка ви, милорд — проговори Мери и се усмихна изкуствено. — Но признавам, че останах шокирана, като я чух да ви говори с този интимен тон. Вероятно прекарвам твърде много време в двора и в компанията на кралицата и съм придобила старомодни възгледи.

— Съмнявам се. — Гарет посегна към чашата с вино. — Но може би забравяте, че познавам Мод, откакто стана на две години.

— Но като си представя, че ви нарече Гарет пред толкова много хора! — На бузите й избиха червени петна и тя извади ветрилото си. — Според мен това е неприлично дори в най-тесен семеен кръг, камо ли на обществено място… — Тя поклати глава и лицето й помрачня. — Прощавайте, че казвам открито какво мисля, сър, но може би ще ми простите, като ви призная, че чакам с копнеж момента, когато тези признания ще станат всекидневие за нас. — Тя се усмихна нежно и поглади ръката му.

Гарет отговори на усмивката й, но очите му останаха хладни и сдържани.

— Даже аз не бих си позволила свободата да ви наричам на малко име, сър — продължи упорито лейди Мери.

— Сигурен съм, че няма да го направите, мадам — отговори хладно Гарет. — И при най-добро желание не мога да си представя, че бихте разрешили на чувствата си да излязат на повърхността.

— Разбира се, че не. — Тя помилва отново ръката му. — Можете да бъдете абсолютно сигурен, скъпи лорд Харткорт, че никога няма да се засрамите от съпругата си.

Погледът на леко издадените очи беше устремен към лицето му с неприятна настойчивост. Годеницата му знаеше много добре чие място щеше да заеме, но по-скоро би се хвърлила в огъня, отколкото да заговори открито за онзи ужасен скандал.

— Не се съмнявам, мадам — отвърна Гарет с безизразно-учтива усмивка. После бързо отвърна глава, за да не вижда повече досадно пронизващия поглед на лейди Мери, и се запита какво ли прави Миранда. Тя изглеждаше нервна и уплашена и той усещаше това. Очите й непрекъснато шареха по масата и наблюдаваха внимателно какво правят сътрапезниците й. Лицето й беше по-бледо от обикновено, устата напрегната и макар че не гледаше към него, той беше уверен, че очите й са станали тъмносини от напрежение.

Мери го погледна скритом отстрани. Той се усмихваше на нещо свое и макар че по начало беше лоша наблюдателка, тя забеляза как се смекчиха чертите му. Проследи погледа на Гарет по продължение на дългата маса и разбра, че той гледаше към подопечната си. В очите му имаше странен блясък и Мери беше сигурна, че не го е виждала никога преди. Преди заминаването си двамата често бяха разговаряли за Мод и той непрестанно твърдеше, че братовчедка му го дразни и отегчава. Но сега в държанието му към младото момиче имаше видима промяна. Дали причината беше, че малката най-сетне се бе подчинила на волята му?

Мери погледна изпитателно Мод. Момичето също изглеждаше променено. Мери не беше в състояние да каже в какво се изразяваше тази промяна, но тя беше явна. Може би причината беше, че девойката изглеждаше учудващо жизнена. По-рано тя не живееше, а съществуваше, по цели дни лежеше в стаята си, увита в безброй шалове и обгърната от миризми на лекарства. А сега в очите й святкаха дяволити искри, макар че лицето беше бледо; но даже бледността имаше здрав розов оттенък. Лицето на Мод беше загубило изцяло сивотата и безжизнеността на хронично болните.

— Е, мила лейди Мод, продължавате ли да се занимавате с живота на светците? — попита шеговито капланът и се приведе към съседката си.

— Установих, че интересът ми към мъчениците е доста отслабнал, сър. — Миранда наблюдаваше с тревога огромния бут, който слугата тъкмо разрязваше в близост до тях, и се молеше да не предложат първо на нея.

— Велики Боже на небето! — извика с добре изиграно смайвано капланът. — Възможно ли е внезапно да сте престанали да се възхищавате от ритуалите на нашите католически братя?

Миранда не отговори веднага. Свела ресници, тя проследи как слугите отнесоха платото с говеждо към челото на масата и го представиха на лорд Харткорт. Графът използва голямата сребърна вилица, за да си вземе парче месо и да го сложи в чинията си.

— Моля ви се, скъпа лейди Мод — продължи със същия шеговит тон капланът, — няма от какво да се срамувате. Продължителните и дълбоки размишления ще ви върнат в правия път, ще видите. Не е нужно да отидете на изповед, за да получите опрощение.

Мод бе казала, че капланът е досаден и уморяващ, и се оказа права. Без да бърза, Миранда набучи на вилицата парче месо и го сложи в чинията си. После огледа недоверчиво купата с гъбено рагу, която й поднесе лакеят. В нея нямаше лъжица за сервиране. Дали трябваше да използва своята? Но това означаваше да замърси съдържанието на купата и другите сигурно щяха да се възмутят. Гъбите бяха нарязани на съвсем малки късчета и не можеше да ги вземе с вилица. А не можеше ли просто да потопи в рагуто парче хляб, както беше свикнала?

Гъбите миришеха много приятно, но Миранда реши, че са капан за непредпазливите, усмихна се съжалително и се отказа от рагуто. Когато предложиха купата на каплана, той без колебание се възползва от собствената си лъжица, за да се обслужи.

Миранда отпи глътка вино и се опита да разбере за какво й говори капланът, очевидно убеден в умението си да води интересни и забавни разговори.

— Чуйте, сър — проговори най-после тя, за да сложи край на досадното му бъбрене, което се бе разпростряло в проповед за страданията и неудобствата на манастирския живот, — уверявам ви, че напълно съм осъзнала грешките си. — Гласът й прозвуча високо и ясно, без намек за пресипналост. Всички погледи се устремиха към пея, капланът изглеждаше безкрайно учуден и засегнат.

— Какви грешки, скъпа братовчедке? — попита с високо вдигнати вежди Гарет. — Трудно ми е да повярвам, че едно толкова младо и добре пазено момиче има да изповядва много грехове. — Забележката му предизвика развеселени усмивки и Миранда усети как бузите й пламнаха. Той й се надсмиваше и тя разбра, че целта му беше да отклони вниманието на компанията от рязката, нетърпелива забележка, която бе засегнала каплана.

Миранда се покашля, сведе поглед и отговори с добре изиграно смирение:

— Някога имах наклонност към уединен живот, но както се опитах да обясня на господин каплана, намерих сили да се откажа от намерението си. — Тя набучи парче месо на ножа си и вече беше готова да го сложи в устата си, когато се сети за вилицата.

Бузите й се оцветиха в тъмночервено. Остави ножа в чинията, отпи глътка вино, после незабелязано премести месото върху вилицата.

— Склонност към уединение, как ли пък не! — изгърмя неприятният глас на лорд Беринджър. — Няма момиче, което би пожелало да отиде в манастир, след като има изгледи да се омъжи! Помислете си само какъв съпруг ще имате, лейди Мод! Намирам, че гривната, която носите, е дяволски красива.

— Подарък от Роаси — напомни му Имоджин. — Като знак за сериозните му намерения да ухажва нашата братовчедка.

Миранда усети как всички гости устремиха погледи към гривната на ръката й и се опитаха да преценят стойността й. Всички, освен каплана, който все още беше обиден и през остатъка от вечерта не допринесе с нищо за разговора. Мълчанието му позволи на Миранда да се нахрани мълчаливо, със сведен към чинията поглед, докато всички останали бъбреха оживено. Стори й се най-сигурно да отказва всички непознати ястия и здравият й апетит остана незадоволен, макар че вечерята се проточи безкрайно.

— Да се върнем в салона. — Имоджин стана от пейката. — Музикантите ще ни посвирят там. Братко, джентълмените ще ни придружат ли или предпочитат да останат за малко насаме с виното си?

Гарет улови умолителния поглед на Миранда и отговори решително:

— Ще ви правим компания, мадам. Не бих желал да се отделя от годеницата си, нали разбирате? — Той взе една гарафа с коняк и се обърна към господата: — Да вървим, джентълмени, конякът ще ни се услади и в салона.

Лицето на лорд Беринджър светна зарадвано, той грабна две шишета с портвайн и се затътри след домакина. Бедрата му се люлееха като топъл розов пудинг.

Капланът се върна с компанията в салона, но поклонът му пред Миранда беше доста скован и резервиран. Тя се усмихна учтиво, защото знаеше, че Мод ще й бъде благодарна за охладнелите отношения с божия човек.

Заболя я глава — не знаеше дали това беше от виното или от напрежението. Приседна на пейката под прозореца, малко настрана от групата жени, която се бе събрала около празната камина, докато мъжете се струпаха около масичката с бутилките. Музикантите взеха цигулките си и засвириха жална мелодия.

— Уморена ли си, мила?

Въпросът на Гарет изтръгна Миранда от мрачните размишления.

— Малко, сър.

Лордът сложи ръка на челото й и продължи сериозно:

— Май температурата ти се е покачила. Челото ти е доста топло. Имоджин, мисля, че е по-добре Мод да се оттегли в стаята си. Нали не искаме да се пренапряга и да се разболее пак, преди да пристигне херцогът.

— Не, в никакъв случай, братко — отговори Имоджин и изписа на лицето си сестринска загриженост. — Мод, мила моя, ще заповядам на камериерката да ти направи топла лечебна напитка. Тя ще те успокои и ще заспиш бързо. Или предпочиташ чаша горещо мляко с вино и подправки?

— Много сте любезна, мадам — отговори едва чуто Миранда и бързо се надигна от мястото си, облекчена от възможността да се махне от салона. — Желая ви приятна вечер, милорд Харткорт — сбогува се церемониално тя и направи реверанс към останалите.

Когато излезе в коридора, Миранда въздъхна дълбоко и се втурна към зелената си спалня, където я чакаше Чип, притиснал до гърдите си оранжевата й рокля и с угрижено изражение на лицето.

Когато вратата се отвори, той извика зарадвано и се хвърли с едни скок в прегръдката й. Миранда го притисна с обич до гърдите си.

— О, Чип, каква ужасна вечер! Тази роля изобщо не ми подхожда. Непоносимо ми е да излизам в общество, разбираш ли? Нямах представа, че ще бъде толкова ужасно. — Без да го изпуска от ръцете си, тя пристъпи към прозореца и се загледа навън. Градината беше потънала в мрак. Само настланата с чакъл пътека, която се виеше към крайбрежната стена, беше осветена от факли, поставени на високи стълбове. Миранда се наведе навън, за да чуе шумовете от движението по реката и гласовете, носени от лекия бриз. Видя няколко тежко натоварени лодки е фенери, които плаваха към града, и чу ритмичния плясък на греблата.

— Как беше?

Миранда се върна бавно в стаята.

— Помислих си, че вече спите.

— Аз не спя много — отговори Мод и безшумно затвори вратата. — Харесва ли ви тази стая? Според мен е много мрачна.

— И аз мисля така — съгласи се Миранда. Чип скочи на главата й и погледна Мод с внимателните си, интелигентни очи.

— Е, как беше вечерта? — Макар че отново беше увита в безброй шалове, Мод потрепери от студ и приседна на едно грамадно кресло. — Не бива да стоите пред отворения прозорец, студеният нощен въздух е много вреден за здравето.

— Аз съм свикнала да спя под открито небе и не се плаша даже от бурите — отговори спокойно Миранда, но се сети, че другото момиче е с крехко здраве, и побърза да затвори капаците. — Мога да отговоря на въпроса ви само по един начин: вечерта беше ужасна.

— Нали ви казах. — Гласът на Мод прозвуча необичайно весело.

— Вярно, бях забравила. — Миранда усети, че говори със сухия глас на лорд Харткорт, и неволно се ухили. — Имахте пълно право по отношение на каплана, а лейди Мери е толкова… изпълнена с достойнство и добродетелна. — Тя поклати замислено глава и седна на перваза на прозореца. През тесния отвор между капаците проникваше хладен, влажен бриз и тя дишаше с пълни гърди. Миризмите и шумовете откъм реката й напомняха, че съществува и друг свят, освен тази тъмна, потискаща стая.

— Не мога да разбера защо лордът иска да се ожени за такава жена.

Мод поклати глава.

— Трябва да се ожени. Трябва да има наследник, защото първата му жена го остави без деца.

— Какво стана с нея?

— Злополука, завършила със смъртта й. Никой не говори за това. Аз не я познавам, защото живеех с лорд и лейди Дюфорт в провинцията. Преместихме се тук след внезапната й смърт.

— О! — Миранда смръщи чело. — Но защо е избрал за втора съпруга именно лейди Мери? Признавам, тя не изглежда зле, има елегантна фигура, но в нея има нещо… нещо строго и отблъскващо. Сигурно има стотици жени, които са готови да дадат дясната си ръка за мъж като лорд Харткорт. Той е очарователен, забавен и… и много красив — добави смутено тя и се изчерви.

— Наистина ли мислите така? — погледна я скептично Мод. — Не намирате ли, че е студен и недостъпен?

— Не, ни най-малко.

— Не сте ли на мнение, че очите му са сардонични и плашат околните?

Миранда беше готова да отрече, но след кратък размисъл отговори колебливо:

— Понякога погледът му наистина е такъв. Но през повечето време очите му се смеят. Според мен се забавлява, но не го показва.

— Много интересно — отбеляза с усмивка Мод. — Никога не съм помисляла, че братовчед ми притежава чувство за хумор. Може би затова приемах, че лейди Мери е идеалната съпруга за него. Сигурна съм, че има много приятели, но те никога не идват тук. — Тя се прозя и стана от креслото. — Мисля, че е време да се оттегля. Иначе Берта ще тръгне да ме търси.

Тя се запъти лениво към вратата, като влачеше шаловете си по пода, но изведнъж спря, защото за първи път в живота си беше изпитала нещо като чувство за отговорност.

— Сигурна съм, че лейди Имоджин не ви е определила камериерка. Имате ли някакво желание? Има ли нещо, което бихте искали да ви донесат? Берта може да ви направи горещо мляко, да стопли тухла за леглото или каквото искате.

— Не, благодаря, нямам нужда от нищо — отговори Миранда, трогната от предложението.

— Ще можете ли да се съблечете без чужда помощ?

Този въпрос я накара да направи гримаса.

— Мисля, че да.

— Вече знам, че сте свикнала да спите навън под дъжда и да си палите огън, и вярвам, че ще успеете да се съблечете сама — отбеляза с мека усмивка Мод. — Е, добре, тогава ви желая лека нощ. — Тя излезе от стаята и се отдалечи, без да затвори вратата. Миранда затвори вратата и се облегна с гръб на дебелото дърво, загледана с мрачен поглед пред себе си. В живота на Мод имаше нещо толкова празно, толкова безсмислено и непродуктивно. Тази вечер и тя се бе почувствала въвлечена в това празно съществуване. Външният свят, който й беше добре познат, където ароматът на прясноопечен хляб се смесваше с миризмите от канализацията, светът, в който ликуващите викове се съревноваваха със стонове и писъци, свят на удари и милувки, на омраза и любов, пълен с приятели и врагове, изведнъж бе изчезнал и я бе захвърлил на един каменист, безутешен бряг.

Тя се зае да развързва корсажа си, свали бързо всички части на облеклото и захвърли далече ужасния кринолин. Не й беше приятно да се отнесе така небрежно към толкова скъпи дрехи, но въпреки това го направи с упоритост, насочена главно срещу собствената й съвест, оформена от многото години на оскъдица и пестене. Когато остана само по риза и чорапи, Миранда пристъпи отново към прозореца и блъсна капаците, за да се наслади на свежия нощен въздух и лекия полъх свобода.

Как щеше да живее в този затвор? Колко време щеше да издържи, без да рухне? Колко време щеше да мине, докато лордът реши, че си е заслужила възнаграждението? Тази къща я задушаваше.

Миранда не знаеше колко време е стояла до прозореца, потънала дълбоко в тъжните си мисли. Стреснаха я тихи стъпки по чакъла на пътеката. Лорд Харткорт излезе от мрака и застана под светлината на една факла. Носеше тъмна наметка, но беше без шапка и Миранда неволно се възхити на гордия му профил и коравата подигравателна линия около устните. Това беше лицето, което познаваше Мод, студената, затворена физиономия, която Миранда почти не беше виждала.

Тя се отдръпна от прозореца и потрепери от внезапен студ. Без да мисли за последствията от постъпката си, тя навлече старата оранжева рокля и се върна до прозореца. Забеляза на пода светлосиня купчинка и се сети, че Мод беше изпуснала един от многобройните си шалове. Вдигна го, нави го около шията си и го издърпа на главата си.

Графът бързаше към стената. Зад ниската портичка беше шлюзът. Явно се готвеше да вземе лодка и да потегли по реката. Миранда преметна единия си крак през рамката на прозореца и потърси опора в гъстия бръшлян, който се виеше по стената. Пръстите й се сключиха около едно дебело стъбло и тя се спусна без усилия по бръшляна, спокойна и уверена, сякаш изнасяше представление.

Чип, който бърбореше зарадвано, побърза да я последва, като подскачаше весело по клоните. Двамата се приземиха безшумно, в тревата и Миранда се огледа търсещо. Лорд Харткорт беше изчезнал. Тя затича по моравата към портичката и я намери затворена, но не и заключена. Чу гласа на графа, който говореше любезно с пазача от другата страна.

— Е, желая ви приятно прекарване, милорд.

— Сигурно няма да се върна преди разсъмване, Чарлс. — Лордът се отдалечи от портата. — Добър вечер, Саймън. Тази вечер отиваме в Блекфрайърс.

— Тъй вярно, милорд.

Миранда се плъзна безшумно през портичката. Разкрачил крака, пазачът стоеше на брега и държеше в десницата си димяща лула. Лорд Харткорт слезе по каменните стъпала и скочи в частната си лодка. На кърмата се полюляваше запален фенер. Пазачът развърза въжето, което задържаше лодката до брега, и четиримата гребци затегнаха ремъците.

Чип скочи безшумно в средната част на голямата лодка, следван по петите от Миранда, която се приземи на кърмата и се скри в нишата под фенера.