Джейн Фийдър
Смарагдовият лебед (22)

21

Миранда вървеше нервно по Лондонския мост. Магазините от двете страни на моста бяха препълнени с клиенти; жените се караха сърдито за по-хубавите парчета платове, за панделки и конци; търговци в подплатени с кожа палта надзираваха изложеното злато и сребро; мъжете се пазаряха шумно за цената на пилетата, гъските и патиците, натъпкани в тесни кафези; покрай нея минаха мъж и момче, повело мършава танцуваща мечка с пръстен на носа.

Къщите бяха стари и сякаш се опираха немощно на грамадните опорни стълбове на моста. Горните етажи почти се допираха. Чип се беше настанил на рамото на господарката си и се притискаше страхливо до шията й. В шумното множество имаше нещо застрашително и той не можеше да преодолее уплахата си. Гласовете бяха твърде груби и жестоки и когато минаха покрай един вход, в който се бе разгоряла шумна караница, маймунката извика стреснато и се хвърли в ръцете на Миранда, за да намери закрила.

Тя помилва успокоително Чип и бързо продължи пътя си. Ако трупата искаше да стигне до едно от пристанищата на Ламанаша, сигурно бяха прекосили моста към южния бряг на Темза. В някоя от таверните вероятно щеше да се сдобие с нужните сведения, за да разбере накъде точно бяха тръгнали. Сигурно бяха спрели някъде да обядват и вероятно бяха разговаряли с гостилничаря и гостите на чаша ейл. Щом узнаеше към кое пристанище се бяха насочили, щеше да им изпрати вест. Носачите на товари, които пренасяха и писма, за да подобрят заплащането си, се тълпяха около портите на Лондон и обявяваха на висок глас целта на пътуването си. Те щяха да намерят без затруднения трупата, а тя щеше да им даде достатъчно пари за усърдието. Можеше да заеме пари от Мод или да ги намери от другаде.

Решителността й да намери семейството си държеше в шах огромните вълни на тъгата, но дигите бяха доста крехки и Миранда знаеше, че много скоро щяха рухнат. Опитваше се да ги укрепи със силата на разума, но спомените за преживяното тази сутрин отново я връхлитаха и в главата й наставаше хаос. Тя бе загубила цялото си недоверие във вихъра на екстаза, който можеше да преживее само с Гарет. Но в минутата, когато той разкъса магията на любовта с онези злокобни думи, подозренията й се върнаха с пълна сила.

Сега се обвиняваше горчиво, че беше толкова глупава и лековерна. Как бе повярвала, че един благородник ще изпита поне малко привързаност и обич към една скитница, към една пътуваща акробатка? Той бе купил услугите й, нищо повече. Толкова просто. Само една глупачка би си въобразила, че е изпитал някакви чувства към нея.

А тя, глупачката, забрави за какво беше наета. Позволи си да види нещо повече в играта им. Позволи си да се влюби в него!

Миранда се засмя горчиво и продължи пътя си по тесните улички на Саутуорк. Смееше се на абсурдната представа, че тъкмо момиче като нея бе посмяло да се влюби в благородник от двора на кралица Елизабет.

Тя привлече върху себе си развеселените погледи на мъжете, които се мотаеха по ъглите и чакаха отварянето на бордеите. Някои от тях подвикнаха подире й обидни думи, но никой не се опита да я спре. Момиче в овехтяла рокля, което се смее на себе си, явно не беше с всичкия си. Вероятно имаха право. Тя беше луда и мястото й беше в лудницата.

Глупачка… глупачка… глупачка. Но стига толкова!

Най-после Миранда получи исканите сведения в една таверна на „Пилгрийм Стрийт“. Артистите бяха влезли тук да вечерят, но за голяма нейна изненада не бяха платили яденето с представление за гостите на кръчмата, както обикновено, а бяха дали на гостилничаря няколко сребърни монети. Жената зад тезгяха помнеше много добре малкото куче на Люк, сакатото момченце и дебелата жена със златни пера на шапката. Но не беше забелязала дали артистите бяха весели или потиснати. Все пак бе чула, че възнамеряват да продължат към Фолкестон.

Миранда бързо тръгна обратно към Лондонския мост. Откъде се бе взело среброто? Единственото възможно обяснение беше толкова страшно, че не й се искаше да мисли за него. Възможно ли беше да я бяха продали като Юда за тридесет сребърника? Не, това беше невъзможно. В никакъв случай не бяха извършили такава низост. Ами ако графът им беше разказал някоя лъжа? Ако беше успял да ги убеди, че Миранда желае те да си отидат, да я напуснат? Ако ги бе излъгал, че тя не желае да поддържа връзката си с тях? Че се е изкачила по стълбичката на успеха и се мисли за твърде изискана за старите си приятели?

Възможно ли беше милорд да е сторил нещо толкова подло и отвратително? Може би ги беше заплашил. Сигурно ги беше заплашил, че ще нареди да ги арестуват за скитничество. За него това не представляваше проблем. Един граф имаше много повече власт от група бедняци, на всичкото отгоре пътуващи артисти, които живееха ден за ден. Сигурно ги беше заплашил, а после ги беше подкупил със сребро. Даже мама Гертруд не бе събрала смелост да се опълчи срещу заплахата с пари и камшик едновременно. Трупата беше безсилна пред могъщия граф Харткорт.

Понесена от крилете на гнева, Миранда буквално летеше по улиците на града и само след минути се озова пред Харткорт Меншън. Влезе в предния двор точно в мига, когато кралската лодка спря на кея от другата страна и нейно величество, кралица Елизабет, и свитата й слязоха на сушата.

Миранда беше забравила, че очакваха кралицата за вечеря. Гостите вече бяха събрани в залата, за да изкажат почитанията си на своята господарка. Музикантите свиреха весели мелодии в галерията. Миранда намери една отворена странична врата и се плъзна безшумно към стълбището. Озова се пред стаята на Мод точно в мига, когато двойничката й излезе в коридора с великолепна роба от синя дамаска, обшита със златни цветчета.

— Миранда! Къде беше цял ден? Не казах на никого, че те няма. Кралицата вече пристигна и аз имах намерение да те замествам и на вечеря… Не знаех какво друго да направя.

— Изглеждаш прекрасно. — Беше напълно изключено да застане пред графа в това състояние на духа. Миранда прогони собствените си грижи и огледа Мод с нови очи. Сестра й изглеждаше сияеща и невероятно жизнена, очите й грееха. — Трябва отново да заемеш мястото ми — продължи решително тя и знаеше, че е взела правилното решение. Нищо, че планът им се объркваше. — И без това няма да се приготвя навреме.

Мод изгледа загрижено близначката си. Не можеше да отмине с лека ръка смъртната й бледност, тъмните сенки под очите, бездънната тъга в погледа.

— Какво ти е, Миранда? Узна ли нещо ново за семейството си? Да не би да носиш лоши новини?

Миранда поклати глава.

— Не знам точно. Казаха ми, че са на път към Фолкестон. — Тя склони глава и се вслуша в гласовете, които долитаха от залата. — Бързо! Трябва да слезеш долу, за да поздравиш кралицата.

Мод се поколеба. През последния час изпитваше трескаво нетърпение и несигурност. Не знаеше какво точно иска: дали Миранда да се върне навреме и да заеме мястото си на масата за вечеря, или пък да закъснее и тя да заеме нейното място. Сега вече нямаше връщане назад — Миранда имаше нужда поне от половин час, за да смени циганската си рокля с кринолина и фустите на придворната дама. Вече нямаше време за такова преобразяване. Мод разбра, че именно на това се беше надявала, и се стъписа още повече.

— Нали ще останеш тук? — попита плахо тя. — Няма да тръгнеш още тази вечер?

— Не, разбира се, че няма да тръгна тази вечер. Хайде, Мод, върви най-после.

Мод събра полите си и забърза по коридора, без да каже нито дума повече. Докато беше сигурна, че Миранда няма да изчезне, можеше да се наслаждава на великолепната тръпка на възбудата и очакването. Тя се радваше истински на компанията на херцог Роаси, макар че не разбираше причината. Разбира се, това беше само игра. Кратковременна игра.

Тя слезе в залата точно навреме. Кралицата, под ръка с лорд Харткорт, влезе през вратата откъм градината. Мод се сниши в дълбок придворен реверанс и сърцето й заби като безумно.

— Ах, лейди Мод. — Елизабет спря пред нея с доброжелателна усмивка и й протегна ръка. Мод целуна дългите бели пръсти и вдигна глава, за да види за първи път в живота си своята кралица. В първия момент беше твърде замаяна и видя само море от неясни лица. След миг херцог Роаси се отдели от мястото си от другата страна на кралицата и й предложи ръката си.

— Ще позволите ли да ви отведа на масата, милейди?

Мод направи още един реверанс, но не успя да каже нито дума. Езикът й беше надебелял и завързан на възел. Тя сложи ръката си върху кадифения ръкав на херцога и двамата тръгнаха тържествено след кралицата и графа. Гостите се разстъпиха страхопочтително, за да им сторят път.

Изражението на Гарет беше любезно и церемониално и не разкриваше нищо от хаоса, който цареше в главата му. Той застана зад стола на кралицата и зачака нейно величество да седне. Всички присъстващи се наредиха около масата и също изчакаха, докато Елизабет се отпусна на красиво резбованото кресло и придворните дами подредиха полите й. Едва тогава гостите заеха местата си на дългите пейки и в залата се понесе шумолене на кадифе и коприна. Лакеи, натоварени със сребърни купи и чинии, започнаха да обикалят масите. Кралската камериерка, чиято задача беше да опитва яденето на нейно величество, изпробва всички ястия, след което предложи на кралицата избрани вкусни хапки.

Гарет направи жест към иконома, който означаваше, че трябва да внесат вината. Напълниха прекрасните чаши от муранско стъкло с тъмно бургундско. Графът полагаше огромни усилия, за да запази безучастното си изражение и да се представи като внимателен домакин, посветен изцяло на потребностите на гостите си. Той кимна и се усмихна, когато всички одобриха избора на виното. Ала зад спокойната фасада бушуваше буря.

Къде беше Миранда? Заместничката й не успя да го измами нито за секунда, но никой от останалите гости, включително Анри, не показваше, че е намерил нещо необичайно в появата на лейди Мод. Чисто физически разлика не съществуваше. Имаше обаче дребни отклонения в някои специални навици, които според него бяха очевидни.

Миранда придружаваше думите си с жестове, ръцете й бяха постоянно в движение. Ръцете на Мод обаче изпълняваха само най-необходимото. Очите на Миранда блестяха и искряха, тя изглеждаше постоянно възбудена. Очите на Мод бяха огрени от тих блясък и чертите й като цяло бяха по-спокойни. Въпреки това беше повече от ясно, че истинската лейди Мод беше необикновено развълнувана. Тя бе приковала върху себе си вниманието на Анри и това очевидно й харесваше. Кралят изглеждаше възхитен от сътрапезничката си.

Но къде беше Миранда?

— Лорд Харткорт…?

Гарет забеляза, че Елизабет се обърна към него, но нямаше и най-малка представа какво му е казала.

— Изглеждате ми малко разсеян, милорд — отбеляза кралицата. Недоволството й беше очевидно. Тя изискваше от придворните си да й посвещават цялото си внимание и нито за минута да не губят интерес към компанията й.

— Не, разбира се, че не, Ваше величество — отговори бързо лордът. — Мислех си дали Ваше величество би желала да изслуша най-новия опус на младия композитор, когото открих при пътуването си във Франция. Мисля, че произведенията му ще ви харесат.

Старанията да й доставят забавление бяха позволени и краткото отклонение на вниманието беше допустимо. Кралицата се усмихна благосклонно и се съгласи. Гарет повика иконома си, даде нарежданията си за музикантите и се принуди да се съсредоточи изцяло върху предстоящото забавление.

Трябваше да напрегне цялата си воля, за да остане на мястото си през цялата безкрайна вечеря. Съзнаваше, че лейди Мери, която седеше в долния край на масата с останалите придворни дами, му хвърля засегнати погледи и очите й са пълни със смесица от загриженост и обвинение. Знаеше, че тя не е останала доволна от тазсутрешната им дискусия, и беше сигурен, че няма да мине много време и тя отново ще подхване темата на прекъснатия разговор.

Най-после кралицата даде знак, че е седяла достатъчно дълго на масата.

— Хайде да танцуваме, лорд Харткорт. — Тя го потупа по ръката с ветрилото си и се усмихна окуражително.

Гарет се поклони дълбоко и придружи кралицата до голямата зала в задната част на къщата, където беше разчистено за танци. Музикантите вече свиреха в галерията, а високите стъклени врати бяха отворени към градината, за да влиза мекият вечерен бриз.

Лордът отведе кралицата на танцовата площадка. Оставаше му да издържи само един придворен танц, след което можеше да покани възпитаницата си и да открие защо беше станала тази изненадваща замяна.

Мод сънуваше с отворени очи. Когато Анри я отведе на танцовата площадка веднага след кралицата и лорд Харткорт, тя не се възпротиви. Беше вземала уроци по танци, но никога досега не беше танцувала пред общество. Въпреки това танцуваше с невероятна лекота, сякаш изпълняваше стъпките насън. Движеше се с изключителна грация, стъпалата й едва докосваха пода. Макар да съзнаваше, че партньорът й не изглежда особено елегантно в сложните фигури на придворния танц, това ни най-малко не намаляваше удоволствието й.

Газотът най-после завърши и кралицата, която танцуваше много по-енергично от младите си придворни дами, поиска от Гарет да й осигури за следващия танц херцог Роаси.

Лордът отдавна чакаше именно това решение. Той си проби път към мястото, където стояха Анри и Мод. Младата дама се усмихваше и когато Гарет се приближи, Анри вдигна ръцете й към устните си. Лордът се учуди безкрайно, когато възпитаницата му се изчерви очарователно и размаха ветрилото си със съвършенството на млада кокетка.

— Гарет… ей, Гарет, надявам се, не си навирил нос чак толкова, та дори да не поздравиш старите си приятели. Знам, че дължиш внимание на кралицата, но чак пък толкова. Да не говорим, че под покрива ти живее човек като Роаси…

Гарет се обърна неохотно към Кип Роситър, който му махна от другия край на залата и се запъти към него със засмяно лице.

— Нали те поканих и ти да правиш компания на кралицата? — отговори с бегла усмивка той, опитвайки се да овладее нетърпението си. — И с това рискувах доброто име на дома си. Никой не бива да ме обвинява, че съм изоставил старите си приятели, все едно колко голяма е честта, с която ме удостояват.

Кип се ухили безгрижно, но очите му бяха остри като ками. Той се обърна и огледа доволно танцуващите.

— Ти замисляш нещо, Гарет, нещо крайно дръзко и бих казал дори непочтено. — Гласът му се понижи в шепот, устата му се доближи до ухото на лорда. — Ти си истински магьосник, приятелю, трябва да ти се признае.

Гарет вдигна въпросително едната си вежда и отговори небрежно:

— Говориш със загадки, стари момко.

— Не, човече, ти си този, който произвежда загадките. — Кип стисна ръката му. — Кажи ми да си гледам работата и аз ще го направя без възражения. Но искам да ти кажа само едно: тази лейди Мод — и той посочи двойката в края на танцовата площадка — не е лейди Мод, която в последно време вдигна такъв шум в двора. Е, какво ще кажеш? — Той го изгледа доволно.

Лицето на Гарет се превърна в каменна маска, но той не направи опит да отхвърли обвиненията на Кип. Старият му приятел беше твърде проницателен и нямаше смисъл да го лъже.

— Ще ти кажа, че това не те засяга и че ще ти бъда благодарен, ако си държиш езика зад зъбите.

Кип се ухили с разбиране.

— Разбира се, че ще си мълча. Все пак ти благодаря за признанието. Може би някой ден ще ми разкажеш цялата история, а?

— Може би. — Гарет не отговори на съзаклятническата му усмивка. Лицето му остана каменно, очите корави и безизразни. Знаеше от Имоджин, че Кип е имал съмнения, знаеше също, че ги е споделил с Брайън. Можеше да бъде сигурен, че Кип няма да се разбъбри, но брат му не умееше да мълчи. Картонената къщичка, която така грижливо беше подредил в мислите си, заплашваше да се срути. Обзет от чувство за неизбежност, той промърмори няколко нищо незначещи думи и продължи пътя си към Мод и Анри.

Кралят го поздрави с топла усмивка.

— Ах, Харткорт. Горя от желание да приключа нашата малка сделка. Утре рано сутринта ще съставим годежните договори. — Той удари приятелски лорда по рамото. — Вашата възпитаница ме увери, че е съгласна да стане моя съпруга. Така ли е, лейди Мод?

— Наистина, ваша светлост — промърмори Мод и смутено сведе очи под хладния, изпитателен поглед на настойника си. Не знаеше какво друго би могла да каже. В действителност беше толкова объркана, че изобщо нямаше представа какво говори и дали думите й имаха смисъл.

— Радвам се да го чуя — отговори спокойно Гарет. — Но нейно величество ме изпрати да ви отведа при нея за следващия танц, сър.

— О, боя се, че Елизабет ще установи колко лош танцьор съм — отвърна през смях Анри. — И се съмнявам, че ще ми прости тромавите стъпки, както направи нашата мила лейди Мод. Но по-добре е да не карам нейно величество да чака, макар че никак не ми е приятно да се разделя с вас, мила моя, дори само за един танц.

Мод се изчерви. Тя направи реверанс, промърмори някаква банална забележка и Анри се запъти към английската кралица с широки стъпки, сякаш се намираше на полето за маневри.

— Хайде да излезем за малко на чист въздух, братовчедке — предложи Гарет и подаде ръката си на Мод. — Къде е Миранда? — Спокойният тон не издаде сериозността на въпроса. Двамата излязоха на терасата.

— Значи открихте замяната? — попита плахо Мод и вдигна глава към лицето му.

— Естествено — изсъска той. — Да не би да очакваше, че ще се хвана на въдицата? Е, къде е тя?

— Горе, в стаята си. Тази сутрин излезе рано от къщи, защото искала да свърши някаква работа. Аз отидох вместо нея на излета по реката и тъй като тя се върна малко преди вечеря и не можеше да се приготви, както трябва, отново заех мястото й.

— Значи през целия ден си била с краля вместо Миранда. — Макар че беше безкрайно объркан, Гарет изпита такова огромно облекчение, че едва сега осъзна колко страшни са били последните часове. — Наистина ли е в стаята си?

Мод кимна безмълвно.

— Добре ли е?

— Не знам — отговори искрено момичето. — Семейството й е напуснало Лондон и тя е много потисната. Разбирате ли, трупата е заминала внезапно и Миранда е ужасно разтревожена.

— Разбирам — отговори мрачно мъжът. — Разбирам…

Значи не беше успял да я усмири. Той остана за момент мълчалив, загледан в падащия мрак. Залязващото слънце хвърляше дълги сенки над моравата, двама слуги тъкмо палеха факлите по пътеката към кея.

Мод чакаше до него. Не знаеше какво би трябвало да каже или да направи. Настойникът й открай време я плашеше, но днес усещаше у него нещо, което я измъчваше. Ако я бяха попитали какво точно усеща, тя щеше да отговори, че лорд Гарет е странно раним и несигурен. Не, това беше абсурдно. Граф Харткорт не беше от този тип хора, в никакъв случай.

Имоджин, която се бе настанила в една кресло в дъното на голямата зала, се обърна учудено към съпруга си:

— Защо Гарет излезе навън с момичето?

— Мисля, че е отгатнал истината — отговори спокойно Майлс. — Сигурен съм, че е познал Мод още в мига, когато елече долу.

— Мод ли? За какво говориш?

Майлс я погледна изненадано. Дори за миг не беше помислил, че Имоджин не е забелязала размяната. Самият той бе усетил още сутринта, че Мод (Миранда) изглежда променена, но не беше съвсем сигурен, докато не дойде вечерята. Мод беше много по-спокойна от Миранда, много по-сдържана в движенията си.

— Значи ти не си разбрала, мила?

— Какво да разбера? — попита възбудено Имоджин и по бучите й пропълзя опасна червенина.

— Имоджин, не намирате ли, че тази вечер брат ви изглежда доста разсеян? — Появата на лейди Мери сложи край на разговора и Майлс използва случая да се оттегли с дълбок поклон. Най-после можеше да намери убежище в стаята за карти. Не съжаляваше, че за момента тайната си остана само негова.

— Много съм загрижена за Харткорт — продължи лейди Мери и изплашеният й поглед проследи графа, който току-що се бе завърнал с Мод в балната зала. — Тази сутрин не беше на себе си, а сега изглежда така… отсъстващ. И вие ли имате същото впечатление?

— Може би — отговори кратко Имоджин, която все още не можеше да си обясни смущаващата забележка на Майлс. — В момента има много грижи и…

— Да, разбира се. Тази сутрин недвусмислено ми даде да разбера, че му преча — отвърна остро Мери. — Явно смята, че трябва да се погрижи първо за женитбата на възпитаницата си и че сега не е време да говорим за нашата сватба.

Имоджин не каза нито дума.

— Какво толкова има в тази Мод, че всички са се побъркали по нея? — попита със страх лейди Мери.

— Не знам — отговори с отсъстващ вид Имоджин и проследи с поглед брат си и възпитаницата му, които вървяха към Анри. Кралят бе завършил танца с нейно величество и я бе предоставил на друг партньор.

Мери чакаше Гарет да дойде при нея, да я покани на танц, но той дори не се обърна да я погледна. Вместо това се запъти с големи крачки към вратата на залата. Решена на всичко, тя се втурна да му препречи пътя.

— Милорд… лорд Харткорт!

Гарет спря, обърна се към нея и тя се уплаши до смърт от израза на лицето му. Очите му гледаха през нея и онова, което виждаха, съвсем не беше радостно. Устата му беше тънка, жестока линия, брадичката мрачно издадена напред.

— Мадам? — Единствената дума прозвуча рязко и едва ли не грубо.

— Тази вечер изобщо не ме забелязвате, Гарет. Помислих, че можете да отделите малко време за годеницата си. — Лейди Мери го погледна умолително и докосна ръката му.

— Простете, Мери… съзнавам, че в момента съм твърде невнимателен — отговори нетърпеливо той. — Има нещо, което трябва да направя незабавно… простете. — Той се обърна към вратата и излезе от залата, без да каже нито дума повече.

Мери се поколеба само една секунда. После вирна решително брадичка и забърза безшумно след него.

— Елате да се поразходим в градината, милейди. — Анри мушна ръката на Мод под лакътя си. — Тези проклети танци ме сгорещиха. Трябва да призная, че танцуването не е от любимите ми занимания. — Той я поведе към двукрилата врата и Мод си каза, че обожателят й явно не беше свикнал да пита хората около него съгласни ли са с намеренията му.

Вместо да се ядоса, тя усети приятна възбуда. Когато беше с херцога, имаше чувството, че е понесена от могъщо течение, което я тласкаше в незнайна посока. Уважението, с което се отнасяха към него спътниците му, първо я изненада, защото рангът му не беше много по-висок от техния. Но сега това почитание й се струваше напълно естествено.

Когато излязоха в ухаещата на рози градина, Анри я поведе право към една далечна беседка зад езерцето със златните рибки, където се плискаше фонтан и пръските улавяха последните яркочервени лъчи на слънцето.

— Дойдох в Лондон да ухажвам млада дама, която би била подходяща съпруга, а вместо това установявам, че съм на път да изгубя сърцето си — заговори Анри и гласът му прозвуча развеселено и в същото време объркано. Сложи ръка на кръста й и я привлече към себе си.

Мод усети странно присвиване в стомаха, погледна в очите му и прочете в тях неприкрито желание. Въпреки неопитността си тя разбра веднага какво й предстои. Когато Анри взе лицето й между ръцете си, тя остана напълно неподвижна, но усети с цялото си тяло нежния му натиск. Без да съзнава какво прави, тя се сгуши в него, чу как той рязко си пое дъх и видя как устата му се изкриви в усмивка, преди устните му да се слеят с нейните.

Анри я целуна нежно по устата, после покри ъгълчетата на устните й с леки, бегли целувки. Както беше очаквал, устните й бяха нежни и податливи. Тя не знаеше как да реагира на милувките му, но беше като упоена от аромата на кожата му, от лекото гъделичкане на брадата, от твърдия и въпреки това мек натиск на устата му.

Когато най-после кралят вдигна глава и я погледна усмихнато, тя отговори на погледа му с учудено мълчание, после смаяно докосна с пръсти устните си. След това инстинктивно вдигна ръка и помилва устата му. Очите й бяха сериозни и пълни с въпроси.

— О, вие наистина сте очарователно същество — проговори дрезгаво Анри. — Вие ме омагьосвате, Мод. Изпитвам силно желание да кажа на крал Анри и Париж да вървят по дяволите, а аз да си остана тук, с вас, и да ви ухажвам цяла вечност.

— Не бива да занемарявате дълга си, милорд.

Анри избухна в смях.

— Не, мила, наистина не бива. А съпругата, която напомня на мъжа си за задълженията му, е истински бисер.

Мод си припомни желанието си да отиде в манастир. После, с внезапен изблик на упорство, който я изпълни с неподозирано въодушевление, си каза: Да върви по дяволите манастирът! Тя обви ръце около шията на Анри и притисна устни към устата му. Целувката й беше пълна с жадност.