Джейн Фийдър
Смарагдовият лебед (4)

3

— Защо се бави Гарет? Замина преди цели четири месеца! — Лейди Имоджин Дюфорт бродеше неспокойно под портретите на предците си в дългата галерия. Едра, костелива жена с мрачна линия около устата, с дълъг остър нос и бели, здраво стиснати ноздри.

— Понякога не е лесно да се прехвърлиш през канала — осмели се да възрази мъжът й, макар да знаеше, че тази проява на дързост ще разсърди още повече жена му. Двамата живееха заедно вече двадесет и пет години и той знаеше, че когато Имоджин е гневна, нищо не може да я укроти. Но това не му пречеше да се опитва отново и отново. Той потръпна нервно и приглади с две ръце редките медночервени косъмчета, които красяха голото му теме.

— Кой твърди, че е лесно? — изфуча в отговор лейди Имоджин. — Но сега е август, не януари, и морето е сравнително спокойно. Крал Анри е пред портите на Париж, не някъде в дивите планини на Навара. Затова съм в правото си да смятам, че мъж, който притежава поне частица разум, ще стигне до целта си без проблеми. — Тя беше стигнала до края на галерията, затова се обърна рязко, при което широката й пола описа огромен кръг и преобърна едно малко столче.

Без да обърне внимание на тропота, дамата продължи с гневната си тирада.

— За съжаление Гарет е ленив и предпочита да се изтяга като костенурка на слънцето. Ако не бях аз, това семейство щеше да е напълно забравено! Този човек ще пропилее най-прекрасния шанс в живота си… Ще се провали, и то само защото го мързи да се раздвижи! — Тя размаха ветрилото си, защото на бузите й бяха избили две трескави червени петна, които подчертаваха дълбоките белези от шарка. — Господи, защо не се родих мъж? Тогава щях да върша всичко сама!

Майлс поглади добре поддържаната си брадичка и се опита да си придаде вид на творчески размисъл, за да й покаже, че размишлява как би могъл да изпълни често повтаряното й желание. Много добре знаеше, че ожесточените ругатни на съпругата му срещу Гарет бяха плод на страха й, че му се е случило нещо лошо. Имоджин беше неспособна да изрази привързаността си и безграничната любов към брат й се изразяваше в непрекъснати ядни изблици. Колкото по-голяма беше тревогата й и колкото по-дълбока любов изпитваше, толкова по-критична и гневна ставаше.

— Но, мила моя, не мога да разбера защо си толкова развълнувана. Нали брат ти замина при крал Анри — проговори най-после той.

— Да, и кой го накара да замине? — отвърна възбудено Имоджин. — Да не мислиш, че щеше да тръгне, ако не го бях умолявала буквално на колене и ако всеки ден не му бях проглушавала ушите с увещанията си? Аз — на колене, месец след месец!

Въпросът остана без отговор. Майлс не можеше да оспори, че лорд Харткорт беше създал много трудности на сестра си. При мисълта, че шуреят му устояваше на досадните настоявания и увещания на голямата си сестра, Майлс изпитваше страхопочтително уважение. Потоци сълзи, ужасяващи пристъпи на ярост, непрекъснато мърморене — нищо от това не беше в състояние да смути равнодушието му. Според Майлс това равнодушие беше само фасада. Имоджин се заблуждава дълбоко, като си въобразяваше, че е длъжна да води брат си по пътя към собственото му издигане и издигането на семейството. Тя упорито отказваше да забележи, че въпреки всичките й усилия, брат й продължава неотстъпно да върви по своя път.

Случаят с Мод най-после успя да събуди интереса на Гарет. Когато Имоджин за първи път представи блестящата си идея да предложат Мод за съпруга на херцог Роаси, Майлс очакваше, че сблъсъкът ще премине както обикновено: Гарет щеше да остави сестра си да крещи и да го увещава, след това щеше кратко и ясно да заяви, че търпението му е изчерпано и че тя няма право да се меси в делата му. Но при този разговор Майлс за първи път от дълго време насам откри в очите на шурея си онзи особен блясък, който му беше липсвал болезнено. Гарет изслуша мълчаливо страстните тиради на сестра си, но в очите му имаше тиха пресметливост.

Явно той бе разбрал и без помощта на Имоджин какви предимства би имала една такава връзка за семейство Харткорт. Тъй като бе останало лоялно към Анри и делото на хугенотите, семейството беше загубило твърде много в кървавата Вартоломеева нощ и сега имаше право да очаква награда за верността си. Много скоро Анри щеше да триумфира във Франция и тогава…

— Говори ли вече с Мод, мила моя? — попита предпазливо Майлс, докато нервно въртеше пръстените си. Искаше му се да избяга в Лондон и да се скрие в някоя от приятните кръчмички около Людгейт Хил, където непременно щеше да намери компания за карти.

— Няма да разменя нито дума повече с това неблагодарно същество. Но се заклевам, че ще го принудя да се подчини на волята ми и да направи онова, което се иска от него. — Гласът на лейди Имоджин вибрираше от едва потискан гняв. — Не искам повече да имам нищо общо с нея. — Тя направи демонстративен жест с ръка, но съпругът й не се остави да бъде заблуден. Имоджин нямаше никакво намерение да се откаже от плана си.

Тя продължи да се разхожда неспокойно напред-назад, но след малко зави по коридора към източното крило на къщата, без да удостои съпруга си дори с поглед. Майлс кимна на себе си, мина през отворената врата и я последва на дискретно разстояние. Бедната Мод отново щеше да бъде подложена на масивен натиск, но за него това означаваше възможност да се измъкне от къщата и да се отдаде на любимите си занимания.

Имоджин влезе в малкия салон, където братовчедка й прекарваше по-голямата част от времето си.

— Излез! — заповяда рязко тя, без да поглежда старата жена, седнала с бродерията си пред буйния огън в камината, макар че августовският следобед беше топъл и приятен. Малкото, облицовано с дърво помещение беше задушно и миришеше нетърпимо на свинска мас, с която лейди Мод масажираше гърдите си като защита от настинки.

Старата бавачка събра нещата си в една кошничка и скептично премести поглед от лейди Имоджин към младата си господарка. Лейди Мод почиваше на тапицираната си пейка, изтеглена съвсем близо до огъня, и стъпалата й бяха едва ли не в пламъците. Лейди Имоджин потропваше нетърпеливо с крак, ръцете й бяха опрени на хълбоците, очите искряха от гняв.

— Вън! Не чухте ли какво казах, жено?

Компаньонката на лейди Мод кимна бързо, направи реверанс и се оттегли.

— Желая ви добър ден, братовчедке Имоджин — прошепна със слаб глас Мод и подаде нослето си иззад планината шалове и вълнени одеяла.

— Не смей да ми желаеш добър ден — отговори ядно Имоджин и пристъпи към тапицираната пейка. Легналото момиче я погледна сериозно, но без страх. Тъмната червеникавокафява коса висеше на мазни кичури, тенът имаше мътната, безжизнена бледност на човек, лишен от чист въздух и движение. Ала очите светеха упорито.

— Няма да търпя глупостите ти нито минута повече. Разбра ли ме, момиче? — Имоджин се надвеси заплашително над Мод и буквално изплю гнева си в лицето й.

Мод потрепери и извърна глава настрани. Гласът й прозвуча също така жално като преди:

— Аз правя само онова, което ми заповядва съвестта, братовчедке.

— Съвест! Съвест! Омръзна ми да чувам тази дума! Какво общо има съвестта?

— Не мога да повярвам, че толкова малко цените силата на съвестта, милейди — отговори меко Мод. — Убедена съм, че се вслушвате във вашата.

Гневно зачервеното лице на Имоджин потъмня още повече. Как да отрече, без сама да си изкопае гроба?

— Ти си длъжна да ми се подчиняваш — отговори студено тя и се изправи. — Това е всичко, което имам да ти кажа. Ще се покориш на хората, които носят отговорност за теб. А аз ще приложа всички методи, които смятам за уместни, за да те принудя. — Тя се обърна към вратата.

— Можете да ме подложите на мъчения, мадам, но аз ще продължа да действам според съвестта си — отвърна спокойно Мод.

Слабият глас кънтеше оглушително в ушите на Имоджин, докато излезе от стаята. Устните й трепереха от безсилен гняв. Е, добре, тогава ще се наложи Гарет да се занимае с това опърничаво момиче. Негова задача беше да я научи на послушание. Той беше официалният й настойник, макар че, както обикновено, беше оставил тежкия труд на изстрадалата си сестра.

Кой се беше грижил за момичето при безбройните му заболявания? Кой беше следил за образованието и възпитанието му? Кой го бе научил да държи на общественото си положение, да изпълнява задълженията, произтичащи от произхода му? Кой носеше главната отговорност за живота и здравето на това неблагодарно хлапе?

Кипяща от гняв, Имоджин си задаваше тези реторични въпроси, които нямаха нищо общо с истинското положение на нещата. Часовете, които беше прекарала до леглото на болното момиче или в грижи за доброто му възпитание, едва ли можеха да се преброят на пръстите на двете й ръце.

След като вратата се затвори зад лейди Имоджин, Мод посегна лениво към шала в скута си и започна да сплита ресните му. Макар да не бяха слаби и неизразителни, чертите на лицето й бяха изрисувани сякаш с безсилни махове на четката, само в сините очи светеше буен огън.

— Берта. — Без да се отвлича от заниманието си, тя се обърна към старата жена, която отново беше влязла в стаята. — Повикай свещеника за тази вечер. Ще се покръстя още днес и тогава няма да могат да ми сторят нищо. Съветникът на протестантския крал Анри не може да се ожени за католичка.

— Наистина ли си сигурна, че си готова да направиш тази стъпка, Миньон? — Берта се наведе над нея и сложи ръка на челото й.

— Получих посвещение и сега съм готова да премина към католическата вяра — отговори Мод и очите й блеснаха решително. — Преди лорд Харткорт да се е завърнал от пътуването си, аз ще се погрижа да стана абсолютно неподходяща за ролята, която искат да ми натрапят, и то само за да осигурят собственото си издигане.

— Добре, ще пратя за отец Дамян. — Берта се усмихна и приглади назад косата на любимката си. Най-съкровеното й желание беше на път да се осъществи. Цели двадесет години се беше борила да спаси душата на момичето, за което се грижеше като за собствено дете. Вече двадесет години се опитваше да я покръсти — и това в страна, където католиците бяха подложени на преследване, — и най-после щеше да осъществи намерението си.

Мод затвори очи и се наслади на благотворния масаж. Добрата стара Берта. Лейди Имоджин щеше да побеснее, но най-накрая щеше да разбере, че и най-страшните мъчения не можеха да сломят вярата на младата й братовчедка. Тя щеше да покаже на всичките си роднини какво означава истинска вътрешна сила.

 

 

Гостилничарят на „Адам и Ева“ не беше особено зарадван от връщането на маймуната.

— Надявам се, че това диво животно няма да причини вреди на заведението ми, милорд.

— Според мен това няма да се случи — отговори сухо Гарет. — Заведете ме в стаичката, която ми обещахте, и донесете вечеря за мен и придружителката ми. — Той посочи Миранда и я бутна да върви напред.

Молтън изкриви неодобрително устни, но побърза да изпълни заповедта и се обърна към стълбата.

— Устата му прилича досущ на пилешки задник — отбеляза полугласно Миранда и притисна Чип до гърдите си.

— Сравнението е подходящо, макар и не особено удачно избрано — отвърна все така сухо лорд Харткорт и отново я побутна към стълбата. Слава Богу, гостилничарят не беше чул забележката й.

— Ето стаята ви, милорд. Чиста и комфортна, както ви обещах. Всеки гост ще се радва да я има. — Молтън вдигна резето на една тясна врата на горния етаж и я отвори с подканващ жест. — Може би е малко високо, но е тихо и спокойно, далече от улицата и кръчмата. Освен това следващият ден за пране е чак в сряда и момичетата, които подклаждат медните казани, няма да ви досаждат с бъбренето си.

Гарет огледа малкото помещение. Таванът беше толкова нисък, че той трябваше да сведе глава, но леглото беше достатъчно голямо. Пред прозореца бяха поставени кръгла масичка и два стола. Вътре беше задушно, миришеше на сапунена пяна от пералнята. Все пак стаята беше спокойна и достатъчно отдалечена от главната част на гостилницата, за да му гарантира пълноценна почивка.

— Достатъчно е — заяви Гарет и свали ръкавиците си. — А сега бъдете така добър да се погрижите за вечерята. Изпратете ни и две бутилки рейнско вино.

— Много добре, милорд. — Молтън се поклони дълбоко и острият поглед на малките му очички се устреми към Миранда, която стоеше до вратата и стискаше Чип в обятията си. — Младата личност ще остане тук през цялата нощ, нали? — В гласа му имаше неприятна интимност.

Гарет се обърна бавно към него и го погледна втренчено. В кафявите му очи нямаше и капчица хумор. Гостилничарят потрепери, направи нисък поклон и побърза да се оттегли.

Миранда навлажни устните си, които отново бяха пресъхнали. Въпросите на гостилничаря и още повече отказът на лорд Харткорт да отговори бяха прогонили глада й. Първоначалното й недоверие се върна, още по-силно отпреди. Дали да се довери на този напълно непознат човек? Той изглеждаше почтен и безопасен, но Гертруд й беше казвала много пъти, че гладките повърхности са хлъзгави и измамни, особено когато става въпрос за джентълмени.

Тя посегна със свободната си ръка към резето на вратата.

— Аз… аз размислих, милорд. Аз… не вярвам, че предложението ви ще ме заинтересува, и не би било почтено да приема вечерята.

Гарет смръщи чело.

— Момент, Миранда! — Той улови китката й и я издърпа обратно в стаята. Очите й блеснаха тревожно. Тя вложи цялата сила на гъвкавото си тяло, за да се освободи от яката му хватка, но пръстите му бяха като от желязо. Изведнъж Чип изкрещя заплашително и оголи жълтите си зъби, но Миранда го стисна с всичка сила, за да му попречи да се нахвърли върху натрапника.

— Велики Боже! — Гарет пусна ръката й и избухна в смях, в който имаше и нещо като отчаяние. Маймуната беше страшен телохранител. — Най-искрено ви уверявам, че не съм хвърлил око на добродетелта ви. Моля ви само да ме изслушате докрай и в замяна ви предлагам добра вечеря.

Той се отдръпна от нея и отиде до прозореца. Миранда му напомняше за жадно сърне на брега на реката, изпълнено със страх и недоверие и опитващо се да събере смелост, за да излезе от прикритието си и да се напие с вода.

Той приседна на единия стол, опря лакти на масата и сложи брадичка в дланите си. Мълчание изпълни помещението. След малко Миранда затвори вратата и се облегна на рамката, без да отмества ръка от резето.

— Трупата е моето семейство — обясни със затрогващо достойнство тя. — Мъжете в моето семейство не са сводници, а жените не са проститутки.

— Разбира се, че не — отговори сериозно Гарет.

— Знам, хората си мислят, че пътуващите артисти са…

— Мила моя Миранда, не знам какво мислят хората, но аз не робувам на предразсъдъци и не мисля лошо за другите.

Тя склони глава и го погледна втренчено. Някой потропа силно на вратата и я стресна. Миранда отстъпи крачка настрани и даде път на две прислужнички, понесли табли с ястия и напитки.

Носът й се напълни със сладки миризми и без да съзнава какво прави, тя остави мястото си до вратата и без колебание пристъпи към масата.

Двете момичета я изгледаха пренебрежително и излязоха. Миранда беше наясно какво си мислеха за нея, но тъй като те продаваха телата си на клиентите със същата естественост, с която пълнеха канчетата с бира, не се почувства обидена.

Тя освободи Чип, който веднага скочи на таблата на леглото и забъбра развълнувано.

Миранда се приведе над масата и огледа жадно донесените ястия.

— Бял хляб — прошепна страхопочтително тя. Белият хляб не беше обичайна храна за работещите хора от двете страни на Ламанша. Тя зае място срещу лорда и овладя вълчия си глад, докато учтиво чакаше мъжът, който я бе поканил, да започне пръв.

— Мисля, че това е заешка яхния. — Гарет подуши съдържанието на една купа и кимна одобрително. После потопи ножа си в соса, отряза си парче сочно месо, вкуси го и отново кимна. — Отлично. — После с жест посочи на Миранда да се обслужва и й отчупи голямо парче от топлия бял хляб.

Миранда не дочака втора подкана. Тя потопи лъжицата си в гъстия сос и вече беше готова да си извади парче месо с пръсти, но се сети, че графът беше използвал ножа си. Простият народ почти не използваше прибори, но Миранда беше отлична имитаторка и се учеше от сътрапезниците си. Все пак изпита облекчение, когато видя, че той без церемонии потопи хляба си в купата със заешка яхния.

Гарет спря да се храни, посегна към бутилката с рейнско вино в кожен калъф и напълни двете калаени канчета. При това скритом наблюдаваше как яде момичето и остана много доволен от маниерите му. Миранда изтриваше внимателно пръстите си с парче хляб, вместо просто да ги оближе, и дъвчеше със затворена уста.

Чип скочи от рамката на леглото и се изправи до масата, склонил глава встрани. Лицето му беше нажалено.

— Той не яде месо — обясни Миранда и му подаде парче хляб. — Обича ядки и плодове, но днес ще се задоволи с хляб.

— Мисля, че хазаинът може да ни поднесе купа със стафиди и няколко ябълки — предложи Гарет и погледна маймуната с малко измъчена усмивка. — Мислите ли, че ще можете да го накарате да се махне от масата? Не ми е особено приятно да се храня в компанията на маймуни, даже да са много добре възпитани.

Миранда вдигна Чип, но той се настани удобно на рамото й и стисна здраво парчето хляб.

— За съжаление не мога да го убедя — промърмори извинително тя.

Гарет вдигна рамене.

— Е, поне е далече от масата. — Той посегна към чашата с вино. — От Франция ли произхожда семейството ви?

Миранда обмисли внимателно въпроса му и отговори едва след няколко минути.

— В нашата трупа има французи, италианци, англичани и испанци. Събрали сме се от всички страни — обясни най-сетне тя. — Това ли имахте предвид?

— Какво ще кажете за собственото си семейство?

— Нищо не знам за него. Нямам представа кои са родителите ми. Намерили са ме на улицата. — Тя отпи глътка вино. Винаги се смущаваше, когато трябваше да признае, че е намерено дете, макар че пазеше достойнството си с нокти и зъби.

Явно лорд Харткорт не намери нищо осъдително в този факт, защото само попита:

— Къде са ви намерили?

Миранда вдигна рамене.

— Някъде в Париж. Била съм още бебе.

Мъжът кимна.

— На колко години сте?

Младото момиче поклати глава.

— Не знам точно. Мама Гертруд смята, че съм на двадесет. Намерила ме е край една пекарница и тъй като никой не ме е обявил за своя, просто ме е взела. А сега иска да се омъжа за Люк, но това е абсурдно. Люк ми е като брат, а аз не мога да се омъжа за брат си, нали?

— Можете, без благословията на църквата.

Сухият отговор я накара да се засмее.

— Знаете какво имам предвид — възрази меко тя. Гарет се ухили и напълни отново чашата й.

— Значи трупата е единственото ви семейство. Говорите английски, сякаш ви е майчин език.

— Говоря много езици — отвърна равнодушно тя. — Това важи за всички в трупата. Пропътували сме много страни, нали разбирате… О, Чип, не! — изпищя уплашено тя и сграбчи маймунката, която се беше смъкнала от рамото й и бърникаше с две ръце в купата с яхния. Чип успя да хване голямо парче морков, пъхна го в устата си и се поклони с доволна физиономия.

— Моля за извинение, милорд. Явно е усетил, че в купата има и зеленчуци. — Миранда се чувстваше ужасно неловко. — Пръстите му са съвсем чисти.

— Много успокоително — отговори без особено убеждение Гарет. — За щастие за момента съм заситил глада си. Оставете го да се порови в яхнията, може да си намери още нещо.

— Много мило от ваша страна, че искате да нахраните и Чип, милорд — промълви Миранда, без да откъсва очи от маймунката, която търсеше зеленчуци в яхнията. — Повечето хора се страхуват от него. Не мога да разбера защо. Вие разбирате ли?

— Сигурен съм, че поне членовете на трупата ви го приемат.

— Не всички. Някои не го обичат. — Миранда отпи глътка вино. — Но Чип печели прехраната си. Зрителите го харесват, освен това умее да събира пари след представлението… Роби много го обича. Чип винаги го разсмива. — Изведнъж очите й се натъжиха, по лицето й премина тъмна сянка.

— Роби е сакатото момченце, нали?

Миранда кимна тъжно.

— Единият му крак е обезформен и е по-къс от другия. Това означава, че не може да ни помага много, но аз деля доходите си с него и той се старае е всички сили.

— Чие дете е?

— Никой не знае. Намерих го пред една врата.

Гарет беше много изненадан от реакцията си на това просто обяснение, от скромното великодушие и дълбочината на човешкото съчувствие, които се криеха зад него. Момичето можеше да даде толкова малко, но доброволно споделяше всичко, което имаше, с хората, които имаха по-малко късмет от него. Никой не би пожелал да води бедняшкия живот на пътуващ артист, да обикаля градове и села и да живее от ден за ден. Гарет беше свикнал с представата, че собственото му по-добро „Аз“ е умряло с предателството на Шарлът. След като престана да очаква каквото и да било от хората около себе си, животът му стана много по-лесен и той прие собствения си цинизъм с радост и облекчение. Ала сега осъзна, че безкористните думи на това момиче бяха превърнали цинизма му в абсурд.

— Е, какво е предложението ви, милорд? — опита се да смени темата Миранда и го погледна очаквателно. Ръката й стискаше здраво жакетчето на Чип, защото се опасяваше маймуната да не направи още някоя беля.

— Искам да заместите една личност — обясни графът. — В моята къща извън Лондон живее една млада братовчедка, която често боледува. Тя много прилича на вас… бих казал дори, че приликата е изумителна… затова мисля, че ще ми помогнете, ако в известни ситуации, които ни очакват, заемате мястото й.

Миранда примигна смаяно.

— Искате да кажете, че трябва да се превърна в друг човек?

— Точно така.

— Но тази братовчедка… няма ли да възрази? Аз не бих се съгласила друг да заеме моето място.

Гарет се усмихна със следи от някогашния си цинизъм и Миранда го погледна стъписано. За първи път виждаше този израз на лицето му.

— При така създалите се обстоятелства Мод със сигурност няма да има нищо против — отговори спокойно той.

— Много ли е болна?

Гарет поклати глава и цинизмът в очите му се засили.

— Не. Мод е онова, което се нарича въображаем болен.

— За какви ситуации говорите?

„Пристигането на краля на Франция, който идва с намерението да ухажва лейди Мод д’Албар.“ Гарет поглади брадичката си и втренчи поглед в Миранда. Мълчанието му я потисна. Мъжът, който само до преди минута беше непринуден и весел, се промени изведнъж.

— Кажете, милорд — помоли тихо тя. Гласът му прозвуча рязко:

— В момента не мога да ви кажа нищо повече. Все още не знам със сигурност дали ще се наложи да заемете мястото на Мод. Не знам дали тя ще се съгласи… Искам само да дойдете с мен в Лондон, да поживеете известно време в дома ми и да се упражнявате да се държите като лейди Мод д’Албар.

Миранда сведе поглед към масата. Отговорът му прозвуча странно и не съвсем честно.

— Искате да лъжа, така ли, милорд?

— Приемам, че може да се нарече и лъжа — отговори спокойно той. — Но ви уверявам, че няма да навредите никому, дори напротив. Ще окажете голяма услуга на много хора.

Миранда задъвка замислено долната си устна. Все още не можеше да проумее чутото. Отчупи си парченце хляб и го смачка между пръстите си.

— Какво означава „известно време“?

— И на този въпрос не мога да дам точен отговор.

— Но аз трябва да се върна във Франция и да намеря семейството си — възрази тя. — Знам, че ще останат в Кале и ще ме чакат една или две седмици. Но след това ще потеглят отново на път и съществува опасност никога да не ги намеря.

Гарет не отговори нищо. Усещаше, че е безсмислено да я притиска; това само щеше да я прогони.

— Ако се съглася да дойда за две седмици? — попита с надежда тя.

Мъжът поклати глава.

— Не, трябва да ми обещаете, че ще останете, докато изпълните задачата си. Тогава ще получите за услугата петдесет златни нобли.

— Петдесет златни нобли! — Очите й станаха кръгли като копчета. Една златна нобла беше повече пари, отколкото бе виждала през целия си живот. — Само затова, че ще заместя една млада дама?

— Само затова, че сте готова да се представите в ролята на лейди Мод д’Албар, ако възникне такава необходимост — поправи я той. — Може изобщо да не се наложи да я заместите.

— О! — Миранда смръщи вежди и се опита да размисли.

— Боя се обаче, че уговорката ни не включва и маймунката.

Отговорът й дойде незабавно и недвусмислено.

— О, не, тогава няма да дойда с вас.

— Готова сте да се откажете от петдесет златни нобли заради една маймуна? — Гарет беше толкова изненадан, че с мъка удържаният гняв избликна на повърхността.

Миранда стисна зъби и обясни с твърд глас:

— Чип е част от мен. Където съм аз; там е и той.

Решителната линия около устата й убеди Гарет, че няма смисъл да спори. Колко пъти беше виждал същата линия около устата на Мод, същия упорит израз в ясносините очи, същата кораво стисната уста? Анри никога нямаше да разбере, че го мамят.

Той захапа една кисела ябълка и кимна с глава.

— Е, добре. Но Бог да ни е на помощ, когато Имоджин види маймуната.

— Коя е Имоджин?

— Сестра ми. Опасявам се, че няма да я харесате. — Той се усмихна кисело и стана от мястото си. — Разбрахме ли се, Миранда?

Младото момиче се колебаеше. С петдесет златни нобли можеше да направи всичко. Можеше да купи специални обувки за Роби, които щяха да повдигнат късия крак и момчето щеше да ходи нормално. Обущарят в Булон бе казал, че може да ги изработи, но поиска пет гвинеи за чифта, а една пътуваща артистка никога нямаше да събере пет гвинеи. Това беше абсурдно. Досега…

Тя вдигна глава и погледна в тъмните очи на графа, които я гледаха сериозно и загрижено. И този път остана силно впечатлена от спокойствието и сигурността, които се излъчваха от цялото му същество. Тази едра, гъвкава фигура беше обгърната от ореол, който властно я привличаше.

Той й протегна ръка и тя я улови мълчаливо. После стана от мястото си.

— Да, милорд, разбрахме се.

Пръстите му се сключиха около нейните в топло ръкостискане, той се усмихна и тревогата изведнъж изчезна от очите му.

— Много добре. Сигурен съм, че ще се разбираме отлично. Вече е късно, а утре трябва да тръгнем на зазоряване. След като приехте да дойдете с мен, ще ви оставя да пренощувате в тази стая и ви предлагам незабавно да си легнете. Утре ни предстои дълъг и труден път. — Той се усмихна и поднесе ръката й към устните си. — Желая ви лека нощ, Миранда.

Младата жена се докосна до ръката си на мястото, където устните му бяха помилвали кожата й, обзета от странна смесица между учудване и смущение. Никой не беше целувал ръката й.

Вратата се затвори зад гърба на графа, преди тя да е успяла да се овладее достатъчно, за да отговори на пожеланието му.