Джон Лескроарт
Тринадесетият съдебен заседател (55)

53

Каквото и да си мислеше, че е открил в Лос Анджелес, все още не беше в състояние да докаже и една буква от него. В самолета си набеляза възможните по-нататъшни действия — би могъл да потърси ФБР и да настои да се продължи разследването на смъртта на Симпсън Крейн. Смяташе, че ако успее да заинтригува някой федерален агент, ще успее да установи дали Бакмън е теглил по-крупна сума от банката.

Ако.

Друга възможност беше да се свърже с Тод Крейн. Може би щеше да му е интересно да научи, че Джоди Бакмън е предал на фирмата само петнайсет хиляди от акциите, които е получил.

А може би Тод знаеше? Може би беше предоволен, че е получил два милиона, вместо някакви си седемдесет и пет хиляди? Даваше си сметка, че фантазира — къде беше писано, че Бакмън би трябвало да предаде всичките петдесет хиляди акции на фирмата? От къде на къде?

Може би все пак и Рестофър би могъл… Но не, не беше реалистично да очаква такова нещо. Бяха го предупредили да стои настрана, очакваше пенсия…

Всичко беше в ръцете на съдия Вилърс в ролята на тринайсети съдебен заседател — доколко щеше да съумее да я убеди?

Собствените му теории не бяха от значение. Нямаше доказателства. Нямаше да са от полза за Дженифър. Трябваше да търси друг начин. Трябваше да бъде адвокат, да се улови за сламка, ако трябва, да се бори докрай, с всички възможни средства, дори и да не му харесваха.

Но, честно казано, оставаше една последна доказуема истина, която досега бе умишлено прикривана — Дженифър бе малтретирана от съпруга си.

Щеше да изложи всички факти, без дори да пита клиентката си — нейното упорство, декларацията под клетва, дадена на Фримън, последвалите решения на защитата.

Уви, много добре разбираше, че не би могъл да използва нищо съществено от наученото за Джоди Бакмън и медицинския център „Йерба Буена“. Това, което би могъл да спомене, вероятно нямаше нищо общо със събитията в спалнята на семейство Уит на 28 декември.

Самолетът започна да се снишава над залива. Наближаваше четири следобед, а той трябваше да застане пред Вилърс утре в девет и половина сутринта.

Последният шанс.

 

 

— Разбира се, готов съм да направя всичко.

Силуетът на доктор Лайтнър се очертаваше на фона на големия френски прозорец в кабинета му. Евкалиптовата горичка зад гърба му бе потънала в полумрак.

— Добре. Бих искал да разкажете на съдията за побоищата.

Лайтнър се изопна като струна. Замисли се.

Харди продължи почти умолително:

— Знам какво искам от вас, докторе, но това е единствената надежда на Дженифър. Вие я подкрепяхте толкова дълго, докато траеше този кошмар…

Само че да подкрепяш някого и да правиш публично достояние това, за което професионалната етика те задължава да мълчиш, бяха различни неща.

След миг Лайтнър се изправи, обърна се към прозореца и се загледа навън.

— Просто не мога да повярвам, че се стигна дотук.

Харди застана до него.

— След смъртта на Лари, когато ходехте при нея, тя никога ли не…

Лайтнър поклати нетърпеливо глава.

— Не желаеше да говорим за това.

Изведнъж стомахът му се сви. Помисли си, че може би отново го хваща грипът. Мисълта долетя неканена — може би тя го е направила в края на краищата? Стига.

Лайтнър се вгледа навън през прозореца.

— Това е като изповед в църквата.

— Да, така е — Харди не би могъл да не се съгласи.

— Искате от мен да измамя доверието й. Да престъпя клетвата си.

— И да спасите живота й.

Лайтнър се обърна към Харди. Лицето му беше пребледняло.

— А докторите, чиито имена ви дадох? Те не могат ли да помогнат?

— Какво ще кажат те? Къде са техните доказателства? — Сега нямаше да е достатъчно няколко лекари да кажат, че са виждали по тялото й синини. Свидетелството на психотерапевта беше нужно.

Лайтнър се обърна към горичката, отвори прозореца и излезе. Харди го последва и двамата се заразхождаха между дърветата.

— Какво мислите, че се е случило онази сутрин?

Лайтнър въздъхна и поклати глава замислено. От далечината долиташе шум от автомобили.

— Предполагам, че е станало така, както казва тя. Освен че изпуска физическата част.

— Физическа част?

— Лари я беше бил.

— Онази сутрин?

Лайтнър се обърна към него.

— Да кажем, че следващия път, когато я видях, имаше синини. Два дни след това. Струва ми се, че е посягал и на Мат. Не твърдя, че го е правил, защото не съм сигурен, но не е изключено.

— Мат не е имал синини.

Лайтнър поклати глава.

— Главата на момчето… — И млъкна. Харди разбра какво има предвид. Ако по главата на Мат е имало някакви следи от побой, куршумът ги е заличил. Това му напомняше за собственото му бълнуване отпреди няколко нощи.

— Но не знам какво се е случило — повтори Лайтнър.

— Попитах ви какво мислите, че се е случило. Става дума за живота на Дженифър. Трябва да накарам Вилърс да види и други възможности. Да я разубедя.

Лайтнър се опитваше да постави някаква граница, да не престъпи очертанията на позволеното.

— Добре, ето какво, според мен, се е случило. Решила е да го напусне и да вземе Мат със себе си. Скандалът е бил заради това. В Коледната вечер пак я е бил. Тя ми се обади и ми каза.

Докторът се обърна към него. Последните слънчеви лъчи осветяваха лицето му и открояваха червеникавата му брада. След дълги морални и професионални терзания, изглежда най-накрая се бе решил.

— И какво направихте вие?

— Казах й да се махне, да го остави. Тя отговори, че Лари ще я убие, ако направи това. Спомена за пистолета в нощното шкафче. Щял да го използва. Посъветвах я да го махне оттам. Очевидно не ме е послушала.

— И после?

— Вероятно в понеделник се е започнало пак… — И Лайтнър продължи да излага предположенията си. Звучаха толкова правдоподобно, че Харди го побиха тръпки. — Ударил я е и тя е заявила, че този път си отива завинаги. Започнала е да вика Мат, но него го е нямало наоколо. Може и да се е скрил някъде. В този момент на Лари може да му е дошло до гуша. Качил се е горе съвсем съзнателно… знаел е какво прави… за да вземе пистолета. Дженифър е хукнала след него, за да го накара да престане, да го моли… каквото и да е. Може да е изпаднала и в истерия, както каза онази жена от съседната къща. Но се оказва, че Лари не е в спалнята. Пистолетът обаче е там. Тя го взема, чува шум зад себе си и се обръща. Вижда друг пистолет. Показва се от вратата на банята. Стреля. По Мат. Мат през цялото време се е криел в банята с новата си играчка — пистолет от баба му, подарък за Коледа. Тогава идва Лари, готов да я удря отново и отново. Тя стреля от упор… само веднъж… — Лайтнър премигна, сякаш дойде на себе си след някакъв сън. — Това е. По-късно се е опитала да прикрие следите. Но не е имала избор. Лари несъмнено е щял да я убие.

Харди мълчеше. Шумът от автомобилите вече не се чуваше. Слънцето залязваше, между листата на дърветата се прокрадваше студ. Ако всичко това беше истина, нямаше да има проблеми със защитата.

— Така смятам, че е станало. Лари е отишъл, за да вземе пистолета. Не е имало предумисъл. Дженифър е искала единствено да се махне, да се освободи от него. Трябвало е да се разведат много по-рано. Било е самоотбрана, убеден съм.

— Утре ще кажете ли същото в съда? Ако подготвя клетвена декларация, ще я подпишете ли?

— Каква клетвена декларация? Няма никакви доказателства. Дори и аз го разбирам.

Харди също си даваше сметка, че е така. Но имаше нужда от разказа на Лайтнър, от присъствието му в съдебната зала.

— Оставете на мен да се тревожа за това — отвърна той. — Въпросът е мога ли да разчитам на вас? Ще кажете ли на съдията това, което ми казахте сега?

Лайтнър се замисли, сякаш преценяваше последствията, въздъхна и кимна утвърдително.

 

 

Ребека наистина бе тъгувала за баща си.

Той лежеше на килима пред камината и си играеше с нея. Тя не му позволяваше да стане, боричкаха се и си говореха на някакъв свой език. С репертоара си от целувки — заешки, нос в нос, с мигли и така нататък, — които тя сама бе измислила, го бе дарила с десетминутно непомрачено с нищо щастие.

Времето за лягане на децата минаваше — навън бе тъмно, вътре лампите не бяха запалени, — но пък семейството отново беше заедно. Огънят пукаше. Винсънт заспа и Франи отиде да го сложи в леглото. Върна се, изтегна се до Харди и сложи глава на корема му. Ребека вече дишаше равномерно.

 

 

— Ще си лягаш ли? Нали е утре?

— След малко.

— Дизмъс… — Гледаше го нежно, с тревога. Отиде до него и сложи ръка на рамото му. — Скъпи, единайсет минава.

Харди седеше пред механичната пишеща машина на кухненската маса, подпрял челото си с ръце. Беше уморен, мозъкът му отказваше да работи. А трябваше да мисли. Пишеше вече три часа. Най-напред довърши клетвената декларация на Лайтнър, която трябваше да бъде формулирана много внимателно, после се зае с мотивите по иска си присъдата да бъде смекчена на доживотен затвор без право на предварително освобождаване, съгласно параграф 190.4 (е) от Наказателния кодекс на Калифорния.

Второто беше доста по-сложно, защото не би могъл да се надява на успех, ако не изнамереше законни основания за започване на нов процес. Разполагаше с два аргумента — първият се състоеше в това, че поради обединяването на обвинението за убийството на Нед Холис с това на Лари и Мат, съдебните заседатели са били предубедени. Наистина, Дженифър и Фримън се бяха съгласили процесът да продължи въпреки това, но имаше надежда да се справи с този проблем. Смяташе да твърди, че никой компетентен адвокат не би се отказал от пренасрочване на нов процес при тези обстоятелства и че съгласието на Дженифър е резултат на лош съвет. (Беше сигурен, че на Фримън няма да му мигне окото от подобна тактика и дори би го посъветвал да постъпи по същия начин, ако не се бе сетил сам. Важното за него беше клиентката му да остане жива, а не да задоволява професионалната си суета.)

Този аргумент бе сериозен, макар че вече имаше решение на съдията по него и нямаше да е никак лесно то да се промени.

Вторият аргумент беше и последната му надежда. Досега не бе ставало дума, че Лари Уит е малтретирал Дженифър. Харди знаеше, че няма да е лесно, защото тъкмо Дженифър бе причината това да стане. Трябваше да обясни защо.

Според наказателния кодекс, чрез този аргумент можеше само да иска смекчаване на присъдата на доживотен затвор, но не и насрочване на ново дело и обявяване на първото за невалидно.

За да стане това, Вилърс трябваше да изпълни акробатически номер, който едва ли би направила.

Но нямаше избор — трябваше да сложи всички яйца в кошницата си и да се надява, че Вилърс държи на справедливостта и истината толкова, колкото се говореше в юридическите среди. Знаеше, че за нея никак не е леко да подпише смъртна присъда, но, от друга страна, дали щеше да се съгласи да отмени собствените си решения? Дори да се опиташе, Пауъл щеше да нададе вой, а той съвсем скоро щеше да стане главен прокурор… Твърде неразумно да го превърнеш в свой враг малко преди това.

Някакъв вътрешен глас му нашепваше, че се самозаблуждава. На практика рядко се случваше присъда да бъде променена на този етап. Финалните административни ходове можеха да се представят като последен шанс за подсъдимия, но в действителност чрез тях се даваше възможност на съдията да се спаси от проваляне на гледаното дело. Това последно препятствие допринасяше за по-справедливото прилагане на смъртното наказание само на хартия — на практика, погледнато исторически, то рядко бе оказвало влияние.

 

 

След като приключи с писането, Харди се зае отново да прегледа всички факти, които имаха отношение към утрешния ден и това му отне цялата нощ. Бележките за Том Дистефано, сведенията на лекарите за нараняванията на Дженифър, клетвената декларация на Дженифър, че се отказва от най-разумната защитна стратегия, абортите, първите показания на зъболекаря Харлън Пул.

Слава Богу, че тогава се беше обадил и бе настоял да се запише в протокола.

Смяташе, че Вилърс ще му даде възможност поне да започне, но едва ли щеше да позволи да заговори за неща, за които досега не е ставало дума, в това беше напълно сигурен.

Малко след като Франи го целуна и му пожела лека нощ — защото реши, че е безсмислено да настоява повече, той взе телефона, изнесе го зад вратата, за да не се чува и я затвори.

Чу уморения глас на петото позвъняване.

— Нанси, извинявай, че те будя толкова късно, но трябва да ти задам един последен въпрос.