Джон Лескроарт
Тринадесетият съдебен заседател (13)

12

„Лудницата“ на госпожа Картър бе главната забележителност на улица „Калифорния“ в продължение на половин век. Сервираха „помия“ — гъсто турско кафе и преди еспресото да се наложи през седемдесетте, в „Лудницата“ можеше да се намери най-добрата „Ява“ в цялата западна част на града. Луан, дъщерята на госпожа Картър, все още си правеше „помия“ по стария начин — разбъркваше едро смлени зърна в кипяща вода и после наливаше през цедка. Получаваше се доста силна течност.

Харди имаше нужда тъкмо от това. През нощта двете ангелчета ги бяха будили с Франи поне шест пъти едно след друго — Ребека имаше възпалено ухо и температура, а Винсънт, както обикновено, искаше да яде. Забавляваха се, но и двамата родители бяха на мнение, че са преживявали и по-добри времена.

Описанието, което Глицки бе направил на Уолтър Теръл — блед, кестеняв, с мустаци — не беше кой знае колко точно. Оказа се мургав, средиземноморски тип, доста далеч от предварителната представа. Харди седна и сложи куфарчето си на масата, за да го познае онзи. След малко Теръл се появи и се настани безшумно срещу него.

Беше и по-млад от очакваното — на около трийсет и две. На четирийсет Харди не се чувстваше стар, но се разстройваше, защото повечето от хората, с които работеше, в последно време бяха по-млади от него и това не бе убягнало от вниманието му.

Теръл беше с маратонки, протрити дънки „Ливайс“, бяла риза на ситни райета и сако, което му бе по мярка. Каквито и да бяха съмненията на Глицки към Теръл и неговите теории, този човек сигурно бе успял да се прояви, след като беше стигнал до отдел „Убийства“.

Щом му донесоха кафето, той отпи, потрепери и започна да слага вътре захар, сякаш идеше краят на света.

— Що за име е Дизмъс? — Пак опита „помията“. Продължи да разбърква.

Харди обясни за хиляден път, че това е името на добрия крадец от кръста до Христос.

— Мисля си, че нашите са искали да ме накажат за нещо. Като си помисля, че можеха да ме кръстят Бил или Джак…

Теръл се ухили.

— Да, каквото и да е, само не Сюзън. — Пак отпи от кафето и този път остави лъжичката. — Кошмарно е. И хората го пият всеки ден?

— Всеки ден.

— Кошмарно. — Посочи куфарчето на Харди и попита: — Е, провери ли за Нед?

Харди кимна. Бе прегледал доклада за ексхумацията на Едуард (Нед) Холис предишната нощ, след като сложиха децата да спят, за щастие на жена си, която не бе разговаряла с възрастен човек през последните няколко дни и очакваше да прекарат вечерта заедно.

Усмивката и приветливото държане не бяха съвсем убедителни. Теръл беше хитро ченге и можеше да си се държи колкото си иска дружелюбно, но в никакъв случай нямаше да позволи някакъв си адвокат да му прилага номера, дори и по една случайност да е приятел на Ейб Глицки.

Харди кимна пак. Тук нямаше какво да печели.

— Опитвам се да разбера какво е станало с Нед. Естествено, Дженифър няма какво да каже по въпроса. Открили са атропин?

Теръл посочи куфарчето.

— Нали така пише?

— Да, но какво от това?

Харди го изненада за първи път.

— Как какво?

— Открили са известна концентрация на атропин в предната част на дясното бедро. И това показва, че може да е инжектиран?

— Разбира се.

— Добре, така да е. А какво показва, че го е направила Дженифър?

Теръл отново опита кафето и този път не забеляза, че е кошмарно.

— Не се е набоцкал сам. Атропинът не е наркотик.

— Добре, така да е, но какво доказва това? Може да се е опитвал да се самоубие. Може да е успял. Искам да разбера дали има нещо, за което не знам, защото иначе не виждам как така всичко това може да се превърне в обвинение в убийство.

Теръл очевидно се сдържаше с усилие. Лицето му се зачерви.

— Превърнало се е в обвинение в убийство, защото го е убила. Твоята Дженифър му е видяла сметката за седемдесет и пет бона.

Харди се опита да успокои топката.

— Не казвам, че не е. Просто се питах какви доказателства… дали имате доказателства, че тя е инжектирала атропина. Откъде сте сигурни, че изобщо е била в стаята?

— Била е. Оставила го е да се тъпче с алкохол и кокаин, докато изгуби съзнание и после го е боднала със спринцовката. Когато лекарят го е видял мъртъв, е установил голямо количество кокаин и е решил, че няма смисъл да проверява за други неща. — Той потропа с пръст по масата и добави: — Това е, което се е случило, господин Харди. Няма съмнение.

Това „господин Харди“ не беше добър признак и Дизмъс нямаше намерение да гневи инспектора повече.

— Не казвам, че не е. Прокуратурата е преценила, че трябва и е повдигнала обвинението. Струва ми се обаче, че е трябвало да разполагат с още доказателства.

Теръл поомекна малко и зае защитна позиция.

— Има и още. Нали им заведох Харлън Пул?

— Любовникът й? Зъболекарят? Как се добра до него?

— Срещнах името му в показанията на Дженифър. Отидох при него и поговорихме. — Теръл се наведе напред и продължи нетърпеливо: — Понякога в нашата работа се налага да имаш някаква интуиция. Имаш чувството, че знаеш какво е станало, притискаш когото трябва и готово.

— И ти пристисна Пул?

Теръл очевидно си спомняше случая с удоволствие.

— Не се наложи да го притискам кой знае колко. Този тип има добра практика, четирийсет годишен, жена, три деца. Казах му, че ако ми помогне, ще се опитам името му да не се чува. Разприказва се моментално.

— И какво каза?

— Че му е изчезнал атропинът една вечер, след като Дженифър се отбила за малък вечерен сеанс. Изглежда са го направили на стола… макар че не стана съвсем ясно. — Теръл се ухили. — Останах с впечатлението, че с жена си вече не го прави така. Все едно. Не разбрал за какво става дума, докато мъжът й Нед не хвърлил топа. Чак тогава си изкарал акъла. Решил, че Дженифър го е направила и полека-лека я изоставил.

— Защото си е помислил, че е убила Нед?

— Да, защото е убила Нед.

Харди се облегна назад. За да спечели малко време, вдигна чашата си, изпи утайката и направи физиономия. Липсваше нещо много съществено.

— Нека уточним. Когато Нед е умрял, Пул е решил, че го е направила Дженифър, нали?

Теръл кимна.

— Това заключение не е ли малко прибързано? Трябва да е знаел какво е намислила тя… да се е досещал. Нали?

— Разбира се. Тя е говорила за това.

— Че смята да убие мъжа си? — Харди поклати глава. — Щом Пул се е уплашил след това, защо не е предвидил какво ще стане и не я е чупил по-рано?

Теръл опря лакти на масата и се замисли над проблема.

— Сигурно не е предвидил. Тя не е заявила, че смята да убива мъжа си. Мисля, че Пул се е досетил след това.

— Но защо? Защо изобщо му е минало през ума?

— Защото тя му е говорила, че иска да го напусне, че щяло да е фантастично, ако умре, за застраховката и така нататък.

— Да го остави и да желае да умре не значи, че го е убила.

— Да, но се е опитвала да го напусне поне два пъти. Нед я е намирал и я е смазвал от бой.

Десетка!

— Значи и Нед я е биел. Доказано ли е?

— Питаш дали се е оплаквала официално ли? В не се занасяй?

Страхотна информация и може би вярна, но Харди не смяташе, че съдът ще я приеме, защото се основаваше само на чужди думи, не от първа ръка — доктор Пул казал, че Дженифър му казала, че Нед я биел. Но все пак представляваше психологическа бомба. Ако беше истина, че Дженифър е убила Нед, защото я е малтретирал — за да спре изтезанието и за да получи застраховката, която според нея й се е полагала — всеки би повярвал, че е направила същото и с Лари.

Тъй като аргументът изглеждаше убедителен, изкушението да се направи паралел между обстоятелствата около смъртта на Лари и тази на Нед щеше да е силно и Харди започна да се надява, че Пауъл и обвинението ще се уловят за симетрията и ще тръгнат в тази посока — и в двата случая Дженифър имаше будещ съчувствие мотив.

Но не го спомена пред Теръл. Вместо това се съгласи, че аргументите му са доста добри.

Засега приятели или поне добронамерени врагове, двамата застанаха пред бара и зачакаха рестото. Харди попита Теръл дали е обръщал внимание какви дребни съвпадения изникват почти винаги, когато задълбаеш в някое дело.

— Да, странно е, знам — отвърна Теръл. — Преди два месеца, например, стана една взломна кражба и ме извикаха в апартамента. По едно време, докато оглеждах прозореца, поглеждам навън и някакъв тип ми вика: „Хей, Уоли!“. Оказа се един съученик, с който играехме футбол в училище. Но си прав. Такива неща се случват непрекъснато.

Харди реши да му разкаже за смъртта на Симпсън Крейн в Лос Анджелес.

— Не е ли странно? Отивам в къщата на жертва на убийство, намирам телефонен номер, набирам и попадам на още една жертва на убийство.

Това накара Теръл да закове пред вратата. Може би все още не беше готов да се впусне слепешката в гъстата мъгла, но Харди не бе склонен да мисли така.

— Как каза, че е умрял този… Крейн?

— Мислят, че е работа на профсъюзите. Наемен убиец. Точно каквото Дженифър твърди за Лари. Дяволско съвпадение, нали?

Теръл поклати глава, сякаш се опитваше да прочисти мозъка си, да прогони неприятната мисъл.

— Не, при Лари не е било това. Дженифър му е видяла сметката.

Харди реши да не се усмихва, когато му подаде кукичката със стръвта. Глицки го бе посъветвал да му подхвърли някоя теория.

— Но все пак ще признаеш, че е интересно.

Теръл сви рамене пренебрежително.

— Така е, но подобни неща, както казах, стават непрекъснато.

— Прав си. — Харди отвори вратата и потрепери от студ. — Прав си. Стават непрекъснато.

 

 

Седемгодишният Матю Уит се усмихваше от цветната снимка със съвършен фокус. Фотографът бе свършил работата си отлично, защото зад дяволитата физиономия бе уловил и личността на детето. Каквото и влияние да бе оказвал стерилният дом върху това дете, очевидно то не се бе предало. В очите му се четеше истинска усмивка, някаква шеговитост — може би тъкмо бе казал на фотографа нещо хитро и се гордееше със себе си. Но това не бяха очи на малък хитрец — гледаха открито, искрено. Приятно момче, стремящо се да достави удоволствие.

Дейвид Фримън беше в банята, а Харди се отпусна в едно от старите, тапицирани с червена кожа кресла край прозореца във всекидневната, като безуспешно се опита да откъсне поглед от Матю. В албума имаше още доста снимки и преди да попадне на тази, бе успял да види голяма част от тях.

Черната му коса бе прилежно сресана на път, ако не се брои лизнатото място на челото. Носеше памучна фланелка на зелени и бели райета, чиято яка бе смачкана и краищата напомняха кучешки уши. Между предните му зъби имаше пролука. Лунички по носа. Дълги мигли. Зачатък на трапчинка. Усмихнатите очи бяха тъмнозелени.

Харди, облегнат назад, гледаше през прозореца, без да вижда нищо в мъглата. Не знаеше колко време е минало, когато почувства ръката на рамото си.

— Вече не можем да направим нищо.

Фримън, все още във вехтата си хавлия, отново стисна рамото му. Понякога бе изненадващо състрадателен, но в крайна сметка бе прагматичен. Ако не можеш да промениш нищо, според него, не си струваше да се безпокоиш. Харди не беше съгласен. Човек имаше право поне да скърби, дори и без някакъв осезаем резултат.

Бос, небръснат, с разрошена коса, Фримън прекоси всекидневната и отиде в кътчето за хранене, където, върху блестяща махагонова маса бе пръснал документите, с които в момента работеше, бележници, кутии с аудио касети. В момента се занимаваше с едно дело, планираше стратегията си за следващото, уреждаше обжалвания и дребни подробности, изостанали от по-рано — такъв ли щеше да бъде и животът на Харди? Погледна на всичко това през очите на жена си и се зачуди дали не прави грешка, като се свързва с Дейвид и Дженифър.

После пак видя снимката. Боже… ако Дженифър го е убила, дори и случайно, ако се е изпречил пред нея ненадейно…

Ами ако казваше истината? Ако е невинна? Значи там е бил и някой друг. Някой, който е имал нужда от смъртта на Лари и сега оставя Дженифър да преживее целия този ад. И Нямаше кой да отмъсти за Матю.

Харди вярваше в отмъщението — в жестокото, целенасочено отмъщение. Тъкмо това навремето го привличаше в полицейската работа, а после и в прокурорската. Сега обаче — и така разбираше, че се превръща в адвокат — смяташе, че преди отмъщението трябва лично да отстрани всякакви съмнения.

Това беше и силата, която мотивираше действията му сега — не желаеше да се превръща в марионетка, да заема поза на обвинител или защитник, да обслужва чуждо мнение, а да открие истината, независимо по какъв начин.

Обърна снимката на Матю с гърба нагоре и взе следващата.

 

 

Фримън живееше на ъгъла на „Тейлър“ и „Пайн“, на склона на хълма Ноб, един етаж над най-стария и най-добър френски ресторант в града. Поддържаше собствена изба за вина в ресторанта и се хранеше в него десетина пъти на месец.

Апартаментът му беше със скромни размери — две спални, всекидневна и кухня с малка трапезария. Въпреки доходите на собственика му, съвременните технологии не бяха допуснати вътре. Фримън все още използваше стар, монтиран на стената телефон с шайба и купения през шейсетте години, модерен за времето си стерео грамофон, на който пускаше плочите си със симфонична музика — друга не признаваше. Креслата и канапетата във всекидневната бяха удобни, макар и тапицерията им от червена кожа да бе протрита и напукана. Краката на малката масичка имаха формата на лъвски крака с нокти, а лампите бяха със старовремски абажури.

Делото, по което Фримън работеше в момента, беше отложено за понеделник, защото представителят на обвинението имал зъбобол и трябвало да се лекува. Повика Харди — той живееше само на шест пресечки, — за да поговорят за Дженифър Уит преди почивните дни.

 

 

Разбира се, снимките от местопрестъплението бяха в папката. Харди знаеше, че някои хора първо ги разглеждат, а после четат — той не беше от тях.

Общо бяха направени двайсет и седем фотографии на стаята, в която бяха извършени убийствата, макар че повечето показваха едни и същи неща, но от различен ъгъл. Както обикновено, бяха изпълнени професионално — с добър фокус и контрастни цветове, виждаше се всичко, което трябва.

Имаше и осем снимки на труповете — както бяха заварени от полицията в апартамента и близки планове на раните, снимани по-късно, върху масата за аутопсии.

Харди и Фримън ги разгледаха внимателно една по една. Мълчаливо.

Когато свършиха, разстлаха върху масата десетина снимки от местопрестъплението, за да ги огледат още веднъж.

И бащата и синът бяха простреляни с по един куршум от автоматичния пистолет 38-и калибър на семейството. Както и останалите пет в пълнителя, те бяха с нарязани върхове — нещо често срещано при оръжията, купени за самоотбрана в дома, защото в случай на нападение човек рядко има възможност да стреля повече от веднъж и този единствен изстрел трябва да причини максимални поражения.

В това отношение куршумите си бяха свършили работата. Лари бе прострелян в сърцето, от упор. Оловното парче бе излязло през гърба и се бе забило в стената. Дупката в мазилката беше снимана отблизо и Харди се изненада, че не я е забелязал при посещението си, но пък си даде сметка, че тогава умът му не бе в най-добрата си форма.

Силата на изстрела бе съборила Лари върху леглото, откъдето се бе свлякъл на пода. Изглежда беше умрял преди това, защото кървавите петна около него не бяха размазани.

Човек трудно би могъл да разгледа хладнокръвно снимките на Мат. Момчето беше улучено в главата. Бе стояло пред вратата на банята. Предишната вечер тя изглеждаше стерилна, но на снимката огледалото беше счупено, стените бяха изпръскани с кръв.

Оставиха снимките настрана и заговориха за банката, за разговора с Лайтнър, за посещението в къщата, смъртта на Крейн, за мнението на Теръл относно смъртта на Нед Холис. Фримън се разхождаше напред-назад, все още по хавлия и слушаше внимателно. Когато Харди приключи, призна, че не си е губил времето.

— Положението не изглежда толкова лошо, колкото ми се видя вчера. Естествено, утре може да стане по-зле.

— Радвам се, че го казваш. Не ти трябва да е розово два дни поред.

Фримън не му обърна внимание.

— Така или иначе, залавяме се за работа. Накарах Филис да прехвърли парите в нашата сметка. Първоначалната сума. Нямаше проблеми.

— Мислеше ли, че ще има?

— Да си призная, като вземем предвид всичко останало около Дженифър, просто не бях сигурен.

Харди реши да смени темата.

— Мислех тази сутрин да отида при Дженифър и да я поразпитам за работата на Лари, както й за родителите й, с които са били в обтегнати отношения. Къщата изглеждаше така, сякаш никой не е живял в нея. Искам да разбера дали е влизала в стаята, в която са намерени труповете, след като е била почистена.

— От това няма да имаме никаква полза.

Харди започна да прибира документите в куфарчето си. Щеше да направи, каквото е решил и нямаше намерение да спори.

— Така е, знам. Но може да даде храна за актьорските ти способности. Ще накараш съдебните заседатели да жонглират с възможностите.

— Възможности ли?

— За това кой друг може да е убил Лари.

Фримън кимна.

— Да, но не се налага да доказваме, дори да показваме, че някой друг може да е убиецът. Господин Пауъл ще трябва да докаже, че е Дженифър.

— Ако не е влизала в спалнята, за да види какво липсва, ще елиминираме най-сериозния им аргумент.

— Само, ако го докажем. Можем да го твърдим, но няма как да го докажем. От голи твърдения няма полза.

— Ще предизвика някакво съмнение. Ако има достатъчно съмнителни моменти…

Фримън се намръщи.

— До делото има още много време. Каквото и да открием, ще е от полза. Това с Теръл… ще свърши работа. Ако Пауъл се хване.

Харди затвори куфарчето си.

— Обвинителният акт е подписан. Вече няма да отстъпи. В играта е.

Фримън изглежда не беше чак толкова убеден в последното.

— Вероятно разполага с още нещо. Това бих искал да разбера. Той сигурно се безпокои, че е възможно и да не спечели с нещата, които ни е показал досега. Така или иначе, съвсем скоро ще разберем. Междувременно, искам да проуча внимателно каквото са ни връчили. Не ме разбирай погрешно… идеята ти не е лоша. Старата стратегия „свършил го е някой друг идиот“. Аз също съм я използвал.

— Е?

— Това е всичко. Намери някой друг идиот, когото да посочим с пръст.

Харди стана, доволен, че отново се движи.

— Възможно е тя да казва по-голямата част от истината.

— Сигурен съм, че е така. — Фримън почеса небръснатата си челюст. — Много трудно е да не издадеш поне част от истината, ако се мъчиш да я скриеш. — Фримън замълча, доби сериозно изражение и добави: — Казах „ако“.