Джон Лескроарт
Тринадесетият съдебен заседател (29)

27

В понеделник, 18 юли, Оскар Томасино бе изпратил „Народът на щат Калифорния срещу Дженифър Лий Уит“ в 25-и отдел, при съдия Джоана Вилърс от Върховния съд. Тази процедура бе последвана от порой официални искания и откази. Изборът на съдебни заседатели беше насрочен за 23 август.

Дейвид Фримън веднага подаде иск за отпадане на обвиненията въз основа на алинея 955 от наказателния кодекс, поради липса на достатъчно доказателства. Както се и очакваше, съдия Вилърс го отхвърли. След като на предварителния процес бе решено, че има основания за връчване на обвинителен акт, само удивително смел или глупав съдия би могъл да не се съобрази с това решение.

Косата на Дженифър бе израсла, синините ги нямаше. Когато се появи за първи път в съдебната зала, придружена от двамата пристави, публиката зашумя — обвиняемата приличаше на кинозвезда.

Нямаше ги червените затворнически дрехи, нямаше ги белезниците и веригата на краката. Съдия Вилърс под давлението на Фримън се бе съгласила, че това би било дискриминация по отношение на обвиняемата. Нямаше нужда и да я оковават за стола. Дори и Пауъл не допускаше, че Дженифър ще се опита да избяга от съдебната зала, при все бягството й от затвора.

Дженифър беше с ниски обувки, найлонови чорапи и елегантна рокля, която откриваше хубавите й колене. Фримън се бе погрижил в затвора да отиде фризьор, за да оправи прическата й и сега косата й беше чиста и женствена, но не екстравагантна. Малки диамантени обеци, добре премерен грим. Въведоха я преди да влезе съдията, докато журналистите и осемдесетте кандидати за съдебни заседатели заемаха местата си зад парапета. Харди, който разговаряше с Фримън на масата на защитата вляво, чу шума в залата и млъкна.

— Боже мой! — възкликна той.

Фримън се обърна. Проблеснаха няколко фотосветкавици — Вилърс щеше да сложи край на това още с влизането си, но засега Дженифър беше лесна плячка. Тя се усмихна — или се смущаваше или позираше — и проблеснаха още няколко светкавици.

Приставите я отведоха при Фримън, който я прегърна бащински през кръста и я отведе на масата между себе си и Харди.

— Изглеждаш добре — каза й той. — Точно както трябва.

— Страх ме е — отвърна Дженифър.

— Това е нормално. Седни тук и се успокой, това се иска от теб.

Харди забеляза, че ръцете й треперят. Тя сплете пръсти пред себе си, а Фримън седна и покри дланите й с едната от кокалестите си лапи.

През последните няколко седмици, докато подготвяха окончателната защитна стратегия, Харди бе забелязал, че първоначалната враждебност между Дейвид и Дженифър се разсейва. Сега, макар и Фримън все още да бе убеден във вината й, някак си бе успял да убеди клиентката си, че е неин най-добър и достоен за доверието й приятел — че е единственото й спасение. И тя се бе вкопчила в него като удавник за сламка. Харди нямаше нищо против това, още повече самият той все още не беше изиграл основната си роля — а тя не беше на свръзка между Дженифър и Дейвид Фримън.

Беше 9:23. Вилърс щеше да влезе след седем минути. Дийн Пауъл и помощникът му — млад прокурор на име Джъстин Морхаус, тихо разговаряха и преглеждаха документите си на няколко крачки вляво от тях.

— Дженифър.

Обърнаха се и видяха доктор Кен Лайтнър, който се бе приближил до парапета. Дженифър стана, отиде до него и го прегърна. Единият от приставите бързо се приближи, но Фримън го спря с жест и той не ги раздели. Така или иначе цялата сцена продължи само няколко секунди. След това Дженифър целуна Лайтнър по бузата и се върна на мястото си.

Харди реши, както и Фримън, че трябва да я предупреди да внимава с подобен род публични изяви. Твърде лесно можеха да се изтълкуват погрешно. Двамата адвокати знаеха каква е връзката между клиентката и психиатъра, но нямаше да им е лесно да я разяснят на съдебните заседатели. Не биха приели добре жена, обвинена в убийството на двама съпрузи, която прегръща друг мъж в началото на процеса си. Определено. Дженифър, Фримън и Харди се приближиха един до друг и започнаха тихо да си говорят. Влезе Теръл и размени няколко думи с Дийн Пауъл.

Въпреки че нямаше да участва активно на този етап, Харди чувстваше устата си пресъхнала, а стомахът му беше свит на топка. Обърна се, за да си налее чаша вода и в този момент вратата зад мястото на съдията се отвори и секретарят извика напевно, че всички трябва да станат, защото заседанието на 25-и отдел на областния и градски съд на Сан Франциско е започнало под председателството на съдия Джоана Вилърс.

Процедурата за разпит и подбор на съдебни заседатели в щата Калифорния се бе променила коренно след юни 1991 година. Преди това представителите на двете страни имаха право да задават на кандидатите всякакви въпроси: Как си изкарват хляба? Колко братя и сестри имат? Какво е хобито им? Кои са любимите им книги или филми? Обичат ли животните? Котките? Аквариумните рибки? Можеше да мине всичко, стига по някакъв начин да разкриваше характера на дадения кандидат. Нерядко въпросите представляваха зле прикрити пледоарии, целящи да предубедят съответният кандидат. Поради всичко това процедурата при тежко наказателно дело като това спокойно можеше да се проточи два месеца, а понякога и повече.

След промяната обаче всичко премина в ръцете на съдията и както се предвиждаше, свършваше доста по-бързо. Страните имаха право да представят на съдията въпросите, които искат да бъдат зададени, но той имаше право да ги отхвърли. Самият Фримън бе поискал да му се позволи лично да зададе въпроси на някои от кандидатите, но му бе отказано.

Представителите на страните запазваха правото да отхвърлят по двайсет кандидатури — по каквато и да било причина или без причина, но така или иначе главният контрол беше в ръцете на съдията — той ръководеше представлението.

Питаха съдебните заседатели дали са запознати със случая от пресата, дали ще могат да заседават в продължение на три месеца, дали съвестта им позволява да гласуват, ако знаят, че е възможно обвиняемата да получи смъртно наказание. След анкетата, от първите осемдесет кандидати щяха да останат може би четирима. После Вилърс щеше да призове нови осемдесет. Избраните щяха да бъдат помолени да се явят в края на септември, за да оформят групата, от която окончателно да се определят дванайсетте съдебни заседатели плюс шестте резерви.

Ако не беше с полукръглите си очила за четене, съдия Вилърс напълно щеше да отговаря на представите на Харди за Жана д’Арк на средна възраст. С шлема си от сива коса, с добродушното си, приятно лице, Вилърс би могла да мине за директорка на училище — справедлива и твърда, може би дарена дори с чувство за хумор.

Но, както Фримън бе казал на Харди след като научиха, че им се е паднала тя, външният вид би могъл да заблуждава. Вилърс никак не обичаше да се шегува, а в съда беше властна, дори тиранична. Според Дейвид не само късметът — както би трябвало — бе повлиял, за да попадне това сериозно дело в нейната зала. Струваше му се, че зад всичко това надушва пъклените машинации на Дийн Пауъл.

Освен всичко друго, беше най-малко вероятно нейна присъда да бъде отменена при обжалването. Ако Пауъл спечелеше делото, връщане назад нямаше да има.

На Харди не му харесваше и нещо друго — съдия Вилърс едва ли би отхвърлила евентуална препоръка от страна на съдебните заседатели да подпише смъртна присъда, ако се стигнеше дотам. Беше се опитал да убеди Дейвид да отзове съдията. Както и при избора на съдебни заседатели, според законите на щата Калифорния, страните имаха еднократното право да оспорят избора на съдия и да го отзоват. Целта, поне на теория, беше да се попречи на съдиите да се самозабравят и да налагат прекалено много волята или пристрастията си в делата, които би трябвало да са обективни. Ако някой съдия решеше да вгорчи живота на обвинителя прекалено много, областната прокуратура имаше право да поиска отстраняването му от професията и през годините немалко съдии бяха приключили кариерата си по този начин, вследствие на опитите си да въвеждат в правосъдието някои типични за Сан Франциско схващания за спортсменска игра.

По закон съдиите бяха натоварени с огромна отговорност, но имаха и големи права — дори и при най-тежките наказателни дела, след месеци усилена работа на прокурора, те можеха да отменят и най-внимателно премисленото решение на съдебните заседатели, като изтъкнат каквато и да било смислена причина, стига да сметнат, че то не е справедливо. Също така беше истина, че съдия, който се възползваше от това си право прекалено често, рискуваше да се прости с професията си.

Харди искаше да отзоват Вилърс. Макар и да беше жена, тя се славеше с особената си строгост по отношение на другите жени, участнички в процесите — адвокатки, прокурорки, обвиняеми. През цялата си кариера се бе стремила да не даде никакъв повод да я обвинят, че облагодетелства своя пол. Няколко години преди това тя бе сред първите в успешната кампания да бъде свален главния съдия на Върховния съд на Калифорния — също жена — заради „мекушавото“ й отношение към смъртното наказание.

Вилърс наистина не беше котенце, но Фримън не искаше и да чуе за отзоваване. Беше във възторг от избора. Смяташе, че при нея може да победи.

Защо? Защото според него Вилърс била абсолютно безпристрастна, което можело да се твърди за малко други съдии. Не че била коравосърдечна към жените, а по-скоро се отнасяла към тях точно така, както се отнасяла към мъжете. В Сан Франциско, където съществуваха всевъзможни гласовити организации и организацийки, тя се придържаше стриктно към буквата на закона. Според съдия Вилърс мъжете и жените били абсолютно равни пред закона, независимо дали са черни, бели, испаноговорещи, хомосексуални или пък някакви други.

Фримън беше уверен, че при съдия Вилърс има най-сериозни шансове да победи през първата фаза, когато щеше да се определи дали Дженифър е виновна или не, и нямаше никакви намерения да оспорва компетентността й. Лошото в случая беше, че ако загубеше, във втората фаза, когато щеше да се определи присъдата, нейният избор едва ли беше най-благоприятният.

За осми път през последните пет седмици в залата влязоха поредните осемдесет кандидати за съдебни заседатели. Секретарят прочете гласно дванайсет имена и изброените хора заеха местата си зад преградата. Всичките осемдесет се заклеха да отговорят вярно и точно на зададените им въпроси.

— Дженифър Лий Уит — започна съдия Вилърс — е обвинена в предумишлено убийство на трима души при утежняващи вината обстоятелства и обвинението е потвърдено на предварително заседание. — Последва обичайната поредица въпроси: Познава ли някой от кандидатите обвиняемата? Жертвите? Адвокатите, които я представят? Бил ли е някой от тях жертва на тежко престъпление? Има ли някой роднина полицай? Адвокат? Съдия? Смята ли се някой за запознат с подробностите на делото от съобщенията в пресата или по телевизията? Някой бил ли е арестуван? При всеки въпрос по няколко ръце се вдигаха нагоре, а страните записваха.

От време на време Дженифър се накланяше към Харди и искаше разяснения. Заедно отбелязваха имената на тези кандидати, които ще отхвърлят, макар и да нямаха кой знае какви възможности за избор.

Избирането на съдебни заседатели, разбира се, не беше точна наука. С въвеждането на новите правила то се бе превърнало в истинска лотария. Кандидат номер пет, онази жена там, има ли вид на състрадателна? Ами младият жребец вляво, номер единайсет, ще прояви ли снизходителност към Дженифър, защото е хубава, или пък ще е по-склонен да вземе страната на Лари Уит — почтеният мъж, станал жертва на коварната съпруга. Ами онази, семплата, номер девет? Ще завиди ли на Дженифър затова, че е хубава, или ще погледне на нея като на изпаднала в беда посестрима, несправедливо обвинена и изстрадала?

След първоначалните въпроси не остана никой от първите дванайсет души. На двайсет и седми септември бяха отделени деветдесет и двама души, отговарящи на изискванията за съдебните заседатели. Всички останали бяха отстранени по „целесъобразност“, „негодност“ или пристрастност, показана в предварителната анкета. Едва сега дойде времето представителите на страните да отзоват нежелателните за тях кандидати. Пауъл отзова единайсет души. Фримън — възможните двайсет. Посочиха шест алтернативни кандидати.