Джон Лескроарт
Тринадесетият съдебен заседател (23)

21

Напоследък Харди се чувстваше по-добре в кабинета си — беше замазал дупките от стреличките, а мишената беше окачена. Беше рано следобед и той се упражняваше — опитваше се да улучи всички числа от най-малкото до най-голямото. Някога го постигаше с десет хвърляния. Сега беше стигнал осмото, но без никакъв успех.

Фримън влезе, без да чука. Харди отново не улучи.

— Това не се плаща.

— Мисля — обясни Харди. — Разсъждавам.

Фримън затвори вратата и седна на ъгъла на бюрото.

— И аз мисля. Мисля, че след два месеца имаме дело, така че Дийн Пауъл да има достатъчно време, за да се занимава с изборите си, а аз не мога да възразя, защото клиентката ми не ми позволява.

Харди хвърли за пореден път и този път улучи. Постепенно възвръщаше формата си. Взе още една стреличка, запрати я без да се цели и тя попадна в десетката.

— А когато отивам при най-добрия си помощник, за да проверя докъде е стигнал — продължи Фримън, — го заварвам да мята стрелички. Само аз ли се чувствам притеснен тук? Два месеца за дело за предумишлено убийство! Кой е чувал такова нещо?!

— От началото минаха пет.

— Какво от това? На кого му минаваше през ум, че ще я спипат в Коста Рика? Може би Томасино си мисли, че през това време сме се готвили за процес. Все едно, ти на чия страна си, дявол да го вземе?

— Както винаги, на страната на истината и справедливостта. Процесът няма да започне след два месеца. След два месеца ще започне изборът на съдебни заседатели.

Разбира се, Фримън знаеше това много добре, но също така знаеше, че процесът ще започне по-бързо, отколкото му се искаше, а той не можеше да промени нищо. Бръкна в джобовете си, отиде до прозореца и се загледа навън.

— Дявол да го вземе, Диз. Трябва ми помощник. Трябва ми нещо!

— А не те ли чух тази сутрин да казваш на едни репортери, че дори няма да се стигне до процес?

— От нещата, които съм казвал на репортерите, можеш да съставиш научнофантастичен роман. Ще ти хареса.

— Съмнявам се.

— Помагало ми е. Ако прокурорът е достатъчно смахнат, ще прочете във вестника, че съм скрил в ръкава някакво страховито тайно доказателство, което ще го закопае, и на следващата сутрин влиза в залата доста по-сговорчив. Обаче сега… — Фримън млъкна и поклати глава. — Сега налице е Дженифър, оръжието на Дженифър и мотивът на Дженифър. Имам нужда от някой друг, когото да обвиня.

— Знам, Дейвид. — Харди заобиколи бюрото и вдигна няколко листа. — С това се занимавам през цялото време, само че за жалост няма много кандидати. Между другото, не съм тук, за да убия времето. Имах среща с друг клиент. Трябваше да се състои преди петнайсет минути, но господин Франкъл закъснява.

Фримън се обърна.

— Кой е Франкъл?

— Пипнали са го да шофира пиян.

— Онзи с едно и шест промила? — В Калифорния максималното допустимо ниво беше 0.8 промила.

Харди кимна.

— Заяви, че е измислил начин да се отърве.

— Да се отърве? От това? Бих искал да науча как. Можем да забогатеем.

Телефонът иззвъня.

— Сигурно е той. Ще те държа в течение.

Фримън беше до вратата, когато Харди вдигна слушалката. Но не беше господин Франкъл. Беше Сам Бронкмън — негърът от клиниката. Оказа се, че току-що си е спомнил нещо за доктор Лари Уит, което можело да го заинтересува.

 

 

Малко по-късно Харди паркира в издължената сянка на клиниката. Излезе от колата и вятърът го блъсна. Протестиращите все още бяха там — същите хора, същото място, същия вятър.

В тъмната чакалня нямаше никой, а щорите зад гишето бяха спуснати. Харди почувства, че мускулите му се свиват. Беше готов да си тръгне, но нещо го накара да почука по стъклото. След като бе стигнал дотук, нищо не пречеше да провери.

Щорите се раздалечиха, Сам се усмихна през цепката и посочи страничната врата. Харди тръгна натам.

Сам отвори и показа глава като костенурка от черупката си. Хвана Харди за ръката и го поведе.

— Няма никой. Работим до четири и половина, иначе ще висят тук по цял ден и цяла нощ. Няма да повярваш.

Негърът продължи да бърбори, докато влязоха в малко служебно помещение — жълти пластмасови столове, метални маси, автомати за кафе, микровълнова фурна. Седнаха край една от масите.

— Трябваше да си го спомня още като беше тук, само че… — Сам щракна с пръсти във въздуха. — Понякога мозъкът ми хич го няма.

— Това е нормално, Сам. Важното е, че си спомни. Благодаря ти, че се обади.

Сам кимна.

— В неделя. Чете ли във вестника за сенатора, дето не искал дъщеря му да прави аборт? Все едно… Бях при Джейсън… един приятел… зачетох се и изведнъж ми мина през ума… ей така… — Размаха ръце, за да покаже. — Бам и готово.

Харди се усмихна.

— Какво, Сам?

— За доктор Уит. Същата работа.

— Имал е дъщеря?

— Не, не. Няма такова нещо. — Сам протегна ръка и тупна Харди по рамото. — Слушай, друго е, нали искаше нещо лично… Имаше едно момиче, Мелиса Роумън… Та майка й и баща й не даваха да прави аборт… забраниха… Не мога да ги разбера такива хора. — Дълбока въздишка. — Та тя се беше опитала да се оправи сама… да абортира де, само че стана лошо.

— Какво стана?

— Че какво може да стане? — Пак размаха ръце. — Докараха я тук. Случи се доктор Уит. Специалист по женските работи, доброволец… Та той веднага повика линейка, но преди да пристигне, момичето си умря.

— И родителите обвиниха доктор Уит?

Сам кимна.

— Че как иначе? Няма да обвинят себе си я. Трябваше да си го изкарат на някой, а Мелиса си беше отишла, нямаше да е честно да я изкарат виновна, нали? Та се захванаха с доктор Уит. Решиха, че той е виновен за всичко.

Подобно твърдение търпеше критика, но пък звучеше напълно правдоподобно за скърбящото семейство Роумън. Харди се наклони напред.

— И какво направиха? Кога се случи това?

Сам поклати глава, доволен от себе си.

— Днес проверих. Малко преди Деня на благодарността миналата година.

— Месец преди доктор Уит да бъде убит.

— Аха.

— И какво направиха родителите? Заплашиха го със съд? Какво?

Сам разпери ръце с дланите нагоре.

— Не знам всичко. Идваха тук два пъти. Втория път се наложи да повикаме охраната. Малко по-късно доктор Уит каза, че май щял да се откаже от доброволната работа. Много му идвало. Някой беше счупил стъклата на колата му и той беше сигурен, че е Роумън.

— А съобщи ли в полицията за това?

— Не знам.

Имаше законно право да изиска тази информация от Теръл или Глицки. Нещо се бе случило с жертвата само месец преди убийството.

Ако Лари се е оплакал.

— За другото… — продължи Сам, — … дали са го дали под съд или не, не знам. Не съм чул такова нещо, но искам да ти кажа друго. — Харди чакаше. — Ако смяташ да убиваш някого, не го даваш под съд, нали? Може би тъкмо затова не съм чул. Иначе защо чисто и просто не осъдиха клиниката?

Интересен въпрос.

 

 

Когато се прибра у дома, нямаше никой и той почувства как пустотата го обзема, как се вселява в него като до болка познатата студена градска мъгла.

Преди да се ожени за Франи бе прекарал в тази къща сам близо десет години и спомените му от онова време не бяха особено приятни — не му липсваше нищо от онзи пропилян период. Тогава къщата беше по-малка — нямаше я пристройката за децата, беше по-тъмно и по-студено. Чисто и просто по-студено.

Тогава се прибираше у дома след смяната в бара или нещо друго и сядаше в кабинета си отзад — сега там беше стаята на Ребека. Взимаше бутилка бира от хладилника, сядаше зад бюрото и четеше на светлината на лампата със зелен абажур, хвърляше стреличките си или чистеше неизползваните си лули. Понякога палеше огъня в камината.

Тогава правеше всичко сам, дори и когато наоколо имаше други хора. Не му бе минавало през ум, че е самотен. Не се чувстваше самотен, беше само сам. Сега си даваше сметка колко се е заблуждавал.

При разговора им сутринта, след срещата му с Дженифър, Франи не беше споменавала, че смята да излиза някъде. Може да бе отишла до магазина, макар че се бяха заредили с продукти за почивните дни.

Не знаеше къде е отишла с децата и въпреки здравия разум, започна да се безпокои. По пътя към къщи бе мислил за Дженифър и Лари, за семейство Роумън и медицинския формуляр, който Лайтнър бе оставил — дали не преднамерено? — на пейката в съда.

Сега тези мисли си бяха отишли. Погледна през прозореца на стаята на Винсънт, за да види дали въпреки вечерния хлад не са в двора. Нямаше ги. Нахрани рибките в аквариума, видя колко е часът, реши да отиде до „Шамрок“, отказа се, пак погледна часовника. Не знаеше какво да прави. Не бяха оставили бележка.

Не искаше да седи в очакване, без да предприеме нищо и да позволи на пустотата да го изпълни отново. Беше я оставил в миналото и внезапното й появяване го стресна. Всичко ли беше наред с децата? Може би Франи бе хукнала към болницата, без да има време дори да му драсне два реда? Отиде до пътната врата по коридора, върна се назад, каза си, че не търси по пода капчици кръв.

В спалнята свали костюма, облече къси панталонки и фланелка, обу си маратонките. Реши да направи обичайната си обиколка в парка — шест километра, които пробягваше за около четирийсет и пет минути.

Погледна часовника. Щеше да си е у дома в седем. Написа бележка и я остави под солницата на масата в кухнята. Франи поне щеше да е наясно къде е отишъл.

 

 

Жена му го посрещна в кухнята с целувка и продължи да разбърква соса за спагетите. Ребека наливаше вода в наредените по пода тенджери и тигани, а Винсънт я наблюдаваше от бебешкото столче. Прозорците бяха запотени от пара. Все още не се беше стъмнило. Нямаше никаква пустота, никакъв студ, нищо зловещо.

Харди влезе в банята, ужасен от параноята си, учуден, че е толкова остарял, толкова уплашен.