Джон Лескроарт
Тринадесетият съдебен заседател (19)

17

Госпожа Нанси Дистефано заяви, че не й било възможно да се срещне с Харди в работно време, но след това нямала нищо против, щом като според него можела да помогне на Дженифър.

Тъй като му беше на път и разполагаше със свободно време, той се отби в кабинета на Пико Моралес в сутерена на аквариума „Стайнхарт“ и му каза, че е надебелял, че трябва да се разхожда и да спортува повече. Пико възрази, че не е надебелял и че всъщност бил в чудесна форма, ако не се броял разширеният му стомах, но все пак се изправи.

Тръгнаха по алеите на Японската чайна градина, недалеч от концертните подиуми и на около двеста метра по права линия от „Литъл Шамрок“. На това място както обикновено нямаше много хора и цареше спокойствие. В изкуственото езерце лениво се поклащаше голяма птица, водата бълбукаше между покритите с мъх камъни и в малките водопадчета. Слънцето блестеше между кипарисите. Все още беше топло.

Пико изслуша разказа на Харди за банковия автомат и реши, че не му е особено ясно.

— Значи Лари Уит е бил жив в девет и половина, така ли? Сигурен ли си? В колко часа са произведени изстрелите?

— Някъде между девет и трийсет и пет и девет и четирийсет, предполагам.

— А кой ти каза за разликата във времето на банката и на полицията?

— Никой. Отидохме с Ейб и…

— Значи този прокурор… как му беше името? Твърдиш, че не знае? А ченгетата? — Пико направи още няколко крачки и забеляза, че Харди е спрял. Обърна се към него. — Какво има?

— Наистина съм глупак.

Пико кимна.

— Е, това вече е приказка.

Харди изреди мислите си на глас, за да види как звучат.

— Не, слушай. Прав си, забрави за времето на полицията. Дженифър е била пред банката в девет и четирийсет и три, нали? В девет и трийсет Лари доказано е бил жив. Оставяме две-три минути, за да може да се качи горе, значи е бил застрелян към девет и трийсет и пет, а може би и по-късно. Дженифър е пред банката в девет и четирийсет и три, не в девет и четирийсет и шест… това са осем, а не единайсет минути по-късно.

Пико поклати глава.

— Виждаш ли? Всичките ти безпокойства за истината… Ако прокуратурата знае за тези три минути разлика…

— Не съм сигурен дори дали знае, че е ходила до банката.

Пико разпери ръце.

— Е, това е. Печелиш.

— Няма начин да вземе близо три километра за осем минути, дори да бяга надолу.

— Вярвам ти. Аз самият, който съм по-бърз от летящ куршум, бих се справил, но обикновен двуног човек…

 

 

Нанси Дистефано не се появи.

Трябваше да се срещнат в 5:15 пред агенцията за недвижими имоти, където тя работеше като секретарка. Когато Харди пристигна, агенцията беше затворена. Провери отново адреса, времето, огледа околните пресечки. Никаква Нанси.

След петнайсет минути реши, че няма смисъл да чака повече, замисли се дали да не отиде до „Шамрок“, за да се извини на Моузес лично, отказа се, качи се на колата и подкара към дома.

 

 

— Искам да се срещна с нея.

— С коя?

— Знаеш с коя. Просто искам да се срещнем. — Червеникавата коса на Франи блестеше на вечерното слънце. Вървяха по „Клемънт“ — Харди носеше Винсънт на гърба си, а Ребека тичаше напред, като спираше на пресечките, както я бяха учили. Франи хвърли на мъжа си кос поглед. — Нали каза, че е човешко същество, а не някакво си дело? Просто ще се почувствам по-добре. Ребека!

— Не на улицата!

Ребека беше стъпила с единия крак на платното. Дръпна го обратно и се обърна усмихнато.

— Само, за да ви уплаша.

— Улицата не е място за игри. Опасно е. Пресичаме само хванати за ръка.

Ребека го знаеше, разбира се. Тя погледна майка си заговорнически и мушна малката си ръчичка в дланта на Харди.

— Не мисля, че идеята е добра — каза той.

— Какво?

— Мама и татко разговарят, мила.

— Можем да поговорим по-късно, Диз.

— Не. Сега. Не мислиш ли, че имаме право да поприказваме, без да ни прекъсват? Та, както казах, смятам, че идеята е добра. Дори не съм сигурен дали ще ти позволят свиждане. Или пък дали Дженифър ще иска да се срещне с теб.

— Коя е Дженифър?

Харди пусна ръката на дъщеря си.

— Сега вече можеш да тичаш напред.

— Ама коя е Дженифър? Познавам ли я?

— Дженифър е една клиентка на баща ти, мила.

— Тя не те ли обича?

— Дори не ме познава. Искам да се срещна с нея.

— Ей! — Харди направи жест като рефер. — Таймаут! Не се бъркай в чужди разговори, ако обичаш. Беки, не се шегувам!

— Няма нужда да й крещиш.

Той се опита да овладее гласа си.

— Не й крещя. Искам да я науча да не прекъсва другите. Това е полезен навик. — Винсънт изведнъж се размърда и заплака.

— Чудесно… — промърмори Харди. — Просто чудесно!

Ребека протегна ръце, изкриви устни и също се разрева. Вкопчи се в крака на майка си, за да търси утеха.

 

 

— Ето това е идея. Хайде наистина да ги дадем на Моузес и Сюзън за две седмици. — Харди пиеше джин горе-долу два пъти годишно и му се бе сторило, че тази вечер е подходяща за това. „Бомбайски сапфир“ с лед и две маслинки.

Бяха сложили децата да спят. Още нямаше осем, беше светло и топло. Седяха един до друг на стъпалата пред къщата и чакаха да им донесат поръчаните пици, уловили ръцете си. Вратата беше отворена, за да чуят, ако някой ги повика. Или — по-вероятно — се разплаче.

— Май две седмици няма да са достатъчни. — Франи държеше чаша бяло вино. Ревът на децата беше продължил близо час. — Ако наистина искат да разберат за какво става дума…

— Моузес живее наблизо — продължи да разсъждава Харди. — Ще можем да ги посещаваме, когато пожелаем. — Студеният джин беше толкова мек и приятен, все едно не пиеше нищо.

— Като стана дума за посещаване…

Харди поклати глава. Пак Дженифър.

— Не знам, Фран. Не виждам каква полза може да има. Какъв е смисълът?

— Ще се почувствам по-спокойна, ето какъв е смисълът.

— Нали не мислиш, че ще се опита да ми направи нещо? Същото беше и с Анди Фаулър.

— Аз познавах Анди, Диз. Поне ми беше ясно кой е той. Съдия, твой бивш тъст… Освен това го отърва. Тази жена… — Франи потрепери и отпи от виното. — За нея знам само това, което пишеше във вестниците… че е алчна и хладнокръвна рецидивистка, красива и кръвожадна…

— Не е чак толкова красива… Далеч не колкото теб…

Франи се облегна на рамото му и отвърна иронично:

— Е, добре, тогава е най-фотогеничната некрасива жена на света. Така или иначе, за мен тя не е истинско човешко същество, не е нещо, от което не се боя или което не ме тревожи…

— Ами ако не иска да се срещне с теб?

— Значи не иска и толкова.

Беше права. Ако Дженифър откажеше да се срещне с Франи, нямаше да говорят повече. Джинът, който почти не се усещаше, уверяваше тялото на Харди, че вечерта е станала по-мека, че е добила някакъв топъл отблясък… Увери Франи, че ще направи, каквото може. Не беше кой знае какво… Ако ще я накара да се чувства по-добре…

Как би могла да навреди евентуалната им среща?

 

 

Когато по-рано през деня се свърза с Нанси Дистефано, я помоли да му се обади по-късно, за да си уговорят среща, защото не беше наясно с разписанието си и й даде както служебния, така и домашния си телефон.

Тя се обади малко след девет. Гласът й беше дрезгав, хриптящ, едва се чуваше.

— Господин Харди?

Каза му къде се намира и помоли да отиде при нея веднага, защото можело и да няма друга възможност. Харди уведоми жена си, че ще излезе и тя не остана очарована.

Улица „Улоа“ беше тъмна.

Харди бе изпил мартинито си и сега ранният полумрак се смесваше с вътрешната топлина. Къщата на Дистефано беше само на две пресечки от студения океан. Спря отпред.

Беше с яке, по дънки и боса. Седеше на полутъмната веранда. Когато слезе от колата, тя стана и тръгна с нестабилна походка по бетонната алея, която разделяше моравата. Посрещна го по средата. Докосна го по ръкава и моментално дръпна ръката си, сякаш се опари.

— Той няма да ни чуе тук. Вече не би могъл. Слава Богу, изгуби свяст.

Трепереше. Харди се зачуди, дали не е пияна.

— Кой загуби свяст?

— Фил, разбира се. — Засмя се тихо, нервно. — Кой друг? Съжалявам за тази вечер… За срещата. — Не фъфлеше. — Помислих си, че можем… но Фил…

Харди махна с ръка. Очите му привикваха с полумрака. Единствената светлина идваше от лунното небе. Лицето на тази жена силно му напомняше за Дженифър — измъчено, все още привлекателно. Вадеше го от равновесие.

Тя пристъпваше от крак на крак, като че ли не си даваше сметка, че го прави.

— Помислих си, че може да е от полза за дъщеря ми.

— Възможно е. Не знам. Добре ли сте?

Жената се наклони някак странно и се улови за хълбока.

— По-добре да седнем.

Без да го чака, тя тръгна към малката веранда, оградена от ниска каменна стена. Облегна се на една от колоните.

— Госпожа Дистефано?

Направи му знак да мълчи. Дишаше тежко. Когато превъзмогна болката, която изглежда я измъчваше, отново се обърна към него и опита да се изправи. Очите й бяха влажни, но сякаш нямаше сили да заплаче.

Изправи се с видимо усилие, после се обърна към него. Вдигна глава, пое дълбоко въздух, отърси се от колебанието и отвори якето, с което беше облечена. Отдолу беше гола.

Тялото й — гърдите, ребрата, корема — бяха насинени и отекли на десетина места. Харди остана като парализиран на около метър от нея. Почувства как в гърдите му се надига гняв. Сини петна, разкъсани капиляри, следи от удари с юмрук. Пристъпи към нея, улови реверите на якето и внимателно ги затвори. Лайтнър бе прав за бащата на Дженифър.

Госпожа Дистефано се облегна отново на колоната и бавно се отпусна на плочите.

— Казах му… на Фил… че го правя за Дженифър. Че не е кръшкане. Той попита как така най-напред не сте се опитали да говорите с него…

Харди притисна слепоочията си с длани. Това бе повече, отколкото бе в състояние да си представи.

— Дженифър ме посъветва да говоря с вас. Ако беше казала да се обърна към него, щях да се съглася.

— Знам. Обясних му… поне се опитах.

— Нямах понятие, че ще ви навлека…

Тя отново докосна ръкава му.

— Не, не. Вината не е ваша. Това се случва непрекъснато.

Харди вдигна очи.

— Трябва да сложите край. Трябва да се оплачете.

Нанси Дистефано поклати глава. Продължаваше да трепери, да се мъчи да потисне болката. Очите й му казаха съвсем ясно, че не знае какво говори.

— Къде ще се дяна след това? Какво ще правя?

— Където и да е, каквото и да е! Просто трябва да сложите край на този ад.

Тя продължи да клати глава.

— Фил няма да ме остави. Никога. Дори няма да позволи да говоря с вас.

— Преместете се на друго място.

— Опитвала съм. И винаги се връщам. Светът навън е жесток, господин Харди. Тук поне някой се грижи за мен…

— Ако се грижеше, нямаше да постъпва така.

— Не се случва много често. Страхува се да не ме загуби, разбирам го. Казвам му, че няма за какво да се безпокои, но той е толкова ревнив… Не бих ви се обадила тази вечер, може би и не трябваше, но щом е за Дженифър…

— Той постъпвал ли е така и с нея?

— Фил? Не. Никога не е вдигал ръка срещу нея. Даваше си сметка, че ако го направи, ще го оставя. Не би го понесъл. Не… Това — тя посочи с жест тялото си — е между нас двамата. Няма нищо общо с дъщеря ни.

Харди се вторачи надолу в осветената от луната морава. Тази жена защитаваше мъжа, който я бе пребил от бой.

— Толкова е ревнив…

Опита да се съсредоточи.

— А сега какво, госпожо Дистефано?

Тя сви рамене.

— Дори нямах намерение да споменавам тези неща пред вас. Това е нищо.

— Добре, нека да е нищо.

— Искахте да говорим за Дженифър. Ако не беше станало така… Изглежда не трябваше да казвам на Фил, а просто да се измъкна за малко. Всъщност, аз съм си виновна.

Самоукоряване, повтаряне, отричане. „Аз съм си виновна.“ Така ли е било и при Дженифър? Отново си спомни Лайтнър. Попита я.

Тя кимна, видимо благодарна, че той изглежда я разбираше.

— Най-добре да оставим това и да поговорим за каквото искахте. Така е най-добре.

Харди се опита. Пое хладния нощен въздух и положи усилие да се съсредоточи достатъчно, за да заговори за Том. Не успя.