Джон Лескроарт
Тринадесетият съдебен заседател (54)

52

Джоди Бакмън закъсня двайсет минути и ако се изненада, когато видя, че Харди все още седи и го чака на масата, която бе запазил, не го показа с нищо. Треската бе утихнала след още дванайсет часа в един мотел край Глендейл. Но Харди все още се чувстваше като разнебитен.

Когато се събуди, си позволи да се чувства като идиот в продължение на две минути. Ала все пак се бе събудил, което беше утеха, а може би дори и оправдание. Може би го бе направил заради умората и треската. Без никакви сериозни причини. Но, беше факт. Смени хотела. Най-вероятно постъпката му бе глупава и излишна. Е, щеше да се примири с това.

Разбра, че е Бакмън, още преди да стигне до масата му. Влезе в помещението така, сякаш беше негово. Беше от онези бивши сърфисти на Южна Калифорния, които сякаш остаряват по някакви по-различни закони от обикновените смъртни. След като бе съдружник на Крейн, би трябвало да е поне на трийсет и пет, но изглеждаше с десет години по-млад — изсечени като с длето скули, цепната брадичка, нито бръчица, появила се от безпокойства и тревоги. Косата му, която преди петнайсетина години трябваше да е била сламеноруса, сега беше светлокестенява, късо подстригана като на президента Кенеди. Или притежаваше солариум или прекарваше много време край басейна на Маргарет Морънси.

И, нямаше никакво съмнение, този човек беше влиятелен. Преди да стигне до него, Бакмън най-напред се спря край масата на кмета на Лос Анджелес, седнал с още шестима души малко по-нататък, сред които Харди разпозна един известен и често фотографиран щатски законодател.

Докато Бакмън се приближаваше до масата край прозореца, Харди пиеше газирана вода. Нямаше никакъв смог. От мястото, където седеше, се виждаха безкрайни складови площи, нефтени помпи, железопътни депа, електропроводи, шосета, гипсови кариери. Изгледът бе добър за любителите на големи пространства, в които няма нищо приятно за гледане — нямаше вода, мостове, острови, красиви сгради, зелени хълмове. Може би Бакмън все още не се бе издигнал дотолкова, че да му се полага маса от другата страна, където беше кметът с хората си и откъдето човек можеше да зърне океана, зеленината, блещукащите планини.

— Съжалявам, че закъснях. Приятно ми е, Джоди Бакмън. — Бакмън поздрави още някой, когото беше пропуснал при влизането си и най-накрая седна. — Не ми стига времето да се здрависам с всички. Няма край. Ще пиете ли нещо?

Харди посочи чашата си.

— Само газирана вода, благодаря.

— Аз също. Чудя се как можеш да пиеш дори мартини или бира в средата на деня, да не говорим за силни питиета… — Той поклати глава. — Умът ми не го побира. Все едно да вземеш приспивателно. Е, с какво мога да ви бъда полезен?

— Искам да доведа нещо докрай — отвърна Харди. — В петък клиентката ми беше осъдена на смърт.

Бакмън бе вдигнал чашата си, за да отпие, но ръката му замръзна във въздуха.

— Боже! — възкликна той. — Има и такива закони.

— Да, така е. Малко по-различно е от фирменото право.

— На смърт? Жената на Уит?

— Да. Дженифър.

Бакмън подсвирна. След малко дойде келнерът. Сакото му беше с лъскави ревери. Остави на масата чаша плодов сок.

— За нас специалитетът, Клаус. — Не си направи труд да попита Харди.

— Звучи ми добре — отбеляза той и когато Клаус се отдалечи, добави: — Опитвам се да накарам съдията да намали присъдата на доживотен затвор.

— Нали можете да обжалвате? До безкрай?

— Да. Евентуално. Ако се стигне дотам… — Нямаше намерение да обяснява процедурите на наказателното съдопроизводство. — Дженифър твърди, че е невинна — Харди си позволи да се усмихне озадачено, — и аз съм склонен да й вярвам. Трябва да представя на съдията някакви основания за съмнение. Не е нужно да е кой знае какво…

— И смятате, че обаждането на Уит…

— Не знам, господин Бакмън. Това е единственият камък, който не съм обърнал досега.

Мина още някаква важна клечка. Спря се при Бакмън, потупа го по рамото и стисна ръката му. Той кимна разсеяно, отпусна се на облегалката и посегна към плодовия сок.

— Ако това е единствената ви надежда… — Бакмън се загледа към хоризонта и добави: — След като разговаряхме, опитах да проверя документацията, но не успях да се свържа с компютъра чак до тази сутрин.

Харди чакаше.

Бакмън бръкна в джоба на сакото си и извади оттам два листа, сгънати и закрепени с телбод. Разгъна ги и ги подаде на Харди.

— Предположих, че може да потрябва, така че разпечатах графика си за деня от компютъра. Взех и оригиналния формуляр, който съм попълнил, защото понякога не разчитат почерка ми.

На първия лист имаше извадка от сведението за платените часове на Бакмън. На 23 декември, от 6:10 беше записал „0.20 за МЦЙБ“. В графата „описания на услугата“ беше вписано „тел. разг. Уит???“

Бакмън обясни:

— Трябваше да отговоря на десетина въпроса и един от тях беше на Лари Уит.

— Спомняте ли си какъв беше той?

— Не. Вписал съм го в сметката на центъра, така че трябва да е било нещо във връзка с офертата. Но не помня нищо. Съжалявам.

Харди погледна листа отново.

— Но разговорът е продължил двайсет минути. Не може толкова време напълно да се е заличило от паметта ви.

Бакмън за първи път показа признаци на раздразнение — за миг приятната усмивка изчезна. Той присви устни и отпи глътка плодов сок. Когато остави чашата, отново възвърна предишната си приветливост.

— Не, не е така. Това „0.20“ не е двайсет минути. В нашата фирма е прието да таксуваме клиентите си на десети от часа, не на минути. Две десети са дванайсет минути. — Наведе се напред и добави тихо: — Освен това закръгляваме. Шест минути и една секунда вече се броят за дванайсет минути. — Възможно е разговорът да е бил по-кратък и от пет минути… — Бакмън се усмихна хладно. — Но наистина не си спомням. Какво повече мога да кажа?

Харди погледна втория лист, на който беше оригиналния формуляр. След „тел. разг. Уит???“ имаше два плътно задраскани реда.

— Да, да — каза Бакмън, когато видя какво гледа Харди, още преди да успее да го попита. — Отговорът е, че не знам. Може да съм се заплеснал нещо, може би съм написал нещо излишно дълго. Искат да вписваме само най-необходимото. Секретарката ми се кара, ако съм многословен.

Харди продължи да гледа задрасканите редове. Никаква полза. Щеше му се да даде този лист на някой експерт, за да го изследва. Може би щеше да открие нещо. Но какво от това? Бакмън не би написал нищо толкова компрометиращо, че да помогне на Дженифър.

Вдигна очи. Бакмън го гледаше.

— Знаете ли, бих ви помогнал с радост и както виждате, правя всичко възможно. Все пак искам да знам кога ще свърши тази инквизиция заради центъра „Йерба Буена“. Дойде ми до гуша. Винаги ли става така, когато човек направи успешна сделка? Всички наоколо искат парченце от нея?

— Аз не искам.

— Да, зная, не това имах предвид. Но всичките тези въпроси…

— Господин Бакмън, една млада жена ще бъде екзекутирана, ако не докажа, че някой друг е убил съпруга й. Съжалявам, но за това си струва да се зададат няколко въпроса.

Дойде Клаус и сервира специалитета — авокадо, пълнено със скариди, салата от марули, хляб.

Бакмън започна да рови в салатата.

— Разбираемо е. Но какво общо има обаждането на Лари Уит със смъртта му? Не мислите, че го е убил някой от медицинския център, нали?

— Не знам. На този въпрос нямам отговор. Знаех, че Лари Уит е говорил с вас, а адвокатката му в Сан Франциско ми каза, че е имал някакви съмнения относно офертата за акциите на центъра. Мина ми през ум, че това по някакъв начин се е пресичало с вашите лични интереси…

— И затова съм го убил!? За какво? Не говорите сериозно, нали?

— Хипотетично, мога да го обясня, ако искате. — Скаридите, огромно количество, бяха сладки на вкус.

Харди си помисли, че ще е поучително, ако проследи реакциите му и му разказа всичко — от телефонния номер на Симпсън Крейн до отстраняването на Флойд Рестофър.

Когато свърши, Бакмън кимна. От усмивката му беше останал само спомен.

— Много адвокати напоследък взеха да пишат романи, господин Харди. Може би трябва да опитате и вие.

Харди разпери ръце.

— Тук не става дума за литература.

— Така е. Не е литература и фактът, че никой не крие нищо. Всичко около акциите на „Йерба Буена“ е публикувано.

— Симпсън Крейн ви е позволил да работите за акции, вместо за пари?

Бакмън се замисли за миг.

— Разбира се.

— Вашата фирма често ли постъпва така? Поема ли такъв риск?

Елегантно измъкване от сферата на хипотетичното. Може би Бакмън започваше да се поти?

— В наше време човек поема каквото му предложат. Клиентите диктуват всичко.

— И Симпсън не възрази?

Бакмън мислеше бързо.

— Разбира се, че не. Със Симпсън бяхме приятели. Никога не бих тръгнал срещу него. — Харди си даде сметка, че не го беше обвинил директно в това. — Естествено, обсъдихме предложението на медицинския център най-подробно. Преценихме, че има сериозни шансове организацията да се съвземе и, мога да добавя, оказахме се прави. Фирмата спечели два милиона долара от това. Поех риск, но си струваше. Вие не бихте ли постъпили така на мое място?

Бакмън взе чашата. Ръката му изглеждаше нестабилна.

Харди кимна.

— Ами останалите пет милиона?

Задържа чашата във въздуха за миг, после я стовари върху масата.

— Няма никакви пет милиона.

Най-накрая, помисли си Харди. Откровена лъжа. Беше време да го принуди да свали картите.

— Кларънс Стоун твърди, че сте получили петдесет хиляди акции. Сега те струват седем милиона. След като два от тях са отишли във фирмата… остават още пет.

Бакмън преглътна.

— Това беше лична премия.

— Току-що казахте, че няма пет милиона.

— Имах предвид за фирмата.

— Значи в края на краищата милионите са налице?

— Хареса ли ви обяда, господа? — попита Клаус. — Ще желаете ли някакъв десерт? Кафе? Нещо друго?

Бакмън вдигна глава и го отпрати.

— Не, благодаря.

Клаус се отдалечи, без дори да погледне към Харди.

Прекъсването даде възможност на Бакмън да се окопити. Не изпадна в паника. Просто поредното препятствие, което трябваше да преодолее.

— Да — каза той, — спечелих доста пари. Но, доколкото ми е известно, това все още не се смята за престъпление.

Харди се наведе напред и се опита да запази набраната инерция.

— Уит е заплашил да предупреди всички останали лекари, нали? И да провали сделката.

Бакмън отново се усмихна.

— Господин Харди, ако смятате да отправяте такива обвинения, трябва да имате някакви доказателства. В този щат има закони срещу клеветата и можете да обеднеете, преди да преброите до пет. Би трябвало да го знаете.

— Кого наехте?

Бакмън поклати глава. Не му беше никак забавно.

— Не съм наемал никого, господин Харди. Ако бях, нямаше да съм толкова глупав, че да оставя такава следа. Да не мислите, че бих подписал чек на наемен убиец? А сега ви моля да ме извините. — Той дръпна стола назад и стана. — В един имам среща и вече закъснявам.

Кимна му за последен път, видя Клаус и му каза да запише обяда в сметката му.