Джон Лескроарт
Тринадесетият съдебен заседател (46)

44

Харди се изкачи по стъпалата на съдебната палата. През нощта беше станало студено и сутрешното слънце грееше слабо, сякаш през марля, само колкото да хвърля дълги сенки.

И през ум не му бе минавало, че ще чувства отсъствието на Дейвид Фримън, но сега бе сигурен, че арогантното му, троснато и самонадеяно присъствие ще му липсва. Влезе в сградата, премина през металотърсача и слезе в кафенето, в което все още нямаше много хора. Поръча си кафе, седна на една маса и извади от чантата си нов бележник и черна химикалка.

Беше едва седем и четирийсет, а заседанието щеше да започне в девет и половина.

След разговора си с Флойд отдели цял час, за да прецени възможностите и в края на краищата реши, че вече не му е останало никакво време, за да търси каквото и да било в Лос Анджелес. Трябваше да защитава клиентката си в съда — Дженифър Уит щеше да бъде осъдена на смърт, ако не откриеше сериозни основания това да не стане.

И, разбира се, не можеше да използва най-добрия си аргумент.

Все пак втората фаза му даваше малко по-голяма свобода за действие, отколкото бе имал Фримън през първата. През първата фаза се отделяше повече внимание на тежестта на доказателствата, на фактите. При втората беше нужно да се изведат на преден план фактори, които могат да убедят съдебните заседатели в добрите човешки качества на обвиняемия. Харди би могъл да говори за всичко — за Дженифър като съпруга и майка, за детството и приятелите й, дори за домашните й животни. Бедата бе, че през последната седмица, въпреки ежедневните двучасови разговори с нея, не бе открил почти нищо повече в този дух от това, което вече му бе известно. Предполагаше, че онази част от живота й, за която бе упълномощен да говори, не би трогнала съдебните заседатели ни най-малко…

Лари Уит й бе забранявал да има приятели и тя се бе примирила. Дори не й бе позволявал да се занимава с живота на Мат в училище. Не бе посещавала брат си и родителите си. Нямаше дори домашни животни. Няколкото пъти, когато бяха излизали с Лари на вечеря или пък го бе придружавала на официалните коктейли, се бе държала като недостъпна красавица, като съпруга ловен трофей.

Продължаваше да не приема кошмарната реалност — че е призната за виновна. Харди продължаваше да я убеждава, че от гледна точка на съдебните заседатели, тя е жесток, безскрупулен убиец. Трудна за приемане истина, но истина. Дженифър я избягваше, както бе избягвала толкова много други истини в живота си.

Най-накрая постигнаха някакъв компромис — тя се съгласи Харди да изтъкне различни факти, които според него биха накарали съдебните заседатели да променят мнението си за нея, дори да пледира за живота й, все едно че наистина е виновна, стига да не споменава, че Лари я е малтретирал. В същото време Харди трябваше да продължи да търси нови версии за убийствата, защото надежда все още съществуваше, а откриването на друг евентуален извършител бе най-добрата защита. Независимо от реалността, Дженифър все още се надяваше, че истинският убиец ще бъде открит и тя ще бъде оправдана напълно.

И така, респектиран от предупреждението на Дейвид Фримън, Харди отдели по-голямата част от нощта, за да подготви и систематизира аргументите, подкрепящи твърдението, че става дума за наемен убиец, с определен мотив, свързан с непочтената игра в медицинския център „Йерба Буена“. За тази цел бе призовал като свидетел Али Сингх.

Усилията да се представи Дженифър като олицетворение на човечността и добротата се оказаха доста по-тежки. Тя просто не беше дружелюбната приятна съседка, която имат всички и никога не се бе преструвала на такава. Отраснала като трудно и неприветливо дете, тя се бе превърнала в трудна и неприветлива жена, както всички в съдебната зала бяха успели да видят — високомерна, хладна, прикрита, склонна към самоунищожение. Нямаше начин да се разбере какво се крие зад тази фасада. Съдебните заседатели не биха могли да изтълкуват правилно много от нещата, които бе направила след ареста, но Харди предполагаше, че са успели да научат всичко, което знаеше и той самият, и едва ли ще го забравят.

Отбеляза си фактите, върху които съдебните заседатели щяха да изграждат заключението си — след като е убила мъжа си и сина си, Дженифър е излязла да тича, за да си осигури алиби — банковият автомат за малко щеше да ги заблуди. После хитрото бягство от затвора, при което бе останала на свобода три месеца, през които не бе прекратила връзката си с психотерапевта (ето ти любяща съпруга).

Макар и съдия Вилърс да бе инструктирала съдебните заседатели да не вземат предвид първия пункт на обвинението, отпаднал поради липса на достатъчно доказателства, Харди не се съмняваше, че според тях Дженифър беше убила и първия си съпруг и този факт несъмнено щеше да натежи на везните, когато му дойдеше времето.

Да, Дженифър беше хубава. Може би някои мъже я намираха дори за красива. Но Харди подозираше, че даже и този факт може да се обърне срещу нея — цялото й високомерно поведение подсказваше, че тя е над тези неща… може би и над закона? Сълзите биха й помогнали в това отношение, но тя правеше всичко възможно, за да не ги види никой.

Харди отдели почти цял ден, за да формулира инструкциите, които съдия Вилърс трябваше да даде на съдебните заседатели, преди да се оттеглят, за да вземат решението си.

 

 

— Добро утро, дами и господа.

Пауъл застана на няколко метра от съдебните заседатели и се обърна с лице към тях. Говореше тихо, със спокоен глас. Като че ли демонстративно се стремеше да избягва всякакво театралничене. Може би долавяше, че на съдебните заседатели им е дошло до гуша от поведението на Фримън?

Проблем беше и фактът, че след почивните дни рейтингът на Пауъл бе скочил. Сега той водеше пред следващия кандидат със седем пункта и имаше реални шансове да бъде избран още на първия тур. Харди предполагаше, че някои от съдебните заседатели знаят това и следователно шансовете на Дженифър намаляваха още повече. Влиянието и авторитетът на Пауъл биха нараснали неимоверно, ако съдебните заседатели гледаха на него като на бъдеща най-важна фигура в прокуратурата, а не като на обикновен неин служител. Но и срещу това не можеше да се направи нищо.

Пауъл продължи:

— В нашата страна, в Съединените американски щати, средно по веднъж на всеки два часа се извършва убийство… всеки ден, всяка седмица, всеки месец. Допреди няколко години за такова престъпление се присъждаше смъртно наказание сравнително често. Дори и за така наречените по-леки престъпления като изнасилването и някои случаи на въоръжен грабеж.

В нашата „просветена“ епоха, вече не е така. Обществото ни осъжда на смърт само за най-вероломните убийства, при това ако са налице особени обстоятелства. Такива, според закона, както ви разясни съдия Вилърс, са отнемането на живота на няколко души, причакването на жертвата, убийство с цел лично облагодетелстване, убийство на полицейски служител.

Вие признахте Дженифър Уит за виновна в убийството на двама души, с цел финансово облагодетелстване. Това вече не подлежи на оспорване. През настоящата фаза на процеса аз ще ви покажа защо щатът Калифорния настоява за смъртно наказание.

Първо, погледнато строго юридически, според законите на щата, изброените престъпления влекат след себе си смъртно наказание. Разбира се, ние не можем да си затворим очите и пред нещо друго… пред личността на убиеца, личност, толкова лишена от милост и човешки чувства, че се е оказала способна да замисли и най-хладнокръвно да приведе в изпълнение плана си за убийството на мъжа си, при което жертва е станал и нейният син, нейният единствен син, плът от плътта й и кръв от кръвта й.

Харди очакваше подобно встъпление. Колкото и високопарно да изглеждаше то, несъмнено въздействаше силно и беше издържано юридически. Никой досега не се бе наел да твърди, че смъртта на Матю Уит не е била случайна, но беше ясно, че тя е настъпила като пряка последица и по време на извършването на друго „хладнокръвно“ убийство. Извършителят на едното, според прокурора, трябваше да е предвидил и възможността да извърши другото. В такъв случай юридически и двете убийства се квалифицираха еднакво или почти еднакво и Харди реши, че няма смисъл да възразява по този пункт, защото така само би накарал Пауъл да изреди горните аргументи.

Прокурорът замълча и се обърна към масата на защитата. Дженифър, която сега седеше отляво на Харди, сякаш вдигна гордо глава и се вторачи дръзко в него, без дори да премигне. Харди сложи ръка на китката й и почувства, че трепери. Стисна я, за да я предупреди — подобна демонстрация на хладнокръвие нямаше да е от полза.

Но досега синът й бе споменаван сравнително рядко и бегло — сега прокурорът използва силни думи, които я нараниха. Беше й трудно да понесе всичко това. Тя издърпа ръката си и каза гласно:

— Ти си задник.

Залата се взриви.

Пауъл остана на мястото си с провиснала челюст, но несъмнено му беше приятно. Защо да не я остави сама да си надене примката? Вилърс призова към ред, започна да удря с чукчето. Залата продължаваше да жужи зад гърба на Харди. Той се опита да притегли Дженифър към себе си, да я застави да млъкне веднага.

Вилърс се мъчеше да надвика шума, но безуспешно. Дженифър се надигна, искаше да каже още нещо. Харди стисна ръката й. Опитваше се да я успокои, да я спаси.

— Ох! Причиняваш ми болка! — извика му тя. — Пусни ме!

Изплъзна се и се обърна към съдията, после към съдебните заседатели. Двама пристави приближаваха, готови да я усмирят.

Харди скочи, улови я и в същото време се опита да направи знак на приставите, че не е нужно да се намесват. Съвсем тихо и настойчиво, започна да повтаря:

— Успокой се, всичко е наред…

Само че не беше. Дженифър се самоубиваше.

Вилърс се изправи, забравила за чукчето. Някой отзад повика Дженифър по име и тя се обърна. Доктор Кен Лайтнър си бе пробил път до парапета и тя се втурна към него, за да го прегърне. Започна да я гали с големите си ръце по косата, както се успокоява малко дете. Приставите не се приближаваха и чакаха. Кризата бе преминала само за няколко секунди и сега изглежда нямаше някаква реална опасност. Вилърс седна. Пауъл си придаде изненадан вид. Съдията удари с чукчето, обяви почивка и повика Харди в кабинета си.

 

 

Обикновено сивкавото лице на Вилърс бе станало аленочервено. Пауъл мълчеше.

— Няма да го направи пак, ваша светлост…

— Точно така, няма да го направи. — Каза го тихо, опряла се на ръце върху бюрото пред себе си. — Ако не я отстраня от залата и го направи, ще държа отговорен вас, господин Харди. Няма да спите у дома си цяла седмица.

Харди беше готов за упрека, но в тона на Вилърс долови някаква лична неприязън. Реши, че сега е времето да се увери дали това наистина е така.

— Ваша светлост, имате ли някакво лично възражение срещу мен?

— Имам възражения срещу поведението на клиентката ви в съда. Това е проблемът. Вие на различно мнение ли сте?

— Струва ми се, че има нещо друго.

Вилърс се изправи.

— Моля? — Присви очи към него и попита удивено: — Какво казахте?

— Казах, че според мен има нещо друго.

Очите на Вилърс се присвиха още повече. Гласът й стана дрезгав.

— Господин Харди, моята съдебна зала се смята за образцова във всяко отношение. Справедливостта се постига достатъчно трудно, така че нерядко правя салта, за да играя по правилата и за да съм обективна. Няма да допусна никой да твърди, че не е така.

— Не съм казал, че допускате личните си отношения в съдебната зала, ваша светлост, но все пак глобихте Дейвид Фримън за незачитане на съда, сега заплашвате мен с подобно нещо.

— Не се самоласкайте чак толкова. Ако имах повод, нямаше да се поколебая да постъпя така и с господин Пауъл. — Тя хвърли поглед към прокурора, който се бе слял с тапета. — Няма да позволя на никого да крещи безсрамия в залата. На никого! Фримън прекали, както често му се случва. И в наказанието няма нищо лично, както изглежда си мислите. Единствената причина да не отстраня клиентката ви от залата е, че това още повече би предубедило съдебните заседатели против нея. Наред с всичко друго, което си навлече сама. Така или иначе, вие гарантирахте за поведението й отсега нататък и ако днешния случай се повтори, ще предприема нужните стъпки. Против нея и против вас. Ясно ли се изразих?

— Съвършено.

Вилърс продължи да го гледа на кръв.

— Ваша светлост — добави Харди.

 

 

Встъплението на Пауъл отне още един час и стана време за обяд. Докато го слушаше, Дженифър нерядко впиваше нокти в ръката на Харди и той имаше чувството, че се забиват в кожата му през ръкава на сакото и ризата му.

Наред с всичко останало в речта на Пауъл се промъкна и намекът, че никак не било изключено подсъдимата да е планирала и убийството на сина си. Че това не е било никаква „грешка“. Че момчето може би не е попаднало пред цевта на оръжието й случайно, че майка му си е давала сметка, че може да се наложи да убие и него.

Харди имаше чувството, че Дженифър всеки момент ще скочи и ще се нахвърли върху Пауъл. Самият той едва се сдържаше. Обвинителят минаваше всякакви граници.

— А кой ще говори от името на жертвите? — каза той накрая. — И ако нашето общество не е в състояние да осъди на смърт един човек, който не заслужава да живее, защото е убил предумишлено собственото си дете, какво общество е то тогава? И кое е това наказание, ако не смъртното, което би могло да изравни везните на справедливостта?

Като по чудо Дженифър понесе всичко това външно спокойна. На няколко пъти от очите й избликваха гневни сълзи, но тя бързо ги изтриваше. В края изглеждаше напълно спокойна.

— Хайде, отрежи му топките на това копеле! — прошепна тя на Харди, когато Пауъл се върна на мястото си.

 

— Чухте какво каза господин Пауъл по отношение на клиентката ми… че не заслужава да живее, защото е извършила толкова тежки престъпления. Аз бих се съгласил с него… ако ги беше извършила наистина.

Пауъл вдигна ръка, без да става.

— Възразявам, ваша светлост. Вината на обвиняемата е установена.

— Признах това, ваша светлост. — Харди се надяваше да го оставят да продължи. Съзнаваше, че единственият му шанс, макар и минимален, да допуснат да се говори за други версии, беше да изясни докрай отношението си към решението на съдебните заседатели от първата фаза. Че не се опитва да го оспори, а просто да предложи възможни алтернативи.

Вилърс се замисли за миг.

— Това, надявам се, е изяснено. Продължавайте. — Не изрази ясно мнението си и Пауъл реши, че възражението му е отхвърлено и че ще се вкопчи във всичко, до което се добере.

— Представените през първата фаза аргументи и доказателства — продължи Харди, — ви убедиха извън всякакво съмнение, че обвиняемата Дженифър Уит е виновна. Сега обаче, от вас се иска да решите дали ще живее. Тук критериите са различни… Ако сега допуснем грешка, която да доведе до нейната екзекуция, няма да има връщане назад. Ако някога, в бъдеще се появят нови факти и доказателства, които я оневиняват или поне смекчават вината й, ще бъде твърде късно.

Законът признава понятието „продължаващо съмнение“ и съдията ще ви запознае с него, когато му дойде времето. Продължаващото съмнение не отменя основателността на вашето предишно решение, но предвижда ситуации, подобни на тази, в която се намираме ние в момента. Макар че признахте Дженифър Уит за виновна — Харди смяташе, че е по-добре да повтаря това словосъчетание, — няма да е лошо, ако се замислим за нещата, които не чухме и не видяхме в тази зала, за това, което призна и обвинението, и което един ден може да изправи съвестта ви пред много сериозни продължаващи съмнения.

Както и Пауъл, Харди започна встъплението си от средата на залата, но постепенно се придвижи пред съдебните заседатели. Слушаха го с цялото си внимание — в крайна сметка това беше първото му самостоятелно появяване и те изпитваха любопитство. Щеше му се да мисли, че има и нещо повече — че думите му постигат целта си.

Реши да забави малко темпото. Отиде до масата, престори се, че преглежда бележките си, отпи глътка вода.

— Първото от тези неща, дами и господа, е това, че няма свидетел, който е видял как Дженифър Уит стреля по когото и да било. Няма такъв човек. Нито един. Чухме господин Алварес да твърди, че е видял Дженифър Уит пред дома й веднага след изстрелите. Госпожа Барбието заяви, че я е чула да крещи преди тях. Но никой от двамата не я е видял да стреля. Ще ми се да ви припомня и фактът, че госпожа Барбието никак не беше наясно по въпроса за изтеклото време между виковете и изстрелите, и че съществува възможността — макар че не й бяха обърнали внимание при вземането на решението си — господин Алварес пред къщата да е видял друга жена и да си е помислил, че е Дженифър.

— Възразявам ваша светлост. Колегата оспорва показания.

— Само ги напомням на съдебните заседатели, ваша светлост.

— Това не е някаква дискусия около кръглата маса, господин Харди. Но възражението не се приема.

Спечели една точка и в същото време го плеснаха през пръстите. Макар че Вилърс беше точна до прекаленост в преценките си, това не означаваше, че в нейния съд човек лесно би могъл да се справи със задачата си.

— Благодаря ви, ваша светлост. — Харди отново се обърна към съдебните заседатели. — Какво още не ни беше обяснено? Истина е, че Дженифър Уит е трябвало да получи пет милиона долара от застрахователната полица на мъжа си и тази сума беше приета като мотив за убийството. Но ако това е истината, ако тези пари са я накарали внимателно да планира деянието си, къде са доказателствата за това планиране? За какво е бил скандалът, чут от госпожа Барбието? Ако Дженифър Уит е убила мъжа си, не е ли възможно да го е направила тъкмо, защото е била афектирана от този скандал? Без никакъв предумисъл? На тези въпроси представените ни доказателства не дават отговор. Ние не можем да дадем този отговор. — Направи кратка пауза, за да остави съдебните заседатели да обмислят чутото и продължи: — Съществуват още две неща, върху които искам да привлека вниманието ви. Най-напред, Дженифър Уит твърди, че не е извършила тези убийства. Ще кажете, че това е естествено. Добре. Но тя не престана да го твърди през цялото време още от самото начало, когато заяви, че не се признава за виновна. Тя не заяви нито веднъж, че не е била на себе си, например, че е станало неволно или пък — Харди пое дълбоко дъх, — че се е опитвала да избегне ударите на мъжа си. Би могла да твърди нещо такова — продължи той веднага, — с надеждата да я признаете за виновна в по-малко престъпление, например убийство по непредпазливост, дори да я оправдаете. Но тя не направи това. Нямаше фанфари и фойерверки, нямаше хитроумни ходове на защитата, които да спасят живота й… защото, повярвайте ми, колегата Дейвид Фримън е виртуоз в това отношение и щеше да се справи блестящо.

Харди се върна до мястото си и отпи още една глътка вода.

— Последното, дами и господа, е свързано с нещо много важно, което до този момент не е отразено в протокола на този процес… Имам предвид факта, че, тъй като никой не е видял с очите си как Дженифър Уит застрелва мъжа си и сина си, непременно би трябвало да съществува възможността това да е извършил някой друг.

Пауъл не се забави нито миг.

— Ваша светлост, имаме решение на съда!

Но възражението му и този път не беше прието. Харди не твърдеше, че има логическо противоречие и отново не оспорваше предишното решение, нито пък правеше догадки в точния смисъл на думата. Вилърс му позволи да продължи, но го предупреди да внимава, защото бил на ръба.

Харди кимна и се обърна към съдебните заседатели.

— Не съм се изправил пред вас, за да доказвам, че решението ви да признаете Дженифър Уит за виновна е погрешно. Вие положихте големи усилия, докато стигнете до него и аз ценя труда ви. Но въпреки всичко фактът, че не е невъзможно някой друг също да е имал мотив да убие Лари Уит и да го е извършил си остава налице. И така, през настоящата втора фаза на процеса ще чуете някои неща за самия Лари Уит — що за човек е бил, с какво се е занимавал и така нататък. Смятам, че някои от тези факти са убедителни и ще ви накарат да се усъмните. — Той пое дълбоко дъх и продължи: — Дами и господа, има и още един, много болезнен въпрос. Във встъплението си господин Пауъл надълго и нашироко се спря на…

Пауъл скочи.

— Възразявам, ваша светлост. Не е време защитата да влиза в спор с обвинението.

— Приема се — отсече Вилърс. Харди имаше чувството, че го предизвиква.

— Добре — кимна той и погледна към съдебните заседатели съучастнически, но вън от полезрението на Вилърс. — Сега трябва, трябва да кажа две думи и за смъртта на Матю Уит. — Направи пауза и този път не само заради драматичния ефект. Не можеше да позволи трагедията със смъртта на момчето, независимо по какви причини е настъпила, да бъде представена изопачено в съда. — Няма никакви доказателства или сведения, че Дженифър Уит е била лоша майка. Ако, например, някой лекар беше в състояние да твърди, че Матю Уит е бил малтретиран, не се съмнявайте, че вече щяхте да сте го изслушали като свидетел на обвинението. Няма такъв.

А защо? — Харди се обърна и посочи с ръка Дженифър. — Защото Дженифър Уит е била забележително добра майка. Никой не се нае да твърди, никой не се реши дори да намекне противното. Тя е обичала сина си. Смъртта му е била тежък удар за нея. Тя не е замисляла никакъв план, който дори и косвено би застрашил живота му. Това, дами и господа, е простата истина.

Харди погледна крадешком към Вилърс, защото очакваше Пауъл да възрази. Но прокурорът не реагира. Встъплението му беше пределно неконкретно, а и все още беше само началото. Въздъхна и прецени, че на този етап не може да направи нищо по-добро. Благодари на съдебните заседатели и се върна на мястото си.

 

 

Харди седеше на бара в „Шамрок“ и пиеше любимия си коктейл. Някога, като барман, се гордееше с него, но заместникът му Алън не умееше да го прави добре и питието имаше плосък, невзрачен вкус. Или това се дължеше на преживяното през деня?

След умората в съда, след емоционалното изтощение, Харди реши, че няма да е разумно, ако се прибере направо вкъщи. Никак не му беше лесно да превключи от напрегнатата, дори враждебна атмосфера в залата, на домашен режим и затова се обади на Франи, че има нужда да поотпусне малко нервите си, ако тя не възразява, разбира се.

Толкова рано в понеделник край бара имаше още само пет души. Две двойки седяха на масите в салона, а една наистина красива жена разговаряше с Алън в дъното. От уредбата долиташе гласът на Уили Нелсън, който пееше за това, колко пъти бил грешил, колко често се чувствал объркан. Харди му влизаше в положението.

Алън бе въвел нова мода в бара, от деветдесетте, както се изразяваше Моузес — къса коса, гладко избръснато лице, риза, панталон. Веднъж Моузес бе отбелязал, че откакто Алън е зад бара, идват много повече млади и неомъжени клиентки, отколкото преди. Харди се съгласи, но възрази, че сигурно са празноглави, щом се подлъгват по външния вид и че самият той държал повече на същността, на характера и дълбочината, на истинските неща. Моузес кимна и каза, че няма нищо против истинските неща, само че те не можели да продадат такива количества алкохол. Освен това, след като се запознал със Сюзън и той започнал да си пада по външния вид. Нещата се променят.

Красивата жена каза нещо и Алън се засмя. После се обърна към Харди и му се усмихна като младенец, който никога през живота си не е бил лъган. Може би това е всичко, каза си Харди, професията ми е такава, че през повечето време трябва да слушам лъжи.

Отпи още една глътка от учтивост, остави пари на бара и вдигна ръка, за да се сбогува. Външен човек в собствения си бар.

 

 

Беше се стъмнило. В къщата на Дистефано светеше само един прозорец — вляво. На алеята нямаше коли. Харди бе паркирал на съседната пресечка. В джоба си носеше призовка.

Изкачи се по стъпалата с разтуптяно сърце и се зачуди как ли би реагирала Франи, когато научи за тази част от времето му за разпускане. През осветения прозорец видя Нанси — правеше нещо в кухнята. На верандата спря и се ослуша. Не се чуваха гласове. Ако Фил си беше у дома, щеше да се наложи да действа грубо или поне да се опита.

Позвъни.

Крушката над главата му светна и Нанси се появи на прага.

— Здравейте — поздрави го тя и се огледа — зад гърба му, нататък по улицата.

— Фил у дома ли си е?

Тя поклати глава.

— Повикаха го по работа.

Харди отново се стъписа от факта, колко млада изглежда — Дженифър бе взела нейната фигура. Тъкмо тя й беше помогнала да намери двамата си съпрузи… значи може би красотата не беше чак такава благодат…

— Дойдох, за да ви помоля да дойдете в съда и да свидетелствате. За дъщеря си.

— Да свидетелствам? Какво искате да кажа?

— Колко я обичате.

Нанси преглътна мъчително.

— Аз наистина я обичам.

— Зная. Искам да го кажете на съдебните заседатели.

— Защо?

— Защото това може да помогне да спасим живота й. Защото е нещо човешко, нещо, което може да се види и почувства.

В очите й се появи тревога, както нерядко в очите на дъщеря й. Харди си помисли, че гледат така, когато очакват някой да ги удари за нещо, което са направили.

— Имам нужда от това, Нанси — продължи да настоява той. — Дженифър има нужда от това. Прокурорът се мъчи да я изкара по-черна от дявола.

— Знам. Гледах по телевизията. — Пак погледна към улицата. Мълчеше.

— Какво има?

— Безпокоя се заради него. — Харди почувства как по гърба му полазват тръпки.

— Не е възможно Фил да не иска дъщеря му да остане жива, Нанси. Не мога да повярвам такова нещо.

— Всичко това… Той е бесен. Бесен е, че всички знаят какво става с Дженифър и го гледат особено.

— Безпокои се как хората гледат на него!?

— Не само се безпокои. Казах ви, бесен е. Казва, че предпочитал да не се била раждала. Не ми позволява дори да мисля за нея, не да говоря.

— Нанси, а как ще се почувства, ако я екзекутират? Как ще се почувствате вие самата?

Умолителният поглед в очите й беше повече от красноречив… не ме питайте това… Тази жена обичаше дъщеря си и се страхуваше от мъжа си. Харди би могъл да се обзаложи, че в този момент тя най-много желаеше той да си тръгне.

Но Харди не беше дошъл, за да си тръгва толкова бързо. Извади призовката.

— Нанси, това е призовката за съда. Имам нужда от помощта ви. Някой трябва да каже пред всички, че Дженифър е обичала сина си, че тя не е безполезен човек, че си струва да живее. Съдебните заседатели трябва да видят, че някой се нуждае от нея. — Нанси притисна призовката към гърдите си. — Нанси, на колко години сте — попита Харди неочаквано.

Тя се опита да се усмихне, но не се получи.

— Четирийсет и осем.

— Още не е късно.

Нанси стисна призовката в юмрук и въздъхна почти разтреперана.

— Боя се, че е.

 

 

Телефонът иззвъня посред нощ. Фримън.

— Още ли не си разбрал? Никой ли не ти се е обадил?

Харди премигна и се опита да фокусира часовника — четири и половина.

— Не, Дейвид, никой не ми се е обаждал.

— Е, обадиха се на мен. Майката на Дженифър току-що се е опитала да убие мъжа си.