Джон Лескроарт
Тринадесетият съдебен заседател (42)

40

Преди да разбере, че този ден съдът ще произнесе решението си, Франи бе направила някои планове за уикенда. Тя знаеше, че Харди ще предпочете да разговаря с Фримън, да разсъждава, да се тревожи. Това нямаше да е полезно за него.

Затова, когато взеха децата от баба им и се прибраха вкъщи, макар и още да чувстваше стомаха си свит, тя грабна най-необходимото, натовари Дизмъс на предната седалка и седна зад волана. Беше запазила две стаи в малък хотел на около сто и трийсет километра, където човек можеше единствено да поглъща огромни порции италианска храна, да пие в бара и да танцува под звуците на кънтри музиката, а през деня да ходи на разходка из гората, да гледа реката или да си играе с децата.

Въпреки собствените си чувства, тя остави на Дизмъс около трийсет и пет минути, за да излее собствената си душа и да се отърве от съмненията и безпокойствата си. След това трябваше да се отдаде изцяло на семейството си. Втората фаза на процеса щеше да се настани в живота им съвсем скоро. Франи си бе направила труда да организира всичко и го бе направила заради себе си, заради децата, заради мъжа си.

Останалият свят можеше да почака до понеделник.

 

 

Това бе една от причините, поради които Харди обичаше жена си — понякога правеше подобни неща.

Самият той предпочиташе да рови и да рови, докато не изкопае нещо. Франи бе успяла да му покаже, че понякога си струва да направиш крачка назад и да се огледаш. Може би ако леко промениш ъгъла, ще постигнеш повече?

Първоначално смяташе в понеделник сутринта да отиде най-напред при Дженифър, за да поговорят, но — освежен от добрата храна, от красивата природа и чистия въздух, макар и да не беше спал много — реши да отиде при Кен Лайтнър.

Психотерапевтът не беше точно трън в петата, но присъстваше неизменно от самото начало на процеса — във всеки случай не беше изключено да има още неизвестни около връзката му с Дженифър и Харди трябваше да направи всичко възможно да няма повече изненади. И не само това — отново се замисляше дали да не вкара в играта факта, че Дженифър е била пребивана от мъжа си — имаше чувството, че ще се наложи. Съдебните заседатели бяха решили, че Дженифър е убила Лари и Мат, но може би щеше да ги убеди, че тя не е закоравял убиец и не заслужава смъртна присъда. Ако знаеха колко често е я пребивал…

Струваше си да опита. Едва ли имаше други възможности.

Лайтнър го посрещна приветливо, дори с известно облекчение. Може би изпитваше угризения, че разкритата му връзка с Дженифър е спомогнала за осъждането й?

Кабинетът му се намираше в модерна тухлена сграда с големи прозорци, оградена с дървета. На полупразния паркинг имаше непропорционално много скъпи немски автомобили с повдигнати задници. Харди прецени, че наемите тук никак не са малки.

Въпреки че сутринта беше слънчева, есента се долавяше във въздуха. Харди паркира и остана за миг на място, запленен от миризмата на евкалипти и дим от огън, макар и да не бе в състояние да си представи откъде се е взел. Отдавна беше забранено да се изгаря каквото и да било.

Лайтнър изглежда държеше по-голямата част от задните модули на сградата. Харди натисна звънеца и мина по дълъг коридор, боядисан в меки тонове. Видя пет или шест неща, поставени в рамки. Произведения на изкуството!?

Едрото тяло на психотерапевта се появи в края.

— Господин Харди, здравейте — поздрави го той, когато се приближи.

Харди се ръкува с него и се запозна с Хелга — секретарката на Лайтнър. Приемната беше прекалено голяма, но въпреки това не изглеждаше неуютно. Две канапета, кресло, табуретки в оранжево, жълто, черно и синьо — единствените ярки цветове. Самата Хелга — предпочиташе да я наричат така, вместо госпожа Брун — беше на около четирийсет и не носеше брачна халка. Седеше зад малко черно бюро, върху което нямаше нищо. На малка помощна масичка отстрани стояха пишещата машина — нямаше компютър — и телефонът. Хелга ги попита дали биха искали кафе и двамата кимнаха утвърдително.

Лайтнър го въведе в кабинета си, който беше по-малък, но и по-топъл от приемната. Беше обзаведен с вкус — дърво с орнаменти, стъкло, кожа. Прозорците гледаха към някаква горичка и слънцето се процеждаше през листата на дърветата. Харди заобиколи кушетката за пациентите и се настани на едното от двете кожени кресла. Лайтнър остави вратата към приемната на Хелга отворена и седна на другото.

— Ще говоря направо по същество — започна Харди. — Заминахте за Коста Рика и прекарахте известно време с Дженифър. — Не се налагаше да казва повече.

Лайтнър се намръщи.

— Пак ли това? Помислих си, че уточних всичко с Фримън.

— Фримън? — Харди си даде сметка, че Дейвид не го е уведомил за такъв разговор, както не го бе уведомил и за смъртта на Нед Холис. Спомни си думите му след последното заседание, когато прочетоха решението на съдебните заседатели. Лайтнър успял да го убеди, че не би навредил на Дженифър или нещо такова. Колко типично за Дейвид Фримън!

Психотерапевтът кимна.

— Е, сега какво, господин Харди? Трябва да дам някакво доказателство, че не съм нарушил всички възможни правила, като съм спал с пациентката си ли?

През последните месеци на Харди му се бе насъбрало много — иначе едва ли би предприел такава отчаяна стъпка:

— Доктор Лайтнър, вашата пациентка и, доколкото разбирам, приятелка, ми каза друго. — Разбира се, че нямаше такова нещо, но беше длъжен да опита да открие някакъв изход…

Лайтнър го изгледа ужасено и тъжно.

— Господин Харди, трудно ми е да повярвам това. Съжалявам. Дори и Дженифър да е казала подобно нещо, налице са психологически причини, които… но вие ще сметнете, че се опитвам да се измъкна. Казвам ви веднъж завинаги — не съм бил в интимни отношения с Дженифър Уит. Дадох показания под клетва. Струва ми се, че Дейвид Фримън ми повярва.

Харди сви рамене. Обзе го неудобство заради това, което прави.

— И докъде стигнахме по този начин, господин Лайтнър? Вие искахте да помогнете на Дженифър и, повярвайте ми, аз най-много бих се зарадвал, ако можехте…

Лайтнър стана и прекоси кабинета, отвори вратата, която водеше на верандата и кимна на Харди да го последва. Навлязоха на няколко метра в гората и Лайтнър каза:

— Готов съм да се подложа на тест с детектор на лъжата, ако желаете. Знаете колко се безпокоя за Дженифър, но не мога да кажа, че съм имал интимни отношения с пациентката си и съм я използвал. Съжалявам, но ако е казала такова нещо, Дженифър лъже.

Най-накрая Харди се отказа.

— Съжалявам, докторе. Аз ви излъгах. Не биваше да го правя.

Лайтнър се поуспокои, макар че все още беше ядосан и с право.

— Добре, господин Харди, ето какво се случи. Вече казах на Фримън, че…

Той и Дженифър спали в една и съща стая в хотела в Коста Рика, защото тя се изплашила не на шега. Изведнъж решила, че не е избягала достатъчно далече, почувствала се ужасно сама и уязвима, притеснила се, че ще я открият по регистрацията в хотела. Това, според Лайтнър, беше глупаво обяснение, макар и да било истина. Все пак хората, включително и психотерапевтите, понякога грешаха, така че не беше изключено да е станало това, което твърдеше Лайтнър. Харди вече си даваше сметка, че ако иска да спаси живота на клиентката си, ще се нуждае от доктор Кен Лайтнър. Трябваше да очаква всичко — не можеше да разчита на обжалването на Фримън.

Върнаха се в кабинета. Хелга бе успяла да донесе кафе между телефонните обаждания и те седнаха на креслата, значително по-спокойни, макар и не съюзници. Лайтнър не беше във възторг от лъжата на Харди, но така или иначе целта им беше една и съща. Не беше нужно и да са приятели.

— Докторе — заговори Харди, след като взе чашата си, — каква според вас е истината?

— Моля?

— Какво смятате, че е станало в действителност?

— Вярвам й, господин Харди, но, както казах, ако го е направила тя, била е принудена. Това, струва ми се, може да бъде зачетено от съда. — Лайтнър остави кафето си на масичката пред себе си и се наведе към Харди с ръце на коленете. — Така и не можах да си обясня концепцията на господин Фримън…

— Той се подчини на желанието на клиентката си. Вие бихте постъпили по същия начин. — Харди нямаше желание да слуша упреци тъкмо от Лайтнър — той самият заслужаваше предостатъчно.

— Но фактът, че загуби, е налице. Загуби Дженифър. — Вдигна ръка. — Искам да кажа, че би могъл да призове няколко свидетели, включително и мен, които най-малкото да посеят семенцето. Срещнахте ли се с някои от предишните лекари на Дженифър? — Харди кимна и той продължи. — Добре, в такъв случай знаете, че е била малтретирана. Има и други хора… хора, с които аз съм разговарял… майка й, например. Тя също понася побоища от съпруга си, може би ви е известно. Дори и Хелга е виждала Дженифър да идва тук, залитайки от болка. С една дума, имаме класическа ситуация — Лари Уит е пребивал жена си до смърт.

— Но Дженифър помоли Фримън… нареди му… да не повдига този въпрос.

— Не е трябвало да я слуша. Той беше неин адвокат. Работата му е да я отърве, да не позволи да я осъдят. Господин Харди… Дженифър е жертва.

Харди повиши глас:

— Не разбирате ли, че тогава тя щеше да освободи Фримън? За нея да признае побоищата е равносилно на признаване на вината. — И тъкмо тази нейна позиция бе причина да я признаят за виновна, а може би щеше да я отведе и в газовата камера. При липса на достатъчно смекчаващи вината обстоятелства…

— А какво бихте правили вие? — попита Харди. — Да признае, че е била малтретирана, е равносилно на това да признае, че е убила мъжа си. Че е убила и сина си.

— А защо трябва да признава каквото и да е? — възрази Лайтнър. — Нищо не ви пречи да призовете всичките тези хора като свидетели, нали? Накарайте тях да говорят за всичко това, накарайте ги да кажат в какъв вид се е появявала Дженифър пред очите им. Аз мога да се явя в качеството си на експерт… случвало ми се е и друг път. Подобно отричане се среща сравнително често. Няма да се налага да разкривам конкретни неща, които ми е доверила пациентката ми. Просто ще дам разяснения за психиката на малтретираните съпруги, а съдебните заседатели ще направят нужните изводи.

— Че е убила Лари, защото я е биел?

— Вече я признаха за виновна. Можете да покажете на съдебните заседатели, през какъв ад е преминала. Това най-малкото може да ги накара да й съчувстват, да се опитат да я разберат. — Лайтнър говореше разпалено. — Господин Харди, тази жена е страдала през целия си живот. Може би вие ще успеете да сложите край на това!

Харди поклати глава.

— Не виждам как. Е, и ако не желае да ми помогне самата тя.

 

 

Лайтнър го придружи до колата и когато Харди отвори вратата, бръкна в портфейла си и му подаде визитната си картичка.

— Предполагам, че днес ще отида да поговоря с нея. Искам непременно да ми се обадите, ако сметнете, че мога да съм полезен с нещо. По всяко време. Може би ще успея да я убедя да се съгласи. Винаги съм тук.

— Не се ли прибирате у дома?

Лайтнър се засмя пресилено.

— Къщата остана за бившата ми жена и децата. Зад кабинета имам малък апартамент… стая, кухня и така нататък. Справям се. Сред нашата професия процентът на разводите е удивително висок. Често разбираме живота на пациентите си по-добре, отколкото нашия собствен.

 

 

— Господин Харди? — Гласът на Филис по интеркома. — Някой си Емет Кели иска да ви види.

Харди се усмихна и бутна папките настрана.

— Изпрати го при мен.

След минута фигурата на Ейб Глицки запълни рамката на вратата.

— Не можах да се сдържа — каза той. Отиде до прозореца и погледна надолу към улицата, после се върна и се изтегна на канапето, опрял глава на подлакътника. — Струва ми се, че ще си взема почивка днес следобед… За да поспя. Това се случва рядко на инспекторите от отдел „Убийства“. Трябва да опитвам по-често.

— Аха — кимна Харди. — Но междувременно…

Глицки седна.

— Междувременно се направих на задник заради теб още веднъж, макар че още в петък си дадох сметка, че ме караш да правя глупости. Все пак реших да се уверя напълно, така че отидох при въпросното семейство Роумън, под предлог, че имам да попълвам още някакви документи.

— И какво откри?

Глицки се ухили кошмарно и белегът на устните му побеля. В очите му нямаше радост.

— Открих, че и двамата нямат никаква представа какво са правили в понеделника след Коледа миналата година, което за теб е най-лошата новина.

— Защо?

— Защото — Глицки вдигна поучително пръст нагоре, — ако си бяха изфабрикували алиби, непременно щяха да си го спомнят и да ми го пробутат. Така се държат гузните хора. А те само се спогледаха с удивление. — Глицки стана. — Не успяха да си спомнят, Диз. Не се занимавай повече с тях. Нямат нищо общо.

Подобна новина вече не можеше да изненада Харди.

— Е, добре. Поне съм елиминирал една възможност. — После си спомни другото. — Ти написа доклад за онзи път, когато ходихме в банката, нали? Когато разбрахме за трите минути.

Глицки отиде до мишената, измъкна забитите в центъра стрелички и се върна до бюрото.

— Разбира се. Отидох там по служба. Помислих си, че Теръл може да го използва. Защо?

Харди сви рамене.

— Ей така. Питам.

Глицки хвърли първата стреличка и улучи стената под мишената.

— Тези са тежки — отбеляза той. — На моите хлапета са много по-леки.

— Двайсет грама. — Харди направи физиономия при вида на дупката в мазилката. — Със стоманени върхове. Хубави са.

Глицки хвърли и последната. Тя закачи ръба на мишената и отново изкърти стената. Инспекторът тръгна към вратата и спря, преди да излезе.

— Не знам — каза той. — Може и да се счупят.

И си тръгна.

 

 

Първият почти бе свършил, а му оставаха само още четири работни дни — Вилърс бе дала седмица почивка на всички, преди да започне втората фаза на процеса. Харди беше доволен, че има време, за да се подготви, но вероятната причина го тревожеше — изборите наближаваха и Вилърс може би даваше на Пауъл възможност да се окопити.

Разбира се, не би могъл да го докаже, но това не му пречеше да подозира.

Фримън го нямаше в кантората, което не беше лошо. Писнал му бе с театралниченето си. Беше писнал и сам на себе си, бесен, че се е поддал на настояванията на по-възрастния му колега, на обаянието му. Поне половин дузина пъти бе чувствал, че е прав и че би трябвало да настоява на своето, но донякъде пък му се и искаше Фримън да е прав. Ако беше спечелил, сега нямаше да се налага да измъква Дженифър от газовата камера, да поеме тази огромна отговорност. Дотолкова му се бе искало да се отърве от нея, че бе убедил сам себе си, че стратегията на Дейвид е правилна.

Укоряваше се заради собствените си пропуски. Няколко пъти бе минавал с колата от „Олимпия Уей“ до банката и се бе опитвал да открие пряк път.

Прекия път. Вярваше — никога не се бе съмнявал в това, — че Дженифър е бягала по маршрута, по който тя твърдеше, че е бягала. По асфалтираните улици. Беше проверил картата. Убедил бе сам себе си, че всичко е както трябва. Дори и Дженифър да бе минала по малко по-къс път, стига да се бе движила само по улиците, не би могла да стигне до банката и да убие Лари за това малко време.

Сега вече знаеше, че не е обърнал внимание на двора на болницата. Разбира се, че я беше виждал. Знаеше, че я има. Но не си бе направил труда да излезе от колата и да мине разстоянието пеша. На картата болницата бе нарисувана като квадрат, в който не се виждаха алеи, само правоъгълните постройки… приличаше на крепост, не на парк, през който би могъл да мине всеки. Имаше стена, а защо бе решил, че в нея няма портали? Защо не бе отишъл да погледне?

Защото беше прекалено умен, за да е полезен на себе си, на Фримън и на Дженифър. Всичките му внимателни изчисления и разсъждения около времето и разстоянието не струваха пет пари. Беше подвел Фримън и го бе натикал в лапите на Пауъл. Може би не трябваше да се упреква чак толкова, но така или иначе, болката и терзанията си оставаха.

 

 

Харди винаги бе смятал себе си, поне на теория, за привърженик на смъртното наказание. Но не смяташе, че то играе възпираща роля. Според него, екзекуцията премахваше възможността осъденият да убие още някоя невинна жертва — ако някога бъде амнистиран или дори в затвора, зад решетките.

Обичаше да дава примера с комара — ако те ухапе комар и го убиеш, поне ще си сигурен, че точно този комар няма да те хапе повече. Не беше нужно останалите комари да научават за това и да се въздържат — ако те ухапе още някой, убиваш и него. По този начин намаляваш и броя на комарите. Само че той познаваше Дженифър. Тя не беше комар. Можеше да си обясни защо е направила това, ако го беше направила тя, разбира се. И не смяташе, че трябва да бъде екзекутирана заради него.

Тук, разбира се, аргументите му не бяха особено добри — всеки убиец има познати. Някои от тях си дават сметка какво гадно детство е имал той или каква несправедливост е преживял, така че могат да си обяснят защо е извършил убийството. Само че и жертвите са хора, и те имат близки, които ги обичат. Тогава?

Ами самите жертви? Те не са искали да се превърнат в такива, нали? Най-често не… А тези като Дженифър? Двама съпрузи, които са я пребивали до смърт, които са превръщали живота й в ад…