Джон Лескроарт
Тринадесетият съдебен заседател (41)

39

— Добро утро, дами и господа. Няма да ви отнема много време с встъплението си. Предполагам, че и без това вече ви е омръзнало да седите в тази зала. И така, от една страна не искам да ви отегчавам допълнително, а от друга — не искам да обиждам вашата интелигентност.

Все пак мисля, че ще е полезно да обобщим това, което се случи тук досега и най-вече представените факти, защото всъщност в съдебните дела ние се интересуваме единствено от тях. Доказват ли представените ни факти, извън всякакво разумно съмнение, че Дженифър Уит е убила съпруга и сина си? Като вземем предвид видяното и чутото в тази зала, дами и господа, а обвинението представи всичко, което би подкрепило тезата му, можем да дадем само един отговор — не.

Позволете ми да повторя: фактите, представени ни в хода на делото, не са достатъчни, за да заключим по категоричен начин, че Дженифър Уит е убила съпруга и сина си, а това е единственото условие, за да бъде осъдена тя.

Фримън стоеше на едно място, говореше с нисък и спокоен глас, с пестеливи жестове, но видимо бе доволен от ефекта на думите си. Дори не поглеждаше към съдия Вилърс или Пауъл — представлението беше предназначено единствено за съдебните заседатели.

— Фактите трябва да доказват, че Дженифър Уит е извършила тези ужасяващи престъпления. Те не трябва да допускат друго тълкуване. Не можем да си кажем: „Възможно е да е била там и да е стреляла“. Трябва да сме абсолютно убедени. Не трябва да имаме никакво съмнение.

— Ваша светлост — Дийн Пауъл изглеждаше натъжен, че се налага да прекъсне Фримън, — това е поучение, не встъпление.

Изненадващо, според Харди, Вилърс отхвърли възражението. Явно се стремеше да проявява търпимост към защитата, за да не дава основания за преразглеждане на делото при евентуално обжалване.

Фримън нямаше причини да се радва, знаеше го и затова продължи направо:

— Какво трябва да докажем ние, защитата? Трябва ли да доказваме, че Дженифър Уит не е била у дома си? Че не е стреляла? Че не е имала любовник? Че може би не е знаела за застраховката на мъжа си и клаузата за удвояване на сумата, в случай на насилствена смърт? Не, не сме длъжни да доказваме тези твърдения. Прокурорът е този, който трябва да доказва. Господин Пауъл — Фримън обърна глава към него — трябваше да докаже, че Дженифър Уит е извършила нещата, в които я обвиняват, но той не успя да се справи със задачата си.

Харди не можеше да не се възхити. Дейвид Фримън беше борец от класа.

— Първо — той вдигна пръст, — никой, абсолютно никой, не потвърди по категоричен начин, че Дженифър Уит е била у дома си, когато са проехтели изстрелите. Този факт вече е достатъчен, за да породи съмнение. Второ — още един пръст — и не по-малко съществено, обвинението не ни предложи възможен мотив или поне правдоподобна хипотеза, обясняваща смъртта на Матю Уит. От вас искат да повярвате, че Дженифър Уит, поради някаква неизвестна причина, е застреляла единственото си дете. Нямаше дори и опит да се докаже, че наистина го е направила или да се обясни защо.

Дженифър все още преживяваше тежко всяко споменаване на Мат. Наведе глава, преглътна с мъка. Посегна към чашата пред себе си и отпи вода.

— Трето, свидетелката, според чиито показания обвиняемата е била близо до местопрестъплението, госпожа Барбието, нямаше никакво понятие точно колко време е минало между караницата, която е чула у съседите си и изстрелите. Възможно е да са минали цели петнайсет минути.

Четвърто, господин Алварес ни каза, че е видял госпожа Уит да тича надолу по улицата около минута след изстрелите. Една минута. Да си припомним показанията на господин Алварес относно тази прословута минута. Той ни увери, че от стаята на жена си направо е отишъл до прозореца в коридора на втория етаж, откъдето се вижда улицата. Разстоянието е десетина метра. За това време, а то със сигурност е по-малко от минута, госпожа Уит вече се е оказала пред портата на къщата си, с гръб към него.

Това, мислеше Харди, вече е ясно. И беше много съществено. Дори и да е бягала, Дженифър не би могла да слезе от втория етаж, да премине през всекидневната, през двора, да излезе през портата и да я затвори, за същото време, за което Алварес е изминал десетте метра от стаята на жена си до прозореца.

Фримън направи кратка пауза, за да подчертае ефекта на думите си.

— Да се спрем на още един факт. Господин Алварес твърди, че е разпознал Дженифър Уит. Аз не казвам, че лъже. Искам от вас единствено да се замислите как е възможно да е толкова сигурен, след като не е видял лицето й. Това е голям фокус.

Вилърс се смръщи, но не се намеси — вероятно поради същата причина, поради която не се намеси и първия път.

— След това — продължи Фримън, — да отделим минута и за недоказаната интимна връзка между подсъдимата и доктор Кен Лайтнър, тъй като обвинението се впечатли твърде силно, когато стана дума за нея. Доктор Лайтнър отрече съществуването й под клетва. Можете да се съмнявате, разбира се, но не забравяйте, че твърдението на инспектор Теръл бе заличено от протокола като спекулативно. Това означава, че е недоказано. Съществуват ли каквито и да било доказателства, че Дженифър Уит и нейния психотерапевт са били в интимни отношения, когато и да било? Отговорът отново е „не“. — Фримън направи кратка пауза и добави: — Не, не и не. — След разговора си с Лайтнър би могъл да го твърди с пълна увереност.

Фримън отиде до масата на защитата и отпи глътка вода. След това вдигна поглед към публиката, сякаш за да се увери, че все още е център на вниманието. Кимна удовлетворено и вдигна пръст.

— Въпреки, че не сме длъжни да доказваме каквото и да било, ще ви демонстрираме колко лесно господин Алварес би могъл да сгреши при разпознаването на госпожа Дженифър Уит, което е и станало. Освен всичко това, най-накрая ще представим убедителни и неоспорими основания да смятаме, че Дженифър Уит не е могла да убие Лари и Матю, защото не е била в къщата, когато те са били застреляни. Не е възможно да е била там. Точно както нямаме достатъчно доказателства, че клиентката ми е убила първия си съпруг, Нед Холис, така нямаме достатъчно доказателства, че е убила и втория, както й, за Бога, собственото си дете! — Вдигна пръст към Дженифър. — Пред вас седи една жена, която е несправедливо обвинена. Жертва, а не престъпник! Но госпожа Уит е невинна не само в юридически смисъл. Тя е невинна и пред Бога, и пред съвестта си.

* * *

В по-мрачните моменти Харди се питаше дали нещо не витае във въздуха на Сан Франциско. Често бе чувал за някакви плесени или спори, носени от соления вятър над града, благодарение на които ставали някои от местните кулинарни чудеса — ръжените хлебчета или сухите италиански колбаси, например. Но той се чудеше дали въпросното нещо няма и по-мрачна страна — може би имаше някакъв неизвестен паразит или химикал, който неизменно попарваше надеждите във всяко едно начинание — дори футболните срещи. Любимият му отбор, „Джайънтс“, бе започнал сезона отлично, но съвсем малко не достигна, за да вземе титлата и изкушението за това да се обвини въздуха, бе огромно.

Беше октомври, а Харди не гледаше мачовете. В началото, с първите обнадеждаващи победи, той вярваше, че и делото на Дженифър ще мине по същия начин — че ще бъде оправдана. Сега чувстваше, че това ще е поредната провалена надежда — както при футбола. Защото въпреки опита и ловкостта на Дейвид Фримън, въпреки всичко, което самият той бе открил, въпреки победата по първото обвинение и отличния кръстосан разпит на Флорънс Барбието и Антъни Алварес, сега имаше чувството, че губят.

След като се заговори за интимна връзка между Дженифър и Лайтнър, въпреки опитите на Фримън да неутрализира лошите последствия, изглежда вятърът бе сменил посоката и вече не издуваше платната им. Разбира се, Фримън никога нямаше да се признае за победен предварително, дори нямаше да се съгласи, че съществува възможност да загуби делото, но колкото и да се опитваше да поддържа кораба в изправност, баластът — тежестта на всички очевидни лъжи на Дженифър — изглежда бе прекалено много. В залата се прокрадваше чувството, усещането, че всички пируети и аргументи на защитата не водят към истината, не служат на справедливостта.

Съдебните заседатели нямаше да гласуват за невинността на Дженифър, ако не ги убедяха, че съществува и друга истина — истина, която не са забелязали. Известно време и самият Харди вярваше в съществуването на такава истина. Вярваше, че и заседателите ще повярват, а нали тъкмо това е разумното съмнение?

Сега — може би действително се дължеше на някакво във проклятие въздуха — нещата не вървяха никак добре и ако не откриеше поне един убедителен „друг идиот“, след разкритията за отношенията между Лайтнър и Дженифър, състезанието можеше да свърши наистина зле.

 

 

В понеделник Дженифър влезе в съдебната зала, придружена от Дейвид Фримън и един пристав. За разлика от друг път, сега беше облечена в спортен екип, с маратонки. Косата й беше завързана на опашка на тила и Харди си помисли, че спокойно може да мине за седемнайсетгодишна.

Вилърс забеляза облеклото й веднага, щом зае мястото си и се смръщи.

— Господин Фримън, приближете се, моля.

Харди видя как Дейвид кима, жестикулира, обяснява. Не се чуха гласове. След малко Фримън се върна усмихнат.

— Нищо не можа да направи.

Призоваха Лайза Дженингс, облечена също като Дженифър. Публиката разбра за какво става дума и зашумя. Вилърс удари с чукчето, за да въведе ред.

Лайза не беше точно копие на Дженифър, но със спортния екип и прическата — Фримън й бе платил да намали косата си — между двете имаше безспорна прилика. Лайза беше малко по-слаба и няколко сантиметра по-висока, но това се забелязваше само, ако застанеха една до друга.

Според Харди Лайза не трябваше да дава показания — беше достатъчно да се призове Алварес отново и да се види реакцията му. Но Фримън просто не бе в състояние да се сдържи.

Въпреки всички предупреждения на Харди — защото Пауъл лесно би могъл да се справи с показанията на Лайза Дженингс — старият печен адвокат държеше на всяка цена да я разпита.

— Ще прозвучи правдоподобно — каза той на Харди. — Ще видиш.

Беше прав — показанията на Лайза прозвучаха правдоподобно. Чула изстрелите, спряла пред портата, след малко продължила да тича нататък. Проблемът, както Харди бе предвидил, се състоеше в това, че нямаше как да докажат, че това е станало на 28 декември. Пауъл не можеше да не се възползва от този пропуск.

— Госпожа Дженингс, колко пъти месечно бягате по „Олимпия Уей“?

— Няколко пъти седмично. — Лайза Дженингс се оказа приветлива и симпатична жена. Беше готова да помогне, с каквото може. — Може би петнайсет… двайсет пъти в месеца.

— А откога го правите?

— Повече от две години. Близо три.

— Значи сте минавали покрай къщата на семейство Уит колко… примерно двеста пъти?

— Нещо такова.

— А водите ли дневник за това, по кои маршрути минавате и в кои дни?

— Не. Просто бягам. — Лайза погледна Фримън, после се обърна към Пауъл.

— Значи не знаете, няма как да сте сигурна точно кога сте чули гърмежите на „Олимпия Уей“?

— Чух ги само веднъж.

— Бяха два последователни, като изстрели, така ли?

— Да.

Пауъл кимна. Не бързаше. Погледна към съдебните заседатели с озадачена физиономия.

— Аха. А след като чухте тези напомнящи изстрели гърмежи, съобщихте ли за тях в полицията?

— Не.

— А защо?

— Не знам. Реших, че не са изстрели.

На лицето на Пауъл се изписа удивление.

— О!? А защо решихте, че не са.

— Не съм сигурна… Тогава ми се стори, че може да са от ауспух.

— Можело е да са от ауспух?

Фримън се опита да възрази, но още преди да изложи аргументите си, Пауъл оттегли въпроса.

— Споменахте думата „тогава“. Кога стана това? На двайсет и осми декември миналата година ли?

— Не съм казвала това. — Лайза погледна Фримън.

— Така е. Затова и питам. — Пауъл се усмихна — самата любезност. — Не бързайте.

— Не мога да си спомня датата със сигурност.

Удивлението отново се появи.

— Но е било миналата зима, нали?

— Струва ми се, че да. Във всеки случай беше преди няколко месеца.

— А не може ли да е било повече?

— Ваша светлост, това е подвеждане на свидетеля. — Фримън стана, макар и да знаеше, че ще загуби. Така и стана.

— Не мисля — обади се Вилърс. — Продължавайте.

— Възможно ли е да сте чули гърмежите по-рано? — попита Пауъл благо.

Изведнъж Лайза повиши глас:

— Не знам кога беше! — Сякаш се стресна от избухването си. Погледна съдията, после Пауъл и повтори по-тихо: — Не знам кога беше.

— Благодаря ви, госпожа Дженингс. Нямам повече въпроси.

 

 

Краят наближаваше.

Първоначалното намерение на Фримън беше да призове Алварес и да му посочи двете жени — Лайза и Дженифър, за да демонстрира пред съдебните заседатели възможността да е сгрешил. Самото появяване на Лайза в спортен екип донякъде постигна тази цел, макар и ефектът да бе далеч от този, който Харди бе очаквал, докато дебнеше сутрин в колата си.

Сега, след като Пауъл се бе справил с възможността за обърканата самоличност, им оставаше единствено разликата във времето.

 

Макар и в понеделник следобед никой да не беше заспал, Харди не можеше да не признае, че съдебната зала прилича на някогашните следобедни уроци по физика в училище, които най-често прекарваше в дрямка.

Фримън се бе заел с Изабел Рийд — чернокожата жена от банката, която толкова бе харесала Глицки при посещението им преди повече от година. Бяха провели предварителен разговор с нея и бе станало дума за трите минути разлика в часовниците, но Фримън изрично бе настоял да не я споменава, ако не я попитат. Каза й, че ако фактът излезе наяве, би могла да си има неприятности.

Харди не беше склонен да приеме това, но отново мнението му не бе възприето. Фримън реши да повдигне въпроса само в случай, че прокурорът е научил. Все още имаше вероятност и да не се стигне до тези три минути.

Госпожа Рийд зае свидетелската банка и Фримън показа компютърната разпечатка. От нея ясно личеше, че в 9:43 Дженифър Уит е била пред банковия автомат, за да тегли пари.

На статив до свидетелката бе поставена увеличена карта на квартала. В петък Гейдж бе посочил най-краткия път от къщата на Дженифър до банката и той бе очертан с червено, за да го виждат съдебните заседатели. Червената линия описваше голям полукръг, покрай двора на местната болница.

Всъщност това нямаше нищо общо с възможните показания на госпожа Рийд, но Фримън видя начин да реши проблема. Не би могъл да допусне подобна дреболия да му пречи. Придаде си озадачен вид и заговори:

— Госпожо Рийд, моля ви да погледнете тази карта. Може би вече чухте, че според полицай Гейдж разстоянието от къщата на семейство Уит до вашия клон на банката е два километра и седемстотин метра.

— Да.

Фримън продължи да се мръщи.

— Той каза два километра и седемстотин метра. Това вижда ли ви се реалистично?

— Ваша светлост — Пауъл стана, — приемаме, че червената линия представлява разстояние от два километра и седемстотин метра.

— Продължавайте по същество, Фримън — обади се Вилърс. — Какво целите с това?

Вратата му бе отворена и той се усмихна.

— Ще се радвам да обясня, ваша светлост. — Обърна се към свидетелката и продължи: — Казахте ни, че госпожа Уит е изтеглила пари от сметката си точно в девет и четирийсет и три, нали?

— Да.

— Една от свидетелките, госпожа Барбието, потвърди, че е чула гласа на обвиняемата и две минути след това се е обадила в полицията, тоест в девет и четирийсет. Сигурна ли сте, че времето, което ни давате, е точно?

— Да. Било е девет и четирийсет и три. — Госпожа Рийд беше добре облечена, самоуверена, спокойна — почтен свидетел, при това с документ, от който бе видно, че Дженифър Уит наистина е изтеглила пари точно в 9:43.

— С други думи, госпожо Рийд, да обобщим. Това, ваша светлост — той се усмихна на Вилърс, — беше и целта ми. Оказва се, че Дженифър Уит е била в къщата си в девет и трийсет и осем, което е било, по думите на госпожа Барбието, две минути преди да се обади на полицията в девет и четирийсет. От нас се иска да повярваме, че пет минути след това се е намирала пред банков автомат на близо три километра разстояние?

Това оказа търсения ефект. Съдебните заседатели изведнъж осъзнаха за какво става дума. В залата се разнесе доволен шепот — или поне така се стори на Харди. Дори и Вилърс изглеждаше впечатлена, след като направи аритметиката в главата си. В края на краищата, може би не всичко беше загубено?

Твърденията на обвинението ставаха невъзможни — или Дженифър беше излязла преди да са били чути изстрелите и тогава очевидно не тя бе дръпнала спусъка, или, в противен случай, бе взела разстоянието до банката за нереално кратко време. Че е била в банката беше доказано. Следователно не беше убила никого.

— Дори госпожа Барбието да се е обадила на полицията десет минути след като е чула изстрелите — продължи Фримън, — те не са били произведени преди девет и трийсет и една, както потвърди шофьорът Фред Ривера.

Фримън продължаваше да говори разпалено, без да задава никакви въпроси на свидетелката, но по някаква причина Пауъл не реагираше. Харди погледна към масата на обвинението и сърцето му се сви — прокурорът се усмихваше!

Вилърс също продължаваше да слуша търпеливо. Дейвид продължаваше да не обръща внимание на свидетелката и да говори направо на съдебните заседатели, сякаш произнасяше пледоарията си.

— Нека допуснем дори, че Дженифър Уит си е била у дома, на горния етаж, когато е пристигнал Фред Ривера. Да приемем, че Лари и Мат са били застреляни минута след това, в девет и трийсет и две. Ако е тръгнала незабавно или минута след това, както твърди Антъни Алварес, клиентката ми е трябвало да измине разстоянието за десет минути. Това означава километър за около три минути и половина, а тази скорост е непостижима и за професионален лекоатлет. Дженифър Уит просто не би могла да го направи.

Вилърс, за момент заслушана в аргументите, се осъзна и погледна Пауъл с укор — несъмнено ядосана, че оставя защитника да се превъзнася. Но прокурорът отново не реагира. Най-накрая Фримън седна на мястото си, а Дийн Пауъл стана небрежно, пооправи сакото си, прокара пръсти през косата си, като човек на коктейл.

— Госпожо Рийд — започна той, — знаете ли дали часовникът на банковия автомат е точен?

Харди се наклони към Фримън.

— Той знае — прошепна му. — Откъде е разбрал?

Фримън поклати глава и стисна устни. Дженифър попита какво става и той я потупа по ръката.

Госпожа Рийд направи опит да се измъкне.

— Не съм сигурна, че разбрах въпроса. Точен? Дали измерва времето точно? Бих казала, че да.

— Нямах предвид точно това. — Пауъл й се усмихна и се обърна към съдебните заседатели. — В този процес чухме много неща за времето… според компютъра на пощенската служба, часовника на дежурния диспечер в полицията, на банковия автомат… Питам се дали всички те не са свързани с някакъв по-голям компютър или нещо друго?

Госпожа Рийд разбираше накъде бие, но не можеше да направи нищо. Каквито и неприятности да възникнеха, тя нямаше намерение да лъже под клетва.

Каза го.

Пауъл, естествено, се престори на потресен.

— Искате да кажете, че защитата е знаела за тази разлика от три минути? Че при вдъхновената си реч преди малко господин Фримън не е сметнал за нужно да я спомене?

На Харди му се стори, че Вилърс се усмихва. Побиха го тръпки. Пауъл си бе отмъстил.

— Да.

— А защо вие не ни казахте за нея? Сметнахте, че не е съществено?

— Не. Но господин Фримън ме предупреди, че мога да си имам неприятности.

— Господин Фримън ви предупреди, че може да си имате неприятности?

— Да.

— Какви неприятности?

— Не знам. Може би с полицията.

Харди закри очите си с длани. Мина му през ум, че така няма да направи добро впечатление, но поради липса на дупка, в която да потъне, просто нямаше друг избор.

Пауъл продължи:

— И така, с тези три минути разлика, стават общо тринайсет минути, нали? Това вече означава един километър за около пет минути, което също е доста бързо, но пък е постижимо. Не е нужно да си лекоатлет, за да постигнеш този резултат.

— Не знам… — Госпожа Рийд бе почти докарана до сълзи — от страх или от гняв, че е поставена в това положение.

— Възразявам!

Но Вилърс посочи чукчето си.

— Недейте, господин Фримън.

Пауъл изчака, доволен от последната реплика на Вилърс и продължи:

— След като разполагаме с тази карта, нека я използваме. Вие познавате района, нали?

— Да.

— Моля погледнете тук. Червената линия заобикаля двора на болницата, нали? Виждали ли сте това място?

— Да. Понякога обядвам там.

— Искате да кажете, че всеки може да влезе, така ли е?

— Да. Аз го правя всеки ден.

— Госпожо Рийд, бихте ли взели червения маркер, който използвахме? Очертайте моля ви пътя през двора, по който може да се мине, така че да го видят съдебните заседатели.

Всички впериха погледи натам. От „Олимпия Уей“ до банковия клон се получаваше почти права линия.

— И мястото е равно?

— Възразявам.

— Отхвърля се.

— Не, господине, наклонено е.

— Тоест, от „Олимпия“ се спуска към банката?

— Да.

— Така — завърши Пауъл, — ако човек мине през двора на болницата, разстоянието по права линия е само осемстотин метра, при това по наклон. Дори обвиняемата да е излязла от къщата си в девет и четирийсет, би могла да вземе разстоянието почти ходом.

* * *

До петък Харди имаше чувството, че ще полудее. Седеше в кабинета си, слизаше долу до кабинета на Фримън, отиваше до затвора, за да разговаря с Дженифър или зяпаше витрините на магазините. Очакването на присъдата беше особен вид ад.

Ако загубеха първата фаза, оттук нататък делото щеше да е негово и само негово. Фримън дори нямаше да присъства в съдебната зала — нямаше причина да е там. Щеше да подготвя обжалването, да опита да оспори процеса, но така или иначе, вече нямаше да играе активна роля в залата.

Когато Дейвид му бе предложил да се ангажира с втората фаза на процеса, Харди не си бе дал сметка какво означава това. А трябваше. Сега единствен той щеше да поеме отговорността да убеди същите тези съдебни заседатели, че Дженифър не бива да бъде изпращана в газовата камера, тъй като има смекчаващи вината обстоятелства. Негова работа беше да ги открие и да ги разясни на съдебните заседатели.

Но всичко това бе свързано с убеждението му, че Дженифър ще бъде призната за виновна. Въпреки, че обвинението не бе изнесло процеса блестящо, въпреки че и Фримън далеч не бе водил защитата слабо, макар и да имаше някои пропуски.

Не, ако съдебните заседатели признаеха Дженифър Уит за виновна, причината за това щеше да е, че я смятат за себична и коравосърдечна лъжкиня, която е имала наглостта да краде пари от мъжа си и да го мами, жена, която и в момента е изпълнена по-скоро с гняв, отколкото с разкаяние. Жена, която е напълно способна да извърши това, в което я обвиняваха. Съдебните заседатели нерядко вземаха решения на подобни основания, особено ако и двете страни не са били кой знае колко убедителни по време на процеса.

И най-голямата тревога за Харди бе фактът, че след като тези хора веднъж са повярвали, че Дженифър е безсърдечна кучка, едва ли след това ще са склонни да проявят милост към нея…

Обади се на Франи и я помоли да остави децата за час-два на Ерин, за да обядват заедно. Когато дойде, двамата застанаха пред приемната на Филис, за да изчакат Фримън. Телефонът иззвъня.

— Дейвид Фримън и сътрудници — изрече Филис стандартния отговор на всички позвънявания. После заслуша и присви устни. — Благодаря ви. — След това, сякаш забравила за присъствието на Харди и жена му, натисна бутона и каза:

— Господин Фримън, съдебните заседатели са готови с решението си.

 

 

Залата се препълни с журналисти за съвсем кратко време. Харди намери място за Франи при един познат репортер на втория ред.

Въведоха Дженифър и тя зае мястото си. Беше с бяла блуза, пола и обувки с ниски токове. Фримън я потупа по ръката, но тя сякаш не забеляза. Седна с безизразно лице, сякаш не изпитваше никакви чувства.

Когато Вилърс я подкани, тя стана. Харди и Фримън също. Съдията пое листа от служителя, прочете го и го върна.

— По първия пункт на обвинението намираме Дженифър Лий Уит за виновна в предумишленото убийство при особени обстоятелства на Лари Уит.

Харди почувства как стомахът му се свива. Обърна се към Дженифър, за да види реакцията й. Както очакваше, такава липсваше. Не, не съвсем. Едно-единствено мускулче на челюстта й помръдваше, но само толкова — все едно чакаше на кръстовище да се смени светофара. Погледна към съдебните заседатели — и те го бяха забелязали. Студена жена, може би си мислеха.

Залата зашумя, Вилърс призова към ред.

— По втория пункт на обвинението — продължи да чете служителят, — намираме Дженифър Лий Уит за виновна в предумишленото убийство при особени обстоятелства на Матю Уит.

Фримън я улови за лакътя. Тя нямаше вид на човек, който има нужда от помощ. Привидност и реалност.

 

 

Няма да рухна. Няма да позволя да ме пречупят. Удрят те, блъскат те, мачкат те всеки ден. За тях е удоволствие да те гледат как се мъчиш. Молиш ги да ти дадат още една възможност, обещаваш да си по-добра, каквото и да е… Променяш се и повече няма да си ти, стига да престанат да ти причиняват болка.

Сега това не престава. Особено след Мат.

Но няма да им позволя. Плачът не помага. Не ми помогна с Лари, не ми помогна с Нед, дори с Кен и адвокатите. Мислят си, че е преструвка. Не знаят как се чувствам, а дори и да знаеха, щеше да им е все едно.

Защо трябва да ги убеждавам? В какво? Че не съм чудовище? Защо ми е? Разбира се, признаха ме за виновна. Винаги са ме смятали за виновна…

И донякъде съм виновна. Затова, че стигнах дотук, затова, че съм такава — празна, употребена. Ако ги оставиш да те удрят прекалено дълго, преставаш да си ти. Човекът, който си ти изчезва, скрива се.

Повече няма да им доставям това удоволствие. Това е нещо… Може би ново начало?

 

— Наистина не вярвах, че ще я осъдят. — Стълбите пред съда. Вятърът развяваше косата на Фримън във всички посоки. Облаците бяха надвиснали като тежка сива пелена. Харди прегърна Франи през кръста, защото тя не се чувстваше добре.

Беше изчакала залата да се опразни, докато се върне Харди, който отиде при Фримън и Дженифър.

Но Дженифър не бе проявила желание да разговаря за каквото и да било.

Поне не с Фримън.

Каза му с гневна усмивка, че е имал късмет, защото я е накарал да му плати предварително. Ако знаела, че ще загуби… Нали бил най-добрият адвокат?

Фримън обясни, че не всичко е свършило, че реакцията й е нормална, че ще работи по обжалването. Имало основания…

Харди изслуша част от всичко това, извини се и излезе — щеше да поговори с Дженифър по-късно, насаме. Отиде при Франи. Тя искаше да се приберат вкъщи.

Фримън ги настигна на стъпалата. Искаше, нуждаеше се от… След дъжд качулка. Той все още оспорваше.

— Всичко стана заради тези три минути.

Харди почувства, че трябва да каже нещо.

— Вината за това беше моя.

Фримън го тупна по рамото.

— Глупости. Не се заблуждавай. Отговорността беше изцяло моя. След като е имало начин да стигне до банката за пет минути, вместо за единайсет, трябваше да го открия. Все едно. Мога да се опитам да възбудя ново дело. Вилърс трябваше да прекрати това, след като отпадна първото обвинение.

След дъжд качулка? Харди не вярваше, че Фримън желае да мине през всичко това още веднъж. Не мислеше, че има и законни основания. Но предпочиташе сега да не говори за тези неща.

— Може би трябваше да притиснеш Лайтнър — каза той вместо това. — Ако наистина са имали интимна връзка, можеше да твърдим, че и той има сериозен мотив да убие Лари.

Фримън поклати глава.

— Има много „ако“. Ако го докажем, ако нямаше алиби… Да не говорим, че успя да ме убеди до голяма степен, че не би направил подобно нещо. Не, Диз, Лайтнър само щеше да увеличи недоверието към Дженифър. Съдебните заседатели трябваше да го виждат колкото е възможно по-малко.

— Моля ви — обади се най-накрая Франи. — Дизмъс, не се чувствам добре. Извинявай, Дейвид, това не ми понесе. Дженифър не е стреляла по мъжа си и сина си. Току-що съдът извърши чудовищна грешка.

Фримън понечи да отговори, но поредният силен порив на вятъра му попречи. Замисли се, видя лицето на Франи, приближи се до двамата и ги прегърна.

— Хайде, прибирайте се. Починете си. Диз, заведи я вкъщи.

 

 

Качиха се в колата и Франи заплака. Харди пусна чистачките, защото започна да ръми. Франи улови ръката му и я стисна в скута си.

— Ти си по-разстроена, отколкото беше тя.

Франи поклати глава.

— Не. Тя просто се държеше така. Опитваше се да скрие какво всъщност изпитва.

— В такъв случай трябва да е свръхчовек. — Харди погледна косо към жена си.

Франи кимна.

— Тя не е убила Мат, Дизмъс. Не е убила и Лари. Вярвам й.

Стисна ръката й. Не знаеше какво да каже.