Джон Лескроарт
Тринадесетият съдебен заседател (12)

11

На избледняващата дневна светлина къщата на семейство Уит изглеждаше впечатляваща. Предишната вечер, когато Франи и Харди минаха покрай нея с колата си, мястото им се стори усамотено. Улицата минаваше покрай някаква детска площадка. Беше тихо, призрачно. Работещите улични лампи хвърляха лъчи през ранните пролетни листа на дърветата, надвиснали над уличното платно. Живите плетове бяха високи и добре подравнени.

През деня усещането за самота и уединение беше дори по-силно. Харди слезе от колата и огледа къщата на Дженифър, на два парцела от парка, откъм южната страна на улицата. На запад блестеше океана, а на север се виждаше небостъргача „Сутро“, протегнал ръждясалите си ръце към небето. Мина му през ум, че някои от дву– и триетажните къщи могат спокойно да се намират и в най-богатите квартали на града — величествени и великолепни, в тях може би живееха хора, които не биха забелязали липсата на триста хиляди долара, ако изчезнат достатъчно бавно.

Плетът на семейство Уит — около метър — не беше висок колкото другите, но беше не по-зле поддържан. Пред него имаше бяла телена ограда с шипове. Портата беше затворена, а плетът свиваше под деветдесет градуса и продължаваше покрай правата алея навътре през двора.

Мина му през ум, че допреди два дни Дженифър бе живяла тук, бе влизала и излизала, без да си дава сметка, че в същия момент някъде са преценили, че има достатъчно основания за задържането й. Неприятна мисъл.

Но не по-неприятна от чувството, което го обзе, когато превъртя ключа. Някъде наблизо се разлая куче. Не спираше. Харди зачака собственикът му да излезе и да го успокои, да провери защо лае. Това не стана. Не стана нищо и бесният лай продължи. Би могъл да е крадец, въоръжен с щанга, а не адвокат, на когото са поверили ключ. И — очевидно — никой не би се заинтересувал от него.

И сред подобни съседи се бяха намерили двама очевидци за времето на убийството и още няколко за пристигането на пощенското камионче? Теръл трябва да е бил много убедителен, каза си Харди.

Влезе и след около минута кучето млъкна.

Къщата беше бяла. Подът в антрето беше от бял италиански мрамор на розови ивици. Меката мебел във всекидневната беше модерна, бяла, шкафовете и етажерките — черни. Кремав килим се простираше от стена до стена. Сред окачените картини Харди разпозна репродукция на „Майка изяжда детето си“ на Гоя. Приближи се и разгледа още няколко репродукции и оригинали, които не би окачил и в тъмен заключен килер, да не говорим за всекидневната на къща, в която има малко дете.

В бележника си записа да напомни на Фримън да не допуска журналисти до това място. Предположи, че обстановката отразява вкусовете на Лари, не на Дженифър.

На целия долен етаж всичко беше безукорно чисто, стерилно. Кухнята — бели и черни квадрати на пода, бели и черни мебели — сякаш никога не бе използвана. Над печката висяха медни съдини.

Тишината бе тежка — Харди се улови, че ходи на пръсти из стаите на първия етаж. В трапезарията видя черна лакирана маса и шест стола. Библиотека, пълна най-вече с медицински книги. Никакви романи — само биографии и история. Малка стаичка с камина, канапе и поставка за списания. Никакви списания. Дръпна покривката на леглото — нямаше чаршафи.

Спря в долния край на стълбата. Нима Дженифър бе обитавала тази къща? Не се виждаше никакъв признак за живот. Отбеляза си да я попита да не би през последните месеци да е била другаде. И къде.

Месец след като с Франи се нанесоха в новата си къща, от един лунапарк й купи картичка с надпис: „ЧИСТАТА КЪЩА Е ПРИЗНАК ЗА ПОХАБЕН ЖИВОТ“. Сега тя висеше гордо в кухнята. Реши че няма смисъл да проверява дали и Дженифър случайно няма такава.

Горе бе съвсем същото. Вляво беше стаята на Мат — оправено легло, старателно подредени играчки. Слънцето залязваше и изпълваше пространството вътре с оранжев блясък. Оттам се влизаше в баня и нарисуваните с шаблон морски кончета на стената бяха единственият признак засега, че някой е живял тук.

Мина отново покрай стълбата и спря, за да погледне надолу към всекидневната и трапезарията. Бяло. Черно. Огледала, метал и сгъстяващ се полуздрач. Прииска му се да свършва колкото се може по-бързо и да се махне оттук.

Голямата спалня го изненада. Жълтата полицейска лента все още беше там — не залепена на вратата, а се търкаляше на пода отпред. Прекрачи я и влезе.

След като специалистите от полицията бяха свършили работата и чистачките бяха почистили, Харди изведнъж се почувства уверен, че Дженифър не е стъпвала в тази стая. Върху голия матрак на леглото имаше сгънати чаршафи и одеяла, на шкафа до вратата към банята видя кърпи, валма прах по ъглите.

Не знаеше дали си го въобразява, но му се стори, че вижда следи от кръвта. Беше тъмно и щракна ключа на лампата. Крушката изпука и изгоря. На двете нощни шкафчета край леглото също имаше лампи и той бързо, неспокойно, отиде и натисна копчето на едната. Така беше по-добре. Заобиколи леглото и запали другата. Наведе се и прокара ръка по белия мъхест килим. Стори му се, че вижда петно. Както и очакваше, не откри нищо, но все пак почувства облекчение.

Изправи се. Беше по-спокоен. Запали лампата в банята и надзърна. И тук нямаше признаци за живот. Угаси лампите край леглото и излезе, като на прага спря за миг, за да погледне още веднъж стаята, в която бяха извършени убийствата.

В края на коридора, вляво, имаше още една врата. Лампата — този път не изгоря — му помогна да види безличен кабинет с шкафове, папки, рафтове с медицински списания. В средата имаше голямо черно бюро, добре подредено, покрито със зелена кожа. Харди седна зад него.

Очевидно и тук не бе влизал никой. Върху бюрото имаше дебел слой прах. Зачуди се дали полицаите са направили опис на вещите в тази стая и си даде сметка, че може и да не се е наложило. Самата Дженифър бе предоставила компрометиращия списък, „забравяйки“, че пистолетът липсва.

И, естествено, ако наистина не бе влизала в спалнята, нямаше как да предположи, че липсва. Това би могло да се окаже съществено. Трябваше да я попита. Записа си.

Продължи да седи и докато последните слънчеви лъчи се процеждаха през завесите на прозореца, се опита да си представи как ли е изглеждал животът в тази къща. Педантичният ред навсякъде, според него, би могъл да те докара до лудост. Просто човек нямаше къде да се отпусне, дори донякъде. Когато всичко това се натрупа, нямаше как да изпуснеш парата. Емоциите трябваше да се взривят…

Надраска последните си бележки върху бюрото и се загледа към прозореца. В този момент с лявата ръка напипа нещо. В горния ляв ъгъл изпод зелената кожа се подаваше лист хартия.

Беше от джобен бележник със спирала, неравномерно откъснат. Изглеждаше нехарактерно за Лари Уит — подобен човек не би могъл да понесе неравномерностите по края. Той би отрязал листа с ножичка или с острото си джобно ножче.

Харди се усмихна презрително при мисълта. Но имаше нещо по-съществено. Датата на листчето беше 23/12, а отдолу бе написано „НЕ!!!“. Освен трите възклицателни знака, беше подчертано два пъти и оградено в кръгче. Най-отдолу имаше телефонен номер, с код 213 — Лос Анджелес.

Харди го набра.

— Юридическа кантора.

Естествено, помисли си той. Представи се и поиска да говори с шефа. Часовникът му показваше пет и петнайсет, беше четвъртък, но юридическите кантори никога не спят — без никакво колебание му отговориха, че госпожа Клайн ще му се обади веднага.

Не беше съвсем веднага, но не се и забави прекалено. Реши, че госпожа Клайн или е имала много тежък ден, или е човек, с когото не би прекарал свободното си време.

— Съжалявам — каза тя, — не успях да схвана. Вие сте?

Харди обясни още веднъж — че представя клиентка в Сан Франциско и сред документите й е открил телефонния номер, който е набрал. Попита каква би могла да е връзката. Коя фирма? Реши да играе нейната игра не по-зле от нея.

— „Крейн и Крейн“. Коя е клиентката ви?

— Дженифър Уит.

Госпожа Клайн замълча.

— Името не ми е познато лично — заяви тя след малко и се засмя уморено. — Но това не означава нищо.

— А Лари Уит? Съпругът й. Може би някой от вашите адвокати знае? Вие управляващ съдружник ли сте? Дали ще е възможно да…

— Не, няма! — изведнъж гласът й стана рязък. Още една пауза, толкова дълга, че Харди реши, че е затворила.

— Госпожо Клайн?

— Ох, извинете ме. Моля ви. Просто не съм на себе си. Тази седмица… О, дори и това не е редно да казвам…

— Всичко наред ли е?

— Не, господин Харди, нали? Не всичко е наред.

— Съжалявам — каза той. Напрежението в големите фирми може би наистина беше такова, каквото го описваха слуховете. — Ще се обадя по-късно.

— Не, няма смисъл. Искам да кажа… — Чу се ридание. — Толкова съжалявам! Искам да кажа… господин Симпсън няма да бъде тук… Той е… беше… управляващият съдружник. Убиха го.

Като хипнотизиран, Харди изслуша фактите. Оказа се, че господин Симпсън е Симпсън Крейн, бивш управляващ съдружник на „Крейн и Крейн“. Преди седмица той и жена му били застреляни у дома им. Занимавал се с антипрофсъюзни дела и напоследък преговарял за някакви контракти. Подозирали, че профсъюзите са наели някой, за да го очисти, но полицията нямала никакви улики и всичко било в сферата на предположенията. Сега фирмата управлявал синът на Симпсън, Тод, но, както можело и да се очаква, никак не било леко.

Когато Харди затвори, навън бе станало съвсем тъмно. Сгъна листчето с телефонния номер и го прибра в портфейла си. Остави лампата на бюрото запалена, излезе в коридора, спусна се по стълбата и най-накрая — слава Богу — излезе навън.

— Боже мой! — прошепна.

* * *

Докато шофираше към дома си, донякъде за да се отърве от неприятното чувство, останало му от посещението в къщата на Уит, си позволи да се укори, задето бе нарекъл листчето с телефона „документ“. Ясно си спомняше първия път, когато бе срещнал тази дума като студент по право. Надутите фрази, претенциозността и въобще всичко в дефиницията му се бе сторило толкова нелепо и толкова откровено глупаво, че си бе направил труда да я запомни наизуст. Закле се като адвокат никога да не я употребява.

 

 

Терминът „документ“ тук се използва в най-широк смисъл и включва всички ръкописни, печатни, машинописни, графични и по друг начин запазени материали, репродуцирани или оригинални, включително неточни преписи, първоначални, междинни или окончателни чернови, проекти и записи от всякакъв вид, изготвени на ръка, по механичен, електронен, фотографски или друг път, както и аудио (например магнетофонни записи) и видео записи на всякакви изказвания, разговори и събития, включително, без ограничения, резюмета, адресни справочници, рекламни материали, споразумения, анализи, лични бележници, брошури, календари, диаграми, циркулярни писма, настолни календари, дневници, указатели, магнитни дискове, всякакви рисунки, финансови и други оценки, извлечения и изчисления, указания, печатни органи на организации или други публикации, инструкции, вътрешна и външна кореспонденция, фактури, номенклатури, професионални характеристики, счетоводни книги, лицензи, наръчници, бележки, организационни структури, памфлети, разрешителни, пълномощия, снимки, картини, планове, проекти, рекламни материали, публикации, платежни нареждания, графици, спецификации, стандарти, статистически анализи, стенографски записки, изследвания, магнетофонни ленти, телеграми, телетипни съобщения, видеокасети, ваучери, работни скици, чертежи, папки и така нататък.

 

 

Яребица на крушово дърво.

И сега, без да се замисля, бе нарекъл този къс хартия с дата, телефонен номер и два пъти подчертано НЕ!!! „документ“!

Никак не се радваше.

 

 

Риа, жената, която външно приличаше на Дженифър Уит, крещя и се кара на своя Джими толкова ядосано и дълго, че когато най-накрая надзирателката дойде и измъкна телефонната слушалка от ръцете й, за да я окачи на вилката, тя само наведе глава и се върна мълчаливо в килията си. В съседната килия Дженифър се надигна на лакът върху нара си.

— Не ми прозвуча добре.

— Това лайно! — След трийсетина секунди пауза Риа отново влизаше във форма. — Този педераст Джими ми каза, че трябвало да чакам още няколко дни! Можело и седмица! Седмица тук! Майната му! Ако се чука с някоя друга, ще го убия тоя кучи син!

— Какво точно ти каза? — попита Дженифър, като се надяваше да я зарази със спокойствието си. Подобен тон бе може би подходящ, когато е на смях, когато всички са заедно и се веселят, но когато е изблик на гняв… напомняше й за Лари, за други неща, за собственото й положение. От избухването на Риа я полазиха тръпки. Сви се върху изпоцапания гол дюшек и се опита да ги укроти. — За парите ли?

— Това мръсно лайно! — Риа сграбчи пластмасовата чашка, в която бяха пастата и четката й за зъби и я запрати към решетката.

— Риа, престани, моля те!

Риа престана да крещи и ругае, но след това направи няколко крачки, свлече се на пода и се разплака.

След малко Дженифър стана от нара и се приближи до решетката, която ги разделяше.

— Не успял да намери пари за гаранцията ли?

Риа поклати глава тихо.

— В началото каза, че трябвало да почакам най-много още ден-два. Сега вика, че без мен приходите му намалели и му трябвало повече време. Какво ще кажеш? Без мен приходите му намалели! — И тя отново се разрида.

— Колко ти трябват? — попита Дженифър.

— Какво?

— Колко пари каза, че ти е гаранцията. Пет хиляди?

Риа кимна.

— Защо?

Дженифър седна на пода, сви колене пред гърдите си и ги обви с ръце. Бе научила доста неща за затвора. Клара също знаеше много, както и Мерседес. Ако ти стиска и имаш пари, ако ножът е опрял до кокала, можеш да подкупиш надзирателите, да уредиш едно или друго. Беше се случвало много пъти.

— Още не съм съвсем сигурна — отвърна Дженифър, — но може би ще му помогна да ги намери. — Каза го съвсем тихо, после вдигна очи към Риа. Искаше да е сигурна, че ако някой друг чуе, ще може да отрече. Риа я гледаше с полуотворена уста, сякаш не вярваше на ушите си. — Разбира се, ще трябва и ти да ми помогнеш, ако се наложи.