Джон Лескроарт
Тринадесетият съдебен заседател (36)

34

Фримън грешеше. Пауъл не прие телевизионното му изказване за услуга.

Отново в кабинета на съдия Вилърс. Понеделник, 9:40 сутринта, съдебните заседатели бяха в залата и чакаха. Адриан, с малката си стенографска машина седеше в един ъгъл, готов да записва, защото нито една среща не можеше да не се протоколира.

Фримън, Харди, Пауъл, младият му помощник Морхаус и Вилърс заемаха почти цялото свободно място в кабинета. Или поне имаха това чувство — натясно, като в балон, в който налягането расте и чиито стени не могат да пробият.

— Никога не съм бил по-сериозен, ваша светлост. — Фримън изглеждаше особено неугледен в десетгодишния си костюм. — През почивните дни размишлявах много по въпроса, след като така щедро приехте иска ми въз основа на член 1118.1…

— Не може да става дума за никаква щедрост. Не се опитвайте да поставяте нещата на лична основа.

— Фактът си остава. Убеден съм, че нямаше да говорим за смъртно наказание, ако Дийн не се беше кандидатирал за главен прокурор.

— Ваша светлост — Пауъл се владееше както обикновено, но бе очевидно, че търпението му е на изчерпване, — господин Фримън много добре знае, че оставащите два пункта от обвинението изискват смъртно наказание.

— Тук има политическа окраска и ти го знаеш, Дийн.

— Няма нищо политическо.

Фримън се обърна към Вилърс.

— Нека го докаже, ваша светлост. Отложете делото за след изборите и вижте как нашият усърден прокурор ще съди Дженифър Уит тогава.

— Ваша светлост, обидните намеци на адвоката на защитата…

— Не намеквам нищо, ваша светлост. Имаме основание за обжалване още сега и ми се струва, че сме дяволски близо до поредното нарушаване на процесуалния кодекс. В края на краищата, може наистина да се наложи да поискам пренасрочване на процеса с нов състав.

Но с тези си думи Фримън не спечели голямата награда. Вместо това, съдия Вилърс вдигна пръст към него.

— В петък заявихте, че няма да настоявате за това. Няма да позволя да променяте мнението си по един и същи въпрос на всеки два дни.

Пауъл — вече определено си личеше, че е ядосан — прокара пръсти през косата си.

— Ако наистина желаеше делото да се гледа след изборите, можеше да го каже и в петък. Сега съдебните заседатели ни чакат, свидетелите са призовани и са променили всичките си планове, за да могат да се явят, делото е в ход…

Вилърс направи крачка към тях. Обикновено сивкавото й лице сега беше зачервено. Говореше съвсем тихо.

— Слушайте, и двамата. Освен ако господин Фримън не заяви веднага, че иска отлагане, такова няма да има. Ще дам нужните инструкции на съдебните заседатели и ще продължим по надлежния ред, докато не стигнем до съдебно решение. — Тя вдигна ръце, за да закопчае робата си и добави: — И още нещо… Не искам да чета за това дело във вестниците, не искам да го гледам по телевизията. Смятайте, че устите ви са запушени. През почивката секретарят ще изготви писмена заповед. Надявам се да сте ме разбрали добре.

 

 

— Дами и господа…

Вилърс все още беше ядосана — на Пауъл, заради лошата подготовка по първото обвинение, на Фримън, поне поради половин дузина други причини: заплахите да обжалва и да провали процеса, личните му нападки към Пауъл, изявленията му по телевизията, факта, че влизаше в съдебната зала облечен като торбалан. Харди се питаше дали гневът й е очевиден за съдебните заседатели и правостоящата тълпа в дъното на залата, несъмнено привлечена от изявите на Фримън по телевизията и последвалите я днешни публикации във вестниците.

Дженифър Уит отново беше в центъра на новините.

Макар че Вилърс имаше повече основания да недоволства от Фримън, тя се държеше еднакво враждебно и към двете страни и това, според Дейвид, в края на краищата щеше да е полезно за клиентката му. Естествено, Харди беше убеден, че според него най-много би помогнало, например, масово убийство в съдебната зала. Всяко объркване и смущаване в порядъка, докато се натрупваха инкриминиращи доказателства, беше добре дошло. Затова и действаше по този начин.

Но въпреки тълпата, съдия Вилърс се държеше така, сякаш бе сама със съдебните заседатели в малка стаичка. Дори не погледна към публиката или масите на обвинението и защитата. С равномерен, почти разговорен тон, тя започна да чете инструкциите, които трябваше да предотвратят провалянето на делото — кошмарът на всеки съдия и несъмнено повод за непосредствения й гняв.

— Няма да отричам, че делото взе необикновен обрат. Необичайно е едно от обвиненията да отпадне на този етап и няма да обиждам интелигентността ви, като отричам този факт. Някои от вас може би си мислят, че е странно и да продължим нататък, след случилото се и затова искам да разясня този въпрос.

Госпожа Уит беше обвинена в три отделни убийства. В петък, както си спомняте, прецених, че няма достатъчно категорични доказателства, чрез които да се установи вън от всякакво съмнение, че Дженифър Уит е убила първия си съпруг Нед Холис.

Обаче искам да разберете, че това по никакъв начин не бива да влияе на обективността на оценките ви по аргументите на страните във връзка с останалите две обвинения. — Вилърс отпи глътка вода и погледна към представителите на двете страни. — С това оставяме Нед Холис. Неговата смърт няма пряка връзка с останалите обвинения срещу госпожа Дженифър Уит. Ако някой от вас чувства, че няма да е в състояние да спази това изискване, моля да вдигне ръка и аз ще го освободя от задълженията му.

Никой не вдигна ръка. Харди би предпочел да види поне една или две, защото много добре знаеше, че е много трудно, дори невъзможно да се спази подобно изискване. Дванайсетте съдебни заседатели знаеха, че първият мъж на Дженифър е умрял и че след това тя е получила много пари. Липсата на вдигнати ръце означаваше, че при обсъждането на решението, никой нямаше официално да вземе предвид този факт — но той щеше да е налице, да се спотайва като змия в буренаците.

Вилърс кимна.

— Останалите две обвинения също са за убийство, при това убийство с цел лично облагодетелстване, което според закона е особено обстоятелство, налагащо смъртно наказание. До края на това дело, трябва да мислите единствено за смъртта на Лари и Матю Уит. Съдът оценява търпението ви и ви уверява, че подобно нещо няма да се повтори. — Вилърс отпи още глътка вода и рязко обърна глава към Пауъл: — Господин Пауъл, вярвам, че сте готови със следващия си свидетел.

— Да, ваша светлост.

— Добре тогава. Призовете го.

 

 

Дийн Пауъл не беше само ядосан от сблъсъка с Фримън — беше и амбициран до крайност. Сега искаше да спечели не само, за да окачи още един скалп на колана си или за да спечели една дължина преднина в изборите. Фримън, който винаги се сражаваше за победа, бе повишил залозите и сега за Пауъл всичко се превръщаше във въпрос на чест. Смяташе да победи не само като вкара Дженифър Уит в затвора, а и като натрие носа на своя съперник.

Харди отвори папката си и намери данните за шофьора на пощенския пикап. Бутна листа пред Дженифър и Фримън, за да могат да го прочетат, но Дейвид не му обърна никакво внимание. Възможно ли беше да е научил цялата папка наизуст? Или не искаше да покаже, че не е?

Господин Фред Ривера зае свидетелската банка, видимо смутен, но и донякъде развълнуван от събитието и от факта, че му се плащаше, за да не отиде на работа. Беше със служебната си униформа и седеше на ръба на стола, нащрек, за да не пропусне нещо важно.

— Господин Ривера — Пауъл застана на около три метра от свидетеля и започна бавно да се поклаща напред-назад, — доставихте ли пакет в дома на семейство Уит на 28 декември миналата година, понеделника след Коледа?

— Да, господине, доставих.

След това Пауъл показа, че пакетът е бил доставен точно в 9:30, когато Лари и Матю Уит все още са били живи. Фред разпозна снимка на Лари, подпечатана като веществено доказателство. Показана беше и разписката с подписа на получателя. За да установи времето съвсем точно, Пауъл представи и компютърната разпечатка от „Федерал Експрес“, от която бе видно, че Фред е регистрирал доставката в 9:31.

Пауъл премина нататък — онази сутрин Фред не бе видял никой по улицата. После, без да сменя ритъма, прокурорът се отклони от сценария, който бяха предвидили Фримън и Харди:

— Господин Ривера, вие разговаряхте с инспектор Теръл за събитията онази сутрин и описахте пред него поведението на господин Уит, нали?

— Дето казах, че бил стегнат ли?

Фримън вдигна пръст, за да възрази срещу този отговор и поиска свидетелят да се конкретизира. Вилърс го прие.

— Господин Ривера, какво направи господин Уит, когато отвори вратата?

— Ами… открехна я съвсем малко. Подадох му пакета и се опитах да му подам и кочана с разписките, за да подпише, но той държеше пакета и нямаше къде да го остави. Мисля, че това го изкара от кожата.

Фримън, който все още се питаше накъде ще отведе всичко това, вдигна отново пръст.

— Ваша светлост, същото възражение.

Вилърс се наклони към свидетеля.

— Господин Ривера — каза тя, — искаме да чуем само какво сте го видели да прави, а не какво сте си мислили, че чувства.

Ривера започваше да губи самообладание. Никой от полицаите и прокурорите, с които бе разговарял досега, не го бе карал да отговаря по този начин. Добре дошъл в съдебната зала, помисли си Харди.

— Какво направи тогава господин Уит? — Пауъл изведнъж се превърна в доброто приятелче, винаги готово да помогне в трудна ситуация.

— Обърна се назад, за да подаде пакета на момчето.

— Вие видяхте ли момчето?

— Не, тогава не го видях. Беше зад вратата.

— Тогава как разбрахте, че е било то?

— Видях го как изтича, за да покаже пакета на майка си.

Фримън запрелиства протоколите с разпитите на Ривера.

— Чувал ли си такова нещо? — попита той Харди шепнешком и без да изчака отговор, стана. — Ваша светлост, възразявам. Свидетелят не може да знае какви са били намеренията на момчето.

Дейвид Фримън изглеждаше разтревожен и имаше защо. Ако обвинението успееше да докаже, че Дженифър си е била у дома в 9:30, а от предоставените им документи не личеше, че това е възможно, загубата за защитата щеше да е значителна.

Вилърс вдигна очи към тавана.

— Не се съмнявам, че господин Пауъл ще смени фразата.

Прокурорът, без да му мигне окото, се усмихна на Ривера и продължи:

— Доктор Уит подаде пакета на момчето. Каза ли му то нещо при това?

— Каза: „Отивам да го покажа на мама“.

Пауъл се обърна към Фримън и направи кратка пауза, за да могат съдебните заседатели да възприемат думите на Ривера по-добре.

— Свидетелят е ваш — обяви той след това.

Ето защо, помисли си Харди, човек толкова се пристрастява към съдебните процеси, макар че те просто разбиват нервите му. Фримън беше говорил с Ривера няколко пъти и той нито веднъж не бе променил показанията си — не бил виждал госпожа Уит, задържал се пред вратата само минутка и си тръгнал. Искал да спечели екскурзията до Хавай, обявена по радиото. В резултат на това целта на Фримън беше да установи времето на доставката, а не дали Матю е хукнал при майка си.

Старата мечка се изправи бавно и мъчително, но когато стигна до мястото пред свидетеля, вече по нищо не личеше, че е понесъл удар. Усмихна му се, кимна дружелюбно и заговори:

— Господин Ривера, през последните два месеца с вас разговаряхме няколко пъти, нали?

— Да, господине.

— И при тези разговори питах ли ви дали сте видели госпожа Уит при доставянето на пакета на двайсет и осми декември?

— Да, господине.

— И какво отговорихте вие?

— Че не съм я видял.

— А чухте ли гласа й? Може би е пеела под душа или нещо такова? Или пък е местела мебелите?

Фримън се възползваше от правото на защитата да подвежда свидетеля при кръстосания разпит. С тона си, освен това, той целеше да покаже на съдебните заседатели колко наивен е Фред.

Беше възнаграден. Ривера се ухили и се отпусна.

— Не, не, не съм чул никой да пее или да мести мебели.

— Когато момчето хукна към майка си, чухте ли го да я вика по име, да крещи „мамо“ или нещо друго?

Рискован въпрос — един утвърдителен отговор би бил болезнен. Но от друга страна Фримън знаеше каква скованост и тишина са царели в къщата на семейство Уит, така че рискът бе оправдан.

Момент за размисъл. Харди хвърли поглед към съдебните заседатели. Слушаха внимателно. Всички погледи бяха приковани в Ривера.

— Не, не помня такова нещо.

След като компенсира до известна степен загубата отпреди малко, Фримън си позволи да поеме дъх.

— Да се върнем на това, което Матю е казал на баща си. Бихте ли го повторили?

Пауъл забеляза капана и скочи:

— Възразявам, ваша светлост. Записано е в протокола. Може да се прочете.

Вилърс се замисли над възражението прекалено дълго, за да може Фримън да се чувства комфортно. Понеже знаеше, че понякога капаните хващат този, който ги е заложил, предпочете да оттегли въпроса си. Не беше нужно съдебните заседатели да чуят още веднъж фразата: „Отивам да го покажа на мама“. Надяваше се да чуе нещо от рода на: „Мама сигурно ще се зарадва, като си дойде“. Но нямаше такъв късмет.

Фримън се усмихна и отново се обърна към свидетеля.

— Значи, да обобщим, в девет и трийсет не видяхте с очите си, че Дженифър Уит е в къщата?

— Да.

— Не чухте и гласа й.

— Не.

Фримън се замисли за миг и реши, че няма да постигне нищо по-добро от това, а то не беше никак добро. Усмихна се самоуверено на съдебните заседатели и каза на Ривера:

— Благодаря ви, нямам повече въпроси.

Пауъл надуши миризмата на кръв и стана, като заяви, че би желал да зададе още един-два допълнителни въпроса.

— Господин Ривера, какво направи доктор Уит, когато Матю хукна с пакета?

— Какво направи ли? Ами взе кочана, подписа се, погледна часовника си и вписа времето. После ми го върна.

— Каза ли нещо на сина си?

— Не, момчето вече го нямаше.

— Да, споменахте го. А не извика ли след него, че майка му я няма у дома или нещо подобно?

— Възразявам! — изстреля Фримън.

Вилърс кимна.

— Приема се. Господин Пауъл, знаете за какво става дума. Последното да се заличи.

И обясни на съдебните заседатели, че трябва да не вземат под внимание последния отговор. Но Пауъл знаеше какво е постигнал и освободи свидетеля с усмивка.

 

 

Фримън беснееше. Въпреки възраженията на Дженифър, бе настоял да прекарат обедната почивка в кантората. Имаше нужда да изпусне парата и не желаеше да го прави пред клиентката си.

— Изобщо не е споменавал, че Мат искал да показва скапания пакет на когото и да било!

Харди пиеше сода направо от бутилката и похапваше пържени картофи от чинийката в средата на заседателната маса.

— Днес го направи, Дейвид. А ти попита ли го?

— По дяволите!

— Това означава ли, че не си?

Но изглежда нищо не бе в състояние да убие апетита на възрастния адвокат. Дъвчеше сандвич с черен дроб и пиеше една от многото марки безалкохолна бира, които в Сан Франциско се приемаха за признак на политическа благонадеждност. Харди ги смяташе за бич Божи.

— Десет пъти го попитах, дали е виждал Дженифър. Била ли е там. Сигурен ли е, че не я е видял.

— Ти мислиш ли, че е била там?

Фримън преглътна хапката.

— Съдебните заседатели го мислят, Диз. Трябва да ги убедим, че не е била, защото… сещаш ли се какво ще стане?

Харди се сещаше. Остана за миг мълчалив, като се наслаждаваше на факта, че Фримън се препъва в собствената си самоувереност, че става жертва не собствената си небрежност. Но това не бе никаква утеха за Дженифър.

 

 

Следобед отново призоваха доктор Страут, но този път мина без инциденти. За никой не бе изненада, че Лари и Мат са били застреляни от упор с пистолета на Лари и са умрели почти моментално от раните. Фримън би могъл да опита да го обърка в някоя дреболия, но общо взето не можеше да се надява, че ще постави под съмнение основната и неоспорима истина в показанията му. Нямаше смисъл да отегчава съдебните заседатели. Би могъл да оспори заключението, че е използван пистолетът на Лари, но пък отпечатъците от пръстите…

Следващият свидетел беше Ая Фарек, полицейски експерт, хубава пакистанка на около трийсет и пет. Пауъл я накара да потвърди, че върху гилзите и пълнителя са открити отпечатъци от пръстите на Дженифър…

Фримън застана пред нея.

— Госпожо Фарек, открихте ли някакви отпечатъци по пистолета отвън? По цевта, дръжката, където и да е?

— Не. Освен на човека, който го е намерил, разбира се.

— Човекът, който е намерил пистолета? А кой е той?

Ая Фарек погледна листа в ръцете си.

— Името му е Сид Парментие. Той е открил оръжието в контейнер за боклук.

— Контейнер за боклук? Какъв контейнер? — Разбира се, Фримън много добре знаеше какъв, но това не му попречи да повдигне вежди, ужасен от тази вест и да облее съдебните заседатели с негодуванието си.

Пауъл стана.

— Ваша светлост, обвинението ще призове господин Парментие и ще го разпита за намирането на оръжието. Госпожа Фарек е експерт по пръстови отпечатъци.

Вилърс кимна с безизразно лице.

— Продължавайте по същество, господин Фримън.

— Добре, да поговорим за пръстовите отпечатъци. — Фримън отново заля съдебните заседатели, този път с разочарованието си. Беше сигурен, че и те горят от нетърпение да научат повече подробности за контейнера, но щяха да чакат не по негова вина. Прокурорът и съдията имаха друго наум. Обърна се към свидетелката като олицетворение на учтивостта:

— Госпожо Фарек, колко време се запазват отпечатъците от пръсти?

Тя се намръщи.

— Понякога много дълго.

— Много дълго? Месец? Година?

— Да, съвсем спокойно.

— А колко стари бяха отпечатъците на Дженифър Уит, които открихте по пълнителя и гилзите?

— Не знам. Няма начин да се определи.

— Не е ли възможно да се изследват за остатъчна влага или нещо такова?

— Не е. Отпечатъците от пръсти са на мазна основа. Не могат да изсъхнат като вода.

— Значи е възможно да е пипала този пълнител и патроните по всяко време?

— Да.

— И не непременно в деня на убийството?

Пауъл стана.

— Свидетелката вече отговори на този въпрос, ваша светлост.

Фримън се усмихна:

— Точно така. — Каза го, сякаш за тази истина се бе борил седмици наред. — Нямам повече въпроси.

Въпреки увертюрата, Сид Парментие не можа да добави нищо ново или сензационно във връзка с контейнера за боклук. Така или иначе, Фримън нямаше навика да оставя без последствие дори и неутралните показания. Реши, че е изпълнил квотата си, като се бе отказал от кръстосания разпит на Страут и скочи веднага след като Пауъл приключи.

Господин Парментие беше едър, грубоват човек, с лице като на неандерталец. Черното му спортно сако беше износено до блясък. Колосаната му риза беше прекалено стегната, а вратовръзката очевидно го притесняваше още повече, защото непрекъснато я подръпваше.

Фримън, изпълнен със симпатия към човека, който споделяше вкусовете му, застана близо до преградата, бръкна в джобовете си и заговори спокойно:

— Господин Парментие, виждали ли сте някога обвиняемата — посочи я с ръка за по-голям ефект — близо до въпросния контейнер?

— Не.

— Значи не сте я виждали да хвърля вътре каквото и да било?

Пауъл вдигна ръка.

— Въпросът е излишен, ваша светлост.

Вилърс прие възражението, но Фримън все още не беше свършил или имаше още един коз. Харди предположи второто.

— Ваша светлост, струва си да се повтори.

— Господин Фримън, убедена съм, че съдебните заседатели ви чуха първия път. След като свидетелят не е виждал госпожа Уит близо до контейнера, следва, че не я е виждал и да хвърля нещо в него.

Фримън кимна мълчаливо, дълбоко замислен. Обърна се леко към масата на защитата, после към съдебните заседатели.

Вилърс не го изтърпя.

— Господин Фримън, ще освободите ли свидетеля? Прекратете този театър.

Фримън се извини — разкаян, искрен. Изглеждаше така, сякаш за миг е забравил докъде е стигнал.

— Ваша светлост, просто ми хрумна, че тези показания попадат в категорията на онези, които не приехте в началото на този процес.

Никой в залата — нито Харди, нито Пауъл, нито Вилърс — разбираше накъде бие и той се възползва от възможността да продължи, без да го прекъсват:

— Налице е пистолет в контейнер за боклук, точно както преди имахме инжекция в бедро, преди много, много години. — Фримън се обърна към съдебните заседатели рязко и повиши глас, видимо изпълнен с гняв: — Виждате какво прави той, нали? Пауъл не отваря и дума за извършителя на действието, който е доставил въпросните неща там, където са открити. Иска от вас да приемете, че това е Дженифър Уит, но той няма право на това!

Бам! Бам! Бам!

Пауъл скочи.

— Възразявам! Ваша светлост…

Гласът на Вилърс прозвуча гневно:

— Господин Фримън, овладейте се! Не можете да се обръщате към съдебните заседатели по този начин! Последните ви думи ще бъдат заличени от протокола!

Но Фримън продължи — възмутено, ядосано:

— Ваша светлост, животът на клиентката ми е в опасност, а няма никакви доказателства, дори че е държала този пистолет в ръката си! Това, че той се е оказал по някакъв начин в контейнера за боклук…

— Ваша светлост! — Пауъл също стана и излезе в средата. — По оръжието има нейни отпечатъци!

Вилърс удари с чукчето.

— Седнете на мястото си, господин Пауъл. В момента не обсъждаме този въпрос. — Посочи с пръст и Фримън и добави: — Вие, господин Фримън, нарушавате реда. Приключихте ли със свидетеля или не?

— Аз съм възмутен…

Вилърс стовари чукчето с всички сили и острият звук прокънтя в цялата зала. Дженифър се стресна.

— Ако отговорите с нещо друго, освен „да“ или „не“, ще ви изпратя в затвора!

Изведнъж Фримън се овладя. Кимна и преглътна с усилие.

— Да, ваша светлост.

— Какво да?

— Свърших със свидетеля.

Съдията все още държеше чукчето нагоре, готово да се стовари. Но моментът беше отминал, Пауъл бе седнал на мястото си, Фримън се връщаше на своето.

Вилърс огледа залата. Вече нямаше към кого другиго да се обърне и затова изгледа Парментие.

— Свидетелят е свободен. Ще направим кратка почивка.

 

 

— Мразят те — отбеляза Дженифър.

Фримън се разхождаше край прозореца, поглеждаше навън, после навътре, видимо доволен от себе си. С Харди и Дженифър бяха отишли до кабинета зад помещенията на приставите, който използваха най-често.

— Не мисля, че съдебните заседатели го мразят — възрази Харди.

— Обичат ме — заяви Фримън.

— Но господин Пауъл беше прав — продължи Дженифър. — Има нещо, което ме свързва с този пистолет… Беше мой и на Лари… дори и да не съм го хвърлила аз в контейнера. Не е както с инжекцията.

— Няма значение — възрази Фримън. — Всички съдебни заседатели ще имат предвид какво реши Вилърс по обвинението за Нед. Ще си мислят, че е поредния трик на Пауъл, защото вече ще очакват само това. Струва ми се, че ги отклонихме в добра посока…

Харди стоеше край вратата с ръце в джобовете и разсъждаваше.

— Дейвид — обади се той, — тук са налице малко по-различни факти. Струва ми се, че съдебните заседатели ще се придържат тъкмо към фактите.

Фримън се върна до прозореца и погледна навън.

— Няма да ми развалите настроението, колкото и да се мъчите.

Някой почука на вратата и надникна. Показа се един от приставите, изгледа Харди и каза на Фримън, че съдия Вилърс иска да поговори с него в кабинета си.