Джон Лескроарт
Тринадесетият съдебен заседател (51)

49

Обвиняемата зае свидетелската банка след обедната почивка. Беше с тъмен костюм и пъстър шал. Харди не беше сигурен дали това е най-подходящото облекло. От една страна то още повече отделяше Дженифър от обикновените хора, каквито бяха повечето съдебни заседатели и това не беше добре. Тя се нуждаеше от тяхната симпатия, а не от завистта им. Но от друга страна — статистиката също го потвърждаваше — при делата, при които се искаше смъртно наказание, действаше един друг принцип. Естествена реакция, макар и не особено благородна. Съдебните заседатели биха гласували смъртна присъда единствено, ако са убедени, че престъпникът е някакво чудовище, изрод, който няма нищо общо с човешкия род. Дрехите на Дженифър биха могли да смекчат подобно впечатление, колкото и глупаво да е то. С тях тя добиваше човешки вид, ставаше личност, в никакъв случай не чудовище. Освен това беше забележително красива и Харди се надяваше, че мъжете не биха искали да превърнат тази красота в гниещ труп.

Най-голямото му притеснение беше, че още с отварянето на устата си, ще развали магията, създадена от външния й вид. И много добре си даваше сметка, че отвътре може да изригне нещо, което да настрои против нея дори и най-благосклонните.

Предварително я бе инструктирал да говори спокойно, с най-мелодичния си глас. Да покаже най-доброто от себе си. Опасността щеше да дойде при кръстосания разпит. Дотогава трябваше да стъпват внимателно.

— Дженифър, днес ти заемаш това място, за да се бориш за живота си. Има ли нещо, което би искала да узнаят съдията и съдебните заседатели?

Тя се обърна към тях.

— Преценихте, че представените факти са достатъчни, за да ме признаете за виновна. — Тя преглътна неспокойно и погледна към Харди. Той кимна. — Но не седнах тук, за да се боря за живота си, както се изрази господин Харди. Тук съм, за да ви кажа, че не съм извършила нищо от това, в което ме обвиняват. Не съм убила съпруга си и е абсурдно да се твърди, че съм убила единствения си син. — Преглътна отново и продължи: — Признавам, че може и да не съм била най-добрата майка на света, но обичах Мат… — Млъкна и прехапа долната си устна. После се съвзе и се насили да се усмихне. — Това е всичко.

Пауъл трескаво записваше нещо. Какво?

Харди възнамеряваше да й зададе няколко въпроса във връзка с Лари, но думите й бяха толкова красноречиви, че се изкушаваше да прекрати разпита с тях. Съдът я чу да отрича вината със собствения си глас — може би тъкмо от това имаше нужда или най-малкото, едва ли щеше да постигне нещо по-добро. От друга страна, обаче, съдебните заседатели нямаше да са далеч от мисълта, че е твърде лесно да се изимитира такова кратко изявление. Струваше му се, че е наложително да я накара да поговори още малко — независимо от риска.

— Ще ни разкажеш ли какво стана сутринта на двайсет и осми декември?

Пауъл стана.

— Ваша светлост, мястото на този въпрос беше в първата фаза на процеса.

Харди отговори веднага, за да изпревари решението на Вилърс:

— Това е разказът на Дженифър Уит и мисля, че съдебните заседатели трябва да го чуят, ваша светлост.

Вилърс се намръщи, както винаги, когато страните влизаха в спорове помежду си, но в края на краищата се съгласи с Харди.

— Разкажете ни за онази сутрин, госпожо Уит — обърна се тя към Дженифър.

Дженифър кимна.

— Станах рано, защото бяхме вечеряли късно и не бях измила чиниите. Лари щеше да си е у дома целия ден, всъщност цялата седмица, така че исках всичко вкъщи да е както трябва. След това смятах да изляза да потичам както обикновено, така че облякох екипа си и слязох долу. Беше доста късно, към осем и половина, но реших че след като няма да ходи на работа, Лари може да поспи. Мат също обичаше да спи до късно.

Хубав детайл, помисли си Харди безскрупулно.

— Както и да е. Лари четеше вестника си сутрин на закуска. Винаги го прави… правеше… Но онази сутрин слезе ядосан.

— Защо беше ядосан? — попита Харди.

Дженифър преглътна с усилие.

— Не бях облечена както трябва.

— Нали каза, че си била по спортен екип?

Кимна.

— Да, но трябваше да изляза след около час, разбирате ли? Предполагам, че съм изглеждала зле, като току-що станала от леглото… без грим, с неоправена коса…

— Но нали преди това си се занимавала с домакинска работа? Мила си чинии и така нататък.

Дженифър не желаеше да говори за побоищата на Лари, но нямаше нищо против да сподели другото. Светецът Лари трябваше да получи няколко солидни удара и Харди трябваше да накара Дженифър да ги нанесе.

— Да… така е… но не му харесваше.

— Разкрещя ли ти се?

— Не. Личеше си, че е ядосан. Познавах го.

— Добре, Дженифър — Харди хвърли поглед към съдебните заседатели, — какво стана после?

— Направих му кафе и се опитах да разтрия раменете му. Обичаше да го правя, когато се чувстваше напрегнат, но тогава той ме спря.

— Казваш, че те спря. Как те спря? Изблъска ли те? Приложи ли физическа сила?

Пауъл изглежда нямаше нищо против, че подсказва отговорите на свидетеля, но Дженифър отказа да върви нататък.

— Не. Просто ми каза да престана. Виждате ли, не му харесваше, че изглеждах така. Казах му, че ако иска, ще се кача горе и ще се преоблека.

— Въпреки че след час щеше да излезеш да бягаш?

Дженифър кимна.

— Ако беше поискал, щях да го направя. Нищо не ми коства. Само че той ми каза да не ходя. После ми каза, че бил буден от близо час и преглеждал сметките. Безпокоял се за парите. Около Коледа… знаете как е.

— И какво стана после?

— После заспорихме за семейния бюджет. — Тя погледна съдебните заседатели. — Всички от време на време се карат за такива неща.

— Добре, какво стана след това?

— Слезе Мат. Триеше очите си, както винаги, след като се събуди. Не исках да ни слуша, докато се караме, така че престанах и се заех да му направя препечени филийки. Много ги обичаше. После се качих да оправя леглата. Мислех си, че ще се размине.

— Е, размина ли се?

— Не… Когато слязох пак, Лари отново ме подхвана, задето изглеждам зле. Мислел, че съм се качила, за да се преоблека с нещо прилично. Казах му, че вече ще изляза да потичам, но той беше ядосан заради другото… за всичко. Пак се скарахме и Мат се разплака. Реших, че ако изляза, това ще престане и излязох.

— Отидохте да бягате?

— Да.

— В колко часа излязохте от къщата?

— Не знам. Първите две пресечки минах ходом, за да загрея… винаги правех така. После започнах да тичам.

Разказа го добре — отиването до банката, връщането, списъкът, в който не бе отбелязала, че пистолетът липсва, защото не се бе качвала в спалнята. Харди стигна до извода, че Фримън бе допуснал сериозна грешка, като не разпита Дженифър. Разказът й беше логичен, гласът й звучеше уверено, тонът й бе откровен. И така до самия край.

Въпросът беше дали ще се справи толкова добре и при кръстосания разпит след обедната почивка?

 

 

— Бих искал да започнем с едно разяснение, имате ли нещо против?

По време на обедната почивка Харди й бе дал възможност да вкуси насладата от частичната победа и след това се бе опитал да я подготви за атаката на Пауъл. Може би беше успял? Тя гледаше прокурора спокойно и открито. Кимна.

— Казахте, ще цитирам точно: „Не съм убила съпруга си и е абсурдно да се твърди, че съм убила единствения си син“. Смятате ли, че не е чак толкова абсурдно да се твърди, че сте убили Лари?

Въпросът трябваше да я извади от равновесие и беше добър за целта, но Харди нямаше намерение да го остави без последствия.

— Възразявам, ваша светлост. Каква е същността на въпроса?

Вилърс се съгласи. Дженифър нямаше да отговори, но се виждаше, че Пауъл е постигнал целта си. Улови погледа й и леко вдигна длан — знак да се успокои, да не се оставя да я извади от равновесие.

Пауъл й се усмихна и продължи:

— Ако не възразявате, госпожо Уит, бих искал да изясним една част от разказа ви, която не разбрах. Казахте ни, че след като сте оправили леглата и сте слезли долу за втори път, отново сте започнали да се карате.

— Да. Лари започна пак.

— А Мат се разплака.

— Да.

— И в отговор на това, вие, като майка, напуснахте къщата?

— Излязох, за да престане.

— Да, разбирам, но как точно се опитахте да го утешите? Прегърнахте ли го? Казахте ли му, че го обичате?

— Не. Знаех, че ще престане да плаче, когато с Лари престанем да се караме.

— Това беше целта, нали? Да го накарате да престане?

— Не. Искам да кажа, щеше да престане.

— И вие просто го оставихте и излязохте навън?

Харди стана.

— На въпроса вече беше отговорено, ваша светлост.

Кошмарно. Пауъл оттегли въпроса, преди Вилърс да реагира и се приближи още повече към свидетелската банка.

— Добре, госпожо Уит. Един друг въпрос… Споменахте, че със съпруга си сте се карали за парите… за семейния бюджет… както всички ние понякога, така ли е?

— Да.

— И че мъжът ви, господин Уит, е преглеждал някакви сметки преди да слезе да закусва?

— Да.

Харди разбра, че Пауъл е научил нещо. Не бързаше, беше напълно спокоен. Отиде до мястото си, взе някакъв документ от помощника си, върна се пред свидетелската банка.

— Ваша светлост, искам да представя копие от извлечението по сметката на Дженифър Уит в банка „Пайъниър“.

Лицето на Дженифър се изопна. Стомахът на Харди се сви. Когато Пауъл се приближи до него, за да му покаже извлечението, реши да спечели малко време.

— Ваша светлост, разрешете да се приближа.

Вилърс се намръщи.

— Какво има сега, господин Харди?

— Ваша светлост, документът не беше включен в списъка на веществените доказателства на обвинението.

В началото всяка от страните бе длъжна да представи на другата пълен списък на свидетелите, които смята да призове и на веществените доказателства, които смята да представи. Не беше задължително да се използват всички включени в списъка свидетели и доказателства, но по принцип не беше разрешено да се използват невключени, освен в особени случаи. Поне на теория в съда не трябваше да има изненади. На практика адвокатите и прокурорите просто умираха за тях.

— Не съм съгласен да се представи сега — добави Харди.

— Колегата греши — възрази Пауъл и махна на Морхаус да се приближи. Младият му помощник, явно предупреден да очаква такова нещо, взе една дебела папка и я даде на шефа си. Той извади отвътре нужния документ и даде по едно копие на Вилърс и на Харди. — Ред осемнайсети на първа страница, ваша светлост.

Харди прочете. Пишеше: „Финансови документи“.

Пауъл вдигна папката.

— Това са документите и предадохме на защитата копие от всички тях на… — Той погледна в папката и добави: — Първи август.

Харди и Фримън, разбира се, бяха получили копията. Несъмнено се намираха някъде в кабинета му сред останалите полицейски доклади, протоколи от разпити и други подобни, напъхани в седем големи кутии. Тъй като Пауъл не бе повдигнал въпроса през първата фаза, Харди си бе позволил да се надява, че прокурорът не е открил тайната сметка на Дженифър сред купа други книжа. Нищо подобно.

Финансовите документи, които Пауъл държеше в ръка сега, бяха накъде около петстотин страници — стари данъчни декларации, застрахователни полици, банкови извлечения, сведения за акции, анулирани чекове, фактури за повечето от нещата в къщата им. Документите бяха в пълен безпорядък и нямаше никакъв опис — петстотин страници, сред които бе скрита единствената, която би могла да навреди на Дженифър — извлечението от тайната й банкова сметка. Пауъл подаде едно копие на Вилърс и каза:

— Ето го, ваша светлост.

Вилърс се надигна, взе го, намести очилата си, кимна.

— Това е то, господин Харди.

Оказа се, че всичко е както трябва и Пауъл отново се спусна към Дженифър.

— А сега, госпожо Уит, моля погледнете това банково извлечение. Ваша ли е тази сметка?

От спокойствието й не бе останала и следа. В очите й се четеше страх. И Харди не можеше да й помогне — самият той също го чувстваше. Дженифър кимна утвърдително.

— Да, моя е.

— Съпругът ви знаеше ли за съществуването й?

Дженифър преглътна.

— Да, разбира се.

Харди не искаше да чува тази лъжа, макар и да разбираше на какво се дължи.

— Госпожо Уит, ще прочетете ли на съдебните заседатели какъв адрес е отбелязан в извлечението?

Дженифър погледна листа в ръцете си.

— Пощенска кутия 33449, Сан Франциско, Калифорния.

— Пощенска кутия? Извлеченията по тази сметка не бяха ли изпращани направо на домашния ви адрес?

— Не.

— Защо се налагаше това да е така?

Дженифър погледна към Харди с широко отворени очи.

— Не знам.

— Не знаете? — Пауъл повиши глас. — Не знаете!? — повтори той с удивление. — Истината не е ли, че съпругът ви не е знаел за тази сметка?

— Не…

— … и че е открил нещо нередно в домашния бюджет? Че го лъжете с парите, например?

— Не, това не е вярно…

Но Харди много добре знаеше, че е вярно.

Пауъл не беше свършил. Направи крачка назад, сниши отново глас и започна в друга посока:

— Госпожо Уит, получихте ли вече някаква сума от застраховката на покойния ви съпруг?

Може би Дженифър за миг си помисли, че най-лошото е минало. Отговори, че не е получавала.

— С Лари имахте ли голям спестовен влог?

— Не. Не беше голям. Около двайсет хиляди, нещо такова.

Пауъл погледна съдебните заседатели.

— За някои хора това са много пари, госпожо Уит, но ще приема думите ви.

— Имахме и влог за образованието на Мат. — Дженифър нямаше представа накъде я води Пауъл и реши да бъде услужлива. — И там бяха някъде около двайсет.

— Ами за къщата?

Харди скочи.

— Ваша светлост, каква е целта на всичко това?

Пауъл се обърна към него, после пак напред.

— Ще обясня каква е, ваша светлост. Тук ясно личи, че убийствата са извършени от алчност. — Вдигна нагоре банковото извлечение и се обърна към Дженифър. — Госпожо Уит, колко пари имаше в банковата сметка, чиито извлечения получавахте в пощенската кутия, в деня на ареста ви?

Дженифър се вгледа в ръцете си.

— Ако не си спомняте, ще ви кажа аз. Всичко е записано тук. Става дума за малко повече от триста хиляди долара, госпожо Уит. Това са парите, които сте успели да откраднете от съпруга си за седем години. Пари, от които сте лишили собственото си семейство.

Дженифър окончателно загуби самоконтрол.

— Ние никога не излизахме! — извика тя. — Не разбирате ли? Никога никъде не ходехме! Той не ми позволяваше да върша каквото и да било! Нямате представа какъв живот беше това, какъв беше той! Дори не разбра, че ги няма…

— Но онази сутрин е разбрал, нали, госпожо Уит? И вашият обичан Мат се оказа пред дулото на пистолета…

— Възразявам!

— Не, не сте сграбчили оръжието в гнева си от караницата… Планирали сте всичко най-внимателно…

— Ваша светлост, възразявам!

— Качили сте се горе, за да вземете пистолета…

— Възразявам! — Гласът на Харди бе отишъл няколко октави нагоре. Вилърс удари с чукчето. Пауъл не обърна никакво внимание и продължи да крещи на Дженифър:

— И тогава изведнъж е настъпил моментът да действате. Той ви каза, че ще си вземе онези пари, така ли беше? — Доближи се на сантиметри от лицето й и извика: — Затова ли го убихте?

Дженифър изведнъж стана, измъкна се от преградата и се хвърли към Пауъл.

— Не! Не съм го убила аз, копеле гадно!

— Седнете на местата си! Всички! Господин Пауъл… — Вилърс продължи да удря с чука.

Дженифър пищеше, извън себе си.

— Ред! Пазете тишина! Пристав!

Но приставите изчакаха Дженифър да се укроти сама и отново да седне.

Пауъл я гледаше втренчено. Раменете му увиснаха.

— Не можах да разбера само едно — каза той съвсем тихо. — Защо беше нужно да убивате Мат.

После се обърна и заяви, че няма повече въпроси.

 

 

Съдебните заседатели гласуваха два пъти и се съвещаваха два часа и седемнайсет минути. Бяха, както изискваше законът, единодушни. За смъртно наказание.