Нора Робъртс
Отмъщение в смъртта (20)

Двайсета глава

— Знаел е какво прави, дори когато е бил в жилището си — промърмори Ив, докато бясно караше към Лакшъри Тауърс. — Сигурна съм, че Фийни и Макнаб ще намерят в апартамента му още картини, снабдени с подслушвателни устройства.

— Но как е възможно суперапаратурата на Рурк да не ги е засякла?

— Фийни ще отговори на този въпрос. Какво откри за нея?

— Нищо особено, лейтенант. Тя е четирийсет и седем годишна, родом от Кънектикът. Учила е в Джулиард, сетне три години в Сорбоната и още две в художествената колония на междупланетна станция „Рембранд“. Преподава частни уроци и работи безплатно като инструктор в школата по живопис. Живее в Ню Йорк от четири години.

— Обзалагам се, че данните са подправени. Готова съм да изям грозната сламена шапка на Фийни, ако Одри е от Кънектикът. Провери в компютъра всички жени — роднини на шестимата убийци на Марлена. Включи монитора, за да следя данните.

— Веднага. — Пийбоди намери съответния диск и нареди на компютъра: — Искам пълна информация само за роднините от женски пол.

Ив спря колата близо до Лакшъри Тауърс и се загледа в лицата, които се появяваха на монитора. Когато някакъв амбулантен търговец се опита да й предложи стоката си, тя нетърпеливо го прогони и гневно възкликна:

— По дяволите, трябва да е сред тези жени! Сигурна съм… Почакай, върни на предишната.

— Мери Патриша Калхун — зачете Пийбоди, — по баща Макнали, вдовица от Лиъм Калхун. Местожителство — Дулин, Ирландия. Художничка. Четирийсет и шестгодишна; има един син, също наречен Лиъм, който е студент.

— Познах я по очите, същите са като на момчето от картината. Боядисала си е косата и си е направила пластична операция. Носът й е изтънен и удължен, скулите й са по-изпъкнали, брадичката е по-малка, но това е Одри. Раздели екрана, покажи снимката на Лиъм Калхун — син.

— Това е момчето от картината! — Тя впери поглед в лицето на младежа, който вече не приличаше на ангел. Блестящите му зелени очи сякаш се взираха в нея. — Пипнах те, мръснико! — промърмори тя, натисна педала на газта и отново полетя към Лакшъри Тауърс.

Входът се охраняваше от същия портиер, който ги беше посрещнал при първото им посещение; като видя двете жени, той пребледня и побърза да се отдръпне и да им направи път.

— Навярно милата Одри години наред е кроила планове за отмъщение. — Двете се качиха в стъклената кабина на асансьора. — Момчето е било едва петгодишно, когато баща му е умрял.

— Лиъм е бил прекалено малък, за да намрази убиеца на баща си.

— Точно така. Но майка му му е вдъхнала омраза, внушавала му е, че трябва да отмъсти за баща си. Превърнала е единствения си син в убиец. Възможно е момчето по рождение да е било склонно към насилие и тя да е доразвила престъпните му наклонности. Тиранизирала го е, проявявала е деспотизъм — това беше и заключението на доктор Майра. Младежът е религиозен фанатик, който си въобразява, че Бог му е възложил мисията да отмъщава. Като прибавим към това и фактът, че е компютърен гений, разбираме как симпатичната Одри… или по-точно Мери, е превърнала сина си в чудовище.

Ив позвъни на вратата на апартамента и хвана оръжието си. Художничката отвори и като ги видя, колебливо се усмихна.

— Лейтенант, мисля, че срещата ни беше за утре. Нима отново съм се объркала?

— Настъпи малка промяна в плановете ми. — Тя влезе и препречи вратата, докато оглеждаше дневната. — Искаме да ви зададем няколко въпроса, госпожо Калхун.

За миг художничката присви очи, сетне лицето й стана безизразно.

— Сигурно грешите — заяви невъзмутимо.

— Ти сгреши. Единственият ти син е в ръцете ни.

— Какво сте сторили с Лиъм? — Тя се нахвърли върху Ив, опитвайки се да избоде очите й с пръсти. Ив се приведе, сетне с един скок се озова зад нея и стегна с ръката си шията й.

— Чуваш ли ирландския й акцент, Пийбоди? Май в Кънектикът не говорят така напевно. — Със свободната си ръка посегна в джоба си и извади белезниците. — Този акцент гали ухото, нали?

— Истинска музика, лейтенант.

— А сега ще си поговорим надълго и нашироко, Мери. За обезобразени трупове с изтръгнати вътрешности, за майката, която е превърнала сина в оръдие на своето отмъщение.

— Ако само косъм падне от главата на момчето ми, ще изтръгна сърцето ти.

— О, каква загриженост. — Ив иронично повдигна вежда. — Синът ти е бил обречен от мига, в който си започнала да го приспиваш с приказки за кърваво отмъщение. — Презрително я изгледа, извади комуникатора си и се свърза с Уитни. — Сър, направих важни разкрития. Необходимо ми е разрешително за обиск на жилището на Одри Мъръл. — Замълча за миг и добави: — Известна още като Мери Патриша Калхун.

 

 

Откриха „бърлогата“ на Лиъм в килера. Сложната електронна апаратура почти изпълваше тясното помещение. До едната стена имаше масичка, застлана с бяла дантелена покривка. Върху масичката стоеше великолепна мраморна статуетка на Дева Мария, над която беше окачено разпятие с прикования й Син.

Ив се питаше дали Одри се е опитвала да внуши на Лиъм идеята, че тя е чистата, мъдрата и непорочна майка, а той е синът — мъченик.

— Обзалагам се, че грижовно му е поднасяла чай и сандвичи, докато той е залагал капаните си като паяк, който впримчва в мрежата си нищо неподозиращите жертви. А преди Лиъм да отнеме живота на поредната си жертва, навярно двамата са отправяли молитва към Всевишния.

Фийни не я чуваше. Благоговейно докосна апаратурата и възкликна:

— Макнаб, виждал ли си подобно чудо на техниката? Погледни този осцилатор! Ами предавателя? Такива не можеш да намериш в магазините за електроника…

— Ще бъдат пуснати в продажба през пролетта — прекъсна го младежът. — Видях прототип на системата в проектантския отдел на Рурк. Половината от компонентите още не са подготвени за масово производство.

Ив го сграбчи за ръкава.

— Кажи ми с кого от служителите си разговарял? Спомни си имената им!

— Консултирах се само с трима души — Рурк не искаше целият отдел да разбере, че полицията се интересува от дейността им.

— Имената им, Макнаб!

— Суейн Лий, Билингс Ниб и Ей Ей Дилард.

— Суейн жена ли е?

— Да, страхотно гадже, въпреки че е с дръпнати очи. Беше…

— А Ниб?

— Той е истински гений. Знае абсолютно всичко. Колегите му подмятат, че е бил приятел с изобретателя на компютрите.

— А Дилард?

— Много е умен. Вече ви разказвах за него. Има златни ръце.

— Как изглежда — русокос, зеленоок, на около двайсет, висок метър и седемдесет?

— Точно така. Но нали не сте го виждала, как така го описахте толкова точно?

— Боже мой, убиецът е служител на Рурк! Фийни, искам пълен анализ на апаратурата.

— Веднага ще се заема.

— Да тръгваме, Пийбоди.

— Няма ли да разпитате Мери Калхун?

— Разбира се, че ще я разпитам. Но първо ще връча на Ей Ей Дилард заповед за уволнение.

 

 

Началникът на отдела Ниб ги осведоми, че днес Ей Ей не се е явил на работа. Случвало се за първи път. Дилард бил известен с точността и с работоспособността си, бил в добри отношения с колегите си; накратко — бил идеалният служител.

— Искам достъп до файловете му. Интересувам се от проектите, върху които работи в момента, както и от онези, които е завършил.

Ниб, който не беше толкова възрастен, че да познава изобретателя на компютъра, но вече беше отпразнувал стогодишния си юбилей, скръсти ръце и стисна устни.

— Държа да ви уведомя, че въпросната информация е поверителна. Конкуренцията между производителите на електронна апаратура е безмилостна. Ако проявявам небрежност…

— Разследвам три убийства, господин Ниб. Нима допускате, че ще продам информацията на конкурентите на собствения ми съпруг?

— Имаме си правила, лейтенант. Не мога да ви дам сведения за проектите, върху които се работи в момента без разрешението на шефа.

— Имаш го — обади се Рурк от вратата.

— Какво правиш тук? — сопна му се Ив.

— Виждам, че подозренията ми са били оправдани. Ниб, моля да предоставиш на лейтенанта всички сведения, които са й необходими — добави и дръпна Ив настрана. — Отново гледах записа на инцидента във фоайето на хотела, сетне го подложих на анализ чрез специална апаратура. Не искам да навлизам в технически подробности, които едва ли ще разбереш. Важен е резултатът от анализа, според който съществуваше деветдесет процента вероятност убиецът да е гледал Макнаб, не полицая пред входа.

— А после си се запитал кой човек, свързан с теб, би могъл да знае, че Макнаб е от полицията.

— Точно така. Отговорът дойде от само себе си — служител от проектантския отдел. Току-що прегледах досиетата на всички и физическите данни на Ей Ей са най-близки до тези на убиеца.

— Знаеш ли, от теб може да излезе сносно ченге.

— Напразно се подиграваш с мен. Точно когато открих домашния адрес на Дилард, ми съобщиха, че ченгетата разпитвали Ниб. Предполагам, че си тук, защото и ти си стигнала до моето заключение.

— Кажи ми адреса. Ще изпратя полицаи да арестуват този мръсник.

— Според служебното му досие той живее в катедралата „Сейнт Патрик“, но не вярвам да го откриеш да обядва там.

— Очевидно хората ти от „личен състав“ не са си на мястото.

Рурк кисело се усмихна.

— Повярвай, че ще им го кажа. А ти какво научи за него?

— Той е син на Лиъм Калхун и също се казва Лиъм. Залових и вдъхновителката на престъпленията — милата му майчица. — Докато му разказваше подробностите, очите на Рурк потъмняха от гняв. — Фийни и Макнаб работят върху апаратурата, която открихме в апартамента на Одри. Ще се занимаят и с подслушвателните устройства, които открихме в жилището на Съмърсет. Всъщност къде е сега твоят любим иконом?

— У дома. Освободиха го под гаранция. Но го задължиха да носи гривната за проследяване — с горчивина добави той.

— Не се притеснявай, ще я махнат веднага — вече имаме доказателства, че е невинен. Бързам да се върна в управлението, за да разпитам Одри. Уитни също ще присъства.

— Фийни и Макнаб положително ще установят, че „бръмбарите“ за подслушване се произвеждат в моите предприятия и че имат специално покритие, което не позволява на скенерите да ги открият. Каква ирония — излиза, че съм снабдявал убиеца с всичко необходимо, отгоре на всичко е получавал и заплата.

— Вече знаем кой е, Рурк. Дори някак си да е разбрал какво се е случило и да се укрива, непременно ще го заловим. Майка му е в ръцете ни. Всичко, което знаем за него, подсказва, че той не може да действа без указанията й. Ето защо предполагам, че няма да напусне града… А колкото до секретната информация от твоя проектантски отдел, обещавам да занеса дисковете право в полицейското управление; до тях ще имаме достъп само двамата с Фийни. Законът ти дава право на подобна защита. — Тежко въздъхна и добави: — Предстои ми нелеката задача да разпитам Одри. Предполагам, че ще закъснея.

— По всичко личи, че и аз ще имам доста работа тук. Може би ще се прибера още по-късно от теб… Разговарях с лекуващия лекар на Пат Мъри, който ми съобщи, че пациентът е излязъл от комата. Още не можел да говори и да движи крайниците си, но лекарският екип се надява, че с помощта на различни процедури Пат ще се възстанови напълно.

Ив, която знаеше, че Рурк плаща лечението на сънародника си, нежно докосна ръката му.

— Двама полицаи охраняват стаята му. Утре ще го посетя.

— Ще отидем двамата. — Забеляза, че Ниб носи кутия с дискове и усмихнато промълви: — Наслука, лейтенант.

 

 

На петия час от разпита на Одри Ив се отказа от кафето и премина на вода. При продължителна употреба заместителят на кафе, който полицейската закусвалня предлагаше на уморените ченгета, предизвикваше язва на стомаха.

Одри пиеше чаша след чаша чай, но умората и напрежението постепенно си даваха отражението. Елегантно фризираната й коса се сплъсти от потта, гримът й се поизтри и Ив забеляза, че лицето й е бледо като на мъртвец, а устните й — прекалено тънки без червилото, което е смекчавало очертанията им. Клепачите и очите й бяха зачервени.

— Иска ми се да обобщим казаното досега. Когато съпругът ти е бил убит…

— Той беше екзекутиран — прекъсна я Одри. — Хладнокръвно екзекутиран от онзи мръсен плъх Рурк. Загуби живота си заради една блудница и ме остави вдовица, а детето си сираче.

— Повтаряш думи, които ден след ден, година след година си натрапвала в съзнанието на сина си и постепенно си изпълвала сърцето му с омраза. Превърнала си го в свое оръдие на отмъщение.

— Нито за миг не съм го лъгала. Исках да стана монахиня и да умра, без да съм познала плътската любов. Ала Лиъм Калхун ми беше изпратен, един ангел го доведе при мен, затова легнах с него и заченах син.

— Ангел ли? — повтори Ив и се облегна назад.

— Видях светлина — замечтано произнесе Одри и очите й заблестяха. — Златиста светлина. Затова се омъжих за човека, който беше само инструмент за създаване на момчето. А когато го екзекутираха, разбрах каква е мисията на сина му. Синът ми не беше роден да умре заради греховете си, а да отмъсти за тях.

— Непрекъснато си му внушавала, че мисията му е да убива.

— Не. Учех го да вземе онова, което е било отнето, да балансира и изравни везните. Лиъм беше болнаво и хилаво дете. Беше подложен на страдания, за да се пречисти за своята задача. Посветих живота си на обучението му. — Тънките й устни се извиха в усмивка. — Той беше прекрасен ученик. Никога не ще го заловите. Умно е моето момче, истински гений. А душата му е чиста като току-що паднал сняг. — Усмихна се още по-широко и добави: — Ние сме недосегаеми.

— Синът ти е убиец, социопат и религиозен фанатик. А ти си се погрижила да получи добро образование в областта, която си преценила като най-необходима за осъществяване на бъдещите ти планове.

— Умът му беше неговият меч.

„А душата му? — запита се Ив. — Каква жлъч е вливала в душата на собственото си дете.“

— Обучавала си го почти петнайсет години, моделирала си го като фигура от глина, преди да го накараш да убива. Умна жена си, Мери.

— Одри, сега се казвам Одри. Имам документи, които го доказват.

— Компютърният гений се е погрижил и за това, нали? Създал е Одри Мъръл. Имала си достатъчно пари за осъществяването на плана си, но най-вече си проявила похвално търпение, докато уточниш дори най-малките подробности. Ала синът ти не е толкова търпелив. Как ли ще постъпи сега, когато не можеш да го ръководиш?

— Лиъм ще се справи и сам. Ще довърши започнатото, защото е роден именно заради това.

— Нима мислиш, че си го програмирала толкова добре? Дано да си права. Надявам се да ми предложи нова игра, тогава непременно ще го заловя. Сигурна съм, че има резервна апаратура и се крие някъде наблизо.

Одри се усмихна и отпи от чая си.

— Никога не ще го намериш в твоя огромен, нечистоплътен град, който е олицетворение на Содом и Гомор. Но синът ми ще знае къде се намирате с твоя любовник, чиито ръце са окървавени. Бог ми е свидетел, че добре изиграх ролята си. Жертвах се, като позволих на онзи глупак Съмърсет да ме докосва. Разбира се, не му разреших големи волности, защото Одри е почтена жена, освен това не исках да го изпусна. Глупакът страстно ме желаеше. Няколко пъти ме покани в жилището си, за да послушаме музика и да рисуваме.

— А пък ти си се възползвала, за да поставиш „бръмбарите“.

— Изобщо не се затрудних, любовта го беше заслепила. Подсказах му, че мястото на картината, която му подарих, е в спалнята и той я окачи там. Така знаехме какво прави във всеки момент. Беше пионка за моя Лиъм.

— Ти ли заповяда на сина ти да постави бомба в колата ми? — Ив се усмихна, когато забеляза как Одри гневно стисна устни. — Съмнявам се. Действаш много по-коварно, освен това едва ли си искала толкова рано да ме извадиш от играта. Направил го е на своя глава. Лиъм е като парен котел, който може да избухне, ако не го държиш под око. А сега ти не можем да го контролираш.

— Той се покая заради грешката си. Никога повече не ще се отклони от верния път.

— Не бъди толкова сигурна. Мисля, че точно сега ще сгреши и ще ми падне в ръцете. Възможно е да пострада, да бъде убит, Одри. Има опасност да го загубиш. Ако ми кажеш къде е, ще ти дам обещание, че няма да пострада.

— Да не мислиш, че искам до края на живота си момчето ми да бъде затворено в някоя лудница? — Тя стана и се приведе към Ив. — Предпочитам да умре като мъж, като мъченик, който е отмъстил заради пролятата кръв на баща си. „Почитай твоя баща и твоята майка“ — това е най-мъдрата божия заповед, защото човек идва на бял свят благодарение на родителите си. Моят син няма да я забрави, сигурна съм. Ще си я повтаря, докато довърши започнатото.

 

 

— Тази жена е истинско чудовище — обърна се Ив към Уитни след приключването на разпита.

— Не се съгласява да го издаде, дори ако с това ще го спаси и ще бъде щастлива, ако синът й умре, довършвайки делото, започнато от нея.

— Ще й бъдат направени изследвания; вероятно до края на живота си ще бъде затворена в заведение за хора с престъпни наклонности и умствени увреждания. Мисля, че се преструва на умопобъркана. Жалко за младежа — ако не е било нейното „възпитание“, може би от Лиъм е щяло да излезе нещо друго.

— Миналото не може да се промени. Прибери се вкъщи, Далас. Достатъчно поработи за днес.

— Първо ще проверя докъде е стигнал Фийни.

— Не е необходимо. Двамата с Макнаб работят усърдно. Ако отрият местонахождението на втората апаратура, ще ти се обадят. Отивай си у дома, лейтенант — повтори командирът, преди да е измислила друга причина да остане. — Навярно „горивото“ ти е изчерпано. „Зареди“ се и утре сутринта започни с нови сили.

— Слушам, сър. — Докато отиваше към гаража, тя си помисли, че Уитни е прав. Щеше да се прибере у дома, да хапне и да разбере какво е открил Рурк в отдела си. Хрумна й, че ако въведат имената на заподозрените в неговия компютър, може би ще намерят скривалището на убиеца.

В този огромен и пренаселен град човек можеше лесно да се скрие… Ами ако Лиъм още не знае за арестуването на майка му… Тя включи видеотелефона.

— Надин Фарст, Канал 75.

— Говори Надин Фарст. В момента не съм на работното си място. Моля, оставете съобщение или ми го изпратете по факса или чрез електронната поща.

— Прехвърлете обаждането в дома й. По дяволите, Надин, как можа точно днес да си вземеш почивка!

— Здравейте. Аз съм Надин. В момента не съм у дома. Ако желаете…

— Проклятие! Слушай, скъпа, бягаш си от късмета. Имам новина, която толкова ще повиши рейтинга ти, че ще станеш най-прочутата репортерка.

— Така кажи! — Лицето на Надин се появи на монитора. — До късно работиш, Далас.

— Да, за разлика от теб.

— Човек има нужда от малко почивка, нали?

— Ти не си човек, а репортер. Искам информацията, която ще ти дам да бъде излъчена още тази вечер. Полицията е арестувала човек, свързан със серията от жестоки убийства. Задържаната се нарича Мери Патриша Калхун, известна още като Одри Мъръл, и е обвинена в съучастие при убийствата на Томас Бренън, Шон Конрой и Джени О’Лиъри, както и в опита за убийство на Патрик Мъри.

— Почакай, едва сега успях да включа записващото устройство.

— Това е първият ти и единствен шанс — без капка съчувствие промълви Ив. — Полицията издирва сина й Лиъм Калхун във връзка с тези престъпления. Обади се на отдела за връзки с обществеността, ако ти трябват фотографии на предполагаемите убийци.

— Непременно. Слушай, искам още тази вечер да излъча интервю с майката.

— Продължавай да вярваш в чудеса, Надин. Наивността ти стопля сърцето ми.

— Далас…

Ив прекъсна връзката и се усмихна. Репортерката беше истинска професионалистка — информацията щеше да бъде излъчена след трийсет минути.

Когато премина през огромните врати на градината и подкара по алеята към дома си, очите й пареха от умора, но едновременно се чувстваше напрегната. Реши да поработи още няколко часа, но преди това искаше набързо да хапне и да вземе душ.

Остави колата пред входа и се заизкачва по каменните стъпала. Щом влезе във фоайето, съблече коженото си яке и го преметна на перилото на вътрешната стълба. Тежко въздъхна при мисълта, че ще трябва да разговаря със Съмърсет. Предпочиташе изобщо да не го вижда, но все пак беше длъжна да му съобщи, че обвиненията срещу него напълно са отпаднали. Питаше се къде е — обикновено безшумно изникваше отнякъде и я посрещаше с намръщена физиономия.

— Навярно се е затворил в жилището си и се преструва на обиден — промърмори тя и се обърна към домашния робот: — Къде е Съмърсет?

— В дневната.

— Знаех си, че се цупи. — Пое си въздух и извика: — Прибрах се, бастун такъв! Да знаеш обаче, че предпочитам да ме отбягваш пред пороя от упреци и оплаквания, с които ме заливаш… — Тя тръгна към дневната, но внезапно се вцепени.

Изгаряше от желание да извади оръжието си, вместо това протегна ръце, за да покаже, че са празни.

— Умна си, затова те харесвам. — Лиъм усмихнато надникна иззад креслото, в което седеше завързаният иконом. — Знаеш ли какво е това? — попита и насочи някаква сребриста тръбичка към окото на Съмърсет.

— Не, но изглежда доста… ефикасно.

— Нарича се лазерен скалпел — един от най-модерните инструменти, използвани от съвременните хирурзи. Щом го включа, ще извадя окото на този сводник. Но няма да спра дотам, а ще унищожа и мозъка му.

— Струва ли си труда, Лиъм? Мозъкът на този човек е колкото на кокошка — има опасност да не го откриеш.

— Не го обичаш, нали? — Младежът се усмихна още по-широко, а Съмърсет отчаяно затвори очи. За миг Ив видя пред себе си привлекателен млад мъж с интелигентни очи и чаровна, многообещаваща усмивка. — Именно това ми доставяше най-голямо удоволствие. Опитваше се да спасиш кожата му, въпреки че го мразиш не по-малко, отколкото го мразя аз.

— Вярно е, но исках да го отърва, защото съм практична жена. В днешно време трудно се намира добра прислуга… Слушай, махни този лазер, започвам да се изнервям.

— Искам да извадиш оръжието си, лейтенант. Хвърли го на пода и го ритни към мен. Виждам, че се колебаеш. Ето защо искам да те предупредя, че съм направил известни изменения в устройството на този инструмент и съм увеличил обсега му на действие. — Той се изкиска и насочи лазера към главата й. — Гарантирам, че ще прободе мозъка ти.

— Мразя лекарите. — Тя с два пръста измъкна оръжието си от кобура и приклекна, сякаш да го остави на пода, но вместо това здраво го стисна. От лазера се стрелна тънък лъч и младата жена усети невероятна и пареща болка в рамото.

Пръстите й изтръпнаха и оръжието й издрънча на пода.

— Предвиждах го — заяви младежът. — Виждаш ли колко добре те познавам? — Докато говореше, прекоси дневната и вдигна оръжието, докато Ив се опитваше да потисне гаденето си и да се съсредоточи. — Казвали са ми, че болката при разрязване с лазер е нетърпима и че се препоръчва упойка. — Засмя се, отстъпи и заяви: — Но от болка не се умира. Не е зле да превържеш раната — целият под се изцапа с кръв. — Приведе се, услужливо откъсна ръкава на ризата й и пусна парчето плат в скута й.

Замълча и се втренчи в младата жена, която тежко дишаше, опитвайки се да завърже плата със зъби и с една ръка.

— Жилава жена си, лейтенант. Освен това си умен и достоен противник. Но се провали. Още в началото беше обречена на провал. Само праведните побеждават.

— Спести ми религиозните проповеди, Лиъм. Признай, че за теб всичко е игра.

— Грешиш, лейтенант. Когато с удоволствие служиш на Бога, това означава, че се прекланяш пред величието Му и не е грях.

— Все пак признаваш, че си изпитал удоволствие.

— И то голямо. Всяка твоя стъпка, всеки твой ход те приближаваше към нашата среща. Такава е волята божия.

— Твоят Бог е кръгъл идиот.

Той я зашлеви с опакото на ръката си.

— Не смей да богохулстваш! Никога не се подигравай с Всевишния в мое присъствие, уличнице. — Остави я да лежи на пода и взе чашата с вино, която си беше налял докато я чакаше. — Исус е изпил гроздовия сок, седейки между враговете си. — Той отпи една-две глътки и видимо се поуспокои. — Когато и Рурк се прибере, кръгът ще се затвори. В ръцете ми е силата божия. — Усмихнато погледна към двете оръжия и добави: — Плюс най-модерните технологии.

— Рурк няма да се прибере — изфъфли Съмърсет, който беше замаян от инжектираната му упойка. — Казах ти, че няма да се прибере.

— Ще си дойде. Винаги се прибира при блудницата.

Ив стисна зъби и успя да застане на колене. Втренчи се в лицето на младежа и разбра, че е безвъзвратно изгубен. Лудостта, която майката беше посяла в детето, беше покълнала в мъжа.

— Ти не се обаждай — сопна се тя на иконома. — Искам да знам защо си пуснал в къщата този смахнат, дето само цитира Библията?

— Искаш ли отново да изпробвам лазера върху теб? — изкрещя Лиъм.

— Не разговарям с теб.

— Реших, че идва полицията — въздъхна Съмърсет. — Този човек караше полицейска кола и беше униформен. Съобщи ми, че вие сте го изпратила.

— Не си успял да се справиш със системата за сигурност, а, приятел? Доста сложна е за елементарните ти познания.

— Нямах достатъчно време. — Лиъм се нацупи като дете, на което са отказали любимия му десерт. — За мен не съществуват невъзможни неща. Но ми омръзна да чакам.

— На два пъти вече се провали. — Ив с усилие се изправи на крака и заскърца със зъби, за да не изкрещи от болка. — Не можа да се добереш до Брайън, нито да довършиш Пат Мъри. Той ще оздравее и ще свидетелства против теб в съда.

— Бог е искал да провери дали съм готов на всичко. Той винаги подлага на изпитания учениците си. Но сега почти всичко свърши. Играем последния рунд и ти губиш. — Наклони глава, очите му блестяха като на хищна птица. — По-добре е да седнеш, лейтенант. Загубила си доста кръв и си бледа като платно.

— Предпочитам да остана права. Няма ли да споделиш с мен плана на играта? Нима ще ме убиеш, без да се похвалиш колко си умен и находчив?

— Не обичам да се хваля. Само отмъщавам в името на баща ми. Постепенно, без да бързам, проливам кръвта на виновниците. Щом свърша тук, ще довърша Кели, Мъри и още един човек. Първият ще умре от задушаване, вторият ще удавя, а третия ще отровя. Шестима грешника ще умрат заради шестимата мъченици, но ще убия още трима. Едва тогава баща ми ще почива в мир.

За миг остави лазера и докосна булото на статуетката, която беше поставил на масата.

— Промених реда, но Бог ще ме разбере. Тази нощ Рурк ще прекрачи прага на своя ад. Когато се прибере, ще види, че дългогодишният му служител и приятел е мъртъв. Мъртва е и уличницата, мръсното ченге. Ще инсценирам всичко така, че да изглежда сякаш двамата взаимно са причинили смъртта си. Поне за секунда той ще повярва, че в дома му се е разразила схватка на живот и смърт. — Усмихна се на Ив и продължи: — После ще застана пред него и ще разбере жестоката истина. Тогава ще изпита непоносима, всепоглъщаща болка. Ще узнае какво е да ти отнемат най-скъпото, че с кървавите си дела е довел в дома си Ангела на отмъщението.

— Ангелът на отмъщението ли? — Тя реши да рискува, да се възползва от лудостта му. — Ей Ей^[1] — ето откъде са ти хрумнали инициалите. Знаем всичко за теб. Абсолютно всичко. Как си проникнал в компанията на Рурк и как си го ограбил. — Пристъпи към него, без да откъсва поглед от лицето му. — Открихме бърлогата ти. В момента по телевизията показват снимката ти редом с тази на майка ти. Обявен си за издирване.

— Лъжеш, уличнице!

— Щом лъжа, откъде знам кой си, кой се крие под името Ей Ей Дилард? Разгледах стаичката в дома на майка ти, където си монтирал апаратурата си, както и другата в центъра на града. — Блъфираше, но беше убедена, че другото му скривалище действително е в центъра на града. — Знам и за „бръмбарите“, които майка ти е поставила в жилището на Съмърсет. Играх с теб, Лиъм, и те победих. Одри ни разказа онова, което не знаехме, после я изпратих в затвора…

— Лъжеш! — изкрещя младежът и се спусна към нея.

Ив очакваше атаката му. Блокира удара със здравата си ръка и заби лакътя си в корема му. После го спъна с крак и Лиъм се просна на пода. Без да обръща внимание на болката, тя застана на колене и включи телевизора, като си шепнеше:

— Трябва да му отвлека вниманието, за да не чуе влизането на Рурк. Ако успея, все още имаме някакъв шанс.

— Одри наистина ли е негова майка? — отчаяно попита Съмърсет.

— Да. Тя е виновна за всичко. — Вдигна поглед, когато младежът закрещя, съзрял лицето си и лицето на майка си на екрана. — За това, че е направила от единствения си син убиец. — Почувства, че краката й се подкосяват и извика: — Лиъм, ще те заведа при нея. Искаш да видиш мама, нали? Тя копнее да се срещнете. Ще те заведа при нея.

— Направи ли й нещо? Причини ли й болка?

— Не. — Олюлявайки се, пристъпи към него. — Майка ти е добре и те чака. Ще ти обясни какво трябва да направиш. Нали винаги ти обяснява всичко.

— Мама… мама знае всичко. Бог говори чрез нея. — Отпусна оръжието, сякаш беше забравил за него. — Тя е светица — прошепна, — а аз съм единственият й син. Аз съм светлината.

— Иска сега да си до нея — промълви Ив и си помисли, че ако направи още една стъпка, ще успее да му отнеме оръжието.

— Мама ми каза какво е желанието на Бог. — Той отново вдигна електрошоковата палка и младата жена се вцепени. — А желанието му е да ви убия. Ще започна със сводника. — Лукаво се усмихна и насочи оръжието към Съмърсет.

— Почакай…

Машинално Ив пристъпи помежду им.

Електрическият ток разтърси нервната й система. Не можеше да диша, не виждаше нищо. Дори не чувстваше болка. Не усети как маниакът я риташе в ребрата, докато крещеше, ругаеше и нервно крачеше из дневната.

— Опита се да развалиш всичко! Абсолютно всичко! — Той блъсна изящна масичка, великолепната антична китайска ваза падна и се пръсна на парчета. — Измамница! Уличница! Грешница! Дори оръжието ти е жалко — мощността му не се увеличава автоматично. Всъщност така е по-добре, защо да не си поиграя още малко с теб, преди да те убия?

— Трябва й медицинска помощ — задъхано изрече Съмърсет, който трепереше от усилието да се освободи от въжето, с което беше завързан. — Ако не я прегледа лекар, има опасност за живота й.

— И аз можех да стана лекар — това беше мечтата на чичо ми — но Бог имаше други планове за мен. Баща ми ме обичаше. Нищо не ни липсваше. После ни го отнеха. „Отмъщението е мое“ — казва нашият Господ Бог. Аз ще отмъстя за погубения си баща.

Потръпвайки от болка, Ив се претърколи на хълбока си и гневно го изгледа. Помисли си, че дори да й е писано да умре, пак ще има последната дума.

— Ти си само един нещастен умопобъркан. Превърнал си се в оръжие в ръцете на жена, която повече обича себе си, отколкото собствения си син. Обещавам, че и двамата ще прекарате остатъка от живота си в затвора.

— Бог ще ми помогне. Ще ми посочи правилния път. — Лиъм се приближи и насочи към нея оръжието, което беше включено на пълна мощност. — Но първо ще те изпратя в ада.

Ив събра сетните си сили и го ритна в колената. Младежът политна назад. Тя се огледа, надявайки се да изтръгне оръжието от ръката му.

В този момент откъм вратата се разнесе виещият звук от друга електрошокова палка.

Лиъм беше отхвърлен към стената и се загърчи в „предсмъртен танц“, който тя беше виждала и друг път. Нервната му система не издържа свръхнатоварването, тялото му подскочи няколко пъти като кукла, управлявана от неумел кукловод, сетне рухна на пода.

Рурк се втурна в дневната.

— Играта свърши — прошепна Ив. — Амин.

— Господи, скъпа, погледни се! Тежко ли си ранена?

Пред очите й играеха бели точици и едва виждаше лицето на Рурк, когато той коленичи до нея.

— Малко ми трябваше, за да приключа с него — прошепна младата жена и припадна.

— Разбира се, скъпа. — Той я грабна в прегръдките си и й попречи да падне. — Разбира се.

 

 

Когато се свести, Ив установи, че лежи на канапето, а Съмърсет умело превързва ранената й ръка. Чувстваше се безкрайно изнемощяла, но все пак му изсъска:

— Не ме докосвай!

— Трябва да ви окажа първа помощ. Ранена сте тежко, но Рурк мисли, че няма да пожелаете да отидете в болница.

— Пусни ме, искам да стана и да рапортувам на командира за случилото се.

— Няколко минути по-рано или по-късно нямат значение. Младежът няма да оживее.

Ив затвори очи и примирено въздъхна. Беше прекалено отпаднала, за да спори. Болката в ребрата й беше невероятна, а онова, което Съмърсет правеше с ръката й, бе истинско изтезание.

Той я докосваше нежно, както майка докосва новороденото си дете, но знаеше, че й причинява страдание.

— Спаси живота ми — прошепна й. — Но защо, нали ме мразиш?

— Само изпълнявах служебните си задължения, не мисли, че си ми станал симпатичен. Освен това мръсникът не беше успял да настрои оръжието така, че да ме убие… Да му се не види — простена тя през стиснати зъби. — От десет години съм в полицията, но за първи път ме нападат със собственото ми оръжие. Болката е нетърпима, сякаш съм пребита… Къде е Рурк?

— Тук е. — Икономът машинално отметна мократа й от пот коса от лицето й. — Не се движете, защото ще ви заболи още повече.

— Невъзможно е. И така страданията ми са нечовешки. — Тя го погледна право в очите. — Аз стрелях по Лиъм Калхун. Убих го, преди да се появи Рурк. Ясно ли е?

Съмърсет не отговори веднага, а няколко секунди се взира в нея. Погледът я издаваше, че действително изпитва нечовешки страдания и все пак първата й мисъл беше как да предпази Рурк от неприятности.

— Разбирам, лейтенант — най-сетне промълви той.

— Не, няма да го позволя — обади се Рурк. — Съмърсет, искам да разкажеш в полицията точно какво се случи. Не ще позволя заради мен Ив да бъде подложена на това изпитание, което трябва да понесе всеки полицай, убил човек… Хайде, Ив, опитай се да седнеш и да изпиеш това. — Подаде й чашата и й помогна да се изправи.

— Нямаш право да носиш оръжие, това само ще усложни… всъщност, откъде го взе?

— Забрави ли, че ми даде резервното си оръжие? Мисля, че няма да си имам неприятности с колегите ти от полицията. Хайде, пий.

— Какво е това? Не го искам.

— Не ставай дете. Предлагам ти най-обикновено болкоуспокояващо — ще облекчи страданията ти.

— Не го… — Тя се задави, когато Рурк насила я накара да изпие транквиланта. — Трябва да рапортувам на шефа…

Рурк примирено въздъхна.

— Съмърсет, свържи се с командир Уитни и му разкажи какво се е случило.

— Добре. — Икономът се поколеба, сетне се обърна към младата жена: — Много съм ви задължен, лейтенант. Съжалявам, че бяхте ранена, докато изпълнявахте служебния си дълг.

После се отдалечи, изпънал рамене, като че беше глътнал бастун.

Ив смаяно го проследи с поглед и прошепна:

— Май трябва по-често да ме раняват. Та той дори не беше язвителен с мен.

— Разказа ми всичко и заяви, че си най-смелата и най-безразсъдната жена, която познавал. Подкрепям мнението му.

— Важното е, че оцеляхме… Ще изпия болкоуспокояващото… но не исках Съмърсет да види, че проявявам слабост. Болките в ръката понамаляха, но онзи мръсник май ми е счупил някое и друго ребро.

— Ритал те е като футболна топка. — Рурк я повдигна още малко и тя отпусна глава на рамото му. — Ах, ти, мое смело и глупаво ченге! Обичам те.

— Знам… Рурк, той беше едва на деветнайсет…

— Злото не е присъщо само на възрастните.

— Прав си. — Тя притвори очи и откри, че почти не усеща болка, а тялото й сякаш е изтръпнало. — Исках да го заловя жив, а ти жадуваше да отнемеш живота му и успя да постигнеш своето. — Извърна глава и промълви: — Навярно щеше да го убиеш, дори ако не се налагаше да ме спасиш.

— Не отричам. — Рурк нежно я целуна по челото. — Понякога правосъдието е безпомощно и човек сам търси възмездие.

Тя въздъхна, отново отпусна глава на рамото му и промърмори:

— Понякога се питам защо се оженихме, какво ни свързва?

— Бурният ни живот, скъпа моя. За нищо на света не бих го заменил за безгрижно спокойствие.

Ив се огледа. Мебелите бяха преобърнати, много безценни предмети бяха безвъзвратно унищожени, а на пода лежеше мъртвият младеж. След миг прошепна:

— Аз също.