Нора Робъртс
Отмъщение в смъртта (10)

Десета глава

— Включи записващото устройство, Пийбоди.

Ив направи знак на униформения да се отдръпне и използва шперцовия код за отключване. Прекрачи прага на апартамента и се озова в просторна всекидневна; под високите прозорци бяха подредени вази със снежнобели и сини цветя. Отвън се издигаха нюйоркските небостъргачи, между които се провираха въздушните автобуси. Говорещите рекламни пана, които бяха толкова популярни в другите райони на града, бяха забранени в аристократичните източни квартали.

Подобно на повечето сгради, принадлежащи на Рурк, хотелският апартамент беше елегантно обзаведен с мебели, тапицирани с пъстра коприна и брокат; подът беше от лакирано дърво и бе застлан с килими, в които краката потъваха до глезените. Върху масичката с размери на езерце бяха поставени огромна кошница с плодове и бутилка бяло вино — вероятно бяха дар от управата на хотела. Плодовете не бяха подредени, а бутилката беше отворена. Джени е имала време да се порадва на разкоша, след което престъпникът я е подмамил навън, за да я убие.

Ив прецени, че нищо друго в апартамента не е било докосвано. Музикалната уредба беше дискретно скрита зад копринен параван, върху който бяха изрисувани тропически птици, а мониторът на апарата за променяне на настроението, който заемаше едната стена, не беше включен.

Ив продиктува на записващото устройство:

— Лейтенант Ив Далас и полицай Дилия Пийбоди започват обиск на апартамента в хотел „Палас“, където е била отседнала убитата О’Лиъри. Ще започнем от спалнята.

Влязоха в стая, където светлината проникваше през три прозореца. Огромното легло беше застлано със светлосини чаршафи, завивката бе отметната. Върху възглавниците бяха поставени бонбони, увити в станиол.

— По-късно ще се свържеш с камериерката, която снощи е подреждала стаята. Попитай я какво е докосвала и какво е видяла. — Докато говореше, Ив се приближи до гардероба и го отвори. Вътре бяха окачени три блузи, два панталона, памучна синя рокля и елегантен кремав костюм от евтина материя. Върху долната полица бяха поставени два чифта обувки.

Ив провери джобовете на дрехите, обърна обувките, прокара длан по горната полица.

— Тук няма нищо. Какво откри в чекмеджетата на скрина?

— Бельо, чорапогащник, памучна нощница и черна вечерна чантичка, украсена с мъниста.

— Донесла е най-хубавия си тоалет. — Ив докосна полата на елегантния костюм. — Но така и не е успяла да го облече. Явно е разопаковала целия си багаж — в гардероба намерих само един куфар — и съдейки по това колко дрехи е донесла, бих казала, че е възнамерявала да остане само три-четири дни. Намери ли някакви бижута.

— Не.

— Може би ги е носила със себе си. Предполагам, че е имала нещо специално към вечерния тоалет. Провери записите на разговорите й по видеотелефона. Аз ще надникна в банята.

В помещението, облицовано с прекрасни плочки, имаше вана, в която би могла да се настани голяма компания. На ръба й стоеше кутия с ароматни соли. Следователно Джени не беше устояла на изкушението и се беше изкъпала.

Ив се питаше дали е била нервна. Сигурно, след като от години не е виждала Рурк. Притеснявала се е дали много се е променила, дали той ще я познае, когато отново се видят. Ив си помисли, че всяка на нейно място би се страхувала от срещата с бившия си любовник. Докато разглеждаше тоалетните принадлежности и козметичните средства на розовата полица, тя си представяше как Джени с копнеж си спомня за ласките на Рурк, за целувките му. Нито една жена на света не би забравила любовник като него. Навярно се е надявала отново да се любят. Може би се е потопила в ароматната вода и си е представяла как след няколко часа ще бъде в обятията на Рурк… Да, навярно е постъпила точно така.

С него са били не само любовници, но и приятели. Споделяли са радостите и болките си, тайните и мечтите си. Бяха прекарали младите си години заедно и това ги свързваше за цял живот.

Когато Рурк я беше повикал, тя не се беше поколебала да тръгне от другия край на света. Знаела е, че я очакват неприятности, но все пак е дошла и е чакала старата си любов. Но не е успяла да види Рурк, защото е била убита.

— Лейтенант.

Ив тръсна глава и се обърна към Пийбоди.

— Не е разговаряла по видеотелефона, но взех разпечатка от приетите факсове. Прочетете този.

Мини факсът, който беше поставен в малко бюро, търпеливо жужеше в очакване на следващата команда. Пийбоди взе листа хартия и го подаде на Ив.

Текстът гласеше:

„Скъпа Джени,

Рурк ти благодари, че се съгласи да предприемеш това неочаквано пътуване. Надяваме се, че не сме провалили твои важни планове. Дано хотелът да ти хареса. Ако желаеш нещо, обърни се към човека на рецепцията.

Рурк се страхува за живота ти. Ето защо пожела да разговаря с теб насаме и без знанието на съпругата си. Разполага с информация, която иска да ти съобщи възможно най-бързо. Непременно трябва да се срещнете. Моля те да запазиш в тайна къде отиваш, не се доверявай абсолютно на никого. Моля те в пет следобед да бъдеш на ъгъла на Пето авеню и Шейсет и втора улица. Ще те вземе черен автомобил с нюйоркски регистрационен номер и с униформен шофьор. Последният е инструктиран къде да те отведе.

Извини ни заради тайнствеността. Човек с положението на Рурк трябва да бъде дискретен. Моля да унищожиш съобщението.

Твой Съмърсет“

— Този тип е умен — промълви Ив. — Знаел е точно как да я примами. Нарежда й да унищожи съобщението, изпратено по факса, но не и да изтрие записа от паметта на устройството. Очаквал е да го проверим и да открием съобщението.

— Това още не означава нищо — намръщи се Пийбоди. — Лесно може да се изпрати факс от името на друг човек. Престъпникът е блокирал кода на изпращача.

— Така е, но се обзалагам на едногодишната си заплата, че когато предадем факс апарата на Макнаб, той ще открие кода и ще установи, че съобщението е изпратено по един от факсовете на Рурк. Прибери го. — Тя подаде листа на сътрудничката си. — И така, нашият човек е закарал жертвата си до малкия хотел, поканил я е в стаята и я е зашеметил с удар или пък й е дал приспивателно — съдебният лекар ще ни каже точно какво се е случило. После, без да бърза, е подготвил „сцената“. Всичко необходимо е било в багажника на колата, която е негова или е била взета под наем. Съмнявам се, че я е откраднал, но все пак ще проверя полицейските рапорти. — За миг тя замълча и отново огледа стаята. — Изпращането на „метачите“ тук ще означава да хвърляме на вятъра парите на данъкоплатците, но все пак трябва да спазваме процедурите. Ще се обадя на момчетата от лабораторията и ще проверя дали някой се е оплакал, че са му откраднали черния седан. Занеси мини факса в кабинета ми у дома — нека Макнаб се занимае с него. Чакай ме там, ще се прибера веднага, щом свърша.

— Къде отивате?

— Да поискам още една услуга — заяви Ив и излезе.

 

 

Дъждът заплашваше да завали всеки момент; студеният въздух беше натежал от влагата, духаше бръснещ ветрец. Няколко хризантеми упорито продължаваха да цъфтят и ярките им цветове се открояваха сред посърналата градина. Наблизо ромолеше фонтан, водата бликаше измежду медни и месингови водни лилии. Отвъд зелената морава се издигаше разкошната каменна къща, заобиколена от вековни дървета, която беше озарена от лъчите на залязващото слънце.

Доктор Майра въздъхна и си каза, че в този замък в сърцето на Ню Йорк човек може да намери спокойствие, но великолепната сграда същевременно беше символ на власт и на богатство.

Майра се питаше дали Ив намира време да се наслади на тишината, дали неспокойният й дух не се бунтува срещу живота, лишен от всякакви предизвикателства.

— Очаквах да ми се обадиш — заговори тя, наблюдавайки как Ив се взира в къщата. — Научих за третото убийство.

— Жертвата се казва Джени О’Лиъри — името й звучи като… песен, нали? — Ив, която сама се изненада от думите си, поклати глава. — Беше приятелка на Рурк, а преди години е била негова любовница.

— Ясно. Другите две жертви също ли са били ирландци?

— Съпругът ми е познавал и тримата. — Ив се обърна и я погледна в очите.

Както винаги Майра изглеждаше безупречно, въпреки че вятърът разрошваше късо подстриганата й кестенява коса. Предпочиташе тъмните цветове, но днес носеше зелен костюм. В очите й се четеше съчувствие.

Ив си помисли, че дори сега, докато седеше на каменната скамейка под големите клони на дъба, Майра изглеждаше експедитивна и делова, сякаш се намираше в елегантния си кабинет. Тя беше най-добрата психиатърка в Ню Йорк, дори може би в цялата страна, и полицията винаги търсеше помощта й при определянето на психиатричния профил на даден престъпник.

— Благодаря ти, че се съгласи да дойдеш тук.

— Спомням си прекрасната градина от деня на вашата сватба. — Майра се усмихна. Искаше й се да предразположи младата жена, да я накара да й се довери. — Великолепна е и си личи, че е добре поддържана.

— Не ми се случва често да се разхождам из нея. — Ив смутено пъхна ръце в джобовете си. — Когато работя вкъщи, дори не се сещам да погледна през прозореца.

— Винаги съсредоточаваш цялото си внимание върху определена цел. Затова прекрасно се оправяш с полицейската работа. Казваш, че рядко идваш в градината, но съм сигурна, че можеш да я опишеш до най-малките подробности. Макар че не го осъзнаваш, наблюдаваш всичко и го запечатваш в паметта си.

— Типично е за всички полицаи. — Ив вдигна рамене. — Дали е за добро или за зло… кой знае.

— Нещо те тревожи. — Психиатърката отлично познаваше младата жена и я обичаше като своя дъщеря. — Позволи ми да ти помогна.

— Не става въпрос за мен.

Ала Майра знаеше, че Ив е разстроена от смъртта на някогашната любовница на Рурк.

— Спиш ли добре? Измъчват ли те кошмари?

— Много рядко. — Ив отново се обърна. Не й се искаше да разговарят на тази тема. Само Рурк и Майра знаеха за миналото й, за спомените, които неочаквано нахлуваха в съзнанието й, за кошмарите, които я преследваха и я ужасяваха. — Да разговаряме за друго, съгласна ли си?

— Добре.

— Безпокоя се за Рурк. — Думите сякаш й се изплъзнаха и тя моментално съжали, че ги е изрекла. — Проблемът е личен, трябва да обсъдим много по-важни въпроси.

Майра кимна, въпреки че се съмняваше в искреността й.

— Искам да се посъветвам с теб по случая. Необходима ми е помощта ти за изготвяне на психологическа характеристика на престъпника. — Очевидно Ив се чувстваше неловко и това подклаждаше раздразнението й. — Повиках те тук, защото ще те помоля да заобиколиш правилата. Не си длъжна да изпълниш молбата ми и няма да се засегна, ако не само ми откажеш, а съобщиш на командира какво съм поискала от теб.

Изражението на Майра не се промени.

— Предлагам да ми обясниш всичко, тогава ще преценя как да постъпя.

— Трите убийства са свързани… възможно е да са били предизвикани от събития, които са се разиграли преди няколко години. Мотивът е отмъщение. Мисля, че престъпникът иска да отмъсти на Рурк и използва Съмърсет, за да се добере до него. Всички косвени улики доказват вината на иконома и след всяко убийство те стават все повече. Убедена съм в невинността на Съмърсет, иначе без колебание щях да го изпратя в затвора, въпреки че Рурк много държи на него. Ала това е капан, умело заложен от престъпника, който очевидно подценява умствените ми способности.

— Навярно искаш да изготвя профил на убиеца и неофициално да подложа на тестове Съмърсет, за да преценя дали е склонен към насилие.

— Грешиш. Искам писменото ти заключение, за да го предам на Уитни. Страхувам се, че ще ме обвини в бездействие.

— С удоволствие ще изпълня молбата ти. Поискай разрешение от командира и ми изпрати необходимите данни. Заради теб ще оставя другата си работа на заден план.

— Много съм ти задължена.

— Това ли е всичко?

Ив усети, че дланите й са мокри от пот и нетърпеливо ги избърса на панталоните си.

— Имам информация, която е особено важна за разследването и за психологическия профил, но не мога… Всъщност не желая да съобщя. Готова съм да ти я доверя само при условие, че разговарям с теб като пациент със своя лекар. По този начин няма да те злепоставя.

— Професионалната етика ме задължава да запазя в тайна всичко, което пациентът е споделил с мен.

— Интересува ме дали няма да се злепоставиш — настоя Ив.

— Не бой се. Питам се колко души защитаваш в момента?

— Само онези, които обичам.

— Благодаря ти. — Майра широко се усмихна и протегна ръка. — Седни до мен и ми разкажи всичко.

Ив се поколеба, сетне се подчини и заговори:

— Сещам си какво ми каза, когато си спомних какво се бе случило в онази стаичка в Далас. Когато си спомних как баща ми се беше прибрал пиян и отново ме беше изнасилил и как след това го бях убила. Тогава ти ми каза, че е безсмислено, дори погрешно детето да бъде наказано заради извършеното престъпление. Каза ми още… — за миг тя замълча, задавяна от сълзите си. — Каза, че съм убила едно чудовище и че сама съм променила съдбата си, превръщайки се в достойно човешко същество, което не бива да бъде наказано заради неволното си престъпление.

— Все още ли не си убедена в това?

Ив поклати глава, въпреки че от време на време чувстваше силни угризения на съвестта.

— Припомних ти нашия разговор, за да те попитам дали действително вярваш, че при определени обстоятелства убийството на едно чудовище е оправдано.

— Законодателите може би са били на същото мнение, когато преди двайсетина години отмениха смъртното наказание.

— Интересува ме мнението ти като лекар… и като човек.

— Мисля, че е оправдано, когато си го извършил, за да запазиш живота си или живота на други хора.

— Искаш да кажеш, че оправдаваш само хората, които са убивали при самоотбрана. — Ив напрегнато се взираше в лицето на психиатърката, опитвайки се да прочете мислите й.

— Не съм съгласна с подобно обобщение. Всеки случай трябва да се преценява индивидуално, в зависимост от обстоятелствата.

— Доскоро за мен съществуваха само две понятия — добро и зло — промълви Ив. — Законът — тя вдигна юмрук — и онези, които го нарушават. — Вдигна и другия си юмрук, сетне ги удари един в друг. — Но сега е различно… искам да ти разкажа за Марлена.

 

 

Докато говореше, Майра не я прекъсна нито веднъж, не й зададе никакви въпроси и се въздържа от коментари. Ив се стараеше да изложи само фактите, без да налага личното си мнение. След двайсетина минути приключи разказа си, но се чувстваше напълно изтощена.

Дълго седяха мълчаливо. Тишината се нарушаваше само от крясъците на някаква птица и от ромоленето на фонтана. По небето пробягваха тъмни облаци и от време на време закриваха залязващото слънце.

След няколко минути Майра промълви:

— Няма нищо по-ужасно от това да загубиш детето си. Не очаквай да ти кажа, че мъжете, които са изнасилили Марлена, са заслужавали да умрат. Но като жена и като майка заявявам, че ако бяха озлочестили моето дете, с радост щях да посрещна смъртта им и щях да съм вечно признателна на екзекутора им. Да, знам, че законът наказва убийството, но има случаи, когато аз го оправдавам.

— Не съм сигурна дали прикривам Рурк, защото вярвам, че е постъпил справедливо, или защото го обичам.

— Не бива да се упрекваш, ако го правиш и поради двете причини. Прекалено драматизираш нещата.

Ив горчиво се изсмя и стана от скамейката.

— Възложено ми е разследването на три убийства, което не мога да извърша по общоприетия ред, ако не искам съпругът ми да бъде осъден на доживотен затвор. Въвлякох в заговора сътрудничката си, един млад компютърен специалист, когото почти не познавам, както и теб. Правя всичко възможно да отърва от ареста онзи идиот Съмърсет. А ти ме обвиняваш в излишно драматизиране на положението.

— Признавам, че историята е много заплетена, но не бива да се задълбочаваш и да се опитваш да подчиниш чувствата си на разума. Послушай гласа на сърцето си. — Майра приглади полата си. — Според мен е най-разумно официално да поискаш разрешение да извърша пълен преглед на Съмърсет и то още утре сутрин. Ще изпратя заключението си на командир Уитни с копие до теб. Ако ми предоставиш информация за убиеца… колкото е възможно по-пълна, веднага ще се заловя с изготвянето на профила му.

— Неофициалните данни не могат да бъдат включени в характеристиката.

— Колко си наивна, скъпа. — Майра се засмя; смехът й беше мелодичен като ромоленето на фонтана. — Ако не мога да включа известна информация, без да споменавам източника, значи е време да се пенсионирам. Повярвай, че никой не ще се усъмни в действителността на съставения от мен психологически профил.

— Тогава побързай. Престъпникът не обича да губи много време.

— Ще го имаш възможно най-бързо, но не забравяй, че не бива да пренебрегваме точността заради бързината. А сега честно ми кажи дали искаш да поговоря с Рурк.

— С Рурк ли?

— Познавам те прекалено добре, Ив. Тревожиш се за него. Страхуваш се, че той обвинява себе си заради смъртта на невинни хора.

— Не съм сигурна, че ще пожелае да разговаря с теб. Само Бог знае как ще реагира, когато разбере, че съм ти разказала цялата история. Убедена съм, че емоционално той ще издържи. — Тя машинално започна да върти венчалната си халка. — Безпокоя се за физическото му оцеляване. Не мога да предскажа кога ще бъде „следващият рунд“, но знам, че Рурк е предвиден за финала. — Ив тръсна глава, за да прогони предателската мисъл, която сякаш парализираше съзнанието й. — Предлагам да отидем в кабинета ми. Ще ти дам всичко, с което разполагам, освен това ще съобщим на Съмърсет, че утре трябва да се яви в кабинета ти.

— Добре. — Майра се изправи и изненада Ив като я хвана под ръка. — С удоволствие ще изпия чаша чай.

— Извинявай, че не ми хрумна да ти го предложа. Не ме бива да посрещам гости.

— Надявах се да ме смяташ за приятелка, не за гостенка… Хей, струва ми се, че току-що Мейвис и нейният нежен исполин слязоха от такси пред дома ти.

Ив тежко въздъхна и си помисли, че само Мейвис Фрийстоун би могла да се издокара с розов кожен костюм, украсен със зелени пера. Леонардо изглеждаше като канара в тъмночервената си, дълга до глезените роба. Ив, която искрено обичаше и двамата, чувстваше, че днес присъствието им ще й дойде прекалено.

— По дяволите, само те ми липсваха!

— Съветвам те да се отпуснеш и да позволиш на гостите да те забавляват. — Майра се засмя и махна на новодошлите. — Последвай примера ми.

 

 

— Знаете ли, всичко това е вятър и мъгла. — Мейвис си наля чаша вино, сетне се заразхожда из стаята. Обувките й бяха с дванайсет сантиметрови прозрачни токчета, в които плуваха миниатюрни златни рибки. — С Леонардо научихме всичко от телевизията. Щяхме да дойдем още по-рано, но бях страшно заета с подготовката на диска, който ще запиша следващия месец. — Тя отпи от виното си.

— Страхотна е, нали! — възкликна Леонардо и лицето му с цвят на бронз се озари от усмивката, с която дари любимата жена.

— О, скъпи. — Певицата го прегърна и се притисна към него. — Винаги говориш едно и също.

— И винаги е вярно, гълъбче мое.

Тя се изкикоти, после рязко се обърна и перата по деколтето и раменете й прошумоляха.

— Дошли сме да окажем морална подкрепа на Съмърсет.

— Сигурна съм, че ще бъде трогнат от вниманието. — Ив също си наля чаша вино, с надеждата, че алкохолът ще й даде сили да издържи. — Доктор Майра, да налея ли и на теб?

— Не, предпочитам чаша чай. Мейвис, навярно тоалетът ти е дело на Леонардо.

— Абсолютно. Жесток е, нали? — Тя се завъртя и боядисаните й в зелено къдрици се разпиляха по раменете й. — Само да видите вълшебната му пролетна колекция! Наскоро му предстои ревю в Милано.

— С удоволствие ще ви покажа моделите за делови дами, докторе — обади се Леонардо.

— О, много мило… — колебливо изрече Майра и скептично изгледа тоалета на певицата. После забеляза, че Ив беше забелила очи и се усмихна. — Съмнявам се, че ще те вдъхновя като Мейвис.

— Вашият стил е съвсем различен — поясни дизайнерът, който очевидно не беше разбрал тактичния й отказ. — Подхождат ви облекла с класическа кройка, пастелни тонове. Имам великолепна ленена рокля в тъмнорозово.

— Хм, примамливо предложение.

— Леонардо е майстор на елегантните, но консервативни дрехи — намеси се Мейвис. — Ще те направи да изглеждаш като най-сексапилната господарка на имение.

— Непременно ще разгледам колекцията му — обеща Майра и се засмя като си представи как би изглеждала като „сексапилна господарка на имение“.

— Ето го и него! — Мейвис с един скок се озова до Съмърсет, който буташе пред себе си количка със сервиз за чай и няколко чинии с ябълков пай и различни кейкове с глазура. Той се изчерви до уши, когато певицата силно го прегърна. — Ние сме с теб, Съмърсет. Не се безпокой за нищо. Няма по-добро ченге от Ив. Спомняш ли си как ме отърва, когато имах неприятности? Не бой се, тя ще се погрижи за теб.

— Сигурен съм, че лейтенантът ще уреди въпроса. — Той крадешком погледна към Ив и добави: — По един или друг начин.

— Хайде, отпусни се. — Мейвис го притисна към себе си. — Пийни нещо. Искаш ли чаша вино?

За миг в очите му проблесна нежност и суровото му лице се промени.

— Благодаря, но не е редно да пия с гостите. Задължението ми е да им прислужвам.

— Не знае какво му се иска: да я погали или да я смаже от бой — прошепна Ив на психиатърката и Майра едва успя да сподави смеха си.

— Рурк ще слезе след малко — продължи икономът. — Всеки момент ще приключи разговора с човек, намиращ се на друга планета.

Мейвис настигна Съмърсет в коридора, дръпна го за ръкава и го накара да спре.

— Слушай, знам как се чувстваш. Нали се случи и с мен. — Тя дяволито му се усмихна. — Когато ме арестуваха, здравата се паникьосах и си казах, че ще си изгния в затвора. Обаче издържах, защото знаех, че Далас няма да ме зареже. Знаех, че ще направи всичко за мен, независимо какво ще й струва.

— Обичта й към теб е едно от малкото й добри качества.

— Сигурно си мислиш, че щом не се разбирате, тя ще те изостави. — Тя тъжно го изгледа и Съмърсет забеляза, че днес очите й имаха цвета на косата й. — Ако разсъждаваш така, значи си най-големият тъпак. Би трябвало да знаеш, че Далас ще се бори за теб до последен дъх, че ако някой те преследва, тя ще застане на пътя му и ще понесе удара.

— Невинен съм — надменно заяви той, за да покаже, че обвиненията й не са го оскърбили. — Ако твоята приятелка беше толкова способна, щеше да проумее истината, въпреки че ме ненавижда.

— Виждам, че си в отвратително настроение — промълви певицата. — Ако почувстваш нужда да поговориш с някого, непременно ми се обади. — Тя се повдигна на пръсти и го целуна по бузата. — Пиенето е от мен.

— Онзи младеж е много щастлив, задето те има — задавено промълви икономът, сетне забързано се отдалечи по коридора.

— Браво, Мейвис. — Рурк, който беше наблюдавал сцената от площадката, слезе по стъпалата, приближи се до Мейвис и хвана ръцете й.

— Много е смачкан, горкичкият. Обаче напълно го оправдавам.

— Мисля, че можеш да повдигнеш настроението дори на най-тъжния човек.

— Това е моята цел в живота. Сега ще се погрижа за присъстващите в салона. — Тя кокетно му се усмихна. — Да разбирам ли, че сме поканени на вечеря?

— Не бих допуснал да умреш от глад в дома ми.

 

 

Въпреки че имаше гости, Ив успя да се измъкне за малко. Отиде в кабинета си и освободи Макнаб и Пийбоди, като реши по-късно да прочете рапортите им. После откри Съмърсет и след кратко пререкание успя да го убеди, че е в негов интерес в единайсет на следващия ден да се яви в кабинета на доктор Майра.

Когато всички си отидоха, главата й пулсираше от болка. Рурк я завари в банята; тя намръщено се взираше в болкоуспокояващите хапчета в шепата си.

— Навярно болката е непоносима, щом доброволно вземаш хапчета.

— Денят ми се стори безкраен. — Ив сви рамене и върна таблетките в тубичката. — Но ще се справя и без тях.

— Ще напълня ваната. Трябва да си починеш.

— Имам много работа.

— Скъпа Ив — той я хвана за ръцете и я обърна към себе си, — понякога мразя професията ти, която те изтощава физически и психически.

— Сам разбираш, че трябва да бързаме.

— Вярно е, но можеш да отделиш един час за себе си. — Без да откъсва поглед от лицето й, той започна да масажира раменете й.

— Трябва да прочета рапортите и да подготвя официалното досие. Непрекъснато попадам в задънена улица. — Ив долови нервни нотки и собствения си глас и се раздразни още повече. — Не успях да открия откъде са купени значките, ти се оказа прав за статуетката. Хиляди копия от нея се продават във всички магазини на Земята и на другите планети. Мраморната дама струва цели пет стотачки и очевидно се радва на голяма популярност. — Тя понечи да се отдръпне, но Рурк продължи да я масажира. — До утре трябва да залъжа Уитни с някаква информация… Знаеш ли, разказах всичко на Майра.

За миг ръцете му застинаха върху раменете й и той промълви:

— Така ли?

— Може би предварително трябваше да те попитам, но реших, че трябва да й се доверя.

— Не е необходимо да се оправдаваш.

— Не се оправдавам. — Този път тя успя да го отблъсне и влезе в спалнята, като си каза, че понякога те боли стомах дори от най-хубавото кафе. Въпреки това програмира автоготвача да приготви цяла кана. — Правя всичко, което е необходимо; ето защо съветвам и теб да се движиш с охрана, докато открия убиеца.

— Смятам, че съм в абсолютна безопасност.

— Ако беше така, престъпникът нямаше да се промъкне в този дом и да използва апаратурата ти, за да ми изпраща съобщения, да наема хотелски стаи, използвайки кредитната ти карта, както и да подмами една жена от твое име.

Рурк наклони глава, сетне кимна.

— Разбрах намека ти. Лично ще проверя компютърната охранителна система.

— Добре е като начало. — Тя си наля кафе и добави: — Ще накарам Съмърсет да носи специалната гривна…

— Моля?

— Много добре ме чу! — гневно възкликна Ив и усети, че всеки момент ще избухне. — За негово добро е. Ако бъде извършено още едно убийство, искам той да има солидно алиби. Ще носи гривната или ще бъде арестуван. Реших, че първото е за предпочитане.

— Може би имаш право. — Рурк предпочете да си налее чаша бренди вместо кафе. — Възнамеряваш ли да прикрепиш и към мен човек, който да ме следи?

— Щях да го направя, но съм сигурна, че ще бъде загуба на време, тъй като за по-малко от час ще се отървеш от „опашката“.

— Радвам се, че ме познаваш толкова добре. — Той вдигна чашата си като за тост.

— Надявам се и в бъдеще да се разбираме — въздъхна Ив. — Съдебният лекар ми съобщи, че преди смъртта си Джени е взела някакъв транквилант.

Рурк се втренчи в чашата си.

— Била ли е изнасилена?

— Няма следи от сексуално насилие, жертвата очевидно не е оказала съпротива. Още е била упоена, когато престъпникът я е окачил на въжето. Но лекарят е открил във вагината й значка с детелина; той смята, че предметът е бил вкаран, докато жертвата е била в безсъзнание, защото изобщо не се е съпротивлявала. Съжалявам, че ти го казвам, но нали искаше да знаеш всички подробности.

— Да.

— Патологът ми съобщи, че мъртвата нямала роднини, поради което ти си изявил желание да вземеш тялото от моргата.

— Джени би искала да я погребат в Ирландия.

— Предполагам, че лично ще придружиш ковчега до там.

— Да.

Тя усети, че й прилошава, сърцето й биеше така, сякаш щеше да изскочи от гърдите й. Все пак успя да проговори:

— Ще ти бъда задължена, ако ме уведомяваш за бъдещите си планове.

Рурк вдигна поглед и тя беше потресена от мъката, която се четеше в красивите му очи.

— Нима си въобразяваше, че ще я изпратя обратно като ненужна вещ?

— Не. Слушай, имам много работа.

— За бога, Ив! — нетърпеливо и малко развеселено възкликна той.

Това преля чашата на търпението й.

— Не бъде толкова важен, приятел! И не ме мисли за глупачка. Бил си влюбен в нея. Примирих се. Прави каквото пожелаеш и ме остави да си върша работата.

Рурк гневно скочи на крака и този път изобщо не му беше до смях. Разтърси Ив и извика:

— Вярно е, че я обичах и че не съм забравил миналото. Но знай, че чувствата ми към Джени изобщо не могат да се сравнят с онова, което изпитвам към теб. Това ли искаше да чуеш?

Гневът й се стопи и тя се изчерви.

— Не знам какво става с мен. Главата ми ще се пръсне от болка. — Ив безпомощно притисна с пръсти слепоочията си. — Известно ми е, че си имал много любовници, но те никога не са ме интересували… за разлика от Джени. Ненавиждам се, задето ревнувам от една мъртва жена.

— Ив… — Той нежно я погали. — От първия миг, в който те видях, другите жени престанаха да съществуват за мен.

Младата жена се почувства още по-неловко и избърбори:

— Не исках комплименти, а…

— Ти си всичко за мен — промълви Рурк и я целуна по челото. — Единствена си.

Сърцето й отново се разтуптя, но този път от вълнение; тя почувства силна, но сладка болка. Притисна се към съпруга си, страстно го целуна, сетне прошепна:

— Не мога да живея без теб!

— Слава богу, че понякога ми го казваш. — Той отвърна на целувката й и заяви: — А сега ще си починем един час. Реших да ти правя компания.