Нора Робъртс
Отмъщение в смъртта (14)

Четиринайсета глава

Ив не беше в настроение за нов семеен скандал, но реши, че ще е по-добре незабавно да се сдобри с Рурк. Необходими й бяха неговите съвети, неговите контакти и познанията му за Ирландия, където тя трябваше да замине по настояване на командира.

Пийбоди и Макнаб бяха започнали да се карат като дългогодишни съпрузи, затова ги беше изпратила в различни райони на града. Надяваше се до обяд да има необходимата й информация, тъй като двамата й сътрудници се надпреварваха да докажат способностите си.

За миг спря пред вратата на Рурк, дълбоко си пое въздух, смело почука и влезе. Съпругът й направи знак да почака и продължи разговора си с двете холограмни изображения:

— Засега не съм в състояние лично да посетя курорта, но се надявам да се справите с тези незначителни проблеми. Желанието ми е „Олимп“ да бъде открит на обявената дата. Ясно ли е?

Събеседниците му безмълвно кимнаха и той прекъсна връзката.

— Проблеми ли имаш? — попита Ив, когато холограмните изображения избледняха.

— Да, но са незначителни.

— Извинявай, че прекъсвам работата ти, но можеш ли да ми отделиш една минута. — Когато Рурк преднамерено погледна часовника си, тя побърза да добави: — Или две.

— С какво мога да ти бъда полезен, лейтенант?

— Мразя да ми говориш с такъв тон.

— Нима? Много жалко. — Той се облегна назад и преплете пръстите си. — Искаш ли да научиш какво мразя аз?

— Знам, че няма да пропуснеш да ме осведомиш, но в момента не разполагам с време. Изпратих Макнаб и Пийбоди да проверят важни улики; не мога да си покажа носа навън, защото чрез Надин разгласих, че съм ранена и се възстановявам вкъщи.

— Май вече си се специализирала да пускаш лъжливи слухове.

Тя гневно пъхна ръце в джобовете си.

— Предлагам да престанеш с недомлъвките и да изясним нещата. С интервюто, което дадох на Надин целях да оскърбя убиеца и да го предизвикам да насочи вниманието си към мен. Надявах се да спечеля време и да спася поредната му жертва. Планът ми се оказа успешен. Както очаквах, престъпникът е бил толкова разгневен, че е станал безразсъден, поради което вече имаме важна информация, за която преди двайсет и четири часа не можехме и да мечтаем.

Рурк мълчаливо я изслуша, сетне стана, отиде до прозореца и разсеяно натисна бутона за оцветяване на стъклото, за да пропусне повече светлина в помещението. Когато почувства, че се е овладял, заговори:

— Какво ти дава основание да ме мислиш за наивник или за кръгъл глупак? Защо реши, че ще бъда доволен да науча, че си се жертвала заради мен?

Ив си каза, че увъртанията няма да я доведат доникъде и заяви:

— Изобщо не те мисля за наивен и глупав. Когато реших да отклоня вниманието на убиеца към себе си, изобщо не съм разсъждавала каква ще бъде реакцията ти. Най-важното за мен е, че си жив и съм готова да понеса последствията от постъпката си.

— Не е трябвало да го правиш. Нямаш право да ме защитаваш с риск за живота си. — Той се обърна и Ив видя, че сините му очи са потъмнели от гняв.

— Нима? — Тя се приближи до него. — Хайде, погледни ме в очите и кажи, че нямаше да постъпиш по същия начин, ако моят живот беше в опасност.

— Това е съвсем различно.

— Защо? — Тя вирна брадичката си и заби пръст в гърдите му. — Може би защото си мъж, така ли?

Рурк понечи да й отговори. На езика му бяха какви ли не обидни думи, ала самоувереното й изражение го накара гневно да стисне устни. Обърна се и се подпря с две ръце на бюрото, сетне промълви:

— Признавам, че имаш право, но все пак не мога да се съглася с теб.

— Тогава ще ти кажа още нещо, за да преглътнеш по-лесно горчивия хап. Обичам те и не мога да живея без теб. Вярно е, че не ти го казвам често и не умея да изразявам чувствата си, но това не ги прави по-малко искрени. Съжалявам, ако в желанието си да те предпазя съм засегнала мъжкото ти самочувствие.

Рурк прокара пръсти през косата си, после се обърна към нея.

— Измислила си много хитър начин да сложиш край на спора.

— Така ли?

— Да, защото, ако започна да излагам аргументи в своя полза, ще заприличам на кръгъл глупак.

— Разсъждаваш логично. — Тя плахо му се усмихна. — Щом вече не ми се сърдиш, ще ми направиш ли една услуга?

— Не съм казал, че не ти се сърдя, само отказах да продължим спора. — Приседна на ръба на бюрото и добави: — Каква услуга искаш?

Ив му подаде един диск и мислено се поздрави за изхода от спора.

— Пусни го. На него е записано изображение, което ще видиш на монитора. Искам максимално да го увеличиш.

Рурк се подчини и се втренчи в екрана. Забеляза приспособлението в ръката на престъпника. Горната му част не се виждаше, но бутоните на дръжката му ясно се различаваха. На върха му проблясваше зелена светлинка.

— Това е заглушител — промълви той. — Много по-усъвършенстван и по-компактен от тези, които се предлагат на пазара. — Приведе се към екрана и продължи: — Наименованието на фирмата производител — ако изобщо го има — вероятно е изписано върху горната му част и е закрито от ръката. В един от моите отдели се разработва по-малък, но по-мощен заглушител. Ще се поинтересувам дали проектът е в напреднал стадий.

Ив изумено възкликна:

— Нима произвеждате подобни устройства?

Той долови възмущението й и леко се усмихна.

— „Рурк Индъстрийс“ изпълняват много правителствени поръчки… всъщност работят за правителствата на няколко страни. Министерството на отбраната се интересува от такива играчки и плаща много добре.

— Мислиш, че подобно устройство се разработва в един от твоите отдели. Бренън се е занимавал с комуникации. Твърде възможно е и неговите хора да са работели върху същото изобретение.

— Лесно ще разберем. Ще накарам мой шпионин да провери специалистите на Бренън.

— Какво, нима имаш и шпиони?

— О, те мразят да ги наричат така. Предпочитат да им казват събирачи на информация. Но този диск има ли снимка на мъжа в цял ръст?

— Върни на предишното изображение.

Той замислено смръщи чело, докато се взираше в снимката. Съдейки по височината на колите, прецени, че ръстът на непознатия е около един и шейсет.

— Не мога да преценя теглото му, понеже широкото палто прикрива фигурата му, но смятам, че е приблизително осемдесет килограма. Кожата му е много бяла, което подсказва, че ако изобщо работи, сигурно е чиновник. Не мога да преценя възрастта му, но стойката му е младежка. Забелязвам, че се усмихва. Ама че нахално копеле. Отгоре на всичко палтото му е отвратително безвкусно.

— Носи униформеното палто на полицай — сухо отбеляза Ив, — но не вярвам да е наш служител. Ченгетата не носят маратонки; освен това момчетата от отдела по електроника веднага щяха да заловят всеки квартален полицай, който има такава свръхмодерна апаратура. Подобно палто може да се купи на много места в Ню Йорк. — Тя замълча за секунда и добави: — Все пак ще проверим.

— Ами камионетката?

— Проверяваме всички притежатели на този модел. Ако нашият човек не я е откраднал, кръгът на заподозрените ще се стесни.

— Грешиш, Ив. Самият аз вероятно притежавам поне двайсет такива камионетки, които обслужват различните ми отдели.

— Е, все пак е някаква следа.

Той нареди на компютъра да се изключи и се обърна към нея:

— Мислиш ли, че Пийбоди и Макнаб ще се справят с възложените им задачи, ако отсъстваш ден-два?

— Разбира се. Междувременно ще свърши отпуската на Фийни и ще го включа в екипа.

— От моргата ми се обадиха, че днес следобед мога да прибера трупа на Джени.

— Така ли?

— Искам да ме придружиш в Ирландия. Разбирам, че сега не е най-удобното време за теб, но моля да ми отделиш само два дни.

— Ами…

— Не мога да замина без теб — нетърпеливо заяви той. — Няма да замина сам. Не бих рискувал да бъда на другия край на света, ако престъпникът отново се опита да те убие. Искам да си до мен. Уредил съм всичко. Можем да тръгнем след час.

Ив се обърна и отиде до прозореца, за да прикрие усмивката си. Навярно би трябвало да му признае, че възнамеряваше да го помоли да замине с нея в Дъблин. Ала беше изкушена от възможността да изиграе ролята на покорна съпруга.

— Много ли държиш да те придружа?

— Да.

Тя се обърна и сдържано се усмихна.

— Тогава ще си приготвя багажа.

 

 

— Искам незабавно да получавам постъпващата информация. — Ив кръстосваше кабината на частния самолет на Рурк и се взираше в сериозното лице на Пийбоди на монитора на джобния си видеотелефон. — Изпращай кодираните сведения на адреса на дъблинския ни хотел.

— Открих, че в Ню Йорк има над двеста камионетки от този модел и с тъмни стъкла.

— Провери собствениците им. Всеки един без изключение. — Тя разсеяно приглади косата си и се замисли, защото не искаше да пропусне дори най-малката подробност. — Маратонките на нашия човек изглеждаха нови. Компютърът ще определи номера им. Провери всички магазини за обувки.

— Шегувате ли се?

— Ни най-малко. Провери всички продажби на тази марка маратонки през последните два… или по-добре три месеца. Може би ще имаме късмет.

— Радвам се, че още вярвате в чудеса, лейтенант.

— Важни са подробностите, Пийбоди. Не бива да се пропускат. След като получиш сведенията за продажбите на маратонките, ги съпостави с информацията от магазините за дрехи втора употреба и от тези, които продават произведения на изкуството, включително статуетки на Дева Мария. Макнаб работи ли върху откриването на фирмата, производителка на заглушителя?

— Твърди, че се труди усърдно — заяви Пийбоди с леден тон. — Не се е обаждал повече от два часа. Предполагам, че разговаря с човека от института по електроника, с когото го свърза Рурк.

— Съобщи му, че също трябва да ми изпраща сведенията закодирани.

— Слушам, лейтенант. Мейвис се обажда вече няколко пъти. Съмърсет й обясни, че си почиваш и че лекарят ти е забранил да приемаш посетители. Доктор Майра също се обади и изпрати цветя.

— Така ли? — Ив замълча, смаяна от неочакваното внимание на психиатърката. — Може би трябва да й благодариш от мое име. По дяволите, омръзна ми да се преструвам на тежко болна. Онзи мръсник сигурно умира от радост, но скоро усмивката му ще помръкне. Връщам се след четирийсет и осем часа и искам да го заловим.

— Вече подготвям примката, лейтенант.

— Внимавай да не се удушиш с нея — предупреди я Ив и прекъсна връзката. Пъхна видеотелефона обратно в джоба си и погледна към Рурк, който по време на полета беше потънал в мисли и почти не обелваше дума. Тя се запита дали не е време да му съобщи, че вече се е свързала с дъблинската полиция и има уговорена среща с някоя си инспектор Фаръл.

Седна до съпруга си и забарабани с пръсти по коляното си.

— Слушай, ще ме разведеш ли из кръчмите, които си посещавал като млад?

Думите й не го накарах да се усмихне, както се беше надявала, но все пак той извърна поглед към нея.

— Едва ли ще ти харесат.

— Може би не са особено привлекателни за туристите, но смятам, че е полезно да се запозная с твои приятели и познати.

— Трима от тях вече са мъртви.

— Слушай, Рурк…

Разгневен от собственото си поведение, той вдигна ръка, за да я прекъсне.

— Права си, трябва да прогоня черните мисли. Ще те заведа в „Пени пиг“.

— В „Пени пиг“ ли? — любопитно попита тя. — Съпругата на Бренън спомена, че той е посещавал това заведение. Какво е то — бар ли?

— Кръчма. — Сега Рурк наистина се усмихна. — Обществен и културен център на раса, която директно минава от майчиното мляко на бира. Непременно трябва да видиш улица „Графтън“, където претърсвах джобовете на хората. Ще надникнем и в южния квартал с тесните му улички, където устройвах хазартни игри, докато пренесох подвижното си казино в задната стаичка на месарницата на Джими О’Нийл.

— Съчетавал си правенето на наденици с измама на невинни жертви, които не са подозирали, че от едната страна на заровете има тежест.

— Така е. Освен това се занимавах с контрабанда — доста рискована, но добре платена работа, която ми помогна да основа „Рурк Индъстрийс“. — Той се наведе и закопча предпазния й колан. — Невероятно е, че след толкова „богат опит“ позволих на едно ченге да открадне сърцето ми и промених обичаите си.

— Само някои.

Рурк се засмя и се загледа през люка.

— Права си. Погледни… ето река Лифи, а мостовете са озарени от последните слънчеви лъчи. Ах, колко прекрасен е Дъблин вечер!

Докато пътуваха с лимузината през града, Ив си помисли, че възхищението на мъжа й е оправдано. Очакваше улиците на Дъблин да бъдат изпълнени с шумни и нетърпеливи хора и не остана излъгана. Но за разлика от жителите на Ню Йорк, забързаните дъблинчани винаги бяха в добро настроение.

Вратите на сградите бяха украсени с колоритни елементи, извитите мостове придаваха странно очарование на града. Въпреки че беше средата на ноември, в саксиите на первазите на прозорците цъфтяха цветя.

Хотелът беше великолепна каменна постройка със сводести прозорци, напомнящи на замък. Докато прекосяваха огромното, разкошно обзаведено фоайе, Ив забеляза високия таван и тъмната ламперия. Веднага ги отведоха в апартамента им. Хора като Рурк не си правеха труда да се регистрират на рецепцията. Всичко беше подготвено за пристигането им. Апартаментът беше украсен с огромни вази с цветя, на масата имаше кошница с плодове и бутилка от най-хубавото ирландско уиски. През сводестите прозорци проникваха червеникавозлатистите лъчи на залязващото слънце.

— Реших, че ще предпочетеш стая откъм улицата, за да се наслаждаваш на гледката — промълви Рурк.

— О, много ти благодаря. — Тя вече стоеше до прозореца, пъхнала ръце в задните джобове на панталоните си. — Всичко е толкова красиво… все едно, че гледам оживяла картина. Видя ли подвижните павилиони за храна? Всички до един са боядисани в ярки цветове, чадърите им са опънати и чисти. Дори канавките изглеждат като току-що почистени.

— В Ирландия все още раздават награди за образцово поддържано селище.

Ив се разсмя, а той продължи:

— За мнозина поддържането на чистотата и реда са въпрос на чест и опит да се запазят традициите. В провинцията още се срещат каменни сгради и тъмнозелени морави, къщички и колиби със сламени покриви. В дворовете се палят огньове, като се използва торф, отглеждат се цветя. Ирландците здраво са се вкопчили в обичаите си.

— Защо си напуснал тази прекрасна страна?

— Защото моите традиции не бяха толкова привлекателни и по-лесно можех да се откажа от тях. — Той измъкна от букета светложълтата маргарита и й я подаде. — Ще взема душ, после ще те разведа из града.

Ив отново се обърна към прозореца и се запита какво ли още щеше да разбере до края на вечерта за човека, за когото се беше омъжила.

 

 

Рурк я отведе в квартали, които изобщо не бяха живописни. Това беше търбухът на Дъблин; пешеходците вървяха бързо, с приведени рамене и очите им се стрелкаха във всички посоки. Дочуваше се смях, в който се прокрадваха отчаяни нотки, някъде пищеше гладно бебе. Улиците воняха на загниващи боклуци, а в сенките на сградите се криеха измършавели котки.

Разминаха се с група момчета, най-голямото от които изглеждаше десетгодишно. Хлапетата вървяха престорено нехайно, но Ив забеляза студените им, пресметливи очи. Хрумна й, че ако носеше оръжието си, машинално би посегнала към него. Този квартал принадлежеше на уличните банди и момчетата имаха самочувствието на негови господари.

Един от хлапаците се блъсна в Рурк.

— Извинявай… — изрече, после грозно изпсува, защото младият мъж го сграбчи за яката.

— Не обичам някой да бърка в джобовете ми, момченце.

— Пусни ме! — Момчето замахна, но Рурк успя да избегне удара. — Гадно копеле, не съм ти откраднал нищо.

— Само защото си некадърен. Дори на шест бях по-сръчен от теб. — Разтърси момчето, сякаш повече се възмущаваше от несръчността му, отколкото от опита му за кражба. — Дори пиян турист би усетил, че го пребъркваш, пък и физиономията ти те издава. — Погледна изкривеното му от гняв лице и поклати глава. — От теб няма да излезе апаш; по-добре се специализирай в продажбата на крадени вещи.

— И таз хубава, Рурк, защо не му предадеш няколко урока по обирджийство?

Като чу думите на Ив момчето присви очи, престана да се съпротивлява и промълви:

— Тук се носят легенди за някой си Рурк, който живеел в коптор и натрупал състояние благодарение на сръчните си пръсти и смелостта си.

— Смел си, но не си сръчен.

— Досега съм се справял. — Хлапето се поотпусна и се усмихна. — Пък ако закъсам, винаги мога да надбягам всяко ченге.

Рурк се наведе и му прошепна:

— Това е съпругата ми, глупчо, и тя е ченге.

— Да му се не види и късметът!

— Много си точен. — Той извади от джоба си шепа монети и му ги подаде. — На твое място ще задържа всичките. Приятелите ти избягаха като плъхове и не заслужават нито цент.

— Нямах намерение да разделям плячката с тях. — Монетите издрънчаха в джоба му. — Приятно ми беше да се запозная с вас, сър. — Погледна към Ив и кимна с изненадващо достойнство. — Довиждане, госпожо. — Обърна се и побягна в мрака като подплашен заек.

— Колко му даде? — поинтересува се тя.

— Достатъчно, за да не го обидя. — Прегърна я през кръста и отново я поведе по улицата.

— Сигурно ти напомня на някого.

— Не. — Внезапно Рурк почувства, че му олеква на сърцето и искрено се разсмя. — Никога не са ме залавяли на местопрестъплението.

— Смятам, че това не е нещо, с което да се хвалиш. Мисля, че вече не си толкова умел.

— Нищо чудно. С възрастта човек загубва сръчността си. — Без да престава да се усмихва, той й подаде значката, която незабелязано беше измъкнал от джоба й.

Ив я сграбчи и се постара да не издаде възхищението си.

— Фукльо!

— Не можах да се сдържа, когато се усъмни в репутацията ми. Ето че стигнахме. — Огледа сградата и промълви: — „Пени пиг“… Не се е променила… само че отвън изглежда по-чиста.

— Може би собствениците искат да се включат в съревнованието за образцово поддържано селище.

Сградата изглеждаше съвсем обикновена. На витрината, предпазена от решетки, беше изрисувано бяло прасе с лукави очички. По первазите нямаше сандъчета с цветя, но прозорците и тротоарът бяха чисти.

Рурк отвори вратата и Ив усети как я лъхна топла вълна, усети миризмата на бира и тютюнев дим, дочу гласове и музика.

Залата беше дълга и тясна. Край старомодния дървен бар бяха насядали мъже. Другите посетители, включително жени и малки деца, седяха пред маси, отрупани с чаши. В дъното на залата имаше сепаре, в което един мъж свиреше на цигулка, а друг въртеше ръчката на малка кутия, от която се разнасяше игрива мелодия.

Високо на стената беше прикрепен телевизор, който работеше, но звукът му беше изключен. Някакъв клоун караше велосипед по пътеката между масите и непрекъснато падаше, но никой не му обръщаше внимание.

Барът се обслужваше от двама мъже, които пълнеха халби с бира и наливаха питиета. Когато Ив и Рурк влязоха, неколцина посетители погледнаха към тях, но разговорите не стихнаха.

Рурк позна единия барман, който беше негов връстник, въпреки че човекът беше доста напълнял. Докато чакаше да вземат поръчката му, той разсеяно вдигна ръка и потърка рамото на Ив. Радваше се, че го е придружила при това кратко пътуване в миналото.

— Една пинта „Гинес“ и чаша, ако обичате.

— Веднага, сър.

— Какво е това? — попита Ив.

— Типична ирландска напитка. Ако не ти хареса, ще ти поръчам „Харп“.

Ив присви очи срещу дима и промърмори:

— Не знаят ли, че тютюнопушенето е забранено на обществени места?

— Забраната не се отнася до ирландските кръчми.

Барманът донесе поръчката. Ив отпи от чашата си, докато Рурк извади още монети от джоба си. При първата глътка тя смръщи чело, а при втората поклати глава и промълви:

— Има вкус на… дъвка.

Рурк се изсмя, а барманът се ухили и възкликна:

— Значи сте американка. За първи път ли пиете „Гинес“?

— Да. — Тя се втренчи в чашата и разклати тъмнокафявата течност, върху която имаше дебел слой пяна.

— И сигурно за последен, а? — изкиска се барманът.

Тя отново отпи, за момент задържа бирата в устата си, преглътна и заяви:

— Напротив. Започва да ми харесва.

— Браво. — Барманът се усмихна още по-широко и побутна монетите обратно към Рурк. — Първото питие е от мен.

— Много си любезен, Брайън.

Човекът, който възхитено наблюдаваше Ив, рязко извърна поглед към Рурк.

— Познаваме ли се? Струва ми се, че съм ви виждал някъде, но не мога да си спомня къде.

— Не сме се виждали от петнайсетина години и може би си ме забравил, въпреки че едно време бяхме добри приятели. А пък аз веднага те познах, Брайън Кели, макар да си понапълнял. — Рурк се усмихна и барманът се плесна по челото.

— Дявол те взел, трябва да заключим жените си. Рурк се е върнал! — Устните му се разтегнаха в широка усмивка и той заби юмрука си в челюстта на стария си приятел.

— Исусе Христе! — възкликна Рурк, успя да запази равновесие и тръсна глава, за да проясни съзнанието си.

— Левашки удар — отбеляза Ив и отпи от бирата си. — Приятелите ти са истински симпатяги, Рурк.

— Заслужил си го! — Брайън размаха пръст. — Навремето изчезна със стоте лири, дето бяха моят дял от продажбата на стоката.

Рурк спокойно избърса с опакото на дланта си кръвта от разсечената си устна. Посетителите, които за миг бяха замлъкнали, спокойно продължиха разговорите си, музикантите отново засвириха.

— Ако тогава се бях върнал с твоите сто лири, полицаите щяха да ме пипнат. — Рурк вдигна бутилката и разкваси наранените си устни. — Мислех, че съм ти ги изпратил.

— Изпратил си ги — друг път. Но една стотачка не може да развали истинското приятелство. — Брайън гръмко се разсмя, сграбчи Рурк за раменете и го целуна право в устата. — Добре дошъл, скапан негоднико! Хей, вие — махна той на музикантите. — Изсвирете „Старият скитник“ за стария ми приятел. Чух, че парата го биела и че можел да почерпи всички нас.

Клиентите нададоха одобрителни възгласи, музикантите засвириха бърза мелодия.

— Ще почерпя всички, Брай, ако отделиш няколко минути на мен и съпругата ми… в „капанчето“.

— Съпруга, а? — Той отново се изсмя, придърпа Ив към себе си и сърдечно я целуна. — Светата Дева да бди над всички ни! Ще ви отделя колкото време искате, защото сега аз съм собственик на заведението. Майкъл О’Туул, ела тук и помогни на Джони да обслужва бара. Искам да си поговоря с един стар приятел.

Натисна някакъв бутон под плота и вратата зад него се отвори.

„Капанчето“ беше тясна, слабо осветена стаичка, обзаведена само с маса и с няколко стола, която беше безупречно чиста и подът блестеше като огледало. През затворената врата приглушено долиташе музиката от залата.

— Значи действително сте омъжена за този негодник — обърна се Брайън към Ив и с въздишка се отпусна на стола.

— Да, омъжих се за него, защото падна на колене и ме помоли.

— Хубава женичка си избрал, момче. Стройна е, а очите й са с цвета на най-хубавото ирландско уиски.

— И на мен ми харесва. — Рурк извади цигарите си и предложи на бармана.

— Американски, а? — Брайън с наслада притвори очи, когато дръпна от цигарата. — Тук още не се намират.

— Ще ти изпратя цял кашон, за да компенсирам стотачката, която ти дължа.

— А пък аз ще го продам за хилядарка — ухили се барманът. — Изпрати го, няма да ти откажа. Какво те води в „Пени пиг“? Чувам, че от време на време идваш по работа в Дъблин, но богаташи като теб не се отбиват в долнопробни кръчми.

— Грешиш, никога не съм се връщал. — Рурк го погледна право в очите. — Хората, които са ти го казали, сигурно са видели призрак.

— Аха — кимна Брайън и му намигна в знак, че го разбира. — По улиците е пълно с призраци. Но ето те сега — дошъл си с хубавата си жена.

— Трябваше да дойда. Научи ли какво се е случило с Томи Бренън и с другите двама?

— Убили са ги. — Брайън наля уиски от бутилката, която беше донесъл от бара. — Години наред Томи се отбиваше да ме види. Не идваше често, но винаги се забавлявахме отлично. Веднъж го видях да върви по улица „Графтън“ с жена си и с децата. И той ме забеляза, но не се спря да поговорим. Явно се срамуваше от мен и не искаше семейството му да разбере за миналото му. — Той вдигна чашата си. — А пък Шон беше истински чешит. Пишеше ми, че има страхотни работи в Ню Йорк и обещаваше да се върне, щом спечели един куп пари. Умееше да лъже нашият Шон. — Той вдигна тост за стария си приятел.

— Докарах тялото на Джени.

— Така ли? — Лицето на Брайън помръкна и той замислено кимна. — Постъпил си правилно. Тя щеше да иска да бъде погребана на родна земя. Добро момиче беше Джени. Надявам се да пипнат мръсника, дето я е очистил.

— Затова сме тук — надяваме се да ни помогнеш.

— Как да ви помогна като убийствата са извършени в град, който е на другия край на света?

— Всичко започва оттук със смъртта на Марлена. — Рурк хвана ръката на Ив. — Не те запознах официално със съпругата ми, Брайън. Това е Ив. Лейтенант Ив Далас от нюйоркската полиция.

Барманът за малко щеше да се задави с уискито си. Заудря се по гърдите, очите му се насълзиха.

— Не мога да повярвам, че си се оженил за ченге!

— А пък аз се омъжих за престъпник, но никой не си спомня за това.

— Грешиш, скъпа! — развеселено възкликна Рурк и целуна ръката й. — Нито за миг не го забравям.

Барманът отново гръмогласно се засмя и допълни чашите им.

— Пия във ваша чест. И нищо чудно да повярвам, че налъмите могат да цъфтят.

 

 

Налагаше се да почака.

Обърна се към Всевишния с молба да го дари с търпение. Та нали и така беше чакал прекалено дълго. Ала Бог му даваше знак, че се е отклонил от правия път, подчинявайки се на своите желания и поставяйки бомба в колата на онази жена.

Беше съгрешил и сега молеше Бог да му прости и да го направи по-търпелив. Трябваше да се подчинява само на Него, ето защо се разкайваше за стореното. Погледът му се замъгли от сълзи, когато той коленичи, приемайки наказанието заради своята самонадеяност и надменност.

Също като Мойсей той се беше провинил и беше поставил на изпитание търпението на Всевишния.

Зърната на броеницата мелодично потракваха, докато човекът шепнеше:

— Аве Мария, пълни с благодат…

Коленичеше върху голия под, защото го бяха учили, че трябва да изпита болка, за да получи опрощение. Без страдание нямаше пречистване. Пламъчетата на белите обредни свещи, символизиращи чистотата, потрепваха и разнасяха миризмата на разтопен восък.

Статуетката на Светата Дева, поставена между свещите, мълчаливо го наблюдаваше и изражението й подсказваше, че тя му прощава.

Лицето му беше в сянка, но мисълта за спасението му сякаш озаряваше чертите му.

— Благословена бъди…

Това беше любимата му молитва към божията майка и произнасянето й го успокояваше.

Като приключи с петата от деветте молитви, които трябваше да каже в знак на покаяние, той освободи съзнанието си от земните грижи и от плътските помисли.

Също като Мария и той беше девствен. Бяха го учили, че невинността му и непорочността му ще го изведат на пътя към славата. Всеки път, когато похотта караше кръвта му да кипи, той с всички сили се съпротивляваше срещу демона, който му нашепваше примамливи думи. Защото великолепното му тяло и умът му, остър като бръснач, бяха отдадени на неговата вяра.

А семената на тази вяра бяха засети сред кръв, бяха покълнали сред отмъщение и разцъфнали сред смърт.