— Отново си прекалила с работата — промълви, без да стане, докато я наблюдаваше как се приближава като ловец, дебнещ плячката си. — Пребледняваш, когато се преумориш, а това не ми харесва.

— Не съм преуморена! — сопна се тя. В момента не чувстваше нищо. Беше смазана от откритието, че човекът, когото безумно обичаше, на когото беше започнала да вярва, беше скрил истината от нея. — Каза ми, че не си имал връзка с Бренън или с Конрой. Отново те питам: свързвал ли си се с тях чрез някого?

Той наклони глава. Въпросът й го заварваше неподготвен. След миг промълви:

— Не съм. Томи предпочиташе да не се среща с хора, които да му напомнят миналото, а колкото до Шон… — Той сведе поглед към ръцете си, разпери пръстите си, сетне ги сви в юмруци. — Смятах, че не си струва да поддържам връзка с него.

— Погледни ме! — рязко изрече тя. — Погледни ме в очите! — Рурк вдигна глава. — Вярвам ти. Но не съм сигурна дали е защото си невинен, или защото ми се иска да бъдеш.

Сърцето му се сви, когато усети подозрението й, но престорено спокойно отговори:

— Нямам какво повече да ти кажа. Може би предпочиташ да ме разпиташ в управлението…

— Изобщо не ми се иска да те разпитвам. Не се опитвай да се държиш важно с мен.

Той отвори инкрустираната кутия и си взе цигара, после промърмори:

— Казва се „високомерно“, лейтенант.

Ив стисна юмруци и се опита да се овладее.

— Защо Съмърсет е бил в Лакшъри Тауърс в деня на убийството на Томас Бренън?

Никога досега не беше виждала съпруга си напълно объркан. Беше щракнал запалката си, но забрави да я поднесе към цигарата си. Очите му, които допреди секунда искряха от гняв, станаха безизразни. Тръсна глава, като че да проясни съзнанието си, после остави на бюрото запалката и цигарата и смаяно промълви:

— Не може да бъде.

— Значи не си знаел… — Тя почувства, че краката й се подкосяват. Невинаги успяваше да отгатне истинските му чувства, тъй като Рурк умееше да се контролира. Но този път не беше съумял да прикрие смайването си. Пристъпи към него и повтори: — Не си знаел за посещението му. За какво беше подготвен? Какво очакваше да те попитам?

— Да не се отклоняваме от въпроса. — Отново беше придобил невъзмутимо изражение, но беше напрегнат като обтегната тетива. — Казваш, че Съмърсет е посетил Томи в деня на смъртта му, но това е невъзможно.

— Защо?

— Защото щеше да ми каже.

— Значи Съмърсет споделя всичко с теб, така ли? — Тя пъхна ръце в джобовете си и нетърпеливо закрачи из кабинета. — Близък ли беше с Бренън?

— Почти не го познаваше. Какво те кара да мислиш, че е бил там през същия ден?

— Разполагам с дисковете от системата за охрана на Лакшъри Тауърс. — Тя спря пред бюрото му. — На записа се вижда как в дванайсет на обяд Съмърсет влиза във фоайето на сградата, после се качва на асансьора. Но нито една камера не го е заснела да излиза от Лакшъри Тауърс. Според съдебния лекар смъртта на Бренън е настъпила около шест следобед. Но ръката му е била ампутирана в периода между дванайсет и четвърт и дванайсет и половина.

Рурк се приближи до масичката и си наля чаша бренди. Не му се пиеше, но трябваше да прави нещо, за да прикрие изненадата и смущението си. Загледа се в кехлибареното питие, а след няколко секунди промълви:

— Предполагам, че Съмърсет ти действа на нервите, Ив, че ти се струва… неприятен. — Той само повдигна вежда, когато тя презрително изсумтя. — Но в душата си знаеш, че е неспособен да извърши убийство, да измъчва с часове човешко същество. — Рурк отпи от брендито и добави: — Гарантирам, че Съмърсет не е убиец.

Ала Ив беше непреклонна. Решила бе да не се поддава на чувствата си.

— Щом гарантираш за него, кажи ми къде е бил от дванайсет до пет следобед на въпросната дата?

— Защо не го попиташ? — Той натисна копчето на някакъв монитор. — Съмърсет, моля те да дойдеш в кабинета ми. Моята съпруга иска да те попита нещо.

— Идвам веднага.

— От малък познавам Съмърсет — обърна се Рурк към Ив. — Разказах ти нашата история, доверих ти най-съкровената си тайна. А сега искам отново да ми се довериш и да повярваш, че той е невинен.

Сърцето й се сви, ала тя заяви:

— Не мога да си позволя лично отношение. Моля те, не го искай от мен.

— Но случилото се досега засяга лично теб. — Рурк се приближи до нея и нежно докосна страната й. — Както и мен.

Отпусна ръка, когато вратата се отвори.

Икономът влезе в кабинета. Посребрената му коса беше гладко сресана, черният му костюм бе безупречно изгладен, а обувките му бяха излъскани до блясък.

— Лейтенант — изрече с кисела гримаса, сякаш думата му засядаше на гърлото. — Какво обичате?

— Искам да знам защо вчера по обяд си бил в Лакшъри Тауърс.

Той се втренчи в нея така, като че беше прозрачна и стисна устни. Сетне надменно изрече:

— Не е ваша работа.

— Грешиш — именно моя работа е. Защо се срещна с Томас Бренън?

— С Томас Бренън ли? Та аз почти не го познавам. Не съм го виждал откакто напуснахме Ирландия.

— Тогава какво търсеше в Лакшъри Тауърс?

— Не разбирам какво общо има между Томи и посещението ми в онази сграда. В свободното си време мога да правя всичко… — Той замълча, погледна към Рурк и очите му се разшириха. — Да не би… Томи да е живял в Лакшъри Тауърс?

— Разговаряш с мен. — Ив застана помежду им, с лице към Съмърсет. — Отново те питам какво правеше там в дванайсет на обяд.

— Една моя позната живее в Лакшъри Тауърс. Бяхме се уговорили да обядваме заедно и да отидем на следобедно представление.

— Добре. — Чувствайки огромно облекчение, Ив извади записващото си устройство. — Как се казва дамата?

— Одри. Одри Мъръл.

— В кой апартамент живее?

— Номер 1218.

— Тя ще потвърди ли, че сте се срещнали в дванайсет и сте прекарали заедно следобеда?

Бледото лице на Съмърсет постепенно пребледня още повече и той заприлича на мъртвец. От устата му се отрони една-единствена дума:

— Не.

— Моля? — Ив вдигна поглед и не възрази, когато Рурк наля на иконома чаша бренди.

— Одри… госпожица Мъръл не беше вкъщи. Почаках я малко, после разбрах, че е… че й се е случило нещо непредвидено.

— Колко време я чака?

— Трийсет-четирийсет минути. — Страните му поруменяха от смущение. — После си тръгнах.

— Излязъл си през централния вход, нали?

— Разбира се.

— Само че охранителната камера не те е заснела да минаваш обратно през фоайето. Може би си използвал друг изход.

— Не съм.

Ив прехапа устни. Беше му подсказала как да излъже, но той не го бе сторил.

— Добре, да речем, че е така. Къде отиде после?

— Вече не ми се ходеше на театър, затова реших да се отбия в парка.

— Чудесно алиби, няма що. — Тя приседна на ръба на бюрото. — Мога ли да знам в кой парк си бил?

— В Сентръл Парк. Разгледах една изложба на открито.

— Но нали валеше?

— Организаторите бяха издигнали специални куполи над произведенията на изкуството.

— А как се придвижи от Лакшъри Тауърс до парка?

— Пеша.

Ив почувства, че главата й ще се пръсне от болка, но продължи разпита:

— Вървял си пеш под проливния дъжд, така ли?

— Да — едносрично отговори икономът и отпи от брендито си.

— Разговаря ли с някого? Срещна ли някой познат?

— Не.

— По дяволите — прошепна тя и машинално потърка слепоочията си. — Къде беше снощи в дванайсет?

— Ив… — Смразяващият й поглед накара Рурк да замлъкне.

— Не се бъркай в работата ми, Рурк. Не ми пречи да изпълнявам задълженията си. Съмърсет, беше ли вчера около полунощ в „Грийн Шамрок“?

— Бях си в леглото и четях книга.

— Каква е връзката ти с Шон Конрой?

Икономът рязко остави чашата си на бюрото и се втренчи в Рурк през рамото й.

— Познавам го от Дъблин, но не съм го виждал дълги години, откакто беше момченце. Да разбирам ли, че и той е мъртъв?

— Някой, който се е представил за служител на Рурк, го е подмамил в една необитавана къща, собственост на съпруга ми, приковал го е към пода и го е рязал парченце по парченце, като го е оставил да умре от кръвоизлив. — Тя забеляза потресеното лице на Съмърсет и доволно кимна — целта й беше да го шокира. — Ако не си осигуриш солидно алиби, което да потвърдя, ще се наложи да те подложа на официален разпит.

— Нямам алиби.

— Гледай да измислиш нещо, защото утре сутринта в осем те искам в полицейското управление.

Той я погледна и в очите му се четеше горчивина.

— Ще ви достави огромно удоволствие да ме разпитате, нали?

— Отдавна чакам щастието да ми се усмихне, но никога не съм вярвала, че ще те разпитвам като главен заподозрян в извършване на две жестоки убийства. Почти не се смущавам от факта, че утре до обяд медиите ще разтръбят за връзката ти с Рурк. — Тя се извърна и тръгна към вратата, разделяща двата кабинета.

— Ив — промълви Рурк. — Трябва да поговорим.

— Не сега. — Затръшна вратата, сетне включи заключващия механизъм.

— Вече е решила, че съм виновен. — Този път Съмърсет отпи голяма глътка от брендито си.

— Грешиш. — Рурк, който изпитваше едновременно гняв и съжаление към съпругата си, се втренчи в стената, разделяща го от нея. — Решила е, че няма друг избор, освен да открие истината, като събере необходимата информация. — Погледна иконома право в очите и добави: — Цялата информация.

— Това само ще влоши положението.

— Ив има право да научи всичко.

Съмърсет остави чашата си, изпъна рамене и произнесе с леден тон:

— Разбирам… на кого от двама ни си верен.

— Нима? — промърмори Рурк, когато икономът излезе. — Сигурен ли си?

Ив прекара нощта в кабинета си и почти не мигна. Изобщо не я беше грижа, че съпругът й ще приеме поведението й за признак на дребнавост, за обикновен каприз. Трябваше да остане сама, за да размисли. Много преди осем вече беше в управлението. Опита се да изяде кифлата си, която беше по-твърда и по-безвкусна от картон, и да изпие кафето, наподобяващо кална вода, сетне изпрати съобщение на Пийбоди да я чака в помещението за разпити.

Когато Ив влезе в стаичката, чиито стени бяха облицовани с плочки, а на прозореца имаше решетка, сътрудничката й вече беше там и проверяваше апаратурата за запис.

— Навярно имаме заподозрян?

— Да. — Ив наля кана вода от устройството за дестилиране. — Предпочитам да го запазим в тайна до приключване на разпита.

— Добре, но кой… — Пийбоди смаяно замълча, когато в помещението влязоха Рурк и Съмърсет, придружавани от униформен полицай. Очите й се стрелнаха към Ив и се разшириха от удивление.

— Свободен сте, полицай. — Ив кимна на униформения. — Рурк, моля те да почакаш отвън или в канцеларията ми.

— Моят служител има право на защитник.

— Но ти не си адвокат.

— Никъде не е казано, че защитникът непременно трябва да бъде адвокат.

— Поведението ти усложнява положението — през зъби процеди тя.

— Възможно е. — Рурк седна и се облегна на масата. Елегантното му облекло рязко контрастираше с мизерната обстановка.

Ив се обърна към Съмърсет, като внимателно подбираше думите си:

— Необходим ти е адвокат, не приятел.

— Мразя адвокатите почти колкото мразя ченгетата. — Икономът също седна и машинално подръпна панталоните си, за да не се развалят идеалните им ръбове.

Тя едва се въздържа да не заскубе косата си и вместо това пъхна ръце в джобовете си.

— Заключи вратата, Пийбоди. Включи записващото устройство. — Пое си дълбоко въздух и започна: — Разпит на Съмърсет… моля, съобщи пълното си име за протокола.

— Наричам се Лорънс Чарлс Съмърсет.

— Разпит на Лорънс Чарлс Съмърсет относно случай №44591-Х — Томас Бренън, и случай №44599-Х — Шон Конрой. 17 ноември, 2058 година, 08:00:03 часът. Присъстват заподозреният, неговият защитник Рурк, полицай Дилия Пийбоди. Разпитът се извършва от лейтенант Ив Далас. Заподозреният се яви доброволно.

Преди да седне, тя уведоми Съмърсет за правата му.

— Разбираш ли правата и задълженията си, Съмърсет?

— Напълно.

— И в настоящия момент се отказваш от адвокат, така ли?

— Да.

— Какво те свързва с Томас Бренън и с Шон Конрой?

Икономът примигна, изненадан от незабавната й атака.

— Познавам ги бегло от времето, когато живеех в Дъблин.

— Кога си напуснал този град?

— Преди повече от дванайсет години.

— Кога за последен път си разговарял с Бренън?

— Не мога да кажа, но със сигурност е било преди дванайсет години.

— Нали не отричаш, че си бил в Лакшъри Тауърс в деня на убийството на Бренън?

— Бях, но това е съвпадение. — Икономът вдигна рамене. — Нямах представа, че той живее в сградата.

— Защо отиде там?

— Вече ви обясних.

— Обясни ми още веднъж — за протокола.

Той тежко въздъхна и си наля вода от каната, при което Ив забеляза, че ръката му дори не трепери. Сетне невъзмутимо повтори всичко, което й беше казал предишната вечер.

— Госпожица Мъръл ще потвърди ли, че сте имали уговорена среща?

— Нямам причини да се съмнявам.

— Може би ще успееш да ми обясниш защо охранителните камери са те заснели, когато влизаш във фоайето и в асансьора, но на нито един диск няма запис, че си излязъл от сградата по времето, когато твърдиш, че си я напуснал, нито по което и да е друго време.

— Не мога. — Той отново скръсти добре поддържаните си ръце и надменно изгледа Ив. — Да предположим, че не сте обърнала внимание.

Тя се разгневи — през нощта беше гледала записа шест пъти. Рязко дръпна стола и седна, после продължи разпита.

— Колко пъти си посещавал Лакшъри Тауърс?

— За първи път стъпвам там.

— Ясно — кимна тя. — Преди това не ти се е случвало да се срещнеш с Бренън там.

— Никога не съм се срещал с него. Нямах представа, че живее в тази сграда.

Хрумна й, че икономът отговаря спокойно както човек, който и друг път е бил разпитван. Хвърли поглед към Рурк, който безмълвно я наблюдаваше. Сигурна беше, че се е погрижил досието на Съмърсет да бъде чисто.

— Защо в деня на смъртта му си напуснал сградата през неохраняван изход?

— Не е вярно.

— Вярно е, защото записът показва как влизаш през централния вход. Но на нито един кадър не се вижда да излизаш от асансьора на етажа, където според думите ти живее госпожица Мъръл.

Икономът нетърпеливо махна с ръка и заяви:

— Но това е абсурдно.

— Пийбоди, моля те пусни диск 1-ВХ, кадър 12.

— Слушам, лейтенант. — Сътрудничката й пъхна диска в специалния прорез и мониторът на стената просветна.

— Обърни внимание на времето, по което е бил направен записът — отбелязано е в долния десен ъгъл — продължи Ив, докато за пореден път наблюдаваше как икономът прекосяваше елегантното фоайе на Лакшъри Тауърс. — Стоп — нареди тя, когато видя на монитора как вратата на асансьора се затвори зад гърба му. — Продължи с кадър 22. Обърни внимание на часа — повтори, — както и на табелката, указваща, че това е дванайсети етаж на Лакшъри Тауърс. Твърдиш, че апартаментът на познатата ти се намира на този етаж, нали?

— Да. — Икономът озадачено смръщи чело, докато гледаше записа. Вратите на асансьора не се отвориха, никой не излезе от кабината. Той почувства, че го облива ледена пот. След няколко минути извика: — Подправили сте записа. Сторили сте го нарочно, за да ме вкарате в клопка.

„Какво нахалство!“ — помисли си Ив, а на глас изрече:

— Точно така. Пийбоди ще потвърди, че когато разследвам някой случай, отделям повечето си време за подправяне на веществените доказателства така, че да ми послужат. — Усети, че я обзема гняв, скочи от мястото си и се облегна на масата. — Само че теорията ти пропада, приятелче, защото това е оригиналът, който изобщо не съм докосвала, а беше донесен от Пийбоди. При преглеждане на записа използвах копие на диска.

— Пийбоди също е ченге — присмехулно изрече икономът — и безпрекословно ще изпълни заповедите ви.

— Сега пък излиза, че сме заговорничили против теб. Пийбоди, чу ли най-големия майтап? Двете сме подправили веществените доказателства, за да съсипем живота на Съмърсет.

— Сигурен съм, че давате мило и драго да ме изпратите в затвора.

— В момента ми се иска точно това. — Тя се обърна и се опита да се овладее. Страхуваше се гневът да не надделее над разума й. — Призна, че си познавал Томас Бренън. Какви бяха взаимоотношенията ви, докато живеехте в Дъблин?

— Беше само един от мнозината младежи и девойки, които познавах.

— Какво ще кажеш за Шон Конрой?

— Същото се отнася и за него.

— Кога за последен път си бил в „Грийн Шамрок“?

— Никога не съм посещавал подобно заведение.

— Навярно не си знаел, че Шон Конрой работи там.

— Точно така. Дори не подозирах, че е напуснал Ирландия.

Тя изчака секунда преди да зададе следващия си въпрос:

— Може би твърдиш, че повече от дванайсет години не си разговарял с него.

— Да, лейтенант.

— Познавал си двете жертви, бил си в сградата на Бренън в деня на убийството му, засега нямаш алиби за времето, по което са извършени двете престъпления, и очакваш да повярвам, че си невинен.

Той студено я изгледа и заяви:

— Според мен вярвате само на онова, което ви харесва.

— Слушай, затъваш все по-дълбоко! — гневно възкликна тя, извади значката, която беше намерила в нощното шкафче на Шон Конрой и я хвърли на масата. — Какво означава това?

— Нямам представа.

— Католик ли си?

— Какво? О, не, унитарианец съм, но общо взето не съм много религиозен.

— Разбираш ли от електроника?

— Моля?

„Нямам избор“ — помисли си тя и зададе следващия си въпрос, без да погледне към Рурк:

— Какви са служебните ти задължения?

— От най-различен характер.

— Случвало ли се е да приемеш или да изпратиш съобщение?

— Естествено.

— Следователно знаеш, че шефът ти притежава свръхмодерна апаратура за комуникации.

— Да, най-добрата на Земята и на останалите планети — гордо заяви икономът.

— Умееш ли да боравиш с нея?

— Да.

— Достатъчно опитен ли си да прикриеш източника, от който се предава дадено съобщение?

— Разбира се… — Той рязко замълча и стисна зъби, сетне добави: — Но не ми се е случвало да го правя.

— Обичаш ли гатанките, Съмърсет?

— Понякога ми доставят удоволствие.

— Смяташ ли се за търпелив човек?

Той учудено повдигна вежди.

— Да.

Ив кимна и му обърна гръб. В стомаха й сякаш беше заседнала ледена буца. Разтърка уморените си от безсънната нощ очи и си каза, че е имала основание да се тревожи.

— Дъщеря ти е била убита, преди да навърши двайсет години… — заяви тя, без да се обръща. Съмърсет не й отговори и дори престана да диша, но мъката му беше толкова осезателна, че въздухът сякаш натежа. — Сегашният ти работодател неволно е станал причина за смъртта й.

— Той… — Икономът се изкашля. Ив забеляза, че ръцете му са свити в юмруци. — Не беше по негова вина.

— Девойката е била изтезавана, изнасилена и убита, за да бъде даден урок на Рурк. Престъпниците са искали да му причинят болка и тя е била нещо като… оръдие за отмъщение, нали?

Задавен от мъка, Съмърсет мълчеше. Отговори едва след няколко секунди:

— Дъщеря ми беше убита от чудовища, които са се опиянявали от невинността й. Струва ми се, че вие най-добре разбирате от тези неща, лейтенант.

Ив се обърна, лицето й беше безизразно, но думите му я бяха накарали да изтръпне, защото й бяха напомнили за кошмарното й детство.

— Слушай, Съмърсет, питам се дали си достатъчно умен и търпелив, та да чакаш толкова много години, докато си отмъстиш. Спечелил си доверието на Рурк, който е споделял с теб всички лични и професионални тайни, после най-безскрупулно си използвал информацията, за да ме накараш да повярвам, че съпругът ми е убиец.

Икономът скочи на крака и възкликна:

— Как се осмелявате да ме наричате безскрупулен, след като спекулирате със смъртта на една невинна девойка? Какво право имате да обвинявате съпруга си за злощастната й съдба? Та те бяха още деца! Деца! На драго сърце бих прекарал остатъка от живота си в затвора, стига да накарам Рурк да разбере колко сте безсърдечна.

— Съмърсет, престани. — Рурк сложи ръка на рамото му, сетне погледна Ив право в очите: — Позволи му да се поуспокои.

— Добре. Разпитът се прекъсва по настояване на защитника на заподозрения. Край на записа.

— Моля те, седни — промълви Рурк, без да сваля ръка от рамото на иконома.

— Всички ченгета си приличат. — Гласът на Съмърсет трепереше от сподавени чувства. — Само се фукат със значките си и заплашват, а в гърдите им има камък, вместо сърце.

— Ще видим дали си прав — промърмори Рурк, без да откъсва поглед от жена си. — Лейтенант, искам да разговарям с теб насаме и разговорът ни да не бъде записван.

— Не съм съгласен! — извика Съмърсет.

— Решенията взимам аз. Моля да ни извиниш, Пийбоди. — Рурк се усмихна и й направи знак да излезе.

Ив бавно произнесе:

— Почакай отвън, Пийбоди. Заключи вратата.

— Слушам, лейтенант.

— Включи и звукоизолиращата система. — Когато остана насаме със съпруга си и с иконома, тя стисна дланите си в юмруци и заяви с леден тон: — Значи все пак реши да ми кажеш истината. Нима ме мислеше за глупачка, която не разбира, че криеш нещо?

Той усети, че е засегнал честолюбието й и едва чуто промълви:

— Извинявай.

— Не мога да повярвам на ушите си! — сопна се Съмърсет. — Извиняваш й се след всичко, което…

— Млъквай! — яростно му заповяда Ив. — Имах всички основания да те заподозра. В къщата има апаратура, чрез която се заглушават телевизионните сигнали и чрез която може да се избегне надзора на службата за компютърна охрана. Само ние тримата знаем за съществуването й. Първата жертва беше приятел от детинство на Рурк, втората — друг приятел от Ирландия, който беше убит в жилище, принадлежащо на Рурк. Ти се ползваш с пълното доверие на работодателя си, знаеш абсолютно всичко за него и за предприятията му. От убийството на дъщеря ти са изминали цели двайсет години, но няма да се учудя, ако търпеливо си чакал подходящ момент да си отмъстиш. Как да повярвам, че не си готов да жертваш всичко, за да унищожиш Рурк?

— Никога не бих го сторил, защото нямам по-скъп човек на света. Той ми е като син, никога не ще забравя, че обичаше дъщеря ми. — Съмърсет взе чашата с бренди, но ръката му трепереше толкова силно, че течността се изплиска.

— Ив — бавно заговори Рурк. Сърцето и инстинктът му подсказваха, че трябва да й каже истината, но все още се колебаеше, сякаш някой се опитваше да му запуши устата. — Моля те, седни и ме изслушай.

— Мога да слушам и без да сядам.

— Както желаеш. — Той уморено потърка очи и си каза, че съдбата го е свързала с твърдоглава и упорита жена. — Разказвал съм ти за Марлена, която ми беше като сестра, след като Съмърсет ме прибра в дома си. Но аз не бях невинно дете — добави и леко се усмихна на иконома.

— Спомням си, че когато те намерих, беше пребит до смърт — промърмори Съмърсет.

— Сам си бях виновен. — Рурк вдигна рамене. — И така, останах при Съмърсет и започнах да му помагам…

— В мошеничеството и в джебчийството — прекъсна го тя.

— Все някак трябваше да се прехранвам, за да оцелея. — Рурк отново се поусмихна. — Не изпитвам никакви угризения на съвестта заради това. Разказах ти, че Марлена… тя все още беше дете, но се оказа, че е изпитвала към мен чувства, за които не подозирах. Една нощ дойде при мен, призна ми любовта си и поиска да ми се отдаде. Бях неопитен, не знаех как да изляза от положението и се отнесох жестоко с нея. Въобразявах си, че постъпвам правилно, както би постъпил почтен човек. Нямах право да я докосна, макар тя да си въобразяваше, че копнее за милувките ми. Беше толкова невинна, толкова… мила. Засегнах гордостта й, мислех си, че ще се върне в стаята си, изпитвайки омраза към мен, но тя избяга от дома си. Хората, които търсеха мен и с които в арогантността си възнамерявах сам да се справя, я откриха и я похитиха.

За миг Рурк замълча, защото болката, която продължаваше да изпитва след толкова години, се беше пробудила с нова сила. Продължи с още по-тих глас, а очите му бяха потъмнели от мъка.

— На драго сърце бих дал живота си, за да не я убият. Бих направил всичко, което поискат, за да не я подлагат на мъчения. Но бях безсилен да им попреча. Захвърлиха я пред дома й, след като бяха свършили с нея.

— Беше толкова мъничка — прошепна Съмърсет. — Приличаше на кукла със скъсана пружина. Бяха се гаврили с детето ми, накрая го бяха убили. — Той обвинително изгледа Ив и продължи с глас, треперещ от вълнение: — Ченгетата дори не си мръднаха пръста, защото Марлена беше дъщеря на човек, когото смятаха за свой враг. Съобщиха ми, че не е имало свидетели на убийството, че липсвали веществени доказателства. Знаеха кои са виновниците, защото новината за случилото вече се беше разнесла в света на хората извън закона. Ала не направиха нищо да ги заловят.

— Убийците на Марлена бяха богати и могъщи — продължи Рурк. — Ченгетата се преструваха, че не забелязват какво се случва в този район на Дъблин. Измина много време, докато добия достатъчно средства и власт, за да се опълча против тях. Едва години по-късно открих шестимата виновници за смъртта на Марлена…

— Открил си ги и си ги ликвидирал — вече го знам — прекъсна го Ив и с учудване си каза, че не чувства угризения, задето прикрива един убиец. Внезапно сърцето й подскочи. — Какво общо има миналото ти с Бренън и с Конрой? Нима са били сред убийците на Марлена?

— Не, но и двамата ми дадоха информация, която ми помогна да намеря виновниците. А когато открих двама от онези, които бяха изнасилили, изтезавали и причинили смъртта на Марлена, аз ги убих бавно и мъчително. — Той погледна Ив в очите и добави: — Първият го изкормих.

Тя пребледня като платно.

— Какво? Извадил си вътрешностите му, така ли?

— Точно така. Реших, че е достойно отмъщение заради онова, което беше направил на безпомощното момиче. Вторият открих чрез информация, която ми продаде Шон. Залових го, прерязах една след друга вените му и го оставих да умре от кръвоизлива.

Ив тежко се отпусна на стола и притисна с длани пулсиращите си слепоочия. След миг вдигна глава и попита:

— Кой друг ти е помагал?

— Трудно ми е да преценя. По онова време разговарях с множество хора, вслушвах се в слуховете, събирах информация и продължавах търсенето. Спомням си за един човек на име Роби Браунинг, но вече го проверих — още е в Ирландия и ще остане в затвора още три-четири години. Джени О’Лиъри е в Уексфорд — има малък хотел. Обадих й се вчера и я предупредих за опасността. Майкъл Бодин…

— Дявол да те вземе! — Ив удари с юмруци по масата. — Трябваше да ми дадеш списък с имената им, още щом ти съобщих за Бренън. Трябваше да ми се довериш.

— Въпросът не бе в това дали ти се доверявам…

— Нима?

— Не! — Рурк сграбчи ръцете й преди тя да успее да се възпротиви. — Надявах се, че съм сгрешил. Не ми се искаше да те поставям в положението, в което си изпаднала сега.

— Навярно си си въобразявал, че ще успееш да се справиш и без мен.

— Надявах се да не те намесвам. Но след като устроиха капан на Съмърсет, нямаме друг изход, освен да потърсим помощта ти.

— Така значи — бавно изрече тя и издърпа ръката си от неговата. — Искаш да ти помогна — каква страхотна новина. — Изправи се и продължи: — Мислиш ли, че всичко, което току-що ми разказа, оневинява приятеля ти? Ако разглася информацията, със Съмърсет ще отидете в затвора по обвинение в предумишлено убийство.

— Съмърсет не е убивал никого — заяви Рурк с присъщото си хладнокръвие. — Аз съм истинският виновник.

— В момента най-важното е, че престъпникът е на свобода.

— Нима искаш да кажеш, че вярваш на Съмърсет?

„На този свят нямам по-близък от него“ — Ив сякаш отново чу думите на иконома.

— Да, вярвам му. Никога не би ти сторил зло, защото те обича.

Рурк понечи да каже нещо, отказа се и се втренчи в ръцете си. Простичките й, искрени думи дълбоко го бяха затрогнали.

— Не знам какво да правя — промърмори Ив повече на себе си, като че искаше да чуе собствения си глас. — Трябва да продължа с търсенето на веществени доказателства и стриктно да се придържам към правилника. — Извърна очи към Съмърсет и продължи: — Ще те обявя за заподозрян и ще те арестувам, ако се наложи. Единственият начин да си помогнеш е да ми кажеш цялата истина. Бъди сигурен, че всичко, което скриеш, ще се обърне срещу теб. Започвам разследването с вързани ръце, затова ми трябва помощта ти — обърна се тя към Рурк.

— Винаги можеш да разчиташ на мен.

— Нима? — Тя печално се усмихна. — Доказателствата, с които разполагам, говорят точно обратното. А аз вярвам само на тях, Рурк. — Приближи се до вратата, но преди да я отключи, добави: — Ще докажа невинността ти, Съмърсет, въпреки че изобщо не го заслужаваш. Ще го направя, защото го изисква професията ми. Защото има ченгета, които изпълняват дълга си. — Хвърли унищожителен поглед към Рурк и добави: — И защото си отварям очите на четири и мразя да ме лъжат.

После излезе и затръшна вратата.

Към следващата част или към съдържанието

Нора Робъртс Отмъщение в смъртта (5)

Метаданни

Данни

Отмъщение в смъртта

Информация

История

Сваляне / Връзки

Пета глава

Нора Робъртс
Отмъщение в смъртта (5)