Жул Верн
Капитан Немо (46)

XXII
ПОСЛЕДНИТЕ ДУМИ НА КАПИТАН НЕМО

Капаците се бяха затворили над това страшно видение, но в салона още не светеше. Във вътрешността на „Наутилус“ царуваше само мрак и мълчание. Сега той напускаше това безутешно място на сто стъпки под повърхността на водата с извънредна скорост. Къде отиваше? На север или на юг? Къде бягаше тоя човек след страшното отмъщение? Върнах се в стаята си, дето Нед и Консей стояха мълчаливи. Усещах непреодолимо отвращение към капитан Немо. Каквото и да беше изстрадал от хората. той нямаше право да наказва така. Той бе направил и мене, ако не съучастник, най-малкото свидетел на неговото отмъщение! Това беше премного.

В 11 часа електрическата светлина отново блесна. Отидох в салона. Там нямаше никой. Погледнах уредите. „Наутилус“ се носеше към север със скорост двадесет и пет мили в час ту на повърхността, ту на тридесет стъпки под водата. Като сверих по картата, видях, че минаваме край устието на Ламанш и че посоката ни беше към Полярните морета, закъдето плавахме с несравнима бързина.

Привечер бяхме минали двеста левги от Атлантическия океан. Стъмни се и морето се покри с мрак до изгряването на луната.

Прибрах се в стаята си. Не можех да спя. Бях потиснат от кошмари. Страшната сцена на унищожението се възвръщаше непрестанно в паметта ми.

Оттогава кой би могъл да каже къде ни бе отвел „Наутилус“. И все със същата невероятна скорост! Все през тия северни мъгли! Дали бе стигнал до Шпицберген, до бреговете на Нова Зембла? Дали бе прекосил ония непознати морета — Бяло море, Карско море, залива Оби, архипелага Ляров и непознатите азиатски брегове? Не бих могъл да кажа това. Времето течеше, без да мога да го пресмятам. Всички часовници на кораба бяха спрени. Изглеждаше, че както е в полярните области, нощта и денят не следваха своя обикновен ход. Чувствувах се отнесен в царството на необикновеното, дето се развихряше изостреното въображение на Едгар По. Всеки миг очаквах да видя, както легендарния Гордом Пим, „тая забулена човешка сянка, с много по-големи размери от тия на земните жители, изправена срещу водопад, който пази границите на полюса!“

Струва ми се — но може би се лъжа — струва ми се, че това рисковано пътуване на „Наутилус“ продължи петнадесет-двадесет дни и не знам докога би продължило без катастрофата, с която завърши това пътуване. Капитан Немо не се вестяваше. Помощникът му също. Не виждахме нито за миг ни един човек от екипажа. „Наутилус“ почти непрекъснато плаваше под водата. Когато излизаше на повърхността, за да вземе въздух, капаците се отваряха и затваряха автоматично. Върху картата не се нанасяше вече точката, дето се намирахме. И аз не знаех къде бяхме.

Изгубил сили и търпение, не се явяваше и канадецът. Консей не можеше да му измъкне нито една дума и се страхуваше да не би в пристъп на побъркване и страшна носталгия да се убие. И той предано и непрекъснато бдеше над него. При тия условия може да се разбере, че положението беше непоносимо.

Една сутрин — каква дата беше не мога да кажа — бях задрямал призори мъчителна и болезнена дрямка. Когато се събудих, видях Нед Ланд наведен над мене и чух, че ми казва тихо:

— Ще бягаме!

Скочих.

— Кога ще бягаме? — попитах аз.

— Тази нощ. Изглежда, че на „Наутилус“ няма никакъв надзор. Би казал човек, че всички в кораба са зашеметени. Ще бъдете ли готов, господин Аронакс?

— Да. Къде сме?

— Можах тая сутрин да съзра през мъглите, че сме срещу някаква земя на около двадесет мили източно от нас.

— Коя е тая земя?

— Не зная, но която и да бъде, ще потърсим в нея убежище.

— Да, Нед, да. Ще избягаме тая нощ, дори и да потънем в морето.

— Морето е бурно, вятърът силен; но аз не се боя от двадесетте мили, които трябва да преплаваме с малката лодка на „Наутилус“. Аз вече занесох в нея малко храна и няколко шишета с вода, скришом от екипажа.

— Ще дойда с вас.

— От друга страна — прибави канадецът, — ако ме открият, ще се защищавам и не ще оставя да ме убият.

— Ще умрем заедно, драги Нед.

Решен бях на всичко. Канадецът си излезе. Изкачих се на палубата, върху която едва можех да стоя прав поради силните вълни. Небето беше застрашително, но тъй като земята бе наблизо, зад тия гъсти мъгли трябваше да бягаме. Не биваше да губим нито един ден, нито един час.

Върнах се в салона, като в същото време и се страхувах, и желаех да срещна капитан Немо, и исках, и не исках да го видя. Какво бих му казал? Може ли да прикрия неволното отвращение, което ми вдъхваше? Не! По-добре беше да не се срещам лице с лице с него! По-добре беше да го забравя! И все пак!

Колко дълъг беше тоя ден, последният ден, който трябваше да прекарам на борда на „Наутилус“! Останах сам. Нед Ланд и Консей избягваха да ми говорят от страх да не се издадат. В шест часа вечерях, но не бях гладен. Насилих се да ям въпреки отвращението си, тъй като исках да имам сили. В шест и половина Нед Ланд влезе в стаята ми. Той каза:

— До тръгването няма да се видим. В десет часа луната още не ще е изгряла. Ще се възползуваме от мрака. Елате в лодката. Консей и аз ще ви чакаме.

И канадецът излезе, без да ми даде време да му отговоря.

Исках да проверя посоката на „Наутилус“. Отидох в салона. Плавахме на североизток със страшна скорост на петдесет метра дълбочина.

Хвърлих последен поглед върху тия чудеса на природата, върху тия художествени богатства, натрупани в музея, върху тая колекция, която нямаше равна на себе си, осъдена да загине един ден на дъното на моретата заедно с оня, който я беше подредил. Исках да запечатам в паметта си едно последно впечатление. Останах така цял час, потънал в блясъка на светлия потон, и преглеждайки съкровищата, които сияеха във витрините. След това се върнах в стаята си.

Там облякох топли морски дрехи. Събрах бележките си и ги скътах грижливо в пазвата си. Сърцето ми усилено биеше. Не можех да спра ударите му. Ако капитан Немо би ме видял, вълнението, възбудата ми бездруго биха ме издали.

Какво правеше той сега? Ослушах се край неговата врата. Чух шум от стъпки. Капитан Немо беше там. Не беше си легнал. При всяка стъпка ми се струваше, че ще се появи и ще ме попита защо искам да бягам? Изпитвах непрестанна тревога. Въображението ми я увеличаваше. Ставаше толкова мъчително, че се двоумях — дали не беше по-добре да вляза в стаята на капитана, да се срещна лице с лице с него, да го предизвикам с движение и с поглед!

Би било безумие. За щастие въздържах се и се опънах на леглото си, за да се успокоя. Нервите ми се поуспокоиха, но в свръхвъзбудения ми мозък премина набързо целият ми живот на борда на „Наутилус“, всички лоши и щастливи случки от изчезването ми от „Абрахам Линколн“ — подводния лов, Торесовият проток, диваците от Папуазия, засядането на скалата, кораловото гробище. Арабският тунел, остров Санторин, критският гмурец, заливът Виго, Атлантида, ледената стена, Южният полюс, пленяването ни от ледовете, битката с октоподите, бурята в Гълфстрийм, „Отмъстителя“ и тая ужасна сцена на потопения с екипажа военен кораб!… Всички тия събития минаха пред очите ми като декорите, които се движат в дъното на някой театър. И капитан Немо растеше безгранично в тая странна среда. Неговият образ изпъкваше все повече и вземаше нечовешки размери. Той вече не беше човек като мене, той беше човек на дълбоките бездни, духът на моретата.

Беше девет и половина. Бях хванал главата си с две ръце, за да не се пръсне. Затворих очи. Не исках вече да мисля. Още половин час! Половин час кошмар, от който можех да полудея. В тоя миг чух неясни акорди от хармониум, тъжна мелодия на някаква незнайна песен, истинска жалба на душа, която иска да скъса земните си връзки. Цял се превърнах в слух, едва можех да дишам, потънал като капитан Немо в музикален екстаз, който го отнасяше извън пределите на тоя свят.

После една внезапна мисъл ме смрази. Капитан Немо бе излязъл от стаята. Той беше сега в салона, през който трябваше да мина, за да мога да избягам. Там щях да го срещна за последен път. Той щеше да ме види, щеше да ме заговори може би! Един негов жест можеше да ме унищожи, една само дума — да ме окове на кораба! Но скоро щеше да удари десет часа. Настъпил бе моментът да изляза от стаята си и да отида при моите другари.

Нямаше време за колебание, дори и капитан Немо да се изпречеше пред мене. Отворих вратата предпазливо и все пак ми се стори, че като се завъртя на пантите, тя страшно изскърца. А може би това скърцане съществуваше само във въображението ми!

Тръгнах пипнешком през тъмните коридори на „Наутилус“, като се спирах на всяка стъпка, за да сдържам ударите на сърцето си.

Стигнах до ъгловата врата на салона. Отворих я тихо. Салонът тънеше в дълбок мрак. Акордите на хармониума звучаха тихо. Капитан Немо беше там. Той не ме виждаше. Мисля, че дори и при пълна светлина пак не би ме съзрял, толкова бе потънал в своя унес. Пристъпих до килима, като внимавах да не се блъсна в нещо и да издам с шума присъствието си. Цели пет минути ми трябваха, докато стигна до вратата в дъното, която водеше към библиотеката.

Тъкмо щях да я отворя, когато една въздишка на капитан Немо ме прикова. Разбрах, че той бе станал. Дори го видях, защото няколко лъча от осветената библиотека проникваха в салона. Той приближаваше към мене със скръстени ръце, мълчалив и сякаш не вървеше, а се плъзгаше като призрак. В измъчената му гръд напираха ридания. И аз чух как прошепна тия думи — последните думи, които прозвучаха в ушите ми:

— Боже всемогъщий! Стига! Стига!

Дали това не беше признание за угризенията, изтръгнало се от съвестта на тоя човек?…

Обезумял, аз се втурнах в библиотеката. Изкачих се по централната стълба и през горния коридор стигнах до лодката. Промъкнах се през люка, дето преди мене бяха минали и двамата ми другари.

— Да вървим! Да вървим! — извиках аз.

— Веднага! — отговори канадецът.

Люкът, вдълбан в корпуса на „Наутилус“, беше предварително затворен и завинтен чрез един английски ключ, с който Нед Ланд се беше снабдил. Отворът на лодката също се затвори и канадецът почна да развива бурмите, които ни прикрепяха още към подводния кораб. Изведнъж чухме шум отвътре. Високи гласове се обаждаха един на друг. Какво бе станало? Дали бяха забелязали нашето бягство? Усетих, че Нед Ланд пъха в ръцете ми една кама.

— Да! — прошепнах аз. — Ще съумеем да умрем! Канадецът беше спрял да работи. Но една дума, която чух да се повтаря двадесет пъти, една страшна дума ни откри причината за това вълнение на борда на „Наутилус“. Екипажът се бе разтревожил не от нас!

— Мелстрьом! Мелстрьом! — викаха матросите.

— Мелстрьом! В това страшно положение имаше ли име, което да звучи по-страшно? Значи, бяхме в опасните води край норвежкия бряг? Нима „Наутилус“ беше въвлечен в тая бездна, тъкмо когато нашата лодка щеше да се отдели от него?

Известно е, че по време на прилива водите между островите Ферое и Лофоденските острови се устремяват с непреодолима сила и образуват въртоп, отдето никой кораб никога не може да се спаси. От всички страни на кръгозора прииждат чудовищни вълни. Те образуват тая бездна, наречена съвсем основателно „Пъпът на океана“, притегателната сила на която се простира на петнадесет километра. Тая бездна поглъща не само кораби, но и китове, и бели мечки от полярните области.

Там именно „Наутилус“ беше — волно или неволно — закаран от своя капитан. Той описваше спирала, радиусът на която намаляваше все повече и повече. Заедно с него лодката, още прикрепена към кораба, се носеше със замайваща скорост. Чувствувах това. Изпитвах болезнен шемет, който е последица на дълго въртене в кръг. Бяхме уплашени, ние изпитвахме страхотен ужас. Кръвта бе спряла в жилите ни, нервите бяха притъпени, бяхме потънали в студена пот като в агония! И какъв шум се носеше около нашата слаба лодка! Какъв вой, повтарян от ехото на разстояние няколко мили! Какъв грохот на вода, която се забива в острите скали на дъното, там дето и най-твърдите тела се разтрошават, там дето стволовете на дърветата се разбиват и се превръщат в „козина“, както казват норвежците.

Какво страшно положение! Бяхме страхотно люшкани. „Наутилус“ се защищаваше също като човешко същество. Стоманените му мускули скърцаха. От време на време се изправяше отвесно и ние заедно с него!

— Трябва да се държим — каза Нед — и да завинтим наново бурмите! Ако останем прикрепени към „Наутилус“, все още можем да се спасим…

Не беше довършил, когато изведнъж нещо изпращя. Винтовете изскочиха и лодката, изхвърлена от гнездото си, полетя като камък от прашка сред водовъртежа.

Главата ми се удари в едно желязно ребро и от тоя силен удар загубих съзнание.