Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Необикновени пътешествия (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vingt mille lieues sous les mers, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 89 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Victor

Източник: http://bezmonitor.com (през http://sfbg.us)

 

Издание:

Жул Верн КАПИТАН НЕМО

Преведе от френски Константин Константинов

Коректор Мая Халачева

Редактор Лъчезар Мишев

Технически редактор Иван Андреев

ФРЕНСКА. ЧЕТВЪРТО ИЗДАНИЕ

ИЗЛЯЗЛА ОТ ПЕЧАТ НА 31. VIII. 1977

ЦЕНА НА КНИЖНОТО ТЯЛО 1.90 ЛЕВА ЦЕНА 2.35 ЛЕВА

ИНДЕКС N11

95376 72631

6256 — 9 — 77

ИЗДАТЕЛСТВО „ОТЕЧЕСТВО“, СОФИЯ, БУЛ. „Г. ТРАЙКОВ“ 2А ДПК „ДИМИТЪР БЛАГОЕВ“, УЛ. „РАКИТИН“ 2

 

Jule Verne

20 000 LIEUS SOUS LES MERS

Librairs Hachette

Paris — 1928

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

II
ЗА И ПРОТИВ

По времето, когато ставаха тия събития, аз се връщах от едно научно изследване из опасните краища на щата Небраска в Съединените щати. Френското правителство ме бе изпратило в тая експедиция като извънреден професор при Музея по естествена история в Париж. След шест месеца, прекарани в Небраска, отрупан с ценни колекции, аз пристигнах в Ню Йорк към края на март. Заминаването ми за Франция бе определено за началото на май. Очаквайки деня на тръгването, аз се занимавах с подреждане на моите минералогични, ботанични и зоологични богатства, когато стана случката с „Шотландия“.

Бях напълно в течение на тоя въпрос на деня, а и как би могло да бъде иначе! Бях чел и препрочел всички американски и европейски вестници, но не знаех нещо повече. Тая загадка ме занимаваше. Поради невъзможността да си съставя определено мнение аз се мятах от една крайност на друга. Не можеше да има никакво съмнение, че тук имаше нещо, и неверниците бяха поканени да сложат пръст в раната на „Шотландия.“ Когато пристигнах в Ню Йорк, въпросът беше нашумял. Поддържаното от някои не много осведомени лица предположение за плаващо островче, за неуловим риф, бе изоставено. И наистина, как тоя риф би могъл да се придвижва от едно място на друго с такава изключителна бързина, ако нямаше в недрата си някаква машина?

Поради бързината на придвижването отхвърлено бе също и предложението, че това е плаващ корпус на потънал кораб, някаква огромна корабна развалина.

Така че оставаха възможни две разрешения на въпроса, които създаваха две съвсем ярко разграничени групи от привърженици: от една страна тия, които твърдяха, че това е чудовище с неимоверна сила, от друга — ония, които поддържаха, че е „подводен кораб“ с извънредно мощен двигател. Ала последното предположение, макар и приемливо бе отхвърлено след разследванията, които се извършиха в двете части на света. Малко вероятно беше частно лице да разполага с подобно съоръжение. Де и кога би го построило и как би запазило построяването му в тайна?

Единствено някоя държава можеше да притежава такава разрушителна машина и в тия прискърбни времена, когато човекът става все по-изобретателен в увеличаване силата на бойните оръжия, може би някоя държава без знанието на останалите опитваше това опасно бойно съоръжение. След скорострелната пушка — торпилата; след торпилата — подводният кръстосвач; после — средствата за отбрана. Аз поне се надявам, че ще бъде така. Но предложението за военно оръжие падна, тъй като правителствата отрекоха това. Въпросът бе от обществен интерес, защото страдаха презокеанските съобщения и не можеше да има съмнение в искреността на правителствата. А от друга страна, как да се допусне, че построяването на тоя подводен кораб би могло да не се забележи от обществото? Много трудно е за частно лице да запази тайна при тия обстоятелства, а за една държава, всичките действия на която се следят упорито от страните, които й съперничат, това наистина е невъзможно. И тъй след разследванията в Англия, Франция, Русия, Прусия, Испания, Италия, Америка, дори и в Турция предложението за подводен кораб бе окончателно отхвърлено.

Прочее чудовището отново изплува въпреки непрестанните подигравки, с които го обстрелваше второстепенната преса, и скоро въображенията се увлякоха в най-невъзможни измислици на една фантастична ихтиология.

Още щом пристигнах в Ню Йорк, мнозина ми сториха честта да ме запитат какво мисля по въпросното необикновено явление. Аз бях обнародвал във Франция едно двутомно съчинение в голям формат, озаглавено „Потайностите на морското дъно“. Моята книга, която много се хареса на учените, ме направи специалист в тая доста тъмна област на естествената история. Поискаха мнението ми. Докато можех да отричам действителността на фактите, отричах напълно. Но скоро, притиснат до стената, трябваше бездруго да се изкажа. „Ню Йорк Хералд“ дори поиска от уважавания Пиер Аронакс, професор при Парижкия музей, да изпълни своя дълг, като изкаже какво да е мнение. Приех. Заговорих, защото не ми бе възможно да мълча. Разгледах въпроса от всичките му страни, политически и научно, и тук давам заключението на една добре обоснована статия, която бе напечатана в броя на вестника от 30 април.

„И тъй — казах аз, след като бях разгледал последователно различните хипотези, — понеже всяко друго предположение се отхвърля, трябва по необходимост да се допусне съществуването на някакво необикновено силно морско животно.

Големите дълбочини на океана са напълно непознати.

Сондата не е стигнала до тях. Какво става в тия глухи бездни? Какви същества обитават и могат да обитават дълбочини от 12–15 мили под водата? Какъв е организмът на тия чудовища? Трудно би било да се правят дори предположения.

Но разрешаването на проблема, който ни е поставен, може да стане по два начина.

Ние или познаваме всички видове същества, които населяват нашата планета, или не ги познаваме.

Ако не познаваме всичките, ако в науката за рибите природата още има тайни, няма нищо по-приемливо от това да се допусне, че съществуват риби или китове от нови видове, че дори и родове, с чисто «глъбинно» устройство, които живеят в недостижими за сондата водни пластове и които някое събитие, някоя фантазия, някоя прищявка, ако щете, издига през дълги промеждутъци към повърхността на океана.

Ако пък, напротив, познаваме всички живи видове, без друго трябва да потърсим въпросното животно между класифицираните вече морски животни и в тоя случай аз съм склонен да приема съществуването на един «гигантски нарвал[1]».

Обикновения нарвал или морският единорог стига понякога на дължина до шестдесет стъпки. Увеличете пет, десет пъти тоя размер, дайте на тоя кит сила, съответна на тялото му, увеличете неговите нападателни средства и ще получите исканото животно. То ще има посочените от офицерите на «Шанон» размери, сечивото, което е било необходимо за пробиването на «Шотландия», мощта, която е потребна, за да повреди корпуса на параход.

Наистина, нарвалът е въоръжен с един вид сабя от кост, с алебарда, както казват някои естественици. Това е един от главните зъби, който е твърд като стомана. Намерени са няколко такива зъба, забити в телата на китове, които нарвалът напада винаги успешно. Други са били измъквани с големи усилия от подводните части на кораби, пробити от тях напреко — от единия борд до другия, както свредел пробива буре. Музеят на Медицинския факултет в Париж притежава един такъв зъб, дълъг два метра и двадесет и пет сантиметра и широк в основата си четиридесет и осем сантиметра!

Сега представете си десеторно по-силно оръжие и десеторно по-мощно животно, хвърлете го с бързина двадесет мили на час, умножете неговата маса с квадрата на скоростта му и ще получите удар, годен да произведе дадена катастрофа.

Тъй че, докато се получат по-подробни сведения, аз ще продължавам да мисля, че това е морски единорог с гигантски размери, въоръжен не с алебарда, а с истински брониран нос, какъвто имат военните бронирани кораби, на които той притежава едновременно огромното тяло и двигателната мощ.

Така би могло да се обясни това необяснимо явление, освен ако изобщо няма нищо такова, макар да се твърди, че е било видяно, почувствувано веднъж и дваж, което е твърде възможно!“

Последните думи бяха от моя страна проява на подлост, но аз исках да запазя до известна степен достойнството си на професор и да не давам много материал за смях на американците, които, когато се смеят, знаят добре да се смеят. Запазвах си една пътечка за отстъпление. В същност приемах съществуването на „чудовището“.

Моята статия предизвика горещи спорове и затова спечели голяма известност. Тя спечели и немалък брой привърженици. А и разрешението, което тя предлагаше, оставяше свобода на въображението. Човешкият ум обича тия величествени представи за свръхестествени същества. А тъкмо морето е тяхната среда, единствената среда, дето могат да се раждат и развиват тия гигантски същества, в сравнение с които земните животни — слонове или носорози — са само джуджета. Във водните маси живеят познатите най-големи видове млекопитаещи. В тях може би се крият и мекотели с несравними размери, страшни за гледане раковидни животни, каквито биха били омари от по сто метра, или крабове, които тежат два тона! Защо не? Едно време земните животни, съвременници на геологичните епохи — четириноги, четириръки, влечуги, птици — са били създадени по гигантски образци. Създателят ги е излял в колосални калъпи, които времето постепенно е смалило. Защо в своите непознати дълбочини морето да не е запазило тия грамадни образци от живота през другите епохи, същото това море, което никога не се променя, докато земната твърд почти непрекъснато се мени? Защо то да не крие в недрата си последните разновидности от тия исполински животни, чиито години са векове, а вековете им — хилядолетия?

Но аз се отвлякох в мечтания, които не ми подобават вече. Стига тия илюзии, които за мене времето промени в страшна действителност. Повтарям, създадено бе едно убеждение за същината на това необикновено явление и обществото безпрекословно възприе съществуването на някакво приказно създание, което нямаше нищо общо с баснословните морски змейове. Ала ако за някои това беше само един чисто научен проблем за разрешаване, други, по-практични, особено в Америка и Англия, смятаха, че океанът трябва да бъде очистен от това опасно чудовище, за да могат да се осигурят презокеанските съобщения. Индустриалните и търговски вестници разгледаха въпроса главно от това гледище. „Морски и търговски вестник“, „Лойд“, „Параход“, „Морски и колониален преглед“, всички вестници, свързани със застрахователните дружества, които пък заплашваха, че ще увеличат осигурителните вноски, бяха единодушни по тоя въпрос.

Щом общественото мнение се бе изказало, отделните щати на Северна Америка първи обявиха своето решение. В Ню Йорк се направиха приготовления за една експедиция, предназначена да унищожи нарвала. Една бърза фрегата със специално укрепен нос — „Абрахам Линколн“ — се приготви да отплава колкото може по-скоро. Арсеналите бяха оставени на разположение на капитан Фарагут, който с трескава бързина започва въоръжаването на кораба.

Ала както става винаги, щом бе решено да почне преследването на чудовището, чудовището вече не се появи. Цели два месеца, никой не чу нищо за него. Никой кораб не бе го видял. Сякаш единорогът бе узнал за заговора, който се плетеше срещу него. Толкова се бе приказвало за това, че дори и по презокеанския кабел! Шегобийците твърдяха, че тоя хитрец бил заловил по кабела някаква телеграма и сега я използувал.

Така въоръженият за далечен поход и снабден с всички страшни ловни съоръжения кораб не знаеше вече накъде да се насочи. Нетърпението ставаше все по-голямо, когато на 2 юли се узна, че „Тампико“, пътнически кораб от линията Сан Франциско — Шанхай, видял животното преди три седмици в северните води на Тихия океан. Тая новина причини извънредно голямо вълнение. Не позволиха на капитан Фарагут да се забави дори 24 часа. Хранителните продукти бяха натоварени. Трюмът бе препълнен с въглища. Ни един човек от екипажа не липсваше. На капитана оставаше само да запали пещите, да дигне пара и да отплава. И половин ден закъснение нямаше да му бъде простено. Впрочем желанието на самия капитан Фарагут беше да тръгне колкото е възможно по-скоро.

Три часа преди „Абрахам Линколн“ да напусне специалния кей в Бруклин, получих писмо със следното съдържание:

До господин Аронакс,

професор при Парижкия музей

хотел „Пето авеню“ Ню Йорк

 

„Господин професоре,

Ако искате да се присъедините към експедицията на «Абрахам Линколн», правителството на Североамериканските щати ще приеме с удоволствие да бъдете представител на Франция в тоя почин. Капитан Фарагут държи на Ваше разположение една каюта.

Сърдечно Ваш

Дж. В. Хобсън, министър на марината“

Бележки

[1] Нарвал — вид кит от полярните морета. Наричат го още морски «единорог», защото левият му кучешки зъб стига понякога до 3 м дължина.