Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Необикновени пътешествия (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vingt mille lieues sous les mers, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 89 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Victor

Източник: http://bezmonitor.com (през http://sfbg.us)

 

Издание:

Жул Верн КАПИТАН НЕМО

Преведе от френски Константин Константинов

Коректор Мая Халачева

Редактор Лъчезар Мишев

Технически редактор Иван Андреев

ФРЕНСКА. ЧЕТВЪРТО ИЗДАНИЕ

ИЗЛЯЗЛА ОТ ПЕЧАТ НА 31. VIII. 1977

ЦЕНА НА КНИЖНОТО ТЯЛО 1.90 ЛЕВА ЦЕНА 2.35 ЛЕВА

ИНДЕКС N11

95376 72631

6256 — 9 — 77

ИЗДАТЕЛСТВО „ОТЕЧЕСТВО“, СОФИЯ, БУЛ. „Г. ТРАЙКОВ“ 2А ДПК „ДИМИТЪР БЛАГОЕВ“, УЛ. „РАКИТИН“ 2

 

Jule Verne

20 000 LIEUS SOUS LES MERS

Librairs Hachette

Paris — 1928

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

V
АРАБСКИЯТ ТУНЕЛ

Още същия ден предадох на Консей и Нед Ланд оная част от тоя разговор, който ги засягаше пряко. Когато им казах, че след два дни ще бъдем в Средиземно море, Консей запляска с ръце, но канадецът сви рамене.

— Подводен тунел ли? — възкликна той. — Връзка между двете морета? Чувал ли е някой за такова нещо?

— Драги Нед — отговори Консей, — бяхте ли чували нещо за „Наутилус“? Не! А той съществува. Затуй не вдигайте рамене толкова лекомислено и не отхвърляйте каквото и да е поради това, че не сте чули никога да се говори за него.

Същата вечер на 21 градуса 301 северна ширина „Наутилус“, който плаваше на повърхността, се приближи до арабския бряг. Съзрях Джеда, това важно търговско пристанище за Египет, Сирия, Турция и Индия.

Скоро Джеда се стопи във вечерната дрезгавина и „Наутилус“ се гмурна във водата, която слабо фосфоресцираше.

На другия ден, 10 февруари, се появиха няколко кораба, които идеха насреща ни. „Наутилус“ заплава пак под водата, но на обед, когато трябваше да се определи местоположението на кораба, тъй като по морето не се виждаше нищо, той излезе на повърхността. Заедно с Нед и Консей аз се качих и седнах на палубата. На изток брегът се виждаше смътно, сякаш забулен от влажна мъгла. Облегнати върху дъното на лодката, ние разговаряхме за разни неща, когато неочаквано Нед Ланд посочи с ръка една точка в морето и ми каза:

— Виждате ли нещо там, господин професоре?

— Не виждам, Нед — отговорих аз. — Нали знаете, аз нямам вашите очи.

— Погледнете хубаво — поде Нед — там, вдясно и напред на височина горе-долу на прожектора! Не виждате ли нещо грамадно, което като че ли мърда?

— Наистина — рекох аз, след като се взрях внимателно — съзирам някакво дълго тъмно тяло на повърхността.

— Някой друг „Наутилус“ ли? — рече Консей.

— Не — отговори канадецът, — но ако не се лъжа, това е някакво морско животно.

— Има ли китове в Червено море? — попита Консей.

— Да, другари — отговорих аз, — срещат се понякога.

— Това съвсем не е кит — поде Нед Ланд, без да откъсва поглед от забелязания предмет. — С китовете съм стар познайник и много добре зная привичките им.

— Да почакаме — каза Консей. — „Наутилус“ върви нататък и скоро ще узнаем какво е. Действително след малко тъмният предмет беше само на една миля от нас. Той приличаше на голяма подводна скала сред морето. Какво беше това? Още не можех да кажа.

— А! То се движи! Гмурка се! — извика Нед Ланд. — По дяволите! Какво ли може да е това животно? То няма раздвоена опашка като китовете и кашалотите, а перките му приличат на окастрени крайници.

— Но тогава… — рекох аз.

— Чакайте — каза канадецът, — обърна се по гръб и надигна гърдите си!

— Това е сирена — извика Консей. — Истинска сирена, ако господарят няма нищо против.

Думата сирена ми помогна да се сетя, че това животно принадлежеше към оня род морски същества, от които легендата създаде сирените — половин жена, половин риба.

— Не — казах аз на Консей. — Това съвсем не е сирена, а едно чудновато същество, от което в Червено море са останали само няколко бройки. То е дюгонг[1].

— Род — сирени, група — рибовидни, подклас — моноделфини, клас — млекопитаещи, разклонение — гръбначни — отговори Консей.

Щом Консей заговореше така, нямаше какво да се каже. През това време Нед Ланд непрекъснато гледаше. Очите му блестяха жадно, загледани в животното. Ръката му сякаш бе готова да го удари с харпуна. Би казал човек, че той издебваше момента да се хвърли в морето и да го нападне сред стихията му.

— О, господин Аронакс — каза ми той с разтреперан от вълнение глас. — Никога не съм убивал от „тия“.

В тая дума гореше целият китоловец.

В тоя миг капитан Немо се появи на палубата. Той видя дюгонга. Разбра състоянието на Нед Ланд и се обърна направо към него:

— Ако имахте харпун, нямаше ли да ви засърбят ръцете, майстор Ланд?

— Май че имате право, господин капитан.

— А щеше ли да ви бъде неприятно да упражните за един ден ловния си занаят и да наредите и тоя кит в списъка на убитите от вас китове?

— Никак нямаше да ми е неприятно.

— Тогава можете да опитате.

— Благодаря, господин капитан — отговори Нед Ланд с пламнали очи.

— Само че — продължи капитанът — ще трябва бездруго да улучите животното, това е във ваш интерес.

— А опасно ли е да се нападне тоя дюгонг? — попитах аз, макар че Нед сви рамене.

— Понякога — да! — отговори капитанът: — извръща се срещу нападателите и преобръща лодката им. Но майстор Ланд няма защо да се бои от такава опасност. Той има остро око и сигурна ръка. И аз му казах да не изпуска дюгонга, защото той минава за вкусен дивеч, а знам, че майстор Ланд обича вкусните неща.

— А! — рече канадецът. — Значи това животно си позволява разкоша да бъде вкусно?

— Да, майстор Ланд. Месото му е истинско месо и извънредно ценено, а в цяла Малезия го пазят само за трапезата на князете. Затова толкова яростно преследват това животно, както и събрата му — ламантина, че от ден на ден то става все по-рядко.

— Тогава, господин капитан — каза сериозно Консей, — ако случайно тоя дюгонг е последният от рода си, не е ли по-добре да го пощадим в интереса на науката?

— Може би — отвърна канадецът, — но в интереса на кухнята по-добре е да го убия.

— Моля, майстор Ланд — отговори капитан Немо. В същия миг седем души от екипажа, мълчаливи и безстрастни както винаги, се изкачиха на палубата. Един от тях носеше харпун и връв, подобна на вървите, които употребяват китоловците. Махнаха капаците на лодката, извадиха я от гнездото й, спуснаха я в морето. Шестима души седнаха при веслата, седмият — старши — отиде при кормилото. Нед, Консей и аз седнахме на кърмата.

— Капитане, вие няма ли да дойдете? — попитах аз.

— Не, господин Аронакс, но ви пожелавам добър лов.

Лодката се отдели от кораба и понесена от своите шест весла, бързо се насочи към дюгонга, който плуваше на две мили от „Наутилус“.

Когато стигна на няколко кабелта до кита, лодката забави хода си и веслата безшумно се потопиха в спокойната вода. С харпуна в ръка, Нед Ланд застана прав на носа на лодката. Харпунът, с който се удря кита, обикновено се връзва с едно много дълго въже, което се развива бързо, щом раненото животно го повлече със себе си. Но сега въжето не беше по-дълго от двадесетина метра и краят му бе скрепен за едно буре, което, плавайки, щеше да сочи пътя на дюгонга под водата.

Аз бях станал и виждах ясно противника на канадеца. Дюгонгът, който се нарича и аликор, много приличаше на ламантина. Продълговатото му тяло завършваше с много дълга опашка, а страничните му перки — с истински пръсти. Той се отличаваше от ламантина по това, че горната му челюст бе въоръжена с два дълги, заострени зъба — по един от двете страни, като зъби на слон.

Дюгонгът, който Нед Ланд се готвеше да нападне, имаше колосални размери и дължината му надминаваше седем метра. Той не помръдваше, сякаш бе заспал над вълните, обстоятелство, което улесняваше неговото залавяне. Лодката се приближи предпазливо на три разтега от животното. Веслата останаха увиснали в глъбовете си. Аз се понадигнах. Нед Ланд, изпънат малко назад, размаха сръчно харпуна си. Внезапно се чу свистене и дюгонгът изчезна. Харпунът бе хвърлен силно, но навярно удари само водата.

— По дяволите! — извика канадецът. — Не го улучих!

— Не — казах аз, — животното е ранено, ето вижте кръвта му, но харпунът не остана забит в тялото му.

— Харпунът ми! Харпунът ми! — извика Нед Ланд. — Матросите отново загребаха, а старшият насочи лодката към плаващото буре. Уловиха харпуна и лодката продължи да преследва животното.

То излизаше от време на време на повърхността, за да диша. Раната му не го бе изтощила, защото то се движеше извънредно бързо. Лодката, карана от яки ръце, хвърчеше подире му. На няколко пъти тя се приближаваше на няколко разтега и канадецът беше готов да хвърли харпуна, но дюгонгът изведнъж се гмурваше и ставаше невъзможно да го досегнеш.

Можете да си представите гнева на нетърпеливия Нед Ланд. Той обсипваше нещастното животно с най-грубите английски ругатни. А мене само ме беше яд, като виждах, че дюгонгът проваля всичките ни хитрини.

Цял час го преследвахме и аз почнах да мисля, че много мъчно ще успеем да го заловим, когато изведнъж животното бе обзето от злополучното желание да си отмъсти, за което би трябвало да се разкайва. То се извърна срещу лодката, за да я нападне на свой ред. Канадецът разбра това.

— Внимание! — рече той.

Старшият матрос каза няколко думи на техния чудноват език, с които сигурно предупреди хората си да бъдат нащрек. Като приближи на двадесет стъпки от лодката, дюгонгът се спря, пое внезапно въздух с широките си ноздри — разположени не на края, а на горната част на муцуната му. Сетне събра сили и се втурна към нас.

Лодката не можа да убегне у дара; полуобърната, тя загреба един-два тона вода, която трябваше да се изхвърли; но благодарение на умението на старшия кормчия лодката, която бе ударена косо, а не направо, не потъна. Нед Ланд, вкопчен за гредата на носа, мушкаше с харпуна огромното животно, което бе забило зъби в борда на лодката и я подигаше над водата.

Ние изпопадахме един върху друг и не знам как би свършила тая случка, ако канадецът, който беше все тъй ожесточен, не бе улучил най-сетне животното в сърцето.

Аз чух стържене на зъби по ламаринената обвивка на лодката и дюгонгът изчезна, като завлече със себе си и харпуна. Ала бурето скоро изплава и след няколко мига тялото на животното излезе, обърнато по гръб. Лодката се приближи до него, върза го на буксир и заплава към „Наутилус“. Трябваше да се употребят много яки скрипци, за да се издигне дюгонгът на палубата. Той тежеше пет хиляди килограма. Разсякоха го на части под надзора на канадеца, който държеше да проследи всичките подробности на разсичането. Още същия ден на вечеря стюардът ми поднесе няколко къса от това месо, добре приготвено от корабния готвач. То ми се стори превъзходно, по-хубаво и от говеждо, и от телешко.

На следния ден, 11 февруари, килерът на „Наутилус“ се сдоби с още един изискан дивеч. Ято морски лястовици кацнаха на „Наутилус“. Те бяха от вида Sterna nilotica, който се среща само в Египет: с черна човка, със сива заострена глава, с очи, заобиколени с бели точки, гърбът, крилата и опашката — сивкави, коремът и гушата — бели, краката — червени. Уловихме също така няколко дузини нилски патици — диви, много вкусни птици, на които шията и горната част на главата са бели с черни петна.

Сега скоростта на „Наутилус“ беше умерена. „Наутилус“ сякаш се разхождаше без работа. Забелязах, че колкото повече приближавахме към Суец, толкова по-слабо солена ставаше водата на Червено море. Към пет часа следобед стигнахме на север до нос Рас Мохамед. Тоя нос е крайната точка на Камениста Арабия, която е между Суецкия залив и залива Акаба.

„Наутилус“ навлезе в пролива Жюбал, който води в Суецкия залив. Ясно различих висока планина, която се издига между двата залива на Рас Мохамед. Това беше планината Ореб, тоя Синай, на върха на който Моисей се срещна лице с лице с бога и който въображението си представя увенчан непрестанно с мълнии.

В шест часа „Наутилус“, плаващ ту на повърхността, ту под водата, мина в открито море край Тор, разположен в дъното на един залив, водите на който изглеждаха червени, нещо, за което капитан Немо ми бе вече говорил. След това настъпи нощта сред дълбоко мълчание, нарушавано от време на време от крясъка на някой пеликан и на няколко нощни птици, от шума на прибоя в скалите или от далечното стенание на някой параход, който биеше водите на залива със звучните си гребла.

От 8 до 9 часа „Наутилус“ остана на няколко метра под водата. По моите пресмятания бяхме съвсем близо до Суец.

През прозорците на салона виждах основи на скали, осветени ярко от нашето електричество. Струваше ми се, че проливът става все по-тесен.

В девет и четвърт корабът отново беше на повърхността. Качих се на палубата. От нетърпение да мина през тунела на капитан Немо не ме сдържаше на едно място и исках да подишам свежия нощен въздух. Скоро съзрях в мрака бледна светлина, която сияеше на една миля от нас, полуобезцветена от мъглата.

— Подвижен маяк — каза някой до мене. Обърнах се и видях капитана.

— Това е подвижният маяк на Суец — рече той. — Скоро ще влезем в отвора на тунела.

— Влизането не ще да е лесно, нали?

— Не, господин Аронакс. И затова аз винаги отивам в будката на кормчията, та сам да направлявам кораба през това време. А сега, ако искате, слезте, господин Аронакс, защото „Наутилус“ ще се гмурне във водата и ще се върне на повърхността, след като мине през арабския тунел.

Последвах капитан Немо. Люкът се затвори, водните резервоари се напълниха и корабът потъна на десетина метра. Тъкмо когато се канех да отида в стаята си, капитанът ме спря:

— Господин професоре — рече той, — искате ли да дойдете с мене в будката на кормчията?

— Не смеех да ви помоля за това — отговорих аз.

— Елате. Ще можете да видите оттам всичко, каквото може да се види при това плаване — едновременно подземно и подморско.

Капитанът ме поведе към централната стълба. На междинната площадка отвори една врата, мина по горните коридори и стигна до будката на кормчията, която, както вече казах, се издигаше в края на палубата.

То беше каюта с размери шест на шест стъпки, подобна горе-долу на каютата на кормчиите в параходите на Мисисипи или Хъдзън. В средата се намираше кормилото, свързано чрез зъбчатИ колела с щуртросовете, които отиваха чак до кърмата на „Наутилус“. Четири илюминатора с лещовидни стъкла, които бяха взидани в стените на каютата, позволяваха на кормчията да гледа във всички посоки. Каютата беше тъмна, но очите ми скоро свикнаха с тъмнината и аз съзрях кормчията — як мъж, чиито ръце бяха опрени на кормилото. Навън морето бе ярко озарено от прожектора, който светеше зад каютата в другия край на палубата.

— Сега — каза капитан Немо — да потърсим входа.

Електрически жици свързваха будката на кормчията с машинното помещение и капитанът можеше да дава нареждания едновременно за посоката и движението на „Наутилус“. Той натисна едно металическо копче и бързината на витлото веднага съвсем намаля.

Аз гледах мълчаливо високата отвесна стена, здрава основа на песъчливия брегови масив, покрай която плавахме сега. Движихме се така в продължение на един час само на няколко метра от нея. Капитан Немо не откъсваше поглед от компаса. При най-обикновен знак кормчията всеки миг променяше посоката на „Наутилус“.

Аз бях застанал до илюминатора на левия борд и виждах великолепни коралови подножия, зоофити, алгии и раковидни животни, които протягаха и движеха огромните си пипала извън вдлъбнатините на скалата.

В десет и четвърт капитан Немо сам застана на кормилото. Пред нас се откриваше широка и дълга галерия. „Наутилус“ навлезе смело в нея. От двете му страни се чу необикновено бучене. Това бяха водите на Червено море, които поради наклона на тунела се спущаха бързо към Средиземно море. "Наутилус се носеше по течението, бърз като стрела, макар че машината правеше всички усилия да го задържа с обратен ход на витлото.

По тесните стени на прохода аз виждах само светли черти, прави линии, огнени бразди, които оставяше при бързината електрическият блясък. Сърцето ми туптеше и аз го притисках с ръка.

В десет часа и тридесет и пет минути капитан Немо остави кормилото и се обърна към мене.

„Наутилус“, повлечен от тоя поток, бе минал Суецкия провлак.

Бележки

[1] Дюгонг — морско животно от рода на китовете, което се храни с трева и е познато под името „морска крава“. Б.пр.