Жул Верн
Капитан Немо (44)

XX
НА 47 ГРАДУСА 24’ ШИРИНА И 17 ГРАДУСА 28’ ДЪЛЖИНА

Поради бурята бяхме отхвърлени на изток. Всяка надежда да избягаме към бреговете на Ню Йорк или на Свети Лаврентий изчезна. Отчаян, клетият Нед се уедини като капитан Немо. Но Консей и аз не се разделяхме вече.

Казах, че „Наутилус“ се бе отклонил на изток. По-точно би трябвало да кажа на североизток. Няколко дни той плава без посока сред страшните за мореплавателите мъгли ту на повърхността, ту под водата. Тия мъгли се дължаха главно на топенето на ледовете, което причинява извънредна влажност на въздуха. Колко кораби са загинали в тия места, когато са смятали, че виждат измамните светлини на брега! Колко злополуки се дължат на тия непроницаеми мъгли! Колко кораби са засядали на рифове, които не се забелязват, тъй като вятърът заглушава плясъка на разбиваните о тях вълни! Колко сблъсквания между параходи въпреки техните сигнални светлини, въпреки предупредителните свирки и камбани!

Тука дъното на морето беше като бойно поле, дето лежаха всички победени от океана: едни — стари, засипани вече, други — млади, отразяващи блясъка на нашия прожектор със своите железни части и медни корпуси. Колко кораба — загинали с хора и стоки, с екипажите си, с множеството емигранти, които пренасят, из тия опасни места, посочени в статистиките: нос Рас, остров Сен Пол, протока Бел Ил, устието на Свети Лаврентий!

На 15 май бяхме при южния край на нюфаундлендския пясъчен бряг. Тоя бряг се е образувал от морския нанос, от значително натрупване на органически останки, довлечени или от Екватора с Гълфстрийм, или от Северния полюс с обратното течение студена вода, което мие американския бряг. Тук също така се струпват подвижни блокове, откъснати при топенето на ледовете. Тук най-сетне има един грамаден куп от рибени кости, от мекотели и зоофити, които умират на това място с милиарди.

При нюфаундлендския бряг морето не е много дълбоко. Само няколкостотин разтега. Но на юг изведнъж се образува една дълбока падина, една пропаст от три хиляди метра. Там Гълфстрийм се разширява. Водите му се разливат. Скоростта и температурата му намаляват, но се превръща в море.

Между рибите, които „Наутилус“ подплаши с приближаването си, ще спомена кръглоперестите, дълги до един метър, с червеникав гръб и оранжев корем, които дават на събратята си не много следвания пример за съпружеска вярност, рибата упернак, един вид едра зелена ягула, извънредно вкусна, каракси с големи очи, главите на които приличат на кучешки глави, дребни рибки, малките на които се излюпват вътре в тях, както змиите, черни кротушки, дълги двадесет сантиметра, макрури с дълги опашки, блестящи като сребърни, бързи риби, които отиват много надалеч от северните морета. Мрежите измъкнаха и друга една риба — смела, дръзка, силна, мускулеста, въоръжена с шипове по главата и с игли по перките, същински скорпион, дълъг два-три метра, ожесточен враг на дребните риби, на моруните и на лакердите; това беше — котата на северните морета, с тъмно пъпчиво тяло и червени перки. Риболовците от „Наутилус“ доста мъчно можеха да хванат това животно, което благодарение на особеното устройство на капаците на хрилете си запазва дихателните си органи от изсушаващия досег на въздуха и може да живее известно време вън от водата.

Ще спомена за сведение — боксиените, дребни риби, които придружават много дълго корабите из северните морета, блескуните, които се срещат в Северния атлантически океан, морските дяволи и ще завърша с моруните, които открих в любимите им води край неизтощимия нюфаундлендски бряг.

Би могло да се каже, че тия моруни са планински риби, защото Нюфаундленд е една подводна планина. Когато „Наутилус“ си проправи път през техните гъсти ята, Консей не можа да се сдържи и каза:

— Та това моруни ли са! Аз смятах, че моруните са плоски като калканите.

— Наивник! — възкликнах аз. — Моруните са плоски само в магазините, където ги излагат очистени и нарязани. Но във водата те са вретенообразни риби като кефалите и са отлично пригодени за бързо плуване.

— Вярвам на господаря — отговори Консей. — Какво гъмжило! Какъв мравуняк!

— Е, драги, те щяха да бъдат много повече, ако нямаха неприятели — раскасите или рибите, наречени морски дяволи, и хората! Знаеш ли колко яйца са намерени в хайвера на една женска риба? Е — Да речем — отговори Консей, — петстотин хиляди.

— Единадесет милиона, драги.

— Единадесет милиона! Виж, никога не бих повярвал на това, докато не ги преброя сам.

— Преброй ги, Консей, но по-добре ще бъде да ми повярваш. От друга страна, французи, англичани, американци, датчани и норвежци ловят с хиляди моруни. Ядат ги в невероятно количество и без изумителната плодовитост на тия риби моретата много скоро биха останали без моруни. Така само в Англия и в Америка пет хиляди кораба със седемдесет и пет хиляди моряци се занимават с лов на моруни. Всеки кораб улавя средно по четиридесет хиляди, което прави двадесет и пет милиона. По норвежките брегове — също.

— Добре — отговори Консей. — Вярвам на господаря. Няма да ги броя.

— Кое?

— Единадесетте милиона яйца. Но ще направя една забележка.

— Каква?

— Че ако от всички хайверени зърна се излюпваха риби, само четири моруни биха били достатъчни, за да продоволствуват Англия, Америка и Норвегия.

Докато се движехме почти по дъното на пясъчния нюфаундленски бряг, виждах много добре дългите въдици с по двеста куки, каквито всеки кораб влачи с дузини. Всяка въдица, опъната с малка котвичка на единия край, се държеше на повърхността с помощта на косъм, вързан за коркова шамандура. „Наутилус“ трябваше да се промъква ловко посред тая подводна мрежа.

Но той не остана за дълго в тия оживени води, а стигна до четиридесет и втория градус ширина при Сен Жан от Нюфаундленд и ХъртсКонтант, дето е краят на презатлантическия кабел.

Вместо да продължи на север, „Наутилус“ зави към изток, сякаш искаше да следва възвишението, на което лежеше кабелът, и релефът на което беше установен извънредно точно благодарение на многобройните изследвания със сонда.

На 17 май, приблизително на петстотин мили от Хъртс Контант, на две хиляди и осемстотин метра дълбочина аз съзрях сложения на дъното кабел. Консей, на когото не бях казал предварително, го помисли отначало за гигантска морска змия и се приготви както обикновено да я класира. Но аз разочаровах добрия момък и за да го утеша, му разправих някои подробности около поставянето на тоя кабел.

Първият кабел беше поставен през годините 1857 и 1858; но след като бе предал около четиристотин телеграми, той престана да работи. В 1863 г. инженерите построиха нов кабел, дълъг три хиляди и четиристотин километра и тежащ четири хиляди и петстотин тона, който бе натоварен на „Грейт Истърн“. Но и тоя опит пропадна.

На 25 май „Наутилус“ на три хиляди осемстотин тридесет и шест метра дълбочина беше точно на мястото, дето се бе скъсал кабелът, и провалил цялото предприятие. То беше на шестстотин тридесет и осем мили от ирландския бряг. В два часа след обед забелязали, че съобщенията между Европа и Америка са се прекъснали. Електроинженерите от кораба решили да отрежат кабела, преди да го извадят, и в единадесет часа вечерта измъкнали повредената част. Поправили го и кабелът бил спуснат. Но след няколко дни той пак се скъсал и не могъл да бъде изваден от дълбочината на океана.

Американците не се отчаяха. Смелият Сирус Филт, виновникът за начинанието, който рискува цялото си състояние, откри нова подписка. Тя беше веднага покрита. Нов кабел беше приготвен — и то при по-добри условия. Снопчетата жици бяха изолирани с каучук и обвити за по-сигурно в платнена материя и всичко това пъхнато в металическа обвивка. На 13 юли 1866 година „Грейт Истърн“ отново отплава.

Работата вървяла добре. И все пак случило се нещо. На няколко пъти, когато развивали кабела, електроинженерите забелязали, че в него били забити наскоро гвоздеи с явното намерение да се повредят вътрешните жици. Капитан Андерсън, офицерите и инженерите се събрали, обсъждали и обявили, че ако виновникът бъде открит на борда, ще бъде хвърлен в морето без никаква присъда. След това престъпният опит не се повторил.

На 23 юли „Грейт Истърн“, който бил само на осемстотин километра от Нюфаундленд, получил телеграма от Ирландия, с която му се съобщавало за сключеното примирие между Прусия и Австрия, след Садова. На 27 през мъглите той стигнал до порт Хъртс Контант. Работата била свършена благополучно и в първата си телеграма младата Америка отправила към старата Европа тия мъдри думи, които хората много рядко разбират: „Слава във висините богу и на земята мир, между човеците благоволение“.

Не очаквах да намеря електрическия кабел в първоначалното му състояние, така както е излязъл от работилниците на фабриката. Дългата змия, покрита с остатъци от черупки, настръхнала от раковини, беше зарита с каменисти купчини, които я пазеха от бодливите мекотели. Той лежеше спокойно, на завет от вълните на морето и под налягане, което беше благоприятно за предаване на електрическия ток, който минава от Америка до Европа за тридесет и две стотни от секундата. Трайността на тоя кабел ще бъде несъмнено дълговечна, защото е установено, че обвивката от каучук става по-здрава от престоя си в морската вода.

От друга страна, на това възвишение, избрано много сполучливо, кабелът никъде не е сложен толкова надълбоко, че да може да се скъса. „Наутилус“ мина край него до най-дълбокото му място на четири хиляди четиристотин тридесет и един метър, дето лежеше спокойно, без да трябва да се влачи. След това ние се приближихме до мястото, дето бе станала злополуката в 1863 г.

Там дъното на океана представляваше една долина, широка сто и двадесет километра, в която би могъл да се постави Мон Блан и пак върхът му да не излезе над водата. Тая долина на изток се затваря от отвесна стена, висока две хиляди метра. Ние стигнахме там на 28 май и „Наутилус“ беше само на сто и петдесет километра от Ирландия. Дали капитан Немо нямаше да се отбие към Британските острови? Не. За моя голяма изненада той слезе наново към юг и се върна пак към европейските морета. Заобикаляйки остров Изумруд, съзрях за миг нос Клер и светлината на маяка Фастене, който свети на хиляди кораби, тръгнали от Глазгоу или от Ливерпул.

Тогава си поставих един сериозен въпрос. Дали „Наутилус“ ще посмее да навлезе в Ламанш? Нед Ланд, който се беше появил, щом стигнахме до суша, не преставаше да ме разпитва. Как да му отговоря? Капитан Немо беше все така невидим. След като бе само показал на канадеца бреговете на Америка, дали нямаше и на мене също да покаже бреговете на Франция?

Но „Наутилус“ продължаваше да слиза непрекъснато на юг. На 30 май той мина край Ланд Енд, между най-крайната точка на Англия и на островите Сорлинг, които останаха вдясно. Ако искаше да навлезе в Ламанш, той трябваше да поеме право на изток. Но не направи това.

През целия ден на 31 май „Наутилус“ описваше по морето цяла редица кръгове, които много ме заинтересуваха. Сякаш търсеше някакво място, което не можеше да намери. По обяд капитан Немо дойде да направи сам изчисленията си. Не ми заговори. Стори ми се по-мрачен от всеки друг път. Какво ли можеше да го натъжава толкова? Дали не бе близостта на европейските брегове? Дали не си припомняше своята изоставена родина. Какво изпитваше той? Угризение на съвестта или съжаление? Тая мисъл дълго време ме занимаваше и аз предчувствувах, че случаят скоро ще ми открие тайните на капитана.

На следния ден, 1 юни, „Наутилус“ продължи да плава по същия начин. Беше очевидно, че търсеше да намери някакво точно определено място в океана. Капитан Немо дойде да направи изчисленията си за височината на слънцето, както и предния ден. Морето беше спокойно, небето чисто. На осем мили източно от нас един голям параход се очертаваше на хоризонта. Никакъв флаг не се развяваше на мачтата му и аз не можах да позная неговата националност.

Няколко минути преди слънцето да мине през меридиана, капитан Немо взе своя секстант и направи наблюденията си с извънредна точност. Пълното спокойствие на морето улесняваше неговата работа. Неподвижният „Наутилус“ не потръпваше, нито се клатеше. По това време аз бях на палубата. Когато завърши наблюдението си, капитанът каза само тия думи:

— Тук е!

Той слезе през люка. Беше ли видял парахода, който промени посоката си и сякаш се приближаваше към нас? Не мога да кажа това.

Върнах се в салона. Капаците на стъклата бяха затворени и чух свистенето на водата в резервоарите. „Наутилус“ почна да потъва отвесно, защото витлото не го движеше. След няколко минути той спря на дълбочина осемстотин тридесет и три метра и легна на дъното.

Тогава светлият таван на салона угасна, капаците на стъклата се отвориха и аз видях ярко осветеното от прожектора море на разстояние половин миля. Гледах от лявата страна и видях само безпределни спокойни води.

Върху дъното личеше някаква голяма издута маса, която привлече вниманието ми. Би казал човек, че бяха развалини, погребани под купищата белезникави раковини, подобни на снежна покривка. Взирайки се по-внимателно в тая маса, стори ми се, че разпознавам очертанията на кораб без мачти, който навярно бе потънал с носа напред. Корабокрушението бе станало навярно много отдавна. За да можеха тия останки да бъдат така вкопчани от варовика на морето, те навярно бяха от много години на дъното на океана.

Кой беше тоя кораб? Защо „Наутилус“ бе дошъл да посети гроба му? Обикновено корабокрушение ли бе потопило тоя кораб?

???

[¤ Деветият месец от френския революционен календар от 1793 година. (20–21 май — 19–20 юни).]

Не знаех какво да мисля, когато изведнъж чух близо до мене как капитан Немо каза бавно:

???

нахлувала в трюмовете му, а една трета от екипажа била извадена от строя, тоя кораб предпочел да потъне заедно със своите триста и петдесет и шест матроса, отколкото да се предаде, и като забил знамето си на кърмата, изчезнал под водата с викове: — „Да живее Републиката!“

— „Отмъстителя!“ — извиках аз.

— Да! „Отмъстителя“! Хубаво име! — прошепна капитанът, като скръсти ръце.