Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Необикновени пътешествия (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vingt mille lieues sous les mers, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 89 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Victor

Източник: http://bezmonitor.com (през http://sfbg.us)

 

Издание:

Жул Верн КАПИТАН НЕМО

Преведе от френски Константин Константинов

Коректор Мая Халачева

Редактор Лъчезар Мишев

Технически редактор Иван Андреев

ФРЕНСКА. ЧЕТВЪРТО ИЗДАНИЕ

ИЗЛЯЗЛА ОТ ПЕЧАТ НА 31. VIII. 1977

ЦЕНА НА КНИЖНОТО ТЯЛО 1.90 ЛЕВА ЦЕНА 2.35 ЛЕВА

ИНДЕКС N11

95376 72631

6256 — 9 — 77

ИЗДАТЕЛСТВО „ОТЕЧЕСТВО“, СОФИЯ, БУЛ. „Г. ТРАЙКОВ“ 2А ДПК „ДИМИТЪР БЛАГОЕВ“, УЛ. „РАКИТИН“ 2

 

Jule Verne

20 000 LIEUS SOUS LES MERS

Librairs Hachette

Paris — 1928

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

XIX
ВАНИКОРО

С тая страшна гледка започнаха редицата морски злополуки, които „Наутилус“ трябваше да срещне по пътя си. Откакто плавахме в по-оживени морета, често виждахме корабни корпуси, които доизгниваха по средата, а по-надълбоко, на дъното — топове, гюллета, котви, вериги и хиляди други железни неща, разяждани от ръждата.

Продължавайки да плаваме на „Наутилус“. в който живеехме като изолирани, на 11 декември стигнахме до архипелага Помоту, който се простира на дължина петстотин левги от изток-югоизток към запад-северозапад, между 13 градуса 30’ и 23 градуса 50’южна ширина и 128 градуса 30’ и 151 градуса 30 западна дължина, от остров Дюси до остров Лазареф, Тоя архипелаг заема повърхност от триста и седемдесет квадратни левги и е съставен от около шестдесет групи острови, между които и групата Гамбие, на която Франция наложи своя протекторат. Тия острови са от коралов произход. Едно бавно, непродължително издигане над повърхността на морето, последица от работата на полиците, ще ги свърже един ден помежду им. След това тоя нов остров ще се слее със съседните архипелази и един пети континент ще се простре от Нова Зеландия и Нова Каледония до Маркизките острови.

Веднъж, когато развих тая теория пред капитан Немо, той ми отговори студено:

— Земята няма нужда от нови континенти, а от нови хора! Случайният път, който следваше „Наутилус“, го заведе точно до остров Клермон Тонер, един от н ай-интересните острови от групата, която бе открита през 1822 година от капитан Бел, комендант на кораба „Минерва“. Можах тогава да проуча тая мадрепорна система, от която са произлезли островите в тоя океан. Мадрепорите, които не трябва да се смесват с коралите, имат тъкан, покрита с кремъчна обвивка, и различията в нейното устройство бяха накарали г. Милн Едуардс, моя знаменит учител, да ги класира в пет секции. Животинчетата, които отделят това вещество, живеят по милиарди в дъното на килийките си. Калцият, който те отделят, се превръща на скали, скалисти носове, островчета и острови. На някои места те образуват пръстен, заграждащ лагуна или малко вътрешно езеро, което се съединява с морето чрез процепи. На други места образуват прегради от скали, подобни на ония, които съществуват по бреговете на Нова Каледония и в различните острови на Помоту. На трети, както по островите на Реюнион и Морис, издигат назъбени скали, високи отвесни стени, край които дълбочината на океана е значителна.

Когато минавахме само на няколко кабелта край скалистите подножия на остров Клермон Тонер, аз се възхитих от гигантската работа, извършена от тия микроскопични труженици. Тук стените бяха изключително дело на мадрепори, известни с имената милпори, порити, астреи и меандрини. Тия полици се развъждат особено много в неспокойните слоеве на морската повърхност и следователно почват своите строежи отгоре надолу, като слизат постепенно към дъното с остатъците от секрециите, които ги поддържат. Поне, това е теорията на господин Дарвин, който обяснява по тоя начин създаването на кораловите острови, теория, по-приемлива според мене от оная, която смята върховете на планините или на вулканите, които са на няколко стъпки по-ниско от повърхността на морето, за дело на мадрепорите.

Можах да наблюдавам много отблизо тия интересни стени, защото до самите тях сондата показваше повече от триста метра дълбочина. И блестящият варовик искреше под нашата електрическа светлина.

Отговаряйки на един въпрос на Консей — за колко време са били образувани тия колосални прегради, той бе много учуден, като му казах, че според учените за един век те израстват с една осма от човешкия палец.

— Значи, за да се издигнат тия стени — каза той, — са били потребни…

— Сто деветдесет и две хиляди години, драги Консей, от което личи, че библейските дни са много дълги. Впрочем за образуването на каменните въглища, т.е. за превръщането на горите, залени от потопа, във въглища и за изстудяването на базалтовите скали е било необходимо много по-дълго време. Но ще добавя, че дните, за които библията говори, са цели епохи, а не време между две изгрявания на слънцето, защото според самата библия слънцето не е съществувало в първия ден на сътворението.

Когато „Наутилус“ излезе отново на повърхността на океана, можах да обгледам изцяло острова Клермон Тонер, който беше нисък и горист. Неговите мадрепорни скали очевидно са били оплодотворени от вихрушките и ураганите. Някой ден някое зърно, довеяно от урагана из съседните гори, е паднало върху тая варовита почва, примесена с изгнили остатъци от риби и морски растения, които са образували растителния чернозем. Някой кокосов орех, носен от вълните, е бил изхвърлен на тоя нов бряг. Зародишът е пуснал корен. По-късно порасналото дърво е спряло изпаряването на водата. Появило се е поточе. Постепенно растителното царство се е увеличило. Някои дребни животинчета, червеи, насекоми са били донесени от вятъра с изскубнатите от съседните острови стволове на дървета. Костенурки са дошли да снасят яйцата си тук. Птици са свили гнезда в младите дръвчета. По тоя начин и животинското царство се е развило, а привлечен от зеленината и от плодородието, явил се е и човекът. Тъй са се образували тия острови — огромни творения на микроскопични животинки.

Привечер Клермон Тонер се стопи в далечината и пътят на „Наутилус“ се промени чувствително. След като стигна Тропика на Козирога, на сто тридесет и петия градус дължина, той се насочи към запад-северозапад, прекосявайки цялата област между тропиците. Макар че лятното слънце изпращаше разточително лъчите си, никак не страдахме от жега, защото на тридесет-четиридесет метра под водата температурата никога не надминаваше десет-дванадесет градуса.

На петнадесети декември минахме западно от примамливия Дружествен архипелаг и край прелестния остров Таити, бисера на Тихия океан. Сутринта аз съзрях на няколко мили от нас извисените върхове на тоя остров. Неговите води доставиха на корабната трапеза великолепни риби — скумрии, албикори и няколко разновидности на морски змиорки, наричани муренофиси.

„Наутилус“ беше изминал осемстотин мили. Девет хиляди седемстотин и двадесет мили бяха отбелязани от лага, когато корабът навлезе между архипелага Тонга Табу, дето бяха загинали екипажите на „Арго“, на „Порт о Пренс“ и на „Дюк оф Портланд“, и архипелага на Мореплавателите, дето бе убит капитан дьо Лангл, приятелят на Лаперуз. След това той наближи архипелага Вити, дето диваците бяха изпобили матросите на „Юнион“ и капитан Бюро от Нант, комендантът на „Любезната Жозефина“.

Тоя архипелаг, който се простира на сто левги от север към юг и деветдесет левги от изток към запад, се намира между 6 градуса и 2 градуса южна ширина и 174 градуса и 179 градуса западна дължина. Той се състои от известен брой острови, островчета и рифове, между които могат да се отбележат островите Вити Леву, Вануа Леву и Кандюбон.

Тая група бе открита от Тасман в 1643 година, същата година, когато Торичели изобрети барометъра и Людовик XIV се възкачи на престола. Оставям всеки да реши кое от тия три събития беше най-полезно за човечеството. След това в 1714 година дойде Кук, в 1793 Антрекасто и най-сетне в 1827 година Дюмон Дюрвил, който сложи ред в географическия хаос на тоя архипелаг. „Наутилус“ се приближи до залива Велеа, място на страшните приключения на капитан Дийон, който пръв разкри загадката на корабокрушението на Лаперуз.

Заливът, в който мрежата беше спускана няколко пъти, ни достави в изобилие чудесни стриди. Ядохме прекалено много стриди, като по наставленията на Сенека ги отваряхме на самата трапеза. Тия мекотели принадлежат на вида, познат под името ostrea lamellosa, който е много разпространен в Корсика. Мястото очевидно е пълно със стриди и ако нямаше много обстоятелства, които ги унищожават, тия животни биха претъпкали заливите, защото е изчислено, че всяка отделна стрида съдържа два милиона яйца.

И ако майстор Нед Ланд не се разкая за лакомията си в случая, то беше само поради това, че стридата е единственото блюдо, което никога не предизвиква несмилаемост. Защото наистина трябват най-малко шестнадесет дузини от тия безглави мекотели, за да се събере триста и петдесет грама азот, необходим за храната на един човек.

На 25 декември „Наутилус“ се движеше сред архипелага Нови Хебриди, открит в 1606 година от Кирос, изследван в 1768 от Бугенвил и на който Кук през 1773 година даде сегашното му име. Тази група се състои главно от девет големи острова и образува една ивица от сто и двадесет левги с посока север-северозапад към юг-югоизток между 15 градуса и 2 градуса южна ширина и между 164 градуса и 168 градуса дължина. Минахме съвсем близо до остров Ору, който през обедните наблюдения ми се стори като грамадна маса от зелени гори, над която се издигаше много висок остър връх. Тоя ден беше Коледа и Нед Ланд сякаш много тъгуваше по празнуването на Рождество, — истински семеен празник, почитан фанатично от протестантите.

Не бях виждал капитан Немо от цяла седмица, когато на двадесет и седми сутринта той влезе в големия салон като човек, който се е разделил с вас преди пет минути.

Аз определях по картата пътя на „Наутилус“. Капитанът се приближи, сложи пръст на една точка от картата и произнесе една единствена дума:

— Ваникоро.

Това беше името на островчетата, дето загинаха корабите на Лаперуз. Аз скочих.

— „Наутилус“ отива към Ваникоро? — попитах аз.

— Да, господин професоре — отговори капитанът.

— И ще мога да посетя тия знаменити острови, дето се разбиха „Компас“ и „Астролабия“?

— Ако обичате, господин професоре.

— Кога ще бъдем във Ваникоро?

— Ние сме вече там, господин професоре.

Следван от капитан Немо, аз се изкачих на палубата и погледът ми жадно заразглежда кръгозора.

На североизток се издигаха два неравни по големина вулканически острова, заобиколени с коралови скали, в окръжност около четиридесет мили. Намирахме се пред остров Ваникоро, на който Дюмон Дюрвил даде името Остров на издирванията, а именно — пред малкото пристанище Вану, разположено на 16 градуса 41’ южна ширина и 164 градуса 32’ източна дължина. Земята сякаш цялата беше покрита със зеленина, от пясъчния бряг чак до върховете във вътрешността, над които се извисяваше върхът Капого, висок около деветстотин петдесет и два метра.

След като мина външния скалист пояс през един тесен проток, „Наутилус“ се намери сред скалите, дето морето беше дълбоко към петдесет-шестдесет метра. Под сянката на зелените тропически дървета видях дванадесетина диваци, които се изненадаха извънредно много от нашето приближаване. Дали това дълго тъмно тяло, което плаваше по повърхността на водата, не им се струваше някакъв страхотен кит, от който трябва да се пазят?

Тогава капитан Немо ме попита какво зная за корабокрушението на Лаперуз.

— Това, което знаят всички, капитане — отговорих аз.

— А бихте ли могли да ми кажете какво знаят всички? — добави той малко иронично.

— Нищо по-лесно.

Разказах му последните издирвания на Дюмон Дюрвил, които, накратко, се състояха в следното:

В 1785 година Лаперуз и неговият помощник, капитан дьо Лангл, били изпратени от Людовик XVI да направят кръгосветско плаване. Те потеглили с военните кораби „Компас“ и „Астролабия“, които не се върнали вече.

В 1791 година френското правителство, разтревожено сериозно за съдбата на двата кораба, въоръжило два големи кораба „Издирвание“ и „Надежда“. Те отплавали от Крест на 28 септември, командувани от Брюни Дантркасто. Два месеца по-късно от показанията на някой си Боуен, комендант на „Албермал“, се узнало, че останки от кораби били видени по крайбрежията на Нова Георгия. Но Дантркасто, който не знаел за това съобщение — което всъщност не било много сигурно, — се отправил към островите на Адмиралтейството, които били посочени в един рапорт на капитан Хънтер, като място на корабокрушението на Лаперуз.

Издирванията не дали никакъв резултат. „Надежда“ и „Издирвание“ минали край Ваникоро, без да се спрат, и това пътешествие изобщо било твърде нещастно, защото струвало живота на Дантркасто, на двамината негови помощници и на много матроси от екипажа.

Пръв, който намерил неоспорими следи от корабокрушенците, бил един стар морски вълк от Тихия океан, капитан Дийон. На 15 май 1824 година неговият кораб „Сен Патрик“ минал близо до остров Тикопия от Новите Хебриди. Там един туземец, който се приближил до кораба със своята пирога, му продал една сребърна дръжка от сабя, по която имало белези от гравирани букви. Туземецът разправил освен това, че преди шест години, когато бил във Ваникоро, видял двама европейци, които били от загиналите преди много години кораби, разбити в скалите на острова.

Дийон се сетил, че това били корабите на Лаперуз, изчезването на които разтревожило целия свят. Той искал да отиде във Ваникоро, дето по думите на туземеца имало многобройни останки от корабокрушението; но ветровете и противните течения му попречили.

Дийон се върнал в Калкута. Там той успял да заинтересува с откритието си Азиатското дружество и Индийската компания. Един кораб, именуван „Издирвание“, бил даден на негово разположение и на 23 януари 1827 година, придружен от един френски представител, той отплавал.

След като спирал на много места в Тихия океан, „Издирвание“ хвърлил котва на седми юли 1827 година пред Ваникоро, в същия залив Вану, дето беше сега „Наутилус“.

Там Дийон събрал множество останки от корабокрушението — железни сечива, котви, парчета от скрипци, малки морски оръдия, гюлле от осемнадесет калибра, части от астрономически уреди и една бронзова камбана с надпис: „Базен ме направи“, марка на леярницата при арсенала в Брест към 1785 година. Нямало вече никакво съмнение.

Попълвайки сведенията си, Дийон останал на злополучното място до месец октомври. След това напуснал Ваникоро, отправил се към Нова Зеландия, на 7 април 1828 година спрял в Калкута и се върнал във Франция, дето бил приет много любезно от Карл X.

Но в това време Дюмон Дюрвил, комендантът на „Астролабия“, отплавал и два месеца след като Дийон бил напуснал вече Ваникоро, той спрял пред Хобарт Тоун. Там той научил за събраните от Дийон сведения и освен това узнал от някой си Джеймс Хобс, помощник-капитан на кораба „Юнион“ от Калкута, който бил посетил един остров, намиращ се на 8 градуса 18’ южна ширина и на 156 градуса 31’ източна дължина, че видял железни пръчки и червени платове у туземците по тия места.

Дюмон Дюрвил, който се колебаел и не знаел дали трябва да повярва на тия разкази, съобщавани в не много достоверни вестници, решил все пак да тръгне по дирите на Дийон.

На 10 февруари 1828 година „Астролабия“ спрял пред Тикопия, взел за водач и преводач един дезертьор, установен на острова, тръгнал към Ваникоро, стигнал там на 12 февруари, заобиколил скалите му до четиринадесети и едва на двадесети спуснал котва в залива Вану.

На двадесет и трети мнозина от офицерите обиколили острова и донесли няколко незначителни остатъци. Туземците, които имали обичай да отричат и да извъртат отказвали да ги заведат на мястото на злополуката. Това много подозрително поведение давало основание да се вярва, че те са измъчвали корабокрушенците; наистина изглеждало, че те се боят да не би Дюмон Дюрвил да е дошъл да отмъщава за Лаперуз и за неговите злочести другари.

Но на двадесет и шести, увещани чрез подаръци и след като разбрали, че няма защо да се страхуват от отмъщения, те завели помощник-капитана, господин Жакино, на местопроизшествието.

Там, на пет-шест метра под водата, между скалистите носове Паку и Вану, лежали котви, топове, железни и оловни слитъци, цели покрити с варовикова утайка. Две лодки от „Астролабия“ били изпратени към това място и едва след дълъг, уморителен труд матросите успели да измъкнат една котва, тежка деветстотин килограма, един чугунен осемкалибров топ. един оловен слитък и две медни каменометни мортири.

Разпитвайки туземците, Дюмон Дюрвил узнал, че Лаперуз, след като загубил двата си кораба върху подводните скали на острова, построил едно по-малко корабче, което също така било разбито… Къде? Никой не знаел. Тогава командирът на „Астролабия“ заповядал да се издигне под сянката на китка мангови дървета един мавзолей в памет на знаменития мореплавател и на неговите спътници. Това било обикновена четириъгълна пирамида върху коралова основа, в която не сложили нищо желязно, което би могло да съблазни туземците.

След това Дюмон Дюрвил искал да тръгне. Но неговите матроси били заболели от треската по тия нездрави места, а и самият той бил тежко болен и можал да вдигне котва едва на седемнадесети май.

Но френското правителство, страхувайки се, че Дюмон Дюрвил не е в течение на издирванията, които бил направил Дийон, изпратило във Ваникоро военния кораб „Байонеза“, командуван от Легоаран дьо Тромелен, който охранявал западното крайбрежие на Америка. „Байонеза“ пуснал котва пред Ваникоро няколко месеца след отплаването на „Астролабия“, не намерил там никакви нови документи, но установил, че диваците оставили непокътнат мавзолея на Лаперуз.

Това беше по-същественото, което разказах на капитан Немо.

— Значи — каза той — не се знае още къде е загинал третият кораб, построен от корабокрушенците на остров Ваникоро?

— Не се знае.

Капитан Немо не отговори нищо и ми направи знак да отида с него в големия салон. „Наутилус“ потъна няколко метра под водата и капаците се разтвориха.

Аз побързах да отида до стъклото и през множеството корали и всевъзможни риби различих някои останки, неизмъкнати от драгите — железни скоби, котви, топове, гюллета, макари за въжетата на котвите, — все предмети от потъналите кораби, обрасли сега с живи цветя.

Докато аз разглеждах тия безотрадни останки, капитан Немо ми каза с тъжен глас:

— Капитан Лаперуз тръгнал на 7 декември 1785 година със своите кораби „Компас“ и „Астролабия“. Най-напред хвърлил котва в Ботани Бей, след това посетил Приятелския архипелаг и Нова Каледония, отправил се към Санта Крус и спрял при Намука, един от островите на групата Хавай, След това корабите му стигнали до непознатите подводни скали на Ваникоро, „Компас“, който плавал напред, заседнал край южния бряг. „Астролабия“ му отишъл на помощ и също заседнал. Първият кораб бил разрушен почти веднага. Вторият, който заседнал при ветровито време, се съпротивявал няколко дни. Туземците посрещнали доста добре корабокрушенците. Последните се настанили на острова и от остатъците на двата големи кораба построили един по-малък. Няколко моряци останали доброволно във Ваникоро. Другите, отслабнали и болни, тръгнали с Лаперуз. Те се отправили към Соломоновите острови и загинали до един заедно с кораба край западния бряг на главния остров от тая група, между нос Разочарование и нос Доволство.

— Но отгде знаете това? — извиках аз.

— Ето какво намерих на мястото на последното корабокрушение!

Капитан Немо ми показа една тенекиена кутия с герба на Франция, цялата разядена от солената вода. Той я отвори и аз видях връзка пожълтели книжа, които все пак можеха да се четат.

Това бяха нарежданията на министъра на марината до капитан Лаперуз. върху полетата на които имаше бележки от ръката на Людовик XVI.

— Каква хубава смърт за един моряк? — каза капитан Немо. — Тоя коралов гроб е един спокоен гроб и дано нашият, моят и на моите другари, бъде като него.