Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Необикновени пътешествия (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vingt mille lieues sous les mers, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 89 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Victor

Източник: http://bezmonitor.com (през http://sfbg.us)

 

Издание:

Жул Верн КАПИТАН НЕМО

Преведе от френски Константин Константинов

Коректор Мая Халачева

Редактор Лъчезар Мишев

Технически редактор Иван Андреев

ФРЕНСКА. ЧЕТВЪРТО ИЗДАНИЕ

ИЗЛЯЗЛА ОТ ПЕЧАТ НА 31. VIII. 1977

ЦЕНА НА КНИЖНОТО ТЯЛО 1.90 ЛЕВА ЦЕНА 2.35 ЛЕВА

ИНДЕКС N11

95376 72631

6256 — 9 — 77

ИЗДАТЕЛСТВО „ОТЕЧЕСТВО“, СОФИЯ, БУЛ. „Г. ТРАЙКОВ“ 2А ДПК „ДИМИТЪР БЛАГОЕВ“, УЛ. „РАКИТИН“ 2

 

Jule Verne

20 000 LIEUS SOUS LES MERS

Librairs Hachette

Paris — 1928

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

XXIII
AEGRI SOMNIA[1]

На следния ден, 10 януари, „Наутилус“ продължи пътуването си под водата със скорост, която сметнах, че не е по-малка от тридесет и пет мили в час. Скоростта на витлото му беше толкова голяма, че не можах ни да следя, ни да пресметна неговите обороти.

Мислейки за тая чудна електрическа сила, която след като бе дала движение, топлина и светлина на „Наутилус“, свръх всичко го закриляше и срещу външни нападения, превръщайки го в един свещен ковчег, до който никой осквернител не би могъл да се докосне, без да бъде ударен от мълния — моето възхищение стана безпределно и от апарата премина към инженера, който го бе създал.

Плавахме право към запад и на 11 януари заобиколихме нос Весел, който се намира на 135 градуса дължина и 10 градуса северна ширина и образува източния нос на залива Карпантария. Рифовете бяха още много, но поразпръснати и означени на картата с извънредна точност. „Наутилус“ избягна лесно подводните скали Моней вляво и рифовете Виктория вдясно, намиращи се на 130 градуса дължина, на същия тоя десети паралел, който ние следвахме неотклонно.

На 13 януари капитан Немо, навлязъл в Тиморско море, стигна до острова, който носи същото име и се намира на 122 градуса дължина. Тоя остров, повърхността на който е 1625 квадратни левги, се управлява от раджи. Тия князе се смятат за синове на крокодилите, т.е. от най-висш произход, за какъвто някое човешко същество може да претендира. И затова техните люспести прадеди гъмжат в реките на острова и са предмет на особена почит. Те са покровителствувани, галени, ласкани. хранят ги с млади девойки и тежко на чужденеца, който дигне ръка срещу тия свещени гущери.

Но „Наутилус“ нямаше никаква работа с тия животни. Видяхме Тимор само за малко на обяд, когато помощник-капитанът определяше местоположението му. Също така само зърнах малкия остров Роти, който е част от тая група и за който се разправя, че живущите в него жени са много красиви и много ценни по малайските пазари.

Оттук „Наутилус“ зави на югозапад и взе посока към Индийския океан. Къде ли щеше да ни отведе сега прищявката на капитан Немо? Дали към бреговете на Азия? Или към европейските брегове? Това не беше много вероятно за човек, който избягваше обитаваните континенти. Дали тогава нямаше да слезе на юг? Да мине край нос Добра Надежда, после край нос Хорн и да се насочи към Южния полюс? Дали най-сетне нямаше да се върне към Тихия океан, дето неговият „Наутилус“ можеше да плава свободно и безпрепятствено? Бъдещето щеше да покаже.

След като минахме край рифовете на Картие, Хиберния, Серингапатам и Скот, последни напори на сушата срещу водната стихия, на 14 януари ние бяхме вече далеч от всякаква земя. „Наутилус“ намали извънредно много скоростта си, почна да променя често хода си и плаваше ту под водата, ту се носеше по повърхността.

През тоя период на пътешествието капитан Немо направи интересни изследвания на температурите на морето в неговите различни пластове. При обикновени условия тия сведения се получават с помощта на много сложни уреди, данните на които са най-малкото съмнителни, защото те са термометрични сонди, стъклата на които често се чупят от водното налягане, или пък апарати, основани върху промяната на съпротивлението на металите на електрическите токове. Получавани по тоя начин, резултатите не могат да бъдат добре проверявани. А капитан Немо, Напротив, сам проверяваше температурата на морските дълбочини и неговият термометър, поставен в досег с различните водни слоеве, му даваше бързо и точно градуса, който трябваше да бъде определен. Така че, било като препълваше резервоарите си или пък като слизаше наклонено с помощта на своите полегати плоскости, „Наутилус“ стигна последователно дълбочини от три, четири, пет, седем, девет и десет хиляди метра и крайният резултат на тия изследвания бе, че морето имаше една постоянна температура от четири градуса и половина на дълбочина хиляда метра при всички ширини.

Аз следях тия проучвания с най-жив интерес. Капитан Немо влагаше в тях истинска страст. Често се питах с каква цел прави той тия наблюдения. Дали в полза на хората? Това не беше вероятно, защото рано или късно неговите открития щяха да загинат заедно с него в някое непознато море! Освен ако мисли да ми съобщи резултатите от своите проучвания. Но тогава трябваше да се допусне, че моето странно пътешествие щеше да има някакъв край, а аз още не го виждах.

Както и да е, капитанът все пак ми съобщи някои получени от него цифри, които установяваха съотношения между гъстотата на водата в по-главните морета на земното кълбо. От тия съобщения аз извлякох сведения лично за себе си, в които обаче нямаше нищо научно.

Това беше сутринта на 15 януари. Разхождах се с капитана по палубата, когато той ме попита дали зная различната гъстота на водите в морето. Аз му отговорих отрицателно и добавих, че на науката липсват положителни наблюдения по тоя въпрос.

— Аз съм правил такива наблюдения — каза той — и мога да твърдя, че са положителни.

— Много добре — отговорих аз. — Но „Наутилус“ е един отделен свят и тайните на неговите учени хора не стигат до земята.

— Имате право, господин професоре — каза той след кратко мълчание. — Вярно е, че тук е един отделен свят. Той е така чужд на земята, както планетите, които придружават земното кълбо около слънцето, и човек никога няма да узнае нищо за работите на учените на Сатурн или на Юпитер. Но тъй като случаят свърза съдбата ни, мога да ви съобщя резултата от моите изследвания.

— Слушам ви, капитане.

— Вие знаете, господин професоре, че морската вода е по-гъста от речната, но тая гъстота не е навсякъде еднаква. И ако приемем, че гъстотата на речната вода е единица, водата на Тихия океан има гъстота едно цяло и двадесет и осем хилядни, средиземноморската — едно цяло и тридесет хилядни…

— Аха! — помислих си аз. — Значи плава и в Средиземно море?

— Едно цяло и осемнадесет хилядни в Йонийско море и едно цяло и двадесет и девет хилядни в Адриатическо море.

Очевидно „Наутилус“ не избягваше оживените европейски морета и от това заключих, че би ни отвел — и може би много скоро — към по-цивилизовани континенти. Помислих си, че Нед Ланд ще узнае това с голяма и твърде понятна радост. В продължение на много дни времето ни мина във всевъзможни проучвания: относно солеността на различните водни пластове, на тяхната електропроводност, на техния цвят, на тяхната прозрачност. При всичките тия проучвания капитан Немо прояви голяма находчивост, а към мене — голямо внимание и любезност. След това няколко дни не го видях и отново се почувствувах като изоставен на кораба.

На 16 януари „Наутилус“ сякаш заспа само на няколко метра под повърхността на водата. Електрическите машини не работеха и неподвижното витло оставяше кораба да бъде носен от теченията. Предположих, че екипажът е зает с вътрешни поправки, наложени поради пресилване на машината. През това време аз и моите другари станахме свидетели на едно любопитно зрелище. Капаците на салона бяха разтворени и тъй като прожекторът на „Наутилус“ не работеше, смътна дрезгавина царуваше във водата. Мрачното, покрито с гъсти облаци небе хвърляше върху най-горните пластове на океана немощна светлина. Аз наблюдавах състоянието на морето при тези условия и най-големите риби ми се виждаха сега като едва очертани сенки, когато изведнъж „Наутилус“ се намери сред пълна светлина. Отначало помислих, че е запален прожекторът и че той хвърля своя електрически блясък във водната маса. Но бях се излъгал и като се огледах, видях грешката си.

„Наутилус“ плаваше сред един фосфоресциращ воден пласт, който ставаше ослепително светъл сред околната тъмнина. Това се дължеше на милиарди светещи животинчета, блясъкът на които се увеличаваше, като се плъзгаха по металическия корпус на кораба. Тогава посред тия светли пластове виждах неочаквани светкавици, сякаш потоци от разтопено олово в горяща пещ или металически грамади, нажежени до бяло; така поради контраста някои светли части изглеждаха като сенки в тая огнена среда, отдето сякаш всяка сянка трябваше да бъде прогонена. Не, това не беше спокойното излъчване на нашето обикновено осветление! Тука имаше някаква необичайна сила и движение! Чувствуваше се, че тая светлина е жива!

И наистина това беше едно безкрайно множество от морски инфузории, от невероятно малки протозоа, истински телца от прозрачно желе, снабдени с едно влакнообразно пипалце, броят на които стига до двадесет и пет хиляди в тридесет кубически сантиметра вода. Тяхната светлина се удвояваше и от светлините на медузите, на астериите, на орелиите, на свределките и на други фосфоресциращи зоофити, в които се просмукват разложените морски вещества, а може би и слузта, изпускана от рибите.

Много часове „Наутилус“ плава сред тия блестящи вълни и нашето възхищение порасна, когато видяхме как едри морски животни си играят като саламандри. След тоя огън, който не пареше, видях елегантни и бързи делфини, неуморимите морски клоуни, и мечоносци, дълги по три метра, умни предвестници на ураганите, страшните мечове на които удряха понякога в прозореца на салона. След това се появиха по-малки риби, различни скумрии и стотици други, които браздяха светлата атмосфера.

Тази ослепителна гледка беше цяло вълшебство! Може би някои атмосферни условия увеличаваха силата на това необикновено явление. Може би буря бушуваше по повърхността на вълните? Но тук няколко метра по-долу „Наутилус“ не чувствуваше нейната ярост и леко се полюляваше сред спокойните води.

Така плавахме ние, непрестанно очаровани от някое ново чудо. КонсеЙ наблюдаваше и класираше зоофитите, прешленовидните, мекотелите, рибите. Дните минаваха бързо и аз вече не ги броях. Нед по навик се стараеше да разнообразява храната ни на кораба. Ние бяхме сега като истински охлюви в черупката си и аз твърдя, че не е мъчно да стане човек истински охлюв.

Това съществувание ни се струваше леко, естествено и ние не мислехме, че върху земното кълбо съществува друг живот, когато едно неочаквано събитие ни напомни нашето необикновено положение.

На 18 януари „Наутилус“ се намираше на 105 градуса дължина и 15 градуса южна ширина. Времето беше неспокойно, морето развълнувано, с къси вълни. Духаше силен източен вятър. Барометърът, който от няколко дни спадаше, предвещаваше близка буря.

Бях се качил на палубата тъкмо когато помощникът правеше своите измервания за часовите ъгли. Както обикновено аз чаках той да произнесе всекидневното си изречение. Но тоя ден той изрече друго изречение, също тъй неразбираемо. Почти веднага се яви капитан Немо и почна да изследва кръгозора с далекогледа си.

Няколко минути капитанът стоя неподвижен, без да се откъсва от онова, което наблюдаваше в зрителното поле на обектива. След това свали далекогледа и размени десетина думи с помощника си. Помощникът изглеждаше обзет от някакво вълнение, което напразно се мъчеше да не проявява. Капитан Немо, който повече умееше да се владее, бе невъзмутим. От друга страна, изглеждаше, че той прави някакви забележки, а помощникът му отговаряше с точни уверения. Поне така ми се стори, като съдех по различния тон и движенията на двамата. Аз също гледах внимателно в означената посока, но не видях нищо. Небето и водата се сливаха на хоризонта в съвсем чиста линия. Но капитан Немо почна да се разхожда от единия край на палубата до другия, без да ме поглежда, а може би и без да ме вижда. Той стъпваше уверено, но не така отмерено, както обикновено. От време на време се спираше и разглеждаше морето, скръстил ръце на гърдите си. Какво ли търсеше в безпределното пространство? В това време „Наутилус“ се намираше на стотици мили далеч от най-близкия бряг! Помощникът отново взе далекогледа и почна да изследва упорито хоризонта, като се разхождаше и тропаше с крак нервно възбуден, в пълна противоположност на началника си. По едно време помощникът отново повика капитана. Капитанът спря да се разхожда и насочи далекогледа към показаната точка.

Сериозно заинтригуван, аз слязох в салона и донесох оттам един отличен далекоглед, с който обикновено си служех, опрях го върху клетката на прожектора, която образува една издутина на носа на палубата, и се приготвих да огледам целия кръгозор.

Но преди още да долепя око до стъклото на далекогледа, той бе грабнат от ръцете ми.

Обърнах се. Пред мене беше капитан Немо, но не можах да го позная. Лицето му беше преобразено. Очите му, блеснали от мрачен пламък, се губеха под смръщените вежди. През полу отворената му уста се виждаха зъбите. Изпънатото му тяло, стиснатите пестници, свитата между раменете глава — всичко това показваше някаква силна омраза, която се излъчваше от цялото му същество. Той не помръдваше. Далекогледът, паднал от ръката му, се бе отърколил до нозете му.

Аз ли бях предизвикал неволно тоя гняв? Дали тоя загадъчен човек не си бе въобразил, че съм открил внезапно някаква тайна, забранена за гостите на „Наутилус“. Не! Тая омраза не беше срещу мене, защото капитанът не ме поглеждаше и очите му не се откъсваха от невидимата точка на хоризонта.

Най-сетне капитан Немо се овладя. Лицето му, което се бе променило неузнаваемо, доби обикновения си спокоен вид. Той каза на помощника си няколко думи на непознатия език и се обърна към мене.

— Господин Аронакс — каза властно той. — Искам да спазите едно от задълженията, които поехте към мене.

— За какво става дума, капитане?

— Вие и вашите спътници ще трябва да бъдете затворени до момента, в който аз реша, че мога отново да ви освободя.

— Вие сте господар — отговорих аз, като впих поглед в него.

— Но мога ли да ви задам един въпрос?

— Нито един, господин Аронакс.

След това аз нямаше какво да възразявам, а трябваше само да се подчиня, защото всяка съпротива беше излишна.

Слязох в каютата на Не д и Консей и им предадох решението на капитана. Можете да си представите как бе посрещнато това съобщение от канадеца. Но нямахме време за обяснения.

Четири души от екипажа чакаха на вратата и ни отведоха в същата килия, дето прекарахме първата си нощ на „Наутилус“.

Нед Ланд понечи да протестира, но вместо отговор вратата се затвори.

— Ще ни каже ли господарят какво означава това? — попита Консей.

Разправих на спътниците си какво се бе случило. И те като мене се учудиха, но също така нищо не разбираха.

Потънах в бездна от размисли и тая странна уплаха на капитан Немо не излизаше от ума ми. Бях неспособен да свържа логически две мисли и се губех в н ай-без смислени предположения, когато изведнъж Нед Ланд ме изтръгна от това напрегнато състояние, като каза:

— Я гледай! Обядът бил сложен! Наистина трапезата бе готова.

— Ще позволи ли господарят да му дам един съвет? — попита Консей.

— Да, драги — отговорих аз.

— Господарят ще направи добре да обядва. Това е благоразумно, защото не знаем какво може да се случи.

— Имаш право, Консей.

— За съжаление дали са ни само обикновената корабна храна — каза Нед Ланд.

— Драги Нед — отвърна Консей, — а какво щяхте да кажете, ако изобщо не бяха ни дали обяд?

Тоя довод пресече всички обвинения на китоловеца.

Седнахме около трапезата. Обядът мина доста мълчаливо.

Аз ядох твърде малко. Консей, все от благоразумие, се „насили“, а Нед Ланд въпреки всичко си хапна добре. Като се наобядвахме, всеки от нас се изтегна на своя стол.

В това време лъчистият глобус, който осветяваше килията, угасна и ние се намерихме в пълен мрак. Нед Ланд скоро заспа, а за мое учудване и Консей потъна в тежък сън. Питах се какво ли може да е предизвикало у него тая непобедима нужда от сън, когато почувствувах как мозъкът ми изпада в някакво тежко вцепеняване. Исках да държа очите си отворени, но въпреки това те се затваряха. Обзе ме някаква мъчителна халюцинация. Очевидно в храната, която току-що бяхме яли, бяха турили нещо приспиващо. Значи за капитан Немо не бе достатъчен затворът, за да скрие намеренията си, а трябваше и да ни приспи!

Чух, че люковете се затварят. Полюшването на морето, което предизвикваше леко клатене, престана. Дали „Наутилус“ бе напуснал повърхността на океана? Дали не бе се върнал в неподвижните водни пластове?

Исках да се боря със съня. Но това бе невъзможно, дишането ми ставаше по-слабо. Почувствувах, че смъртен студ смразява натежнелите ми, сякаш сковани членове. Клепачите ми — същински оловни капаци — паднаха над очите ми. Не можех да ги дигна. Болезнен, пълен с халюцинации сън обсеби цялото ми същество. След това виденията изчезнаха и аз паднах в пълно безсъзнание.

Бележки

[1] Aegri somnia — тежък сън. Б.пр.