Жул Верн
Капитан Немо (24)

XXIV
ЦАРСТВОТО НА КОРАЛИТЕ

На другия ден се събудих със съвсем лека глава. За голямо мое учудване бях в стаята си. Несъмнено и спътниците ми са били отнесени в каютата си, без да усетят това, както и аз. И те както мене навярно не знаеха какво се бе случило през тая нощ. За да разкрия загадката, можех да разчитам само на бъдещите случайности.

Реших да изляза от стаята си. Но дали бях пак свободен или пленник? Бях напълно свободен. Отворих вратата, минах през коридорите и се качих по централната стълба. Люковете, затворени снощи, сега бяха отворени. Изкачих се на палубата.

Нед Ланд и Консей бяха там и ме очакваха. Аз ги разпитах, но те не знаеха нищо. Потънали в тежък сън, от който не помнеха нищо, те се изненадали, когато се намерили в каютата си.

Колкото до „Наутилус“, той ни се стори спокоен и загадъчен както винаги. Той плаваше по водната повърхност със средна скорост. Нищо сякаш не се бе променило на кораба.

Нед Ланд изследва морето със своя проницателен поглед. То беше пустинно. Канадецът не забеляза нищо особено на хоризонта — нито платна, нито суша. Духаше западен вятър и дълги, разпенени от вятъра вълни люлееха чувствително кораба.

След като поднови запаса си от пресен въздух, „Наутилус“ потъна само на около петнадесет метра, за да може да излиза бързо на повърхността, нещо, което въпреки обичая си той направи няколко пъти през тоя ден — 19 януари. Всеки път помощникът се изкачваше на палубата и познатото изречение прокънтяваше във вътрешността на кораба.

А капитан Немо не се появи. От корабните хора видях само невъзмутимия стюард, който ми прислужваше с обикновената си точност и мълчание.

Към два часа бях в салона и подреждах бележките си. когато капитанът отвори вратата и влезе. Поздравих го. Той ми отвърна с почти незабележим поздрав, без да ми заговори. Продължих работата си. надявайки се, че може би ще ми обясни събитията, които бяха станали предната нощ. Той не каза нищо. Погледнах го. Лицето му изглеждаше уморено: зачервените му очи не бяха ободрени от съня: чертите му изразяваха дълбока тъга. истинска скръб. Той се разхождаше, сядаше, ставаше, вземаше наслуки някоя книга и веднага я оставяше, гледаше уредите, без да взема обикновените си бележки, и сякаш не можеше нито миг да се застои на мястото си. Най-сетне дойде при мене и ми каза:

— Лекар ли сте, господин Аронакс?

Толкова не очаквах подобен въпрос, че го гледах известно време, без да му отговоря.

— Лекар ли сте? — повтори той. — Мнозина от вашите колеги са учили медицина. Гратиоле, Мокен Тандон и други.

— Да. лекар съм — казах аз, — служил съм в болница, а и практикувах много години, преди да постъпя в музея.

— Добре, господин Аронакс.

Отговорът ми очевидно зарадва капитан Немо. Но тъй като не знаех каква е целта му, очаквах нови въпроси, решен да отговарям според обстоятелствата.

— Господин Аронакс — каза ми капитанът, — бихте ли се съгласил да лекувате един от моите хора?

— Имате болен човек?

— Да.

— Готов съм да ви последвам.

— Елате.

Признавам, че сърцето ми заби силно. Не знам защо, виждах известна връзка между тая болест на човек от екипажа и снощните събития и тая загадка ме вълнуваше толкова, колкото и болният.

Капитан Немо ме заведе в кърмата на „Наутилус“ и ние влязохме в една каюта близо до помещението на матросите.

Там върху едно легло бе прострян около четиридесет го д ишен човек с енергично лице, истински англосаксонски тип.

Наведох се над него. Той не беше само болен, той беше ранен.

Обвитата му с кървави превръзки глава бе отпусната върху две възглавници. Махнах превръзките и раненият, загледан в мене с големите си неподвижни очи, не изохка, докато вършех това.

Раната беше страшна. Черепът бе разбит от някакво тъпо оръдие, мозъкът бе съвсем открит и дълбоко засегнат. Петна от съсирена кръв се бяха образували в мозъчната маса, която имаше винен цвят. Той имаше едновременно контузия и сътресение на мозъка. Болният дишаше бавно. Мускулите на лицето му се гърчеха. Мозъчното възпаление беше пълно и от това бе последвала парализа на усещанията и на движенията.

Проверих пулса на ранения. Той беше неравен. Крайниците вече изстиваха и аз виждах, че смъртта приближава, без да ми е възможно да я възпра. След като превързах нещастника, оправих превръзките по главата му и се обърнах към капитан Немо.

— Отде е тая рана? — попитах го аз.

— Какво значение има това! — отговори уклончиво капитанът. — Едно сблъскване на „Наутилус“ счупи един лост на машината, който удари тоя човек. Моят помощник беше до него. Той се хвърли, за да го запази от удара… Брат, който се излага на смърт заради брата си, приятел — заради приятеля си, има ли нещо по-просто! Това е общият закон за хората на „Наутилус“! Но какво е състоянието му според вас?

Аз се колебаех да му кажа:

— Можете да говорите — каза капитанът. — Той не разбира френски.

Прегледах още веднъж раната и отговорих:

— Преди да изтекат два часа, тоя човек ще умре.

— Нищо ли не може да го спаси?

— Нищо.

Ръката на капитан Немо се сгърчи и няколко сълзи се отрониха от очите му, тия очи, за които аз мислех, че не могат да плачат.

Още няколко минути гледах умиращия човек, от когото животът постепенно си отиваше. Неговата бледност се увеличаваше от електрическия блясък, който заливаше смъртното му ложе. Гледах умното му лице, набраздено от преждевременни бръчки, издълбани отдавна от нещастия, а може би и от нищета. Исках да доловя тайната на неговият живот в последните думи, които устните му щяха да промълвят.

— Можете да си отидете, господин Аронакс — ми каза капитан Немо.

Оставих капитана в каютата на умиращия и се върнах в стаята си много развълнуван от тая сцена. През целия ден бях разтревожен от зловещи предчувствия. През нощта спах лошо и в често прекъсвания си сън ми се струваше, че чувам далечни въздишки и сякаш някакво погребално пеене. Дали не беше упокойна молитва, изречена на езика, който не разбирах.

На следната сутрин се изкачих на палубата. Заварих капитан Немо там. Щом ме видя, той дойде при мене.

— Господин професоре — каза той, — бихте ли искали да направите днес един подводен излет?

— Заедно с моите спътници ли? — попитах аз.

— Ако желаят.

— Както кажете, капитане-

— Идете тогава да облечете водолазните костюми.

Не стана дума за умиращия или за мъртвеца. Отидох при Нед Ланд и Консей. Съобщих им предложението на капитан Немо. Консей веднага прие, а и канадецът тоя път пожела да дойде с нас.

Беше осем часа сутринта. В осем и половина бяхме облечени за новата разходка и снабдени с двата апарата — за осветление и за дишане. Двойната врата се отвори и придружени от капитан Немо и дванайсетина души от екипажа, ние стъпихме върху твърдата почва, на дълбочина десет метра, дето бе спрял „Наутилус“.

Лек наклон водеше към неравното дъно, дълбоко около тридесет метра. Това дъно се различаваше напълно от онова, по което се бях разхождал при първия подводен излет из Тихия океан. Тук нямаше никакъв ситен пясък, никакви подводни ливади, никаква морска гора. Аз веднага познах тая чудна местност, из която капитан Немо ни бе удостоил с разходка. Това беше царството на корала.

В разклонението на зоофитите и в класа на алционариите е разредът на горгоните, който обгръща три групи: горгони, исидии и корали. Към последните принадлежи коралът — странно същество, което бе класирано последователно ту като минерал, ту като растение, ту като животно. Цяр — в древния свят, скъпоценност — в съвременния, едва през 1694 година той бе класиран окончателно от марсилеца Пейзонел в животинското царство.

Коралът е сбор от животинки, събрани върху ронливи каменисти полипи. Тия полипи са от общ родоначалник, който ги произвежда чрез пъпчици и всеки от тях има свое собствено съществуване, като временно участвува в общия живот. Един вид социализъм в природата. Аз знаех последните съчинения за тоя странен зоофит, който според верните наблюдения на естествениците се превръща едновременно в минерал и в дърва, и за мене не можеше да има нищо по-интересно от едно посещение на някоя от тия вкаменени гори, които природата бе посадила на дъното на морето.

Включихме Румкорфовите апарати и тръгнахме край скали и корали, които бяха още в процес на създаване. Но един ден те щяха да отделят тая част от Индийския океан. Пътят ни беше ограден с гъсти храсти, образувани от сплитането на дръвчета, покрити с малки звездовидни цветчета с бели жилки. Само че обратно на дърветата от сушата тия дръвчета, вкопчени за канарите, растяха всички отгоре надолу.

Светлината предизвикваше хиляди очарователни ефекти върху ярко обагрените клонки. Струваше ми се, че решетестите и цилиндрични цеви трептят под водните вълни.

Съблазних се да откъсна няколко пресни цветчета, укитени с нежни пипалца — някои току-що разцъфнали, други едва родени. Но щом ръката ми се приближаваше до тия живи цветчета, до тия животни-мимози, веднага цялото общежитие изпадаше в тревога. Белите венчета се вмъкваха в червените си калъфчета, цветчетата увяхваха пред очите ми и храстчето се превръщаше в купчина каменисти буци. Случаят ме бе довел пред най-ценните образци от тия зоофити.

Тия корали бяха толкова хубави, колкото и ония, които се ловят в Средиземно море край бреговете на Франция, Италия и Африка. С ярките си багри те оправдаваха поетичните имена „кърваво цвете“ и „кървава пяна“, както търговците наричат най-хубавите екземпляри от тях. Коралите се продават по петстотин франка килограма и тук под водата имаше съкровища за безброй ловци на корали. Това скъпоценно нещо, примесено често с други полипи, образуваше плътни заплетени грамади, наричани „мачиота“, по които съзрях великолепни екземпляри от розов корал.

Ала скоро храстите станаха по-гъсти, дръвчетата — по-големи. Пред нас изникнаха истински вкаменени горички с дълги фантастични проходи в тях.

Капитан Немо навлезе в една тъмна галерия, слабият наклон на която ни доведе до дълбочина от сто метра. Светлината на нашите електрически фенери предизвикваше от време на време вълшебни ефекти, озарявайки грапавите неравни места на естествени арки и висулките, спуснати като полилеи, в които пламваха огнени точки. Сред кораловите дръвчета забелязах и други, не по-малко интересни полипи — мелити, ириси с прешленести разклонения, няколко китки корали — някои зелени, други червени, същински алги, вкаменели от варовитите соли, които след дълги спорове естествениците бяха класирали окончателно в растителното царство. Но според забележката на един мислител „тук може би е същинската точка, от която животът се събужда смътно от своя каменен сън, без да се откъсва окончателно от тая първоначална точка“.

Най-сетне след два часа ход стигнахме до една дълбочина от около триста метра, т.е. крайната граница, отдето започва да се образува коралът. Ала сега тук вече нямаше отделни храсти, нито скромни дръвчета от ниски горички, това беше безпределна гора, грамадна минерална растителност, огромни вкаменени дървета, съединени едно с друго чрез гирлянди изящни плумарии — тия морски лиани, целите в багри и отражения. Ние минавахме свободно под техните високи клонища, потънали в сенките на вълните, а в нозете ни тубипории, меандрини, астреи, фонжии и кариофили образуваха килим от цветя, осеян с блестящи пъпки.

Каква неописуема гледка! Ах, защо не можехме да си изказваме впечатленията един на друг? Защо бяхме затворени в тия маски от метал и стъкло? Защо не ни беше възможно да си приказваме един другиму? Да можехме поне да бъдем като тия риби, които населяват водната стихия, или още по-добре като тия земноводни, които по цели часове могат, когато им се поиска, да се разхождат и по сушата, и във водата!

Ала капитан Немо се бе вече спрял. Спътниците ми и аз също така се спряхме и като се обърнах, видях, че хората от екипажа се бяха събрали в полукръг около своя началник. Когато погледнах по-внимателно, съзрях, че четирима от тях носеха на раменете си някакъв продълговат предмет.

Ние бяхме сега в центъра на широка поляна, оградена с високите дървета на подводната гора. Нашите лампи пръскаха в околното пространство някаква здрачна светлина, която хвърляше невероятно дълги сенки върху морското дъно. В края на поляната мракът ставаше толкова гъст, че само малки искрици блещукаха по острите гребени на коралите.

Нед Ланд и Консей бяха близо до мене. Ние гледахме и изведнъж на мене ми хрумна мисълта, че ще бъда свидетел на някаква странна сцена. Разглеждайки почвата, забелязах, че тук-там тя беше нагъната от леки варовити издатини, наредени правилно — очевидно от човешка ръка.

Насред поляната върху пиедестал от грубо отрупани камъни се издигаше един кръст от корал, който простираше дългите си ръце, направени сякаш от вкаменена кръв.

По знак на капитан Немо един от матросите пристъпи напред и на няколко крачки от кръста почна да копае дупка с една кирка, която откачи от колана си.

Разбрах всичко! Тая полянка беше гробище: дупката — гроб: тоя продълговат предмет — трупът на умрелия през нощта човек! Капитан Немо и неговите хора бяха дошли да погребат своя другар в тая обща гробница, в дъното на непристъпния океан.

Не! Никога не бях усещал такова вълнение! Никога по-неодолими мисли не бяха обсебвали мозъка ми! Не исках да виждам това, което виждаха очите ми!

Но копаенето на гроба ставаше бавно. Чувах как кирката звънтеше по варовитата почва и от време на време блясваше, когато удареше някой попаднал на дъното кремък. Дупката ставаше по-дълга, по-широка и скоро беше вече достатъчно дълбока, за да побере трупа.

Носачите се приближиха. Обвитото в бял плат тяло бе спуснато в своя мокър гроб. Капитан Немо със скръстени на гърдите ръце и всичките приятели на мъртвия, които той беше обичал, коленичиха. Двамата ми другари и аз приведохме смирено глава.

Гробът беше затрупан с изкопаните от почвата парчета, които образуваха малка могилка.

Когато това свърши, капитан Немо и неговите хора се изправиха, после приближиха до гроба, превиха коляно и всички протегнаха ръка в знак на последно сбогом. След това погребалното шествие тръгна обратно към „Наутилус“, минавайки отново под сводовете на гората, през храсталаците, край кораловите горички, като непрекъснато възлизаше все по-нагоре.

Най-сетне видяхме светлините на кораба.

Щом се преоблякохме, аз се изкачих на палубата и измъчван от страшни мисли, седнах до прожектора.

Капитан Немо дойде при мене. Станах и му казах:

— Значи, както предвиждах, човекът умря през нощта?

— Да, господин Аронакс — отговори капитан Немо.

— И сега почива при другарите си в това коралово гробище?

— Да, забравен от всички, но не и от нас! Ние изкопаваме гроба, а полипите ще се погрижат да запечатат завинаги в него нашите мъртъвци!

Капитанът изведнъж скри лице в сгърчените си ръце и напразно се опита да сподави едно ридание. След това добави:

— Там, няколкостотин стъпки под повърхността на водата, е нашето спокойно гробище!

— Вашите мъртъвци ще спят там поне спокойно, капитане, и акулите не могат да ги досегнат!

— Да, господин Аронакс — отговори тъжно капитан Немо. — Акулите и — хората!